Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (40)

39

Преди Филип Доу да стигне до жертвата си, вратата на купето се отвори рязко. Жената трябваше да е стояла там, стиснала бравата и вслушана за любимия си. Бел й махна с бутилката шампанско. Нетърпеливата й усмивка угасна моментално и очите й блеснаха ядосано.

— Престън! Какво си…

— Внимавай! — изрева някой зад Доу.

Мъжът, чийто череп се канеше да разбие с оловната топка на палката си, се обърна рязко и Доу не видя жълти мустаци над устата, отворила се в пиянско объркване. Бутилката шампанско, която вдигна инстинктивно, отклони удара му. Тежката топка изсвистя на косъм от лицето на Марион Морган, натресе се във вратата на купето и разби здравото орехово дърво.

„Никакъв жълт мустак!“, помисли Доу. Не беше Айзък Бел. Вместо това Бел някак се бе озовал зад него. Именно той беше извикал предупредително. Убиецът се избута покрай свилия се до стената пиян мъж, за да го използва като щит.

Видя как детективът затича към него на пълна скорост. Издърпа револвера от колана си. Бел беше взел една трета от двайсет и пет метровия коридор и вадеше полуавтоматичен пистолет „Браунинг 2“ от смокинга си с плавна лекота. Доу вдигна тежкия си 45 калибров револвер, готов да се обзаложи, че оперативният на Ван Дорн с лекия браунинг би могъл да улучи муха в окото от двайсет крачки.

Айзък Бел на свой ред видя мъж, чиито черти помнеше от един постер на издирван престъпник от Асоциацията на собствениците на мини. Филип Доу, убиец. Престън Уайтуей залитна на пътя му. Детективът задържа огъня.

— Долу! — извика му.

Доу дръпна спусъка колкото може по-бързо. Не можеше да пропусне. Бел запълваше тесния коридор като локомотив, забързан през тунел с един коловоз.

— Марион, не! — извика Бел.

Доу усети как красивата жена в червената рокля го сграбчи над лакътя с двете си ръце.

Първият му изстрел улучи бутилката шампанско, която детективът носеше и тя се пръсна на облак пяна и зелено стъкло. Вторият изстрел улучи детектива. Третият заора в пода. Издърпа ръката си и насочи револвера в лицето на жената.

Сякаш удар на каменарски чук шибна ръката на Айзък, когато куршумът на убиеца я прониза под лакътя. Прехвърли браунинга в лявата си ръка и потърси чист прицел. Марион бе проявила благоразумието да се дръпне назад в купето. Но Престън Уайтуей продължаваше да залита в коридора и блокираше мерника му. Когато видя, че мъжът, който го беше прострелял, насочи револвера си към купето на Марион, Бел натисна спусъка.

Филип Доу чу взрив в главата си. За секунда си помисли, че е получил куршум в черепа и по някакъв начин е оцелял. След това осъзна, че изстрелът на Бел е откъснал ухото му. Усети перване по ръката си, одраскана от втория изстрел на детектива. Пръстите му се разтвориха неволно и револверът излетя от ръката му. Доу блъсна пияния към Бел, преди детектива да може да стреля отново, пробяга няколкото стъпки към вратата за вестибюла зад него, бутна я рязко и скочи от влака.

Железопътно ченге тичаше насам, привлечено от стрелбата. Доу нямаше време за мислене. Палката все още беше в дясната му ръка. Натресе я между очите на ченгето и драсна в тъмното.

Бел стигна чак до най-долното стъпало от вестибюла, преди болката в ръката да го събори на колене. Железопътни полицаи тичаха към специалния влак на Хенеси.

— Натам! — посочи им той с пистолета си. — Сам. Среден ръст. Тъмен костюм и бомбе. Изтърва пистолета си. Вероятно има друг.

Втурнаха се в тъмното и някои надуха свирки за подкрепление. Бел се олюля към стъпалата, тъкмо когато Марион слезе.

— Добре ли си? — извикаха двамата едновременно.

— Нищо ми няма — отвърна Марион първа и извика на тичащия към тях кондуктор: — Доведи лекар!

Помогна на Бел да се качат във вагона. Престън Уайтуей се беше подпрял на вратата й и пречеше.

— Ей, какво става тук? — попита той.

— Престън! — извика Марион. — Махни се от пътя ми, преди да вдигна онзи пистолет и да те застрелям.

Вестникарският издател се изниза по коридора, чешейки се по главата. Марион помогна на Бел да влезе в купето и го сложи да легне на леглото.

— Кърпи — отрони той. — Преди да съм нацапал чаршафите ти.

— Лошо ли си ранен, Айзък?

— Мисля, че всичко е наред. Улучи само ръката благодарение на теб.

Докато дойде докторът от болничния вагон „Южен Пасифик“, железопътната полиция бе докладвала на Бел, че мъжът, който го беше прострелял изчезнал в тъмното.

— Продължавайте да търсите — каза им той. — Сигурен съм, че го раних. Всъщност мисля, че му отпрах ухото.

— И още как! Намерихме парче от него. И диря кръв чак до края на лампите. Но това не е достатъчно, за да го убие, за съжаление.

— Намерете го! Името му е Филип Доу. Десет хиляди долара са обещани за главата му. Искам да разбера дали работи за Саботьора.

Лекарят на компания „Южен Пасифик“ се оказа корав тип, свикнал с пробивни рани и премазвания, които се срещаха често в строителството на железопътни линии. Бел изпита облекчение като видя, че изобщо не го притесни кървавата бразда, оставена от 45-калибров оловен куршум през мускула. Проми грижливо раната с вода. После вдигна шише с карболова киселина.

— Това ще боли.

— Отравянето на кръвта ще боли повече — отвърна Бел, стиснал зъби. — Сипете го.

След като го поля с изгарящия дезинфектант, докторът го превърза.

— Ще се наложи да носите ръката си превързана през рамо един-два дни, за да отпочине. Но костта е добре. Обзалагам се, че адски боли.

— Да — отвърна Бел и се усмихна широко на Марион, която изглеждаше пребледняла. — След като го споменахте.

— Не се безпокоите, ще се погрижа за това.

Докторът извади от кожената си чанта игла за подкожни инжекции и започна да пълни резервоара с прозрачна течност.

— Какво е това? — попита го Бел.

— Морфин хидрохлорид. Няма да чувствате нищо.

— Не, благодаря, докторе. Трябва ми бистра глава.

— Вие си знаете — отвърна лекарят. — Утре ще сменя превръзката. Лека нощ. Лека нощ, мадам.

Марион затвори вратата след него.

— Бистра глава? Айзък, ти си прострелян. Пребледнял си като призрак. Не може ли да си дадеш почивка до края на нощта?

— Точно това възнамерявам — отвърна й Бел и посегна към нея със здравата си ръка. — Затова искам бистра глава.