Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (52)

51

Гората се понесе надолу върху свлачище от кал и къртещи се канари. Невероятно, но свличащите се дървета оставаха прави, докато огромната маса земя, върху която растяха, връхлиташе към „Ван Дорн Експрес“.

— Натисни дросела!

Машинистът изпадна в паника.

Вместо да ускори големия „Пасифик“, за да изпревари неумолимата лавина от дърва, кал и камъни, той се опита да спре влака, като дръпна назад лоста „Джонсън“ и натисна въздушните спирачки. Само с лекия вагон-ресторант зад тендера локомотивът рязко забави. Бел, Дашууд и огнярят бяха изхвърлени към пещта.

Бел се надигна и извърна очи към боботещата планина.

— Напред! — изрева той и изтръгна дросела от ръцете на машиниста. — Пълен напред!

Машинистът се овладя и натисна напред лоста „Джонсън“. Бел избута дросела. Голямата машина скочи напред като звяр, побягнал на живот и смърт. Но свлачището набираше скорост, а огромната маса високи дървета продължаваше да приижда по склона. По-широка от дължината на влака, стихията се спусна по склона като изхвърлен настрани океански лайнер.

Поривът на вятъра, който Бел усети, беше толкова силен, че буквално разтърси набиращия скорост локомотив. Въздухът, изтласкан от свлачището, беше влажен и студен. Смрази горещата кабина, все едно че огънят, който бушуваше под парния котел, бе угаснал.

След това връхлитащата маса започна да се разпада. Разпростря се още по-нашироко, докато се разсипваше.

Дърветата в краищата на свличащата се гора се понесоха напред и заудряха по влака като огромни копия. Камъни, изхвърлени пред ядрото на лавината, заблъскаха по релсите й затрещяха по корпуса на локомотива. Голяма колкото наковалня канара изригна през страничния прозорец на кабината и събори огняря и машиниста на пода.

Дашууд се хвърли да помогне на окървавените мъже. Бел го дръпна назад. Второ парче скала профуча като гюле във въздуха, където допреди миг беше главата на младежа. Грамадни камъни заудряха по локомотива, затрещяха по тендера и разбиха прозорците в пътническия вагон, засипвайки детективите с натрошено стъкло.

Свлачището се раздели на две. Половината се изсипа пред локомотива. Ускори се и възви към коловоза като влак беглец, изпреварващ „Ван Дорн Експрес“ към връзка, която само един от тях можеше да премине. Беше надпревара, която влакът на Бел не можеше да спечели. Кипящ порой от камъни и кал погреба под себе си линията пред машината.

По-голямата част от свлачището засипа пътническия вагон с дървета. Канара, голяма колкото плевник, се натресе в тендера и го изхвърли от релсите. Тежкият въглевоз между локомотива и пътническия повлече със себе си и двата вагона. Сцепката го задържа към локомотива, като издърпа задницата му от релсите.

Релсите се разтвориха под огромните сили и задвижващите колела рухнаха на траверсите. Стотонната машина надвисна над дефилето, докато продължаваше да връхлита напред. Започна да се накланя. После предните колела се блъснаха в струпаните от свлачището камъни, машината се надигна нагоре и изведнъж спря. Рязкото спиране откърти сцепката към тендера и въглевозът се изтърколи надолу в пропастта.

Бел се озърна назад и затърси с очи вагона с детективите.

Натрошени телеграфни стълбове се люшкаха, увиснали от жиците си. Сто и осемдесет метра от линията бяха заровени под кал, скала и натрошени дървета. Беше ли се откъснала и сцепката на пътническия вагон? Или тендерът го беше повлякъл със себе си надолу? На мястото на вагона с детективите се виждаше настръхнала могила дървета. Бел изтри дъжда от очите си и се взря отново, почти изгубил надежда. След това го видя. Все още беше на линията. Развалина, задържана на място от нападалите дървета, забити в прозорците като игли за плетене в чиле прежда.

Събра шепи, за да извика над засипаните с отломки остатъци от доскорошния коловоз:

— Еди! Как сте там?

Наостри слух за отговор. Успя да чуе само грохота на реката в дефилето и съсъка на пара от разбития локомотив. Извика отново и отново. Стори му се, че видя познат кичур бяла коса през дъжда. Еди Едуардс му махаше с ръка. Другата висеше отпусната.

— Размазани сме — извика му в отговор Еди. — Но живи!

— Отивам напред. Ще пратя лекар с ремонтния влак. Джеймс. Бързо.

Момчето беше пребледняло като платно. Очите му се бяха разширили от шока.

— Дрезината. Действай!

Бел поведе от наклонената кабина към предницата на опасно клатещия се локомотив. Ръчната дрезина беше непокътната. Развързаха я от скарата и я пренесоха, хлъзгайки се и залитайки над петнайсетте метра камъни, изсипали се върху релсите. След няколко минути детективът помпаше ръчките и педалите колкото му сили държаха.

Двайсет и пет километра нагоре по линията се натъкнаха на товарен влак, отбит на страничен коловоз. Бел се разпореди да откачат локомотива. Подкараха го към последните петнайсетина километра до Тунел 13. Преминаха с грохот през тунела. Машинистът забави, щом излязоха на възела, пълен с товарни композиции, спрени заради отслабените основи на моста. Детективът се изненада, като видя тежък влак, натоварен с въглища, спрян на самия мост. Черният товар, струпан на петдесет платформи, лъщеше под дъжда.

— Мислех, че мостът не може да понесе такава тежест. Оправиха ли го вече?

— Не, за бога — отвърна машинистът. — Пратиха хиляда души долу на стълбовете. Работят денонощно, но положението е критично. Има работа за още седмица, а реката се вдига.

— Какво прави там онзи влак с въглища?

— Мостът започна да се клати. Опитват се да го стабилизират с натиск надолу.

Бел видя, че главният железопътен възел от другата страна на моста също беше пълен с влакове. Бяха празни, след като пътят назад към работилниците и депата в Калифорния беше прекъснат. Това, че цялата работна ръка беше пратена да укрепва пилоните на моста, обясняваше защо строителният лагер изглеждаше зловещо пуст.

— Къде е диспечерската служба?

— Устроиха временна база отсам моста. В онзи жълт служебен вагон са.

Бел скочи от локомотива и затича към служебния вагон, с Дашууд плътно до него. Диспечерът четеше стар вестник. Телеграфистът дремеше до затихналия си телеграфен ключ.

— Къде е сенатор Кинкейд?

— Почти всички са долу в градчето — каза диспечерът.

Телеграфистът отвори очи.

— Последния път го видях да се запътва към специалния влак на Стареца. Но на ваше място не бих се вяснал там. Хенеси е побеснял. Някой му е пратил четири влака с въглища вместо трошляка, който им трябва за укрепване на стълбовете.

— Пратете назад лекар с авариен екип. Има ранени хора на сипей, на двайсет и пет километра, нататък по линията. Хайде, Даш!

Затичаха по моста покрай натоварения с въглища влак. Бел видя вълнички в дъждовните локви. Отслабената конструкция трепереше въпреки тежестта на влака. Озърна се настрани и видя, че река Каскейд се е вдигнала много за деветте дни, откакто беше заминал за Ню Йорк. Виждаха се стотици работници, струпани на двата бряга. Теглеха баржи с дълги въжета, изсипваха камъни във водата, опитваха се да отклонят течението, докато други стотици се трупаха при новите камери и кесони, които потапяха около стълбовете.

— Участвал ли си в много арести? — обърна се към Дашууд, докато се приближаваха към специалния влак на издигнатия страничен коловоз. Влакови екипи и бригади стрелочници се сменяха. До локомотива на Хенеси имаше изпъната редица фенери и сигнални флагове. Фенерите хвърляха мътна светлина в дъжда.

— Да, сър. Господин Бронсън разреши да присъствам при залавянето на Самсън Бързака.

Бел прикри усмивката си. Иронично нареченият Самсън Бързака тежеше 40 кила с мокри дрехи и беше известен като най-кроткият бандит в Сан Франциско.

— Този е опасен — предупреди го той строго. — Стой плътно до мен и прави точно каквото кажа.

— Да вадя ли оръжието си?

— Не на влака. Ще има хора наоколо. Стой край мен с готови белезници.

Бел закрачи покрай специалния влак и се качи по стъпалата на „Нанси №1“. Детективът, когото бе назначил да охранява вагона след нападението на Филип Доу, покриваше вестибюла с рязана карабина.

— Сенатор Кинкейд горе ли е?

Озгуд Хенеси се показа на вратата.

— Току-що се разминахте с него, Бел. Какво става?

— Накъде замина?

— Не знам. Но паркира онзи „Томас Флайър“ горе над линията.

— Той е Саботьора.

— Дяволът, казваш.

Бел се обърна към детектива на Ван Дорн:

— Ако се върне, арестувай го. Затрудни ли те, стреляш пръв, иначе ще те убие.

— Слушам, сър!

— Обадете се на Арчи Абът. Железопътната полиция да пази моста и града, в случай че Кинкейд се върне. Хората на Ван Дорн, с мен. Даш! Вземи флаг и два фенера.

Дашууд свали бързо здраво завързан на дървения прът сигнален флаг. Взе два железничарски фенера и затича след Бел.

— Дай ми единия! — каза му детективът и обясни: — Ако приличаме на железничари, ще спечелим няколко секунди да се приближим.

От високия коловоз Бел огледа редиците влакове и тесните пътеки между коловозите. Разполагаше само с шест часа дневна светлина, за да догони Кинкейд. Погледна към моста. След това извърна очи към края на линията, където новият строеж бе прекъснат, когато се разбра, че мостът е подложен на саботаж. Трасето беше разчистено от дървета и храсти много след пресечката с калния път към дърводобивна компания „Източен Орегон“.

Не можа да види автомобила на Кинкейд „Томас Флайър“ оттук. Дали Кинкейд вече бе стигнал до колата си? Дали не я беше подкарал? След това, в края на запуснатия железопътен възел видя някакъв мъж, появил се между два низа празни товарни композиции. Крачеше енергично към два локомотива, спрени един до друг в края на коловозите.

— Ето го там!