Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (37)

36

Марион Морган пристигна от Сан Франциско едва час преди банкета на Престън Уайтуей в чест на Озгуд Хенеси. Лилиан Хенеси я посрещна сърдечно на специалния влак и я отведе до купето й в четвърти вагон. Предложи да остане, за да помогне на Марион с тоалета й, но за годеницата на Айзък Бел скоро стана ясно, че главната цел на красивата млада наследничка бе да я разпита за Арчи Абът.

Айзък Бел вече беше слязъл до градчето, за да огледа караулните помещения, охраняващи стълбовете на моста над каньон Каскейд. Поговори строго с капитана на охраната, като му напомни за трети път, че постовете му трябва да се сменят на различни интервали, за да не може някой нападател да предвиди на какво ще се натъкне. Временно удовлетворен, забърза към хижа Каскейд.

Представляваше голяма дървена постройка, украсена отвътре с препариран дивеч, черги „навахо“, груби мебели, по-удобни, отколкото изглеждаха, и газови лампи с абажури „Луис Комфорт Тифани“. Докато сваляше шлифера си над тъмносиния смокинг, оркестърът загряваше с „Тази нощ ще е горещо в старото градче“. Няколко мига по-късно пристигна Озгуд Хенеси с мисис Комдън, Лилиан, Франклин Мауъри и Марион.

Айзък си помисли, че Марион изглежда зашеметяващо в червената рокля с дълбоко деколте. Ако никога до този миг не беше я виждал, щеше да отиде право при нея и да я помоли да се омъжи за него. Зелените й очи искряха. Беше прибрала русата си коса високо над главата и пазвата й бе изящно прикрита с рубиненото колие, което й беше подарил за рождени, й ден. Беше махнала превръзката, която покриваше раната на бузата й от разлетялото се стъкло. Малко руж я скриваше от всяко око, освен от неговото.

— Добре дошла в каньон Каскейд, мис Морган — усмихнат я поздрави той официално. Имаше твърде много хора наоколо, за да я награби в прегръдката си.

— Никога не съм ви виждал толкова красива.

— Толкова съм щастлива, че ви виждам — отвърна му тя с усмивка.

Престън Уайтуей, следван плътно от сервитьорите с шампанско, зачервен така, сякаш вече бе изпил няколко чаши, забърза да ги поздрави.

— Здравей, Марион. — Приглади русите си къдрици. — Изглеждаш страхотно. О, здрасти, Бел. — Как върви локомобилът ти?

— Върхът е.

— Ако поискаш да го продадеш…

— Не.

— Е, приятна вечеря. Марион, настанил съм те между мен и сенатор Кинкейд. Имаме да обсъдим много служебни неща.

— Аз ще се оправя с това — измърмори Озгуд Хенеси. Тръгна направо към челната маса и хладнокръвно размести всички картички на местата.

— Татко — възрази възмутено Лилиан. — Неучтиво е да разместваш картичките за местата.

— Ако искат да ме почетат, могат да започнат, като ме настанят между двете най-добре изглеждащи дами залата, които не са ми дъщери. Теб те поставих до Кинкейд, Лилиан. Тежка работа е, но някой трябва да я свърши. Бел, теб те преместих между Уайтуей и мис Морган, та оня вестникар да престане да зяпа в роклята й. Е добре, хайде да ядем!

 

 

Още щом Филип Доу стъпи на огромния железопътен възел на каньон Каскейд, спря го железопътен полицай.

— Къде отивате, господине?

Доу изгледа хладнокръвно ченгето и показа шестлъчата сребърна звезда.

Ченгето залитна назад с такава паника, че само дето не падна.

— Съжалявам, капитане. Забравих, че съм ви виждал преди.

— По-добре да съжалиш, отколкото да страдаш. — Доу беше двойно зарадван, че получи значката. Ченге, което го беше виждало преди, щеше да има остра памет за постери на издирвани престъпници.

— Мога ли да помогна с нещо, капитане?

— Да. Трай си до сутринта. Как се казваш, полицай?

— Маккинли, сър. Дарън Маккинли.

— Ще бъдеш в дясната страна на доклада ми, Маккинли. Едва стъпих на обекта и ме забеляза. Браво.

— Благодаря, капитане.

— Продължи обиколките.

— Слушам, сър.

С отривисти крачки, разчитайки на костюма и бомбето си, че ще изглежда като служебно лице, съвсем на място сред маневрените машини, местещи товарни композиции, Доу започна обхода си между коловозите. Най-отпред специалният влак на Озгуд Хенеси грееше златен и червен отвъд резкия блясък на светлините на моста. Специалният влак на президента на железницата беше спрян на издигнат страничен коловоз с гледка към целия обект.

 

 

Бел потанцува с Марион при смяната на блюдата.

— Кога ще ми позволиш да те науча на онзи бавен валс „Бостън“?

— Не и докато свирят „Тази нощ ще е горещо в старото градче“.

Престън Уайтуей се приближи с намерението да ги прекъсне, но острият поглед на детектива на Ван Дорн го разубеди и той се върна на дансинга с госпожа Комдън.

Десертът беше печена „Аляска“, смес от кекс и сладолед в белтъчна глазура. Гости, които никога досега не бяха стигали на изток от Мисисипи се кълняха, че с нищо не отстъпва от сервираното в прочутия ресторант „Делмонико“ в Ню Йорк Сити.

Споменаването на Ню Йорк напомни на Лилиан Хенеси за Арчи Абът.

— Каква усмивка само — подхвърли Чарлз Кинкейд, прекъсвайки мислите й.

— Очаквах словото ти — сряза го тя.

Бел чу и й се ухили дискретно.

Лилиан забеляза, че Айзък беше необичайно тих и сериозен въпреки компанията на красивата му годеница. Тих почти колкото притеснения на вид Франклин Мауъри. Нещо наистина го безпокоеше. Пресегна се над Кинкейд и потупа доброто старче по ръката. Той кимна разсеяно. След това Престън Уайтуей почука с лъжица по една чаша и двойната редица пълни зачервени лица около дългата маса се извърнаха в очакване.

— Господа. И дами… — Вестникарският издател удостои с поклон Ема Комдън, Лилиан Хенеси и Марион Морган, единствените жени в салона на хижата. — За мен е чест, че благоволихте да ме поканите, за да поздравим великите строители на железопътната линия „Южен Пасифик“. Докато те напредват неуморно към крайната си цел, нека знаят, че нашите молитви винаги са с тях. Да се надяваме, че пламенното ни възхищение към успехите им ще ги вдъхнови още повече. Строителите правят Америка велика и за нас е висока чест, че сме в компанията на едни от най-дръзките строители в Запада.

— Вярно! Браво! — отекнаха възгласите до таванските греди. Калифорнийците станаха като един и заръкопляскаха силно. Озгуд Хенеси закима благодарно.

— И както аплодираме тези хора, които строят с ръцете си и със сърцата си, така умоляваме настойчиво друг един мъж в тази великолепна банкетна зала да построи бъдещето на нашата велика страна със своето лидерство и мъдрост. Имам предвид, разбира се, нашия добър приятел, сенатор Чарлз Кинкейд, който, вярвам, би могъл да направи точно сега заявление, което ще зарадва сърцето на всеки мъж и жена в тази зала. Сенатор Кинкейд.

Кинкейд стана усмихнат, за да приеме аплодисментите. Изчака ръкоплясканията да заглъхнат, взрян във възхитените лица, втъкнал палци на ревера. Обърна се, усмихна се на Лилиан и погледна Озгуд Хенеси в лицето. След това извърна погледа си към главите на елени и мечки гризли, увиснали на дървените стени.

— Дойдох тук по покана на най-успяващите бизнесмени в Калифорния и Орегон. Мъже, работили дълго и упорито, за да развият тази велика страна. Всъщност, тази сурова обстановка тук ни напомня, че очевидното ни предопределение в американския Запад е да подчиним природата за процъфтяването на целите Съединени щати. Дървен материал, мини, зърно и добитък, всичко обслужвано от големите железопътни линии. Сега тези господа ме помолиха да ги поведа към нови постижения за благото на великата ни страна и в защитата й от враговете… Бяха много убедителни.

Зарея поглед над масите.

Бел забеляза, че сенаторът притежаваше политическата дарба да създаде впечатлението, че гледа всяко отделно лице. Изведнъж, Кинкейд обърна ревера си и разкри червено-бялата значка с надписа „Кинкейд — президент“, която му бе показал в Ню Йорк.

— И ме убедихте! — Чаровното му лице засия в широка усмивка. — Вашата настойчивост ме склони, господа. Ще служа на страната си така, както намерите за уместно.

— Президент ли? — обърна се Озгуд Хенеси към Бел, щом залата изригна от аплодисменти и оркестърът засвири силно.

— Така изглежда, сър.

— На Съединените щати?

Престън Уайтуей извика, за да надвие шума:

— Точно така, господин Хенеси. Ние, джентълмените на Калифорния, обещаваме сериозната си подкрепа за сенатор Чарлз Кинкейд, „Героя инженер“.

— Е, проклет да съм.

— И мен ме изненада! — подвикна богат секач на секвоя от окръг Мейрин. — Бореше се с нас със зъби и нокти. Буквално трябваше да го вържем да не рита, преди да се съгласи.

Престън Уайтуей изчака смехът да затихне и заяви:

— Вярвам, че сенатор Кинкейд има да каже още няколко думи по темата.

— Съвсем малко — увери ги Кинкейд. — Ще се радвам да вляза в историята като президента, изнасял най-кратките речи. — Изчака да затихне смехът им и заговори сериозно: — Както казахте, бях поласкан, но много се колебаех, когато за първи път подхвърлихте за тази възможност. Но ужасните събития преди две седмици в Ню Джърси и Ню Йорк ме убедиха, че всеки слуга на обществото трябва да се вдигне и да защити американския народ от Жълтата напаст. Онази нагла експлозия бе предизвикана от китаец. Улиците на града бяха засипани със стъкла от счупени прозорци. Докато отивах на помощ на пострадалите, няма никога да забравя скърцането на гумите на линейките по стъклото. Звук, който никога няма да се изтрие от ума ми…

Айзък Бел заслуша внимателно, докато Кинкейд продължаваше в същия дух. Вярваше ли си на това, което говореше? Или предупрежденията му за „жълтата напаст“ бяха политическото фразьорство, което поддръжниците му очакваха? Озърна се към Марион. Очите й блестяха палаво. Усети погледа му, наведе глава и прехапа устна. Лилиан се наведе зад баща си да я заговори и Бел видя как двете жени прикриха устите си, за да приглушат смеха. Беше зарадван, но не и изненадан, че си допадаха.

— … Жълтата напаст, пред която сме изправени, вълните китайски имигранти, които отнемат работата на американските мъже и плашат американските жени, изведнъж ни порази в онази нощ в Ню Йорк. Онзи подъл китаец взриви тонове динамит на оживен железопътен възел близо до пълен с хора град, по някакви непонятни причини, които никой бял, не би могъл да проумее…

 

 

Скрит в сянката на низ товарни платформи, Филип Доу наблюдаваше осветените прозорци на специалния влак на президента на железницата. Сенатор Кинкейд му беше дал графика за вечеря на служителите, които живееха във влака. Изчака докато екипът на вагон-ресторанта сервира на гостите. След това, докато ядяха вечерята си, а шафнерите и белите от влаковия екип се хранеха в багажния вагон, се качи на предната страна на вагон 3. Огледа разположението във вагони 3 и 4 и проследи възможните пътища за бягство през влака.

Сервизното помещение на шафнера на вагон 4 представляваше малък килер със завеса вместо врата. Беше пълен с чисти кърпи и салфетки, лекарства против настинка и главоболие, сандъче за лъскане на обувки и спиртник за затопляне на вода. Доу отвинти една от лампите, за да засенчи късия коридор, по който щеше да затича към четвърто купе, в което беше настанена Марион Морган. После отрепетира. Упражни се в наблюдаване на коридора през завеската на шафнера, за да проследи маршрута, който щеше да измине Айзък Бел от предната към задната страна на вагона. След това се упражни в безшумно излизане в коридора и замахване с папката. Ограничен от тясното пространство, замахна отдолу. Инерцията от пробягването на трите крачки, съчетана с дългия замах отзад, щеше да ускори тежката оловна топка с убийствена сила в слепоочието на Бел.

 

 

Айзък Бел притисна с пръсти слепоочието си.

— Главоболие ли? — промълви Марион.

— Просто се надявам тази „къса реч“ скоро да свърши — прошепна той в отговор.

— Анархия? — извика Чарлз Кинкейд, набрал пара. — Култ към императора? Кой знае как мисли китаецът? Омраза към белия човек. Или умопомрачение от пушенето на опиум, любимия му порок…

Поддръжниците му скочиха на крака и заръкопляскаха.

Престън Уайтуей, с почервенял нос от многото вино, изрева в ухото на Озгуд Хенеси:

— Не закова ли сенаторът хубаво Жълтата напаст право в главата?

— Построихме трансконтиненталната железница с Джон Китаеца — отвърна Хенеси. — Това го прави съвсем добър за мен.

Франклин Мауъри се надигна от масата, хвърли поглед към Уайтуей и промърмори:

— Следващия път, когато влакът ви се плъзне през билото Донър, погледнете зидарията им.

Уайтуей, глух за възраженията, се ухили на Марион.

— Бас слагам, че старият Айзък тука аплодира разбирането на сенатор Кинкейд за заплахата, след като той беше отличният ни детектив, който спря побъркания от опиум китаец.

Според Бел хиленето на Уайтуей към Марион започваше опасно да се доближава до похотливост. В смисъл, опасно за самия Уайтуей.

— Мотивацията изглежда са били пари — отвърна Бел сдържано. И добави, избягвайки ритането на Марион под масата: — Нямаме доказателство, че човекът, който му е платил, е пушил нещо по-силно от тютюн.

Мауъри взе бастуна си и закуцука към верандата. Бел побърза да му задържи вратата, тъй като младият му асистент не беше сред поканените на банкета. Мауъри закрета по покритата веранда и се подпря на перилото с изглед към реката.

Детективът го загледа с любопитство. Инженерът се беше държал странно през целия ден. Сега се взираше с присвити очи към стълбовете на моста, осветени от електрическите лампи на арката. Старият мъж изглеждаше хипнотизиран.

— Голяма гледка е долу, нали?

— Какво? Да, да, разбира се.

— Има ли някакъв проблем, сър? Не се ли чувствате добре?

— Водата се вдига — каза Мауъри.

— Много дъжд валя. Всъщност, май отново започва.

— Дъждът само го влошава.

— Моля, сър?

— От хиляди години реката се е спускала от планините под стръмен наклон — отвърна Мауъри, все едно че четеше лекция по учебник. — При такъв наклон безброй тонове нанос се изсипва във водата. Абразивни материали — пръст, пясък, чакъл, камъни. Разравят речното корито по-дълбоко и по-широко. Междувременно повличат още повече нанос. Там, където речният наклон намалява, реката отлага този материал. Минавайки през низината, на която е построено това градче, реката се уширява и започва да криволичи. Каналите й се заплитат като плитка. След това се струпват тук в дефилето и отлагат тонове и тонове утайка. Само бог знае колко има оттук до дъното.

Изведнъж вдигна глава и погледна Бел в лицето. Чертите му се бяха изопнали като на череп на рязката електрическа светлина.

— Библията ни казва, че глупавият човек строи къщата си върху пясък. Но не ни казва какво да правим, когато нямаме никакъв избор, освен да строим пясък.

— Предполагам, че затова ни трябват инженери. — Бел се усмихна окуражително, усетил, че инженерът се готвеше да му каже нещо, което не смееше да изрече.

Мауъри се изсмя, но без усмивка.

— Заби пирона право в главата, синко. Точно затова се доверяваме на инженерите.

Вратата зад тях се отвори.

— Връщаме се на влака — извика Марион. — Господин Хенеси е уморен.

Благодариха на домакините си и се сбогуваха. Чарлз Кинкейд дойде с тях, предлагайки ръката си на Франклин Мауъри за опора. Айзък подаде ръка на Марион, докато вървяха през дъжда към подножието на стръмната товарна линия.

Тя му прошепна:

— Ще се извиня с умора от дългото си пътуване и ще си легна.

— Не си прекалено уморена за едно почукване на вратата, надявам се?

— Ако ти не го направиш, аз ще почукам на твоята.

Качиха се на пътническия вагон на „Змийската линия“, в който бяха пристигнали. Три локомотива отпред и два отзад бавно ги подкараха по стръмните серпентини нагоре към платото, където бе спрян специалният влак на Хенеси на страничния коловоз. Прозорците му светеха гостоприемно.

— Заповядайте горе, господа — разпореди се Хенеси. — Бренди и пури.

— Мислех, че си уморен — каза Лилиан.

— Уморен от брътвежите на бизнесмени — сряза я Хенеси. — Дами, за вас има шампанско във вагон-ресторанта, докато господата изпушат по една.

— Няма да се отървеш от мен — заяви Лилиан.

Госпожа Комдън също остана, като се настани кротко в един стол в ъгъла с плетиво в ръцете си.

Марион Морган пожела лека нощ на компанията и се запъти към купето си.

Айзък Бел реши да изчака от благоприличие, като продължи да наблюдава внимателно Кинкейд.

 

 

Филип Доу надникна иззад завесата, когато чу, че от предния вестибюл някой влиза в спалния вагон. Зърна красива жена, която се приближаваше към сервизното помещение на шафнера. Носеше червена рокля с пищно колие от червени рубини. Такива демонстрации на богатство обикновено събуждаха интуитивен гняв в профсъюзния деец. Щастливата усмивка на дамата обаче го завладя. Жени, красиви като нея, със сламено руса коса, с дълга изящна шия, с тънко кръстче и морско зелени очи, винаги се усмихваха, все едно че се гордеят с външността си. Тази изглеждаше различно. Усмихваше се от щастие.

Надяваше се да не спре на вратата на Марион Морган. Ужасяваше го мисълта, че ще трябва да убие такова прелестно същество. Но тя все пак спря и влезе в четвърто купе. Никога не беше убивал жена. Не искаше да го направи сега. Но и не гореше от желание да срещне палача.

Бързо промени плана си за нападението. Вместо да я изчака да отвори на почукването на Бел, щеше да удари в мига, в който детективът вдигнеше ръка, за да похлопа на вратата й. Наистина мишената му нямаше да е толкова разсеяна, колкото щеше да е миг по-късно в прегръдката на жената, детективът щеше да е повече нащрек, за да се защити, но Доу беше готов да плати тази цена, за да не я убие. Пъхна револвера в колана си, за да може да го сграбчи бързо, в случай че Бел успееше де избегне палката му. Един изстрел щеше да усложни бягството, но си струваше, за да запази живота на красавицата. Освен ако не му оставеше никакъв избор.