Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (2)

1

21 септември 1907 г.

Каскейд Рейндж, Орегон

Детективът от железопътната компания, загледан към работника от нощната смяна в назъбеното устие на тунела, се зачуди каква ли полза можеше да има „Южен Пасифик“ от едноок, твърд като скала миньор със сакат крак. Омърляните му дочени дрехи и меката вълнена риза бяха протъркани, а ботушите му — износени до крайност. Периферията на измачканата му филцова шапка се беше отпуснала като на цирков клоун, а стоманеният чук на нещастника висеше от ръкавицата му така, сякаш го носеше със сетни усилия. Работата намирисваше.

Детективът от железопътната компания обичаше да си сръбва. Лицето му бе толкова подуто от нискокачествена пиячка, че очите се губеха в гънките на бузите му. Но си оставаше нащрек, а погледът му, все така буден, беше като по чудо оживен от надежда и веселие — при все факта, че бе изпаднал дотам, да, заема една от най-презираните длъжности в занаята. Направи крачка напред, готов да започне да задава въпроси. Точно в този момент обаче отнякъде се появи младолик момък, сякаш току-що излязъл от фермата на баща си, взе чука от ръката на миньора и го понесе вместо него. Този жест на загриженост в добавка с накуцването и превръзката на окото изведнъж като че състариха миньора и го направиха безопасен. Какъвто в никакъв случай не беше.

Пред тях имаше два отвора, проправени в склона на планината — главният железопътен тунел и непосредствено до него по-малък, сервизен тунел, прокопан с цел трасето да бъде проучено, за да бъде осигурен достъп на свеж въздух и за отводняване. И двата тунела бяха укрепени с дървени скелета, за да не може планината да рухне върху главите на хората и върху вагонетките, които влизаха и излизаха с грохот.

Мъжете от дневната смяна вече излизаха със залитане и се насочваха към работническия влак, който щеше да ги отведе обратно до походната кухня в лагера. Наблизо пухтеше локомотив, теглещ вагони, натоварени с траверси. Виждаха се и каруци, теглени от по десетина мулета. Хора бутаха ръчни колички, но пътека с лека настилка. Над всичко това се стелеха облаци прах. Участъкът беше отдалечен на поне два дни от Сан Франциско, а пътят бе изпълнен с трудности и безкрайни завои. Но мястото не беше изолирано.

Телеграфните жици, които вървяха по протежението на редиците от несигурни стълбове, свързваха Уолстрийт със самото устие на тунела. По линията непрестанно долитаха мрачни доклади за финансовата паника, разтърсваща Ню Йорк на пет хиляди километра оттук. Източните банкери, благодетелите на железопътната компания, бяха изплашени. Старецът знаеше, че по телеграфа пристигат противоречиви искания. Ускоряване на работата по прекия път през Каскейд — жизненоважна експресна линия между Сан Франциско и севера. Или незабавното прекратяване на строежа, самото начало на тунела старецът спря и се загледа към планината с едното си здраво око. Под лъчите на залязващото слънце бастионите на Каскейд Рейндж грееха в огненочервено. Известно време се взира в тях, сякаш искаше да запомни как изглежда светът, преди тъмният тунел да го е погълнал дълбоко в скалите. Мъжете, идващи зад гърба му, го блъскаха немилостиво и той потърка превръзката на окото си, като че внезапно си бе припомнил неприятните събития, довели до загубата му. Ръката му съвсем леко разкри пролука в превръзката, през която второто му око погледна дори още по-остро от другото. Детективът, чийто външен вид го отличаваше съвсем малко от обикновените бавно схващащи ченгета, които работеха за железопътната компания, продължаваше да го наблюдава недоверчиво.

Миньорът бе човек с необятни резерви от хладнокръвие. Нищо не му пречеше да остане на мястото си и с изумителна безочливост да отхвърли всяко съмнение от себе си, демонстрирайки спокойствие и увереност. Без да обръща внимание на работниците, които се блъскаха около него, той се огледа, сякаш внезапно запленен от магията на грандиозното постижение на човешките същества, проправящи пътя си през планините.

И наистина се възхищаваше от вложените усилия. Цялото начинание, координиращо труда на хиляди работници, лежеше върху основите в краката му. Двете стоманени релси бяха закрепени за траверсите на разстояние метър и половина една от друга. Траверсите бяха положени сигурно върху насип от натрошен баласт. Тази комбинация постигаше стабилна опора, способна да удържи стотонни локомотиви, гърмящи по нея със скорост километър и половина в минута. През разстояние една миля — две хиляди и седемстотин траверси, триста петдесет и две дължини релси, шейсет бурета клинове превръщаше линията в гладък, почти безпрепятствен път, стоманено шосе, което можеше да продължава до безкрай. Линиите се виеха над насечени местности, крепяха се над тесни проходи прорязани през стръмнините на едва ли не вертикални склонове, прехвърляха се през клисури върху настръхналите конструкции на рамкови мостове, влизаха и излизаха от тунели в скалите.

Но дори това чудо на модерната инженерна мисъл и съблюдаваното с часовникарска точност управление на хора и машини, бледнееше, изглеждаше едва ли не смехотворно, в сравнение със самите планини. И никой не знаеше по-добре от него колко крехко е чудото.

Той хвърли бърз поглед на копоя, който междувременно бе насочил вниманието си в друга посока.

Нощната смяна изчезваше в грубо изкопания тунел. Водата клокочеше в краката на мъжете, докато газеха из безкрайните галерии, образувани сред дървените подпори. Куцащият изостана, придружен от младежа, който носеше чука му. Спряха пред едно отклонение в тунела на стотина метра по-навътре и приглушиха светлината от ацетиленовите си лампи. Останали сами в мрака, двамата загледаха как светлинките от лампите на останалите мъже постепенно изтляха в далечината. След това тръгнаха опипом по отбивката, прокарана през двайсет стъпки скала по посока на сервизния тунел. Беше тесен, прокопан далеч по-грубо в сравнение с главния, и на места тавана се спускаше съвсем ниско. На няколко пъти им се наложи да се придвижват наведени, докато напредваха все по-навътре в планината, и едва когато никой не можеше да ги види отново запалиха лампите.

Сега старецът накуцваше малко по-забързано, като шареше със светлината от лампата си по стената. Внезапно се закова и прокара ръка по една назъбена цепнатина в камъка. Младежът го наблюдаваше, като за пореден път се питаше какво ли го поддържа така изпълнен с желание за борба, при положение че повечето мъже в неговото състояние вероятно биха прекарвали времето си, приковани към някой люлеещ се стол. Но човек лесно можеше да си изпати, ако задава прекалено много въпроси в средите на скитниците, така че предпочете да запази тези мисли за себе си.

— Копай тук.

Старецът се разкриваше само дотам, че да вдъхне увереност в доброволците, които набираше. Селското момче си мислеше, че помага на дърводелец от Пюджит Саунд, където профсъюзът беше обявил обща стачка и напълно бе задушил търговията с кедров материал, в резултат на което кръвопийците производители бяха решили въпроса, наемайки стачкоизменници на безценица. Чисто и просто отговор, какъвто всеки начеващ анархист жадуваше да чуе.

Предишният човек, с когото беше работил, вярваше, че старецът е от Айдахо, беглец от миньорските войни в Кьор д’Алейн^[1]. В очите изследващия щеше да се представя за организатор, борил се на страната на доброто за стачниците в Чикаго. Как беше ослепял с едното око? По същия начин, както беше и окуцял, в стълкновения със силите на реда в Колорадо Сити, или като личен бодигард на Големия Бил Хейуърд от Западната миньорска федерация, или от огнестрелна рана, след като губернатори бе повикал на помощ Националната гвардия. Позлатените лаври на онези, които повече от всичко искаха да направят света едно по-добро място и имаха куража да се борят за убежденията си.

Едрият мъж извади еднометрово стоманено длето и го задържа, а старецът го почука няколко пъти, докато длетото се вклини здраво в гранита. След това му върна чука.

— Заповядай. Кевин. А сега побързай.

— Сигурен ли сте, че ако взривим тунела, момчетата в главния проход няма да пострадат?

— Залагам си живота. Между нас и тях има поне двайсет стъпки солиден гранит.

Историята на Кевин се повтаряше отново и отново из целия Запад. Роден беше за фермер. Родителите му бяха изгубили земята си благодарение на банката, така че се бе отправил към сребърните мини и бе работил там, докато не го бяха уволнили заради изказвания в защита на профсъюза. Оттам бе започнал да обикаля из страната с товарните влакове в търсене на препитание и неведнъж си беше патил от силите на реда в железопътните компании. В борбата си за по-високи надници му се бе случвало полицията да го напада и удря с тояги. Имаше дни, в които главата го болеше толкова силно, че едва успяваше да мисли. Но по-зле беше в нощите, когато го налягаше отчаянието, че никога няма да си намери постоянна работа, нито дори покрив над главата си, какво остава за момиче, с което да създаде семейство. Тъкмо в една от тези нощи мечтата на анархиста бе успяла да го изкуши.

Динамитът „артилерията на пролетариата“, щеше да направи светът едно по-добро място.

Кевин замахна с чука, като го държеше с две ръце. Наби длетото на поне трийсет сантиметра навътре.

Спря да си поеме дъх и да се оплаче от инструмента:

— Не мога да ги въртя тези стоманени чукове. Прекалено много отскачат. Ти ми дай на мен един добър чугунен чук.

— Използвай отскачането. — Сакатият грабна чука с изненадваща пъргавина, замахна леко, използва яките си китки, за да издигне стоманата едновременно с отскачането, замахна още веднъж с едно-единствено грациозно движение и отново удари длетото. — Накарай го да работи за теб. Ето, довърши ти… Добре. Много добре.

Изсякоха еднометрова дупка в камъка.

— Динамит — каза старецът, който бе оставил Кевин да носи всичко уличаващо в себе си, в случай че копоят на железопътната компания проявеше желанието да ги претърси. Кевин извади трите бледо червени пръчки изпод ризата си. Върху всяка от тях с черно мастило беше отпечатано името на производителя: ВУЛКАН. Сакатият ги натика една след друга в дупката.

— Детонатор.

— И сте абсолютно сигурен, че нито един работник няма да пострада?

— Гарантирано.

— Нямам нищо против да гръмнем големите клечки право в ада, но онези мъже там — те са на наша страна.

— Макар още да не го знаят — отговори цинично сакатият старец.

Прикачи детонатора, който щеше да избухне с достатъчна сила, за да накара самия динамит да избухне на свой ред.

— Фитил.

Кевин внимателно размота бавно горящия фитил, който бе скрил в шапката си. Метър от конопената прежда, напоена с фин барут, щеше да изгори за около деветдесет секунди — трийсет сантиметра за половин минута. За да им подсигури поне пет минути, докато се изтеглят на безопасно разстояние, старецът размота три и половина метра от фитила. Допълнителният метър щеше да покрие евентуалните разлики в консистенцията и нивото на влажността.

— Искаш ли ти да драснеш клечката? — подметна небрежно. Очите на Кевин горяха като на момченце по Коледа:

— Може ли?

— Ще проверя дали теренът е чист. Само не забравяй, имаш пет минути да се изтеглиш. Не се размотавай. Палиш и тръгваш… Чакай! Какво беше това?

Преструвайки се, че е чул нещо, той се извъртя светкавично и изтегли наполовина острието от ботуша си.

Кевин се хвана на измамата и приближи ръка до ухото си. Но всичко, което успя да чуе, беше далечният грохот на пробивните машини в главния тунел и воя на вентилаторите, изхвърлящи спарения въздух от сервизната отсечка и вкарващи пресен отвън.

— Какво? Какво чухте?

— Изтичай дотам! Виж дали не идва някой. Кевин се хвърли нататък, а сенките около него подскочиха по стените заедно с клатушкащия се фенер. Старецът изтръгна фитила от детонатора и го захвърли в мрака. След това го замени със същия на вид канап, но напоен с тринитротолуен, който се използваше при едновременното взривяване на няколко заряда, защото изгаряше изключително бързо. Действаше без бавене и с вещина. По времето, когато чу, че Кевин се връща от фалшивата заръка, коварството бе извършено. Щом вдигна очи обаче, смаяно видя, че момчето държи и двете си ръце високо вдигнати над глава. Зад него стоеше копоят от железопътната компания, детективът, който ги бе огледал, преди да влязат в тунела. Подозренията бяха преобразили накиснатото му в уиски лице в маска, изтъкана от студена бдителност. Държеше револвера си неподвижно и уверено.

— Вдигай! — изкомандва той. — Горе ръцете!

Един бърз поглед на детектива към фитила и детонатора явно му изясни ситуацията светкавично. Прибра оръжието по-близо до тялото си — очевидно беше наясно как да борави с него.

Старецът се движеше съвсем бавно. Ала вместо да се подчини на заповедта да вдигне ръце, посегна към ботуша си и измъкна от него дълъг нож.

Копоят се усмихна. В гласа му имаше музикална нотка и произнасяше думите с вещината на самоук читател, изпитващ безкрайно уважение към английския език:

— Внимавай, старче. Въпреки че си носиш, вероятно останал с погрешно впечатление, нож вместо пистолет, ще ме принудиш да те застрелям на място, ако незабавно не го пуснеш на земята.

Китката на стареца потрепна. Ножът му се отвори телескопично напред, като утрои дължината си и се превърна в тънка рапира. В същото време старецът пристъпи грациозно и втъкна острието в гърлото на копоя. Детективът посегна с една ръка към шията си и направи опит да насочи пистолета. Старецът заби ножа по-дълбоко и извъртя острието, прекъсна гръбначния стълб на противника си и едновременно с това накара върха на рапирата да излезе от другата страна на врата му. Револверът изтрака на пода в тунела, а когато старецът изтегли обратно рапирата, детективът просто се прегъна и рухна на камъка до собственото си оръжие.

Нещо изклокочи в гърлото на Кевин. Очите му бяха станали кръгли от страха и шока и отскачаха ту към мъртвеца, тук към изникналия от нищото меч, ту обратно към мъртвия човек на пода.

— Как… какво?

Старецът докосна пружината и накара рапирата да се прибере обратно, след което върна ножа в ботуша си.

— Работи на същия принцип като при театралния реквизит — обясни той. — Със съвсем леки модификации. Да ти се намира кибрит?

Кевин натика треперещите си ръце в джобовете, започна да рови из тях на сляпо и накрая извади неголяма подплатена бутилка.

— Ще проверя дали входът на тунела е чист — каза му старецът. — Изчакай сигнала ми. Не забравяй, пет минути. Увери се два пъти, че фитилът е запален и гори, а после си плюй на петите! Пет минути.

Пет минути за изтегляне на безопасно място. Но не и ако бързо горящият тринитротолуен, който щеше да изгори със скорост три метра само докато мигнеш, не беше заменил бавно горящия фитил с фин барут.

Старецът прекрачи през трупа на детектива и забърза към изхода на сервизния тунел. Не видя никого наоколо, така че почука силно с длетото, два пъти. В отговор отекнаха три почуквалия. Теренът беше чист. Старецът извади един служебен джобен часовник „Уолтъм“, какъвто не можеше да си позволи никой обикновен миньор. Всеки кондуктор, диспечер и машинист по закон бе длъжен да носи инкрустирания прецизен джобен часовник. Гарантирано не изоставаше с повече от половин минута за една седмица работа, без значение дали го подмяташе клатушкащ се сгорещен локомотив или го използваха на затрупан от снеговете перон на върха на планините Хай Сиера. Белият циферблат с арабски цифри се виждаше едва-едва в сумрака. Той загледа как вътрешната стрелка отброява секундите, вместо минутите, които Кевин вярваше, че ще му предостави бавно горящия барутен фитил, за да се измъкне навреме.

Пет секунди, в които Кевин трябваше измъкне запушалката на серния си кибрит, да извади клечка, да запуши подплатената бутилка, да коленичи до фитила. Три секунди, докато изнервените му пръсти драснат клечката в стоманата на каменарски чук. Една секунда, за да загори ярко и силно.

И за да докосне с пламъка напоения с тринитротолуен фитил.

По лицето на стареца като милувка полъхна лек ветрец.

Сетне от отвора на тунела излетя мощен порив, изтласкан от кухия бумтеж на експлодиралия дълбоко в скалите динамит. Разнесе се зловещ тътнеж, последван от нов полъх, които му дадоха да разбере, че сервизният тунел е рухнал.

Главният тунел беше следващият.

Мъжът се скри между подпорните греди в началото на тунела и зачака. Беше самата истина, че между сервизния тунел и хората, копаещи в главния до него, имаше поне двайсет стъпки гранитна скала. Но в точката, където бе заложил динамита, планината далеч не бе така непоклатима, насечена от цепнатини и напукани скали.

Стените се разтърсиха и разлюляха като при земетресение.

Старецът си позволи една мрачна усмивка. Потрепването под краката му говореше повече и от виковете на ужасените миньори и прахта излизаща на талази от главния тунел. Повече и от паникьосаните гласове на стичащите се пред тунела работници, прииждащи да разберат какво се е случило.

На стотици стъпки под планината таванът на галерията се беше срутил. Моментът беше съобразен така, че да погребе товарния влак, да премаже двайсет вагона, локомотива и тендера. Не изпитваше угризения, че заедно с влака ще погребе и хората. Самите те бяха толкова маловажни, колкото и детективът от железопътната компания, когото току-що бе убил. Не изпитваше каквото и да е съчувствие и към ранените, уловени в капан в мрака зад стената от срутени скали. Колкото повече смърт, разрушение и объркване имаше, колкото по-дълго им се наложеше да разчистват, толкова по-голямо щеше да бъде забавянето.

Махна превръзката от окото си и я прибра в джоба. Свали измачканата шапка, обърна периферията й отвътре навън и отново я нахлупи на главата си, превръщайки я в миньорски каскет. След това бързо развърза шала, който обездвижваше коляното му, за да създаде илюзията, че накуцва и излезе от тъмнината, крачейки уверено, право сред бъркотията от изплашени мъже. Затича заедно с тях, препъвайки се по траверсите, падайки на релсите, без да престава да се бори да се отдалечи от разрушенията. По някое време бягащите мъже забавяха устрема си, посрещнати от любопитните, тичащи по посока на случилото се нещастие. Човекът известен като Саботьора, не спря — вместо това се спусна в канавката до линията, като с лекота избегна спасителните екипи и железопътната полиция по добре обмисления си маршрут за бягство. Заобиколи един страничен коловоз, където бе композиран частен влак със специално предназначение, закачен за лъскав черен локомотив. Гигантската машина съскаше тихо, за да поддържа налягането на парата за електричество и отопление. В нощта грееха редици от прозорци с пердета. В студения въздух се носеше музика, а вътре се забелязваха прислужници с ливреи, които подреждаха маса за вечеря. На идване покрай този влак, преди да достигнат тунела, Кевин се бе възмутил от „малцината избраници“, пътуващи в разкош и изобилие, докато в същото време отрудените миньори получаваха по два долара на ден.

Саботьора се усмихна. Това беше частният влак на президента на железопътната компания. Когато научеше, че планината се е сгромолясала върху тунела му, в луксозните вагони щеше да завилнее самият ад и със сигурност можеше да се предположи, че „малцината избраници“ на Кевин тази вечер нямаше да се чувстват чак толкова избрани.

На километър и половина надолу по положените релси, острите светлини на електрическите лампи бележеха разхвърляна строителна площадка, спални отделения за работниците, складове, работилници, както и ремонтно депо, където обръщаха и поправяха локомотивите. Под тях дълбоко в котловината, блещукаха маслените лампи на лагера, разположен в края на линията, временен град от палатки и изоставени товарни вагони, побрал в себе си набързо сковани танцувални зали, кръчми и бардаци, които следваха неспирно изместващи я се железопътен парк.

Сега вече нямаше да се мести толкова бързо.

Щеше да им отнеме дни, преди напълно да разчистят рухналите скали от тунела. Най-малко седмица, преди да укрепят отслабените галерии, да поправят пораженията и да подновят работа. Този път беше саботирал железницата по доста задоволителен начин, най-добрата му работа досега. И ако изобщо някога успееха да разпознаят останките на Кевин, единственият свидетел, който можеше да го свърже с престъплението, за младежа се знаеше, че е гореща глава и все някой щеше да се сети, че често го е чувал да сипе радикални закани и ругатни сред скитниците, пътуващи с товарните влакове, преди по невнимание да взриви сам себе си и да се прати на оня свят.