Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (12)

11

Бел се придвижваше с усилие през четиридесетте и осем часа влудяващи забавяния, докато стигне до строителния район на Каскейд в началото на прекъснатата линия. Диспечерите на „Южен Пасифик“ бяха затормозени от отрязаните телеграфни жици, с което влаковият трафик бе напълно разстроен. Лилиан беше вдигнала ръце и бе откарала специалния си влак обратно към Сакраменто. Бел се беше прехвърлял от един товарен влак на друг, докато най-сетне пристигна заедно с товари от платнища и динамит.

Компания „Южен Пасифик“ беше използвала времето си по-добре от него. Опустошеното от пожара локомотивно депо беше съборено и отломките бяха извозени, а сто дърводелци вдигаха нова конструкция с пресен дървен материал, довлечен от дъскорезницата.

— Зима — обясни плещестият бригадир на обекта бързината на ремонтите. — Няма да е добре да се оправят локомотивите в снега.

Купища изкривени релси се товареха на платформи и там, където влакът беглец беше разбил стрелките, полагаха нов коловоз. Кранове вдигаха на новите релси нападали вагони. Общи работници разпъваха циркови палатки на мястото на кухнята, подпалена от изхвърлени от депото въглени. Работниците, които обядваха прави, бяха в мрачно настроение и се чуваха приказки за отказ да се връщат на работа. Изнервяше ги не неудобството от липса на маси и пейки, а страхът.

— Компанията като не може да ни защити, тогава кой? — запита някой. Отговорът последва разгорещен и мрачен от няколко посоки.

— Спасяваме се сами. До деня за плащане на надниците, а после кой откъдето е.

Бел видя яркочервения частен влак на Озгуд Хенеси да се плъзга по коловозите в станцията и забърза към него, въпреки че не гореше от нетърпение за срещата. Джоузеф Ван Дорн, който се бе присъединил към Хенеси в Сан Франциско, го посрещна на вратата с гробовно лице.

— Старият е бесен за връзване. Двамата с теб ще се свиваме и ще слушаме рева му.

А Хенеси рева и още как. Макар и не в началото. В началото звучеше като пребит човек.

— Не преувеличавах, момчета. Ако не свържа с моста при каньона Каскейд, преди да е паднал снегът, линията е мъртва. А с нея онези кучи синове — банкерите — ще ме отрежат. — Погледна Бел със скръбни очи. — Видях ти лицето, когато ти казах, че започнах с набиване на клинове като баща ми. Зачуди се как е могло това мършаво нафукано изкопаемо да размахва железарски чук, нали? Не съм бил цял живот кожа и кости. Можех обръчи да набия около тебе по онова време. Но ми се скапа сърцето и то ме сви до това, което виждаш сега.

— Е, сега… — опита се да го утеши Ван Дорн.

Хенеси го прекъсна.

— Пита ме за крайния срок. Аз съм на крайния срок. И никой още жив железопътен строител не може да довърши линията Каскейд, освен мен. Новите типчета просто го нямат у себе си. Ще карат влаковете по график, но само на коловоз, който аз положа.

— Счетоводители не строят империи — обади се госпожа Комдън.

Нещо в опита й да го утеши накара Хенеси да се разкрещи. Дръпна чертежа на моста Каскейд Кениън от тавана.

— Най-хубавият мост в Запада е почти довършен — ревна той. — Но не води до никъде, докато линията ми не го свърже. Но какво намирам, когато се върна тук, след като съм оставил високо платени детективи да пазят? Още една проклета от бога седмица, изгубена за възстановяване на нещо, което съм построил. Работниците ми са наплашени, страх ги е да работят. Двама спирачи и един старши механик от депото са убити. Четирима миньори от кариерата са изгорели. Един бригаден на станцията е с разцепен череп. И един дървосекач е в кома.

Бел се озърна бързо към Ван Дорн.

— Какво търси дървосекач на железопътния строителен обект? Дъскорезницата ви е високо в планината.

— Откъде да знам, по дяволите? — избухна Хенеси. — И се съмнявам, че ще се събуди да ни каже.

— Къде е той?

— Не знам. Питай Лилиан… Не, не можеш, по дяволите. Пратих я в Ню Йорк да смили със сладки приказки долните банкери.

Бел се завъртя на пети и забърза от частния вагон към полевата болница, устроена от компанията в един вагон „Пулман“. Намери изгорелите миньори, увити в бели бинтове и превързания началник обект, който ревеше, че се бил излекувал, по дяволите, и просто да го пуснели. Линия имал да оправя. Но нямаше никакъв дървосекач.

— Приятелите му го отнесоха — каза докторът.

— Защо?

— Никой не ми поиска разрешение. Вечерях.

— Беше ли се събудил?

— От време на време се будеше.

Бел затича към службата на управителя на станцията, където се беше сприятелил с диспечера и главния секретар, който знаеше на пръсти огромно количество информация. Главният секретар му отвърна:

— Чух, че са го преместили някъде долу в градчето.

— Как се казваше?

— Дон Албърт.

Бел зае кон от конюшнята на железопътната полиция и подкара бързо животното към градчето, разрастващо се бързо зад строящата се железопътна линия. Беше в една падина, временно селище от палатки, бунгала и изоставени товарни вагони, пригодени за пивници, танцувални салони и бардаци с курви, обслужващи работниците на строежа. В средата на седмицата, в ранния следобед, тесните улички от пръст бяха запустели, сякаш обитателите му си поемаха дъх преди следващия ден за плащане на надниците — събота вечерта.

Детективът надникна в едно от мръсните барчета. Барманът, седнал на талпите върху две бурета уиски, вдигна навъсено глава от стар от преди седмица вестник от Сакраменто.

— Къде се мотаят секачите? — попита го Бел.

— „Двойният орел“, малко по-надолу по улицата. Но сега няма да намерите никой там. Секат траверси горе в планината. Бачкат двойни смени, та да ги докарат, преди да завали снега.

Бел му благодари и се запъти към „Двойният орел“, очукан стар вагон, смъкнат от ходовата част. Нарисуваната табела на покрива показваше червен орел с разперени криле и бяха намерили отнякъде двойка люлеещи се врати. И тук единственият човек вътре беше барманът, навъсен като колегата си. Грейна, щом Бел му хвърли монета на талпата.

— Какво ще желаете, мистър?

— Търся дървосекача, който пострада при злополуката. Дон Албърт.

— Чух, че бил в кома.

— Аз пък чух, че се будел от време на време — каза Бел. — Къде мога да го намеря?

— Да не сте влаково ченге?

— Приличам ли на такъв?

— Не знам, господине. Гъмжат тука копоите като мухи на леш. — Измери Бел от глава до пети и взе решение. — Има една стара дама, грижи се за него в една колиба долу при потока. Продължете надолу по коловозите до водата, няма да я изтървете.

Бел остави коня, където го беше вързал и слезе до потока, който, ако се съдеше по миризмата, лъхаща по склона, служеше за градски канал. Подмина един стар товарен влак на „Сентръл Пасифик“, който някога явно е бил боядисан в жълто. От една от дупките, изрязани в стената и служещи за прозорци, му подвикна млада сополива жена:

— Намери го, красавец. Точно това място търсиш.

— Благодаря, но не — отвърна Бел учтиво.

— Нищо по-добро от това няма да намериш надолу, миличък.

— Търся дамата, която се грижи за ранения дървосекач?

— Тя се пенсионира, мистър.

Бел продължи надолу, докато стигна до редица паянтови бараки, сковани от дъски на амбалажни сандъци. Тук-там още личеше изписано първоначалното им съдържание. КЛИНОВЕ. ПАМУК. ВЪЛНА. ДРЪЖКИ ЗА КИРКИ.

Пред една такава, означена с „БАРАБАНИ ЗА МЕХАНИЧНИ ПИАНА“, видя стара жена, седнала на обърната кофа и хванала се с ръце за главата. Косата й беше бяла. Облеклото й — памучна рокля с шал около раменете — беше твърде тънко за студената влага, вдигаща се от мръсната вада. Видя го, че идва и скочи на крака с изписан на лицето й ужас.

— Не е тук! — извика старицата.

— Кой? Успокоите се, госпожо. Няма да ви нараня.

— Дони! — изрева тя. — Законът е дошъл.

— Не съм законът — каза Бел. — Аз…

— Дони! Бягай!

От бараката навън изхвърча дървосекач, висок над метър и осемдесет. Имаше огромни като на морж мустаци, провиснали под прошарената му брадичка, дълга мазна коса и стискаше ловджийски нож в юмрука си.

— Вие ли сте Дон Албърт? — попита Бел.

— Дони ми е братовчед — каза дървосекачът. — Бягайте, докато можете, мистър. Това е семейство.

Притеснен, че Дон Албърт е драснал навън през задната врата. Бел бръкна под бомбето си и измъкна в ръката си своя 44-калибров деринджър.

— Падам си по боя с ножове като всеки мъж, но точно сега нямам време. Пусни го!

Дървосекачът не мигна. Само направи четири бързи стъпки назад и извади втори нож, но по-къс и без дръжка.

— Хайде на бас, че мога да хвърля това по-бързо, колкото ти ще стреляш с този чип нос?

— Не съм комарджия — отвърна Бел, измъкна мълниеносно новия си браунинг от палтото и изби с изстрел ловджийския нож от ръката на дървосекача. Мъжът изрева от болка и зяпна невярващо завъртелия се във въздуха нож, блеснал на слънчевата светлина. — Винаги мога да избия ловджийски, но за онова късото, което държиш, не съм сигурен — каза Бел. — Тъй че за по-сигурно ще ти нанижа ръката.

Секачът пусна ножа за мятане.

— Къде е Дон Албърт?

— Не го притеснявай, мистър. Ранен е тежко.

— Ако е ранен тежко, трябва да е в болницата.

— Не може да е в болницата. Железопътните ченгетата го обвиняват за беглеца.

— Защо?

— Беше на платформата, дето се блъсна.

— На платформата? — повтори Бел. — Очакваш да повярвам, че е оцелял в сблъсък при километър и половина в минута?

— Да, сър. Щото оцеля.

— Дони има глава като гюле — додаде старата жена. Капка по капка Бел изцеди версията от секача и старицата, която се оказа майката на Дон Албърт. Синът й спял невинно пиян на платформата и прекъснал мъжа, който я задвижил. Онзи го цапардосал по главата с лост.

— Черепът му е като чугун — увери го секачът, а майката на Дон го потвърди. Обясни през сълзи, че всеки път, щом Дон отворел очите си в болницата, някое ченге от железницата му крещяло.

— Дони го беше страх да им каже за мъжа, който го ударил.

— Защо? — попита Бел.

— Мислеше, че няма да му повярват, затова се преструваше на по-лошо ранен, отколкото беше. Казах на братовчеда му Джон да го донесат тука. А той награби приятелите си да изнесат Дони, докато докторът вечеряше.

Бел я увери, че ще се погрижи железопътната полиция да не досажда повече на сина й.

— Аз съм следовател на Ван Дорн, госпожо. Те са ми подчинени. Ще им кажа да ви оставят на мира. — Накрая я убеди да го покани в бараката.

— Дони! Един тука иска да те види.

Бел седна на един сандък до дъсченото легло, където превързаният с бинтове Дон Албърт спеше на сламеник. Беше едър мъж, по-голям от братовчед си, с лице като пълна луна, със също тъй големи мустаци и с огромни загрубели от работа длани. Майка му потърка опакото на ръката му и той се размърда.

— Дони! Един човек иска да те види.

Мъжът изгледа Бел с размътени очи. Постепенно погледът му се проясни и се фокусира. Но щом се събуди напълно, очите му станаха напрегнати и каменно студени, което говореше за остър аналитичен ум. Интересът на Бел се усили. Този мъж не само че не беше в състояние на кома, но изглежда щеше да се окаже и проницателен наблюдател. И беше единственият, за когото знаеше, че се е оказал само на няколко стъпки от Саботьора и още е жив.

— Как сте? — попита Бел.

— Боли ме главата.

— Не съм изненадан.

Дон Албърт се засмя, а след това изохка от болката, която това му причини.

— Разбирам, че онзи тип ви е ударил.

Албърт кимна бавно.

— С лост, мисля. Така поне го усетих. Желязо, не дърво. Определено не беше като дръжка на брадва.

Бел кимна. Дон Албърт говореше като човек, удрян по главата с дръжка на брадва поне веднъж в живота си, което нямаше да е особено необичайно за дървосекач.

— Случайно да видяхте лицето му?

Албърт се озърна към братовчед си, а след това към майка си.

— Господин Бел твърди, че ще каже на ченгетата да ни оставят на мира — каза тя.

— Стреля точно — добави Джон.

Дон Албърт кимна и изохка отново, щом движението отекна в главата му.

— Да, видях лицето му.

— Беше нощ — отбеляза детективът.

— Звездите на хълма са като фарове. Нямаше огън на вагона, нищо, което да ме заслепи. Да, можах да го видя. Освен това го гледах отгоре — бях над траверсите — а той погледна към звездната светлина, тъй че видях лицето му ясно.

— Помните ли как изглеждаше?

— Адски изненадан. Готов да изскочи от кожата си. Не беше очаквал компания.

Прекалено добре, за да е вярно, помисли Бел с нарастваща възбуда.

— Можете ли да го опишете?

— Гладко обръснат тип, без брада, с миньорска каска на главата. Косата беше може би черна. Големи уши. Остър нос. Раздалечени очи. Не можах да им видя цвета. Не беше чак толкова светло. Тесни бузи… в смисъл, малко хлътнали. Широка уста, малко като вашата, освен мустаците.

Бел не беше свикнал да чува описание на подробности с такава лекота. Обикновено се налагаше внимателно изслушване в съчетание със задаване на много умели въпроси, за да се измъкнат такива детайли. Но този дървосекач имаше памет на вестникарски репортер. Или на художник. Което му даде идея.

— Ако ви доведа художник, би ли могъл да му го опишеш, докато нахвърля скица?

— Мога да ви го нарисувам.

— Моля?

— Дони е добър рисувач — каза майката.

Бел погледна със съмнение грубите длани на Албърт. Пръстите му бяха дебели като наденици и загрубели от мазоли. Но това, че е художник, можеше да обясни добрата му памет за детайлите. Какъв изненадващ пробив, помисли отново Бел. Твърде добре, за да е истина.

— Дайте ми молив и хартия — каза Дон Албърт. — Мога да рисувам.

Бел му даде джобния си бележник и молив. С изумително бързи и ловки движения мощните ръце скицираха чаровно мъжко лице с изсечени черти. Детективът го огледа внимателно и надеждите му се изпариха. Твърде добре, за да е истина, несъмнено.

Потупа леко по рамото ранения великан, прикривайки разочарованието си.

— Благодаря ти, партньоре. Голяма помощ е. Сега направи една и на мен.

— На теб?

— Можеш ли да ме нарисуваш? — попита Бел. Беше елементарна проверка за наблюдателните умения на гигантския мъж.

— Ами, да. — Дебелите пръсти зашариха отново.

След няколко минути Бел вдигна скицата на светлината.

— Почти, все едно че гледам в огледалото. Наистина рисуваш каквото виждаш, нали?

— Защо иначе да го правя, по дяволите?

— Много ти благодаря, Дони. — Сега се отпусни и почивай. — Сложи в дланта на старата жена няколко златни монети, двеста долара — достатъчно, за да изкарат зимата, след което бързо се върна при вързания кон и го подкара нагоре към строителната площадка. Джоузеф Ван Дорн крачеше нервно пред вагона на Хенеси, запалил пура.

— Е?

— Дървосекачът е художник — каза Бел. — Видял е Саботьора. Нарисува ми лицето му. — Отвори бележника си и показа на Ван Дорн първата рисунка. — Познаваш ли този мъж?

— Разбира се — изръмжа Ван Дорн. — Ти не го ли познаваш?

— Брончо Били Андерсън.

— Актьора.

— Горкият проклетник трябва да го е видял във „Големият влаков обир“.

„Големият влаков обир“ беше спиращ дъха филм отпреди няколко години. След лудешка стрелба по влака, бандитите стигаха до локомотива, откачваха го и офейкваха на конете си, които ги чакаха нагоре по линията, а хайката беше по петите им. Малко хора в Америка не бяха го гледали поне веднъж.

— Никога няма да забравя първия път, когато видях този филм — каза Ван Дорн. — Бях в Ню Йорк Сити, в „Хамърстейн Водевил“, на Четирийсет и втора и Бродуей. От театрите, където пускат филм между действията. Когато филмът почна, всички станахме както един да попушим или пийнем нещо. Но после няколко се обърнаха да погледнат, и бавно всеки почна да сяда отново, загледан в картината. Омагьосващо… Гледал съм, пиесата през деветдесетте. Но филмът беше по-добър.

— Доколкото помня, Брончо Били игра няколко роли — каза Бел.

— Чух, че сега пътува из Запада с личен влак, прави филми.

— Да. Брончо Били е основал свое студио.

— Не мисля, че му остава много време да саботира железопътни линии — каза сухо Ван Дорн. — Което ни оставя в задънена улица.

— Не съвсем — отвърна Бел.

Ван Дорн го изгледа невярващо.

— Нашият дървосекач помни прочут актьор, чийто образ във филм е заседнал, в каквото е останало от мозъка му.

— Погледни това. Пробвах го да видя колко е точен. — Показа на Ван Дорн скицата на неговото лице.

— Мамка му. Доста добра е. Той ли я нарисува?

— Докато седях там. Наистина може точно да скицира лица.

— Не съвсем. Сбъркал ти е ушите. И ти е направил брадичката с трапчинка, точно като на Брончо Били. Твоето е белег, не е трапчинка.

— Не е съвършен, но е доста близо. Освен това Марион твърди, че прилича на трапчинка.

— Марион е предубедена, проклет късметлия такъв. Работата е, че нашият секач може да е видял, който и да е от филмите с Брончо Били. Или може да го е видял на сцената някъде.

— Но така или иначе знаем как изглежда Саботьора.

— Намекваш, че прилича на близнак на Брончо Били?

— По-скоро на братовчед. — Детайл след детайл, Бел посочи особеностите в скицата на дървосекача. — Не е близнакът му. Но щом лицето на Саботьора е раздвижило спомена на секача за Брончо Били, значи търсим мъж, който има подобно широко и високо чело, трапчинка на брадичката, пронизващ поглед, интелигентно лице със силни черти и големи уши. Не точно близнака на Брончо Били. Но бих казал, че Саботьора като цяло прилича по-скоро на театрален идол.

Ван Дорн изпуфка сърдито дима от пурата си.

— Трябва ли да наредя на детективите си да не арестуват грозни муцуни?

Айзък Бел продължи да настоява, като се стараеше да убеди шефа си да види открилите се възможности. Колкото повече мислеше за това, толкова повече усещаше, че са попаднали на нещо.

— Каква трябва да е възрастта му според теб?

Ван Дорн погледна намръщено рисунката.

— Всеки между края на двайсетте и началото на четирийсетте.

— Значи търсим чаровен мъж в края на двайсетте, в трийсетте или началото на четирийсетте. Ще разпечатаме копия на портрета. Разнасяме ги, показваме ги на работниците. Показваме ги на началник-гари и билетопродавачи — навсякъде, където може да е избягал на влак. На всеки, който би могъл да го е видял.

— Дотук все още нямаме такъв. Никой жив, поне. Е, освен твоя дървосекач Микеланджело.

— Все още залагам на машиниста или ковача, направил онази кука в Глендейл.

— Момчетата на Сандърс може да извадят късмет — съгласи се Ван Дорн. — Достатъчно беше по вестниците и, бог знае, дадох му ясно да разбере, че рискува меката му служба в Лос Анджелис да се премести в Мисула, Монтана. Остава ни и надеждата, че може още някой да види Саботьора следващия път и да оцелее. А знаем, че ще има следващ път.

— Ще има следващ път — потвърди мрачно Бел. — Освен ако го спрем.