Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (42)

41

Час по-късно в Сейнт Луис, в приземния коптор на един анархист, избягал от Италия и сменил името си на Франсис Рицо, пристигна телеграма. Рицо затвори вратата под носа на малкия разносвач на „Уестърн Юниън“, преди да отвори плика. На бледожълтата бланка беше отпечатана една-единствена дума:

„Сега“.

Рицо награби палтото и шапката си, хвана трамвай до един квартал, където никой не го познаваше, купи тенекия с литър керосин и се качи на друг трамвай, който го закара до река Мисисипи. Слезе и бързо тръгна през складовия район, докато намери един бар в сянката на речния насип. Поръча си бира и изяде наденица на тезгяха за безплатен обяд, без да откъсва очи от люшкащата се врата. В мига, в който работниците от складове и коларите се заизсипваха, за да отбележат края на работния ден, Рицо напусна бара и забърза по тъмните улици към кантората на компанията „Подводни стълбове и кесон Юниън“.

Последният напускащ служител заключваше. Рицо го наблюдаваше от отсрещната страна на улицата докато се увери, че офисите са празни. След това, по отработен отпреди няколко месеца маршрут, навлезе в една задна уличка, която водеше до тесен проход покрай задната стена на сградата и дигата между нея и реката. Дръпна една разхлабена дъска, издърпа лоста, който предварително беше скрил зад нея и отвори с негова помощ един прозорец. Качи се вътре, намери централното дървено стълбище, което водеше до върха на триетажната сграда, изкачи го и разтвори няколко прозореца. След това проби тенекията с керосин с джобното си ножче и тръгна надолу по стълбището, като разливаше запалителната течност по стъпалата, долу запали клечка кибрит, поднесе пламъка към керосина и загледа пламъците, плъзнали нагоре по сухото дърво. Изчака, докато се увери, че се е запалило самото дърво. След това се измъкна навън през прозореца и го остави отворен, за да се усили течението.

 

 

Айзък Бел се качи на бавното маневрено влакче по „Змийската линия“ надолу до градчето Каскейд. Ерик Соарес беше казал на Франклин Мауъри, че може да работи до късно, както правеше често. Както обикновено, щеше да вечеря в града, а след това да преспи в някоя от бараките на охраната до стълбовете и да започне работа рано сутринта, вместо да губи време с връщане на влакчето горе в базата.

Когато Бел стигна до бараките на охраната откри, че уж претовареният с работа Соарес бе напуснал рано.

Никой не знаеше къде бе отишъл.

 

 

По-надолу по реката от първоначалното градче Каскейд беше изникнал цял град от паянтови постройки и палатки, наречен „Дъното на ада“. Дължеше съществуването си на железарите, зидарите и миньорите, построили моста над каньон Каскейд, на железопътните строители, които бяха положили стръмната „Змийска линия“ от градчето и началната станция долу до моста, и на дървосекачите и коларите, съживили старата дърводобивна компания „Източен Орегон“ в планините.

Ерик Соарес се запъти към „Дъното на ада“ въодушевен. Всъщност, мислеше си, с пачката в джоба, с която сенаторът се беше бръкнал за първото от многото плащания, които му предстояха, беше със сигурност най-богатият мъж в бързо разрастващото се градче. Освен това беше влюбен, което както бе научил от трудната си младост, беше най-малоумното нещо, което можеше да си причини човек. Особено да се влюбиш в курва. Малоумно или не, посещаваше я всяка нощ, когато можеше да се измъкне от стареца Мауъри. Сега, благодарение на сенатора, можеше да си позволи да я задържи за себе си цялата нощ.

В „Дъното на ада“ имаше три класи бардаци.

Най-долнопробните обслужваха дървосекачите и мулетарите. Мъжете рискуваха живота си, за да слязат там в съботните нощи по бързеите на скалистата река в „Експресите на дъното на ада“ — канута, направени от издълбани с брадва и огън дънери.

Жените в по-малко долнопробните бардаци обслужваха железопътните бригади, пристигащи с влакчето на „Змийската линия“. Полагащите линията слизаха събота вечер. Железничари, стрелочници, кондуктори и машинисти, работещи на смени в железницата, се мотаеха тук ден и нощ, размахвайки червените си фенери.

Имаше само едно първокласно заведение. В „При Гейбриъл“ обстановката беше сравнително изтънчена, особено според стандартите на работническите градчета в Запада и по-скъпо, отколкото един работник можеше да мечтае, че ще си позволи. Клиентите му бяха видни бизнесмени и професионалисти, работещи по отсечката Каскейд, заможни туристи, отседнали в прословутата хижа високо платени старши инженери, работещи за железницата адвокати и началници.

Мадам Гейбриъл поздрави Ерик Соарес като редовния клиент, в какъвто се беше превърнал.

— Бих искал Джоана.

— Ангажирана е, сър.

— Ще изчакам.

— Ще се забави.

Жегна го глупава ревност. Глупава, разбира се. Но чувството бе толкова реално, колкото и гневното туптене на сърцето му, от което едва можеше да си поеме дъх.

— Има ново момиче, което може би ще ви хареса.

— Ще изчакам за Джоана.

Когато бъдеше предизвикана, мадам Гейбриъл придобиваше най-студените очи, които бе виждал у жена. Сега те станаха ледени и въпреки богатия опит за толкова млад като него човек, Ерик изпита чувство, близко до страх. Извърна поглед, уплашен да не я предизвика още повече.

Но тя го изненада с топлата си усмивка.

— Вижте какво ще ви кажа, сър. Новото момиче е ваше за сметка на заведението, ако можете да ме погледнете в очите след това и да ми кажете, че не струва високата си цена. Всъщност, ще ви върна парите дори ако можете честно да ми кажете, че не е по-добра от Джоана. Какво може да загубите?

Какво можеше да загуби?

Охранителят на мадам Гейбриъл го заведе до една врата в дъното на големия дом, почука вместо него и я отвори. Ерик пристъпи в стая, огряна от светлината на розов фенер. Дебеловратият затвори вратата зад него. Двама мъже, облечени като дървосекачи, го обкръжиха от двете страни.

Изневиделица се появи цев на пушка. Изсвистя покрай ръката му, вдигнала се твърде късно, за да спре атаката. Оръжието се натресе в черепа му. Усети как краката му се огънаха, все едно че костите му бяха станали на желе. Опита се да изреве. Нахлузиха груб чувал на главата му и вързаха китките му отзад. Опита се да ги изрита. Удариха го в слабините. Докато парализиран от болка се мъчеше да си поеме дъх, вързаха глезените му, вдигнаха го и го изнесоха от сградата. Усети, че го метнаха на седло и вързаха ръцете и краката му под коня. Изрева под чувала. Удариха го отново по главата и той изгуби съзнание.

Дойде на себе си, докато развързваха ръцете и краката му. Извиха ръцете му зад гърба и ги вързаха отново. Свалиха чувала и светнаха с фенерче в очите му. Двамата мъже бяха като изгърбени сенки зад светлината. Долови миризмата на вода и чу шуртенето й. Намираха се в нещо като мазе с вода в него. Като мелница с течащ през нея поток, помисли той. Дървосекачите се надвесиха над него от сенките.

— Как се казва старото ти приятелче от сиропиталището?

— Вървете по дяволите — отвърна Ерик Соарес.

Сграбчиха го за ходилата, обърнаха го във въздуха с главата надолу и натопиха главата му в леденостудения поток. Беше толкова изненадан, че не му остана време да вдиша дълбоко. Въздухът му свърши и започна панически да се бори. Мяташе се толкова силно, че очилата се откачиха от ушите му. Не можеше повече да се сдържа да не вдиша. Носът и устата му се напълниха с вода. Вдигнаха го от водата и го задържаха все още обърнат, с лицето му на половин педя от потока.

— Името на приятелчето ти от сиропиталището.

— Защо ме… — понечи да ги попита, макар вече знаеше защо.

Сбъркал беше със сенатора — оказваше се, че Кинкейд не беше наивник.

Дървосекачите отново го спуснаха с главата надолу. Този път успя да всмуче въздух и го задържа колкото можа. Изви гръб и се опита да се вдигне от водата. Пуснаха го още надолу и го задържаха, докато се наложи да вдиша. Носът и устата му се напълниха вода. Замята се, силата му отпадна и цялото му тяло постепенно се отпусна. Дръпнаха го нагоре. Закашля се задъхан, повърна вода и най-сетне успя да вдиша, докато се съвземаше ги чу, че говорят. Разбра, че са го извадили, за да могат да го запитат отново.

— Името на приятелчето ти от сиропиталището.

— Пол — изпъшка той.

— Фамилия?

— Какво ще му…

— Фамилия?

Ерик се поколеба. След като угаснеха светлините в сиропиталището, двамата с Пол бяха стояли гръб до гръб и отбиваха всеки, който се опиташе да ги нападне. Усети как ръцете им се стегнаха около глезените му.

— Не! — изкрещя, но вече отново бе под водата, с раздрано гърло и пламнал нос, пред очите му стана розово, после тъмно. Когато най-сетне отново го издърпаха, изрева: Пол Самюълс! Пол Самюълс! Пол Самюълс!

— Къде живее?

— Денвър — изпъшка Ерик.

— Къде работи?

— В банка.

— Коя банка?

— „Фърст Силвър“. Какво ще му направите?

— Вече му направихме. Просто искахме да се уверим, че е точното приятелче.

Отново натопиха лицето на Ерик Соарес в потока и той разбра, че е за последно.

 

 

Претърсиха вагоните „Пулман“, но никой не можа да намери асистента на Франклин Мауъри. Айзък Бел изпрати железопътната полиция да претърсят Каскейд и работническото градче по-надолу по реката, наричано „Дъното на ада“. Но се съмняваше, че ще го намерят. Един старши майстор също беше изчезнал, както и няколко работници на „Опорни стълбове и кесон Юниън“.

Бел отиде при Озгуд Хенеси.

— Няма да е зле да огледате стълбовете на моста — каза му мрачно. — Соарес работеше по тях.

— Франклин Мауъри вече е долу — отвърна Хенеси. — Цялата сутрин телеграфира на „Юниън“. Никакъв отговор засега.

— Съмнявам се, че изобщо ще получи такъв.

Бел телеграфира на офиса на Ван Дорн в Сейнт Луис. Отговорът дойде моментално. Сградата на компания „Опорни стълбове и кесон Юниън“ бе изгоряла до основи.

— По кое време? — телеграфира Бел.

Ответната телеграма бе доказателство за вътрешната информация на Саботьора. Коригирано с часовата разлика между Пасифика и Централните щати, първата аларма за пожар се бе появила по-малко от два часа, след като Бел бе споделил пред Франклин Мауъри подозренията си за Ерик Соарес.

Бел беше видял Ема Комдън с Хенеси, когато Мауъри му докладва за притесненията си за стълбовете.

Но за няколко минути Хенеси беше събрал десетина инженери на линията, за да оценят потенциалната опасност. Така че Ема не беше единствената в течение. Все пак, неизбежно беше да се залита дали красивата жена не разиграваше стареца.

Отиде да потърси Мауъри и го намери в една от бараките на охраната, пазеща стълбовете. В очите на стария инженер имаше сълзи. Беше разпънал чертежи на една от масите, където железопътните ченгета вечеряха, с папка от докладите на Ерик Соарес до тях.

— Лъжа — каза той и потупа по листовете. — Лъжа и лъжа. Пълна лъжа… Стълбовете са нестабилни. Един по-силен порой и ще рухнат.

На Бел му беше трудно да повярва. От прозореца на караулната барака масивните колони на въздушните кули, държащи конструкцията на моста, изглеждаха здрави като крепости.

Но Мауъри кимна вяло през прозореца към баржата, привързана за най-близкия крепежен стълб. Работниците извадиха от водата водолаз и смъкнаха от главата му шлема, най-новия модел „Марк V“. Това, че компанията не щадеше разходи, бе поредното доказателство за важността на моста.

— Какво имате предвид? — попита Бел.

Мауъри грабна молив и задраска на празния лист скица на стълба, изправен във водата.

— Наричаме го „подравяне“. Ефектът на подравянето възниква, когато подкопае дупка в речното корито малко по-нагоре от течението пред стълба. Основата изведнъж се оказва неукрепена. Ще затъне в тази дупка или ще се пропука под въздействието на различните по големина сили… Наистина сме построили къщата си върху пясък.