Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (3)

2

До 1907 година влаковете със „специално“ предназначение бяха символ на богатството и властта в Америка. Обикновените милионери с по една къщичка в Нюпорт и градска къща на Паркс авеню, или дори имение на река Хъдсън, се придвижваха между палатите си с частни вагони, прикачени към пътнически влакови композиции. Но титаните — хората, които притежаваха железните пътища — пътуваха със своите специални, лични влакове, със собствени парни локомотиви, които във всеки един момент можеха да отнесат навсякъде из континента притежателите си. Най-бързият и най-луксозният специален влак в Съединените щати принадлежеше на президента на железниците „Южен Пасифик“, Озгуд Хенеси.

Влакът на Хенеси бе боядисан в гланцов яркочервен цвят и се теглеше от мощен локомотив „Боудуин Пасифик 4-6-2“, черен като въглищата в тендера му. Частните му вагони, кръстени „Нанси №1“ и „Нанси №2“ в памет на отдавна починалата му съпруга, се простираха на двадесет и пет метра дължина и три метра ширина. Бяха изработени от стомана, съгласно личните му инструкции, от компанията „Пулман“ и оборудвани от европейски производители на вътрешно обзавеждане.

В „Нанси №1“ се намираха кабинетът на Хенеси, гостна и самостоятелни купета, снабдени с мраморни вани, месингови легла и телефон, който можеше да се свърже към коя да е телефонна система из градовете, през които минаваха. В „Нанси №2“ имаше модерна кухня, складови отделения, които можеха да поберат провизии за месец напред, трапезария и купета за прислугата. Вагонът за багаж имаше специално отделено място за пакарда „Сив вълк“, автомобила на дъщеря му Лилиан. Вагонът столова и луксозно обзаведения спален вагон бяха предназначени за инженерите, банкерите и адвокатите работещи по прокарването на линията през Каскейд.

Щом веднъж се озовеше на главната железопътна линия, специалния влак на Хенеси можеше да го изстреля до Сан Франциско в рамките на половин ден, до Чикаго за три и до Ню Йорк за четири дни, със смяна на локомотивите, за да компенсира условията по пътя.

А когато и това не бе достатъчно, за да послужи на дългогодишната му амбиция да контролира всяка влакова линия в страната, разработената за него „телеграфна система скакалец“, електромагнитна индукционна система, патентована от Томас Едисон, с чиято помощ между летящия влак и телеграфните жици, простиращи се паралелно на железопътната линия, можеха да прескачат съобщения.

Самият Хенеси бе съсухрен старец, нисък, оплешивял, с измамно крехък вид. Притежаваше бдителни черни очи на пор и студен взор, който обезкуражаваше лъжата и караше всяка напразна надежда да угасне, и сърце, както се кълняха ограбените му врагове, на изгладнял отровен гущер. Часове след срутването на тунела той все още беше по риза по километър и половина на минута на телеграфиста, когато най-после въведоха първия от гостите за тази вечер.

Спокойният и изискан щатски сенатор Чарлз Кинкейд пристигна в безупречното си вечерно облекло. Беше висок и поразително красив мъж. Косата му бе пригладена, а мустаците — внимателно оформени. По лицето му нямаше и намек за мислите, които го занимаваха — ако изобщо имаше такива и кафяви те му очи си оставаха непроницаеми. Но пък сладникавата му усмивка винаги показваше готовност.

Хенеси поздрави политика с едва прикрито презрение.

— Ако случайно не сте разбрали, Кинкейд, се случи още една злополука. И кълна се в бога, този път със сигурност е саботаж.

— Всемогъщи боже! Сигурен ли сте?

— Толкова дяволски сигурен, че току-що телеграфирах на детективската агенция Ван Дорн.

— Отличен избор, сър! Саботажът ще се опре на местните шерифи, ако ми позволите, дори и да успеете да откриете такива тук горе из пущинаците. Бих казал, че би затруднил дори собствената ви железопътна полиция. — Бандити в мръсни униформи, можеше да добави Кинкейд, но сенаторът си оставаше в служба на железницата и предпочиташе да внимава какво говори в присъствието на човека, който го бе издигнал и също толкова лесно можеше да го унищожи. — Как беше мотото на Ван Дорн? — попита угоднически той. — „Никога не се отказваме, никога!“ Сър, тъй като аз съм човекът с най-добра подготовка, чувствам за свой дълг да поема координацията на екипите по разчистването на тунела.

Лицето на Хенеси се набръчка от пренебрежение. Това конте беше работило по строежа на мостове за Отоманската империя и нейната Багдадска железница, докато вестниците не бяха започнали да го наричат „Героя инженер“ заради предполагаемото му участие в спасяването на няколко американски медицински сестри и мисионери от турско пленничество.

Хенеси предпочиташе да тълкува тези сведения с известна предпазливост. Но Кинкейд бе успял по един или друг начин да осребри тази своя мнима слава в назначение от корумпираната щатска законодателна власт за представител на „интересите“ на железниците в „Клуба на милионерите“ в Щатския Сенат, и никой по-добре от Хенеси не бе наясно колко приятно забогатяваше Кинкейд от подкупи, свързани е работата на железниците.

— Трима души мъртви, само с щракване на пръстите — изръмжа той. — Петнайсет са уловени в капан. Не ми трябват повече инженери. В този момент ще ми свърши работа гробар. И един първокласен детектив.

Хенеси се извъртя стремглаво към телеграфиста:

— Отговориха ли от Ван Дорн?

— Още не, сър. Току-що изпратихме…

— Джо ван Дорн разполага с представители във всеки град на континента. Телеграфирай на всички!

Откъм личните им покои забързано се появи и дъщеря му Лилиан. Очите на Кинкейд се разшириха и усмивката му се изпълни с още по-голяма готовност. Въпреки че се намираха на прашен страничен коловоз дълбоко в планинската верига на Каскейд, беше облечена така, че след нея биха се обръщали и в най-изисканите нюйоркски приемни. Вечерната рокля от бял шифон бе пристегната в стройния й кръст. Дълбокото деколте отчасти се прикриваше от копринена роза. Около грациозната си шия носеше перлена огърлица с диаманти, а косата й бе вдигната високо в златист облак, чиито къдрици украсяваха високото й чело. Ярките обеци „Перуци“ от тройно шлифовани брилянти привличаха вниманието към лицето й. Перушина, помисли си цинично Кинкейд, която демонстрираше какво предлага тази жена, а то не беше никак малко.

Лилиан Хенеси беше зашеметяващо красива, изключително млада и изключително, изключително богата. Достойна за крал. Или за сенатор, хвърлил око на Белия дом. Проблемът бе яростната светлина в изумително бледосините й очи, която оповестяваше, че е повече, отколкото човек би могъл да опитоми сам. А сега баща й, който така и не бе успял да я обуздае, я бе назначил за своя доверена секретарка, което й предоставяше допълнителна независимост.

— Татко — каза тя, — току-що разговарях по телеграфона с главния инженер. Уверен е, че могат да влязат в сервизната галерия от другата страна и да си проправят път до главния тунел. Спасителните екипи работят. Телеграмите ти са изпратени. Време е да се преоблечеш за вечеря.

— Нямам намерение да вечерям, докато хората ми са затрупани някъде там.

— Няма да им помогнеш, ако умреш от глад. — Тя се обърна към Кинкейд: — Здравей, Чарлз — произнесе студено. — Госпожа Комдън ни очаква в приемната. Можем да изпием по един коктейл, докато баща ми се преоблича.

По времето, когато довършваха питиетата си, Хенеси все ще не се беше появил. Госпожа Комдън, пищна чернокоса жена на около четиридесет години, облечена с вталена рокля от зелена коприна и диаманти, обработени по европейски образец, заяви:

— Аз ще го доведа.

Влезе в кабинета. Без да обръща внимание на телеграфиста, който, подобно на всички останали телеграфисти, беше положил клетва никога да не разкрива съдържанието на съобщенията, които изпращаше или получаваше, тя постави нежно ръка на кокалестото рамо на Хенеси и каза:

— Всички са гладни. — На устните й имаше покоряваща усмивка. — Да сядаме да вечеряме. Господин Ван Дорн ще ви отговори съвсем скоро.

Още докато произнасяше последното, локомотивът изсвири на два пъти сигнала за „пълен напред“ и влакът потегли съвсем леко.

— Къде отиваме? — попита тя без особена изненада, че отново поемат на път.

— Сакраменто. Сиатъл и Спокен.