Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (26)

25

Марион Морган стоеше вън на откритата палуба на ферибота „Джърси Сентръл“. Подпря се на перилото, без да обръща внимание на студа. Сърцето й туптеше от радост и възбуда. Не беше виждала Ню Йорк откакто баща й я беше завел на екскурзия в Източните щати като малко момиче. Сега отвъд реката се рееха десетки небостъргачи с осветени прозорци. А някъде там, на приказния остров, беше любимият й Айзък Бел.

Беше се колебала дали да му прати телеграма, или да го изненада. Спряла се беше на изненадата. Пътуването й ту идваше на дневен ред, ту се отменяше, докато Престън Уайтуей жонглираше с натоварения си график. В последната минута бе решил да остане в Калифорния и да я прати да се срещне с банкерите му в Ню Йорк, за да представи предложението му за финансиране на серията му кинопрегледи „Свят в картини“. Напористият млад вестникарски издател трябваше да е бил достатъчно впечатлен от банковия й опит, за да й даде такова важно поръчение. Но Марион подозираше, че истинската причина да прати жена, беше надеждата му да я спечели, тъй като бе помислил, че пътят към сърцето й ще е отворен, като й покаже, че уважава независимостта й. Беше измислила фраза, с която да подчертае на настоятелния Уайтуей обвързаността си с Айзък.

„Сърцето ми е вречено“.

Наложило се бе да прибегне до нея вече два пъти.

Но казваше всичко и щеше да я използва още десет пъти, ако потрябва.

Дъждът отслабваше и градските светлини грейнаха ярко. Веднага щом се настанеше в хотела си, щеше да телефонира на Айзък в клуб „Йейл“. В порядъчните хотели като „Астор“ гледаха с лошо око на жени, които приемат джентълмени посетители. Но в страната нямаше да се намери и едно хотелско ченге, което да не си затвори очите за оперативен служител на Ван Дорн. Професионална благосклонност, щеше да се усмихне Айзък.

Фериботът наду свирката си. Усети как витлата потрепериха под краката й. Докато се отдръпваха от брега на Ню Джърси видя платната на старомодна шхуна, очертани на фона на ярко осветен кей.

Десет минути трябваха на четиримата мъже, за да вдигнат тежката картечница на покрива на вагона. И както беше предсказал Айзък Бел, лентовата картечница с водно охлаждане „Викърс“, монтирана на триножник над пълния с динамит вагон, държеше обслужващите я железопътни полицаи много будни. Но Еди Едуардс, четирийсетгодишният следовател на Ван Дорн с изумяващия кичур преждевременно побеляла коса, все пак непрекъснато се качваше по стълбата на вагона, за да ги проверява.

Оръжието им също така беше благонадеждно, приспособено от картечница „Максим“, която се беше доказала, покосявайки африканските армии. Едно от яките ченгета беше преселник англичанин, който разправяше с увлечение за избиването на „туземци“ с „Максим“ в колониалните войни предното десетилетие. Едуардс му даде указания да остави туземците на Джърси на мира. Освен ако не опитаха нещо. Старите банди там не бяха толкова корави като някога, когато Едуардс беше водил битката на Ван Дорн да прочистят железопътните възли, но все още бяха досадни.

Застанал на покрива на вагона, докато се въртеше на пети и оглеждаше огневото поле на картечницата, което вече обхващаше пълен кръг, Едуардс си припомни старите дни, когато пазеше товари със златни кюлчета. Разбира се, оръжията на бандата „Лава Бед“ по онова време бяха предимно оловни тръби, месингови боксове и много рядко по някоя рязана пушка. Пред очите му ярко осветен ферибот напусна терминала Къмюнипау. Обърна се отново към портата, блокирана от три въглищни тендера с ченгета с пушки на покрива, и видя, че товарните възли изглеждаха по-спокойни от всякога. По коловозите щъкаха и се композираха маневрени локомотиви. Но във всяка машинна кабина се возеше по един въоръжен детектив. Отново погледна към реката. Дъждът отслабваше. Вече виждаше ясно светлините на Ню Йорк.

— Онази шхуна там няма ли да се блъсне в парния лихтер?

— Не. Близо бяха, но се раздалечават. Виждаш ли? Отдели се, а лихтерът обърна насам.

— Виждам — отвърна Едуардс, стегнал челюсти. Накъде, по дяволите, е тръгнал тоя?

— Идва насам.

Едуардс наблюдаваше напрегнато. Ситуацията му харесваше все по-малко и по-малко.

— Колко далече е онази червена шамандура?

— Червената светлина ли? Към половин километър, според мен.

— Ако подмине оная шамандура, дай му четири изстрела пред носа.

— Сериозно ли? — попита невярващо ченгето.

— Да, по дяволите. Сериозно. Приготви се за стрелба.

— Подминава я, господин Едуардс.

— Стреляй! Веднага!

Охлажданата с вода „Викърс“ издаде странно приглушен пукот. Твърде далече беше, за да се види в тъмното къде отидоха куршумите. Парният лихтер продължаваше да идва право към барутния кей.

— Дай им десет изстрела по покрива на кабината на щурвала.

— Това ще ги събуди хубаво — каза англичанинът. — Тия оловни парчета звучат като гръм над главата ти.

— Само гледай да си точно зад него. Не искам да покосим някой нещастен влекач.

— Чисто е.

— Стреляй! Веднага! Не чакай!

Платнената лента с патрони затрепери. Десет куршума изплющяха от дулото. Водният охладител вдигна пара.

Съдът продължаваше да се приближава.

Еди Едуардс облиза устни. Бог знаеше кой беше на него. Пияница? Уплашено момче на щурвала, докато капитанът му спеше? Изпаднал в ужас старец, който не може да проумее откъде идва стрелбата?

— Излез там на светлото! Махни им да се разкарат… Не ти! Ти стой на картечницата.

Подаващият лентата и водоносецът заподскачаха на покрива на вагона и замахаха в паника. Съдът продължаваше да се приближава.

— Отдръпнете се! — извика им Едуардс. — Стреляй по кабината на щурвала. — Сграбчи лентата и започна да подава, когато картечницата откри непрекъснат огън.

Двеста куршума излетяха от дулото й, профучаха на почти половин километър вода и се врязаха в кабината на щурвала на лихтера, трошейки дърво и стъкло. Два куршума разбиха горната спица на щурала. Друг откъсна въжето, увито около кормилото и то изведнъж се освободи и завъртя. Но водата, течаща зад щурвала, го задържа в курса право към барутния кей. След това рамката на кабината рухна. Покривът падна върху румпела, събори спиците и завъртя кормилото и кърмовия лост, с който беше свързан.

Второто действие на „Фолиз“ започна мащабно и ставаше все по-мащабно. „Жиу-жицу валс“ в изпълнението на Принц Токио, „направо от Япония“, бе последван от комичната песен „Мисля да не карам повече автомобил“:

… пушех, когато бръкнах под колата й,

изтичаше бензин и капна на пурата ми,

и литна нависоко балерината,

и я помислих за звезда…

Щом песента свърши, затрещя самотно барабанче. Самотна балерина в синя блузка, къса бяла поличка и червено трико тръгна в маршова стъпка по празната сцена. Включи се второ барабанче. Втора балерина тръгна в стъпка с първата. После още един барабан и още едно момиче. Вече дрънчаха шест барабана и шест балерини маршируваха напред — назад. После още и още. Басови барабани подеха ритъма с тътен, който разтърси седалките. Изведнъж всичките петдесет най-красиви балерини на Бродуей прекъснаха танца си на сцената, дръпнаха петдесет барабана от пирамидите до крилата, слязоха тичешком по стълбите от двете страни и запълниха пътеките, биейки барабанчетата си и мятайки обутите си в плътно червено трико крака.

— Не се ли радваш, че дойдохме? — извика Абът над шума.

Бел погледна нагоре. Блясък през оберлихта задържа погледа му, сякаш театърът бе насочил прожектори от покрива в добавка към вече запалените на сцената. Все едно че нощното небе беше пламнало. Усети рязко разтърсване на сградата и за миг помисли, че е ударната вълна на земетресение.

След това чу оглушителен взрив.