Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (10)

9

Айзък Бел се събуди между тънките ленени чаршафи и разбра, че специалният влак на Лилиан е отбит на страничен коловоз, за да може по линията да премине празна товарна композиция. От прозореца на спалното купе му се стори, че е попаднал в най-затънтеното място на света. Единственият признак на цивилизация беше разровеният коларски път покрай релсите. Студен вятър пердашеше по просеката в горите и вдигаше сива смесица от ситна пръст и въглищен прах.

Облече се бързо. Това беше четвъртото отбиване след Сакраменто, въпреки хвалбите на Лилиан за чисти трасета. Единственият път, когато Бел се беше возил на специален влак, който спираше толкова често, беше след Голямото земетресение, когато даваха път на бързащите композиции, които носеха помощи за поразения град. Това, че пътническите и неприкосновените специални влакове трябваше да се кланят на товарните, беше сурово напомняне за критичната важност на отсечката Каскейд за бъдещето на „Южен Пасифик“.

Тръгна към багажния вагон, където бе прекарал половината нощ, за да види дали телеграфистът не беше получил нови съобщения от Арчи Абът. В последната си телеграма Арчи му бе съобщил да не си прави труда да спира в Дънсмюър, тъй като проучванията му сред работниците не били довели до резултат. Специалният влак беше прелетял през оживените депа и работническия лагер след тях, спирайки само колкото да зареди въглища и вода.

Джеймс, икономът на влака, облечен в снежнобяла униформа, видя профучалия покрай кухненското отделение Бел и забърза след него с чаша кафе и строга лекция за важността на закуската за човек, работил цялата нощ. Една закуска би дошла добре. Но преди Бел да успее да приеме, Барет, началник и телеграфист, стана от телеграфния си ключ със съобщение, изписано с изрядния му калиграфски почерк. Изражението му беше мрачно.

— Току-що пристигна, господин Бел.

Не беше от Арчи, а от самия Озгуд Хенеси:

САБОТЬОРИ ДВИЖАТ ВЛАК БЕГЛЕЦ И ПРЕКЪСВАТ ТЕЛЕГРАФА. СТОП.

НАЧАЛНО ДЕПО В ХАОС. СТОП.

РАЗШИРИТЕЛНО ДЕПО В ПЛАМЪЦИ. СТОП.

РАБОТНИЦИТЕ ТЕРОРИЗИРАНИ.

Айзък Бел стисна рамото на Барет толкова силно, че го накара да изохка.

— Колко време е необходимо на един товарен влак да стигне от началната гара до тук?

— Осем до десет часа.

— Празният товарен, който мина току-що. След беглеца ли е напуснал гарата?

Барет погледна джобния си часовник.

— Не, сър. Трябва отдавна да е потеглил оттам.

— Тоест всички товарни влакове, потеглили след нападението, са все още някъде по линията пред нас.

— Няма къде другаде да бъдат. По целия път коловозът е единичен.

— Значи е в капан!

Саботьора беше направил фатална грешка. Позволил си беше да се набута в края на линия с един коловоз, която преминаваше през гориста местност оставяйки си по този начин само един изход. От Бел се искаше само да го прихване. Но трябваше да го изненада, преди да е успял да скочи от влака и да избяга в горите.

— Подкарайте влака си. Ще го блокираме.

— Не можем да тръгнем. Отбити сме. Можем да се ударим челно в някой товарен, който пътува на юг.

Детективът посочи телеграфния ключ.

— Провери колко влака има между нас и началната гара.

Барет седна зад ключа и заизпраща бавно.

— Ръката ми е малко мудна — извини се той. — От доста време не съм го правил за препитание.

Бел закрачи нервно напред-назад в тесния багажен вагон, докато ключът тракаше морзовата азбука. Повечето свободно пространство се намираше около телеграфното бюро. Зад него имаше тесен проход между струпаните сандъци и кутии с провизии, скъсен от вързания под брезента пакард „Сив вълк“ на Лилиан. Беше показала колата на Бел предната нощ, напомняйки му с гордост нещо, което мъж като него, който обичаше скоростта, вече знаеше: великолепният състезателен модел непрекъснато чупеше рекорди в Дейтона бийч.

Барет вдигна притеснено глава от ключа си. Хладната решимост, изписана на лицето на Бел, беше сурова като ледения блясък в сините му очи.

— Сър, диспечерът в Уийд казва, че знае за един товарен, който кара на пълна скорост отгоре по линията. Напуснал началната гара след злополуката.

— Какво значи „знае“. Има ли други влакове на пътя?

— Жиците на север са били откъснати на две места през нощта. Диспечерът не може да знае със сигурност какво се е движило там, докато връзката е била изключена. Нямаме никаква защита, докато жиците не се оправят. Ето защо по никой начин не можем да си позволим да излезем на главната линия.

„Разбира се“. Бел закипя вътрешно. При всяко спиране на товарния влак за вода, Саботьора се беше качвал на най-близкия стълб и бе срязвал телеграфните жици, разстройвайки цялата система, за да улесни бягството си.

— Господин Бел, бих искал да ви помогна, но не мога да изложа на опасност живота на хората, защото не знам какво идва от следващия завой на пътя.

Умът на Айзък Бел заработи трескаво. Саботьора щеше да види пушека от локомотива им няколко километра, преди да е видял самия влак. Дори Бел да спреше влака им, за да блокира главната линия, престъпникът щеше да надуши, че става нещо нередно, щом влакът му спреше. Достатъчно време, за да избяга. Тук, на юг от веригата на Каскейд, теренът беше по-полегат, не толкова планински, колкото нагоре по линията, така че човек лесно можеше да изчезне в горите и да се измъкне.

— След колко време ще премине товарният?

— По-малко от час.

Бел посочи властно към автомобила на Лилиан.

— Разтоварете това.

— Но мис Лилиан…

— Веднага!

Влаковият екип хлъзна страничната врата на багажния вагон. Спуснаха рампа и изтъркаляха по нея пакарда на коларския път до линията. Застанала леко на широките си армирани колела, откритата кола едва стигаше до кръста на детектива. Елегантен сив метален обтекател, покриващ мотора й, оформяше изострена муцуна. Зад обтекателя имаше волан пейка с кожен гръб и почти нищо друго. Пилотската кабина беше открита. Под нея, от двете страни на шасито, в седем хоризонтални реда бяха подредени лъскави медни тръби, които служеха за радиатор, който да охлажда мощния четири цилиндров мотор.

— Вържете два бидона с бензин отзад — нареди Бел, — а също и онази резервна гума.

Бързо се подчиниха, а детективът изтича до купето си. Върна се въоръжен с нож в ботуша и малкия си двуцевен деринджър в ниското дъно на бомбето с широка периферия. Под палтото му имаше нов пистолет, към който се беше привързал, произведен в Белгия „Браунинг 2“ полуавтоматичен, модифициран от американски оръжейник да стреля с 38 калиброви патрони. Беше лек и бързо се презареждаше. Недостатъчната възпираща сила се компенсираше с убийствената точност.

Лилиан Хенеси дойде тичешком от личния си вагон, загърната с копринено наметало над нощницата и Бел си помисли за миг, че дори последствията от злоупотребата с три бутилки шампанско й придаваха чар.

— Какво правиш?

— Саботьора е на линията. Ще го засека.

— Аз ще карам!

Скочи припряно зад волана и извика на мъжете от влака да стартират машината й с манивелата. Изведнъж напълно събудена и с блеснали очи, беше готова на всичко. Но докато моторът палеше. Бел набра цялата мощ на гласа си и изрева с цяло гърло:

— Госпожо Комдън!

Ема Комдън притича, облечена в пеньоар. Тъмната й коса беше стегната на дълга плитка, а лицето й бе пребледняло от настойчивостта в гласа му.

— Дръжте това! — каза й.

Бел стегна с дългите си длани тънкия кръст на Лилиан и я измъкна от колата.

— Какво правиш? — извика тя. — Остави ме!

Тикна ритащата и викаща Лилиан в ръцете на госпожа Комдън. Двете жени оплетоха голите си крака и рухнаха на земята.

— Мога да ти помогна! — извика Лилиан. — Не сме ли приятели?

— Не водя приятели на престрелки.

Бел скочи зад волана и изстреля „Сивия вълк“ по коларския път сред облак прах.

— Това е моята кола! Крадеш ми състезателната кола!

— Току-що я купих! — извика той през рамо. — Прати сметката на Ван Дорн.

Макар че строго казано, помисли той с последна мрачна усмивка, докато се бореше да задържи колата с ниско окачване над коловозите, изровени от товарни фургони, щом Ван Дорн представеше листовете с разходи, Озгуд Хенеси щеше да купи „Сивия вълк“ на дъщеря си двойно.

Един поглед през рамо го убеди, че вдигаше облак прах, висок и тъмен като локомотивен дим. Саботьора щеше да забележи идването му от няколко километра и убиецът щеше да е предупреден.

Завъртя волана. „Вълкът“ скочи от коларския път, полетя нагоре по железопътния насип и се озова на трасето. Завъртя още веднъж волана, за да прехвърли гумите над по-близката релса. След като се намести „Вълкът“ заподскача напред по траверсите и баласта. Беше разбиващо кокалите возене, макар че друсаното и подскачането бе доста по-предсказуемо от коловозите на пътя. И освен ако не спукаше гума на някой разхлабен шип, шансовете му да опази колата здрава при такава скорост бяха по-добри, отколкото по камъните и дупките. Озърна се отново назад и се увери в главното предимство от карането по железопътното трасе — вече не вдигаше зад себе си облак прах като знаме.

Продължи още четвърт час на север по линията.

Изведнъж видя димен стълб, който изригваше нагоре в тъмносиньото небе. Самият влак оставаше невидим, скрит зад завоя по трасето, което изглежда минаваше през гориста долина между два хълма. Беше много по-близо, отколкото бе очаквал при първото зърване на пушека. Мигновено завъртя настрани от коловоза, тръгна надолу по насипа и колата се смъкна в голите шубраци. Зави зад рехавото укритие и загледа приближаващия се дим.

Влажното пухтене на локомотива започна да се чува над настойчивото ръмжене на бездейния мотор на „Сивия вълк“. Скоро мляскащият звук се усили. След това голямата черна машина излезе от завоя, бълвайки пушек и теглейки дълъг въглищен тендер с низ от празни платформи и закрити товарни вагони. Леко натоварен и набрал скорост по нанадолнището, влакът се движеше доста бързо за като товарен.

Бел преброи петдесет вагона, като оглеждаше внимателно всеки. Платформите изглеждаха празни.

За два вагона за добитък не можеше да е сигурен.

Повечето покрити бяха с отворени врати. Не видя никого да наднича навън. Последният вагон беше избелял червен служебен с купол с прозорец на покрива.

В секундата, в която мина служебният, Бел ускори мотора на „Вълка“, изкара го от храстите, пое нагоре по насипа и отново се озова на линията. Прехвърли с усилие десните гуми над по-близката релса и отвори дросела. „Вълкът“ се понесе след влака и заподскача силно на гумите си. На близо 65 км/ч задруса бясно и започна да се люшка насам и натам. Запищя стомана, когато гумите се заблъскаха в релсите. Бел преполови разстоянието между себе си и влака. Видя, че не би могъл да скочи на служебния вагон, без да се издърпа покрай композицията. Измъкна колата над релсата и подкара по ръба на насипа, който беше стръмен, тесен и осеян с телеграфни стълбове.

Трябваше да стигне до служебния, да се докопа до една от страничните стълби и да скочи, преди състезателната кола да загуби скорост и да изостане. На една кола дължина напред видя телеграфен стълб, поставен по-близо до релсата от другите. Нямаше място да се промъкне между него и влака.