Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (20)

19

Саботьора се беше събудил в мига, в който влакът бе спрял. Леко открехна сенника и видя, че слънцето е блеснало в розовия гранит на Шермън, откъдето железопътната компания вадеше баласт за линията. Щяха да са в Шайен за закуска. Затвори очи доволен, че може да поспи още час.

Покрай отбития експрес профуча локомотив. Саботьора отвори очи и позвъни на шафнера.

— Джордж — каза на Джонатан. — Защо сме спрели?

— Спряхме за вода, гусине.

— Защо ни задмина влак?

— Не знам, гусине.

— Ние сме Експресът.

— Да, гусине.

— Що за влак ще е по-бърз от този, по дяволите? — Шафнерът се сепна. Лицето на сенатор Кинкейд изведнъж се бе изкривило от гняв, очите му бяха пламнали, устата бе изкривена от омраза. Джонатан се уплаши. Сенаторът можеше да заповяда да го уволнят на минутата. Щяха да го изхвърлят от влака на следващата гара. Или още тук, на върха на Скалистите планини.

— Никакъв влак не ни подминава, гусине. Беше само локомотив.

— Само локомотив?

— Да, гусине! Само той и тендера.

— Значи трябва да е специален.

— Трябва да е, гусине. Точно както казахте, гусине. На пълна скорост, гусине.

Саботьора се изтегна отново в леглото, скръсти ръце под главата си и се замисли трескаво.

— Ще желаете ли нещо друго, гусине? — попита Джонатан предпазливо.

— Кафе.

Наетият от Бел локомотив профуча през кланиците на Шайен и спря на гара Юниън малко след девет часа сутринта. Затича право към хотел „Интероушън“, най-добрия от триетажните заведения, които успя да види от гарата. Хотелският детектив хвърли поглед на високия мъж в омачкани и разкъсани вечерни дрехи и прогизнала от кръв риза, който прекосяваше фоайето, и се втурна да прегради пътя му.

— Не може да влизате тук в този вид.

— Бел. Агенция Ван Дорн. Заведи ме при шивача. И доведи галантерист, ваксаджия и бръснар.

— Насам, сър… Да ви доведа ли и лекар?

— Няма време.

Четирийсет минути по-късно „Овърленд Лимитид“ влезе на гара Юниън.

Айзък Бел чакаше на платформата на средата на влака. Изглеждаше много по-добре, отколкото се чувстваше. Цялото му тяло беше изтръпнало, а ребрата го боляха с всяко вдишване. Но беше излъскан, обръснат и облечен толкова добре, колкото при играта на покер предната нощ, в чисто ново черно вечерно облекло, снежнобяла риза, копринена вратовръзка и пояс, и в ботуши, които блестяха като огледала.

По подпухналите му устни пробяга усмивка. Някого на този влак го очакваше изненада. Въпросът беше дали Саботьора щеше да се стъписа толкова, че да се издаде?

Преди влакът да е спрял, Бел стъпи на „Пулман“-а точно пред вагон-ресторанта, издърпа се болезнено по стъпалата и влезе с небрежна походка. Струваше му известно усилие да стои и върви спокойно заради погледите на всички вътре. Помоли стюарда за място в средата, което му позволяваше да вижда всеки влизащ и от двете страни.

Снощният бакшиш от хиляда долара в салона не беше останал незабелязан от влаковия екип. Настаниха го моментално и му донесоха горещо кафе и димящи кифлички за закуска, и го посъветваха сърдечно да си поръча прясно уловена пъстърва от Уайоминг.

Бел наблюдаваше лицето на всеки посетител във вагон-ресторанта, за да прецени реакциите от появата му.

— Дълга нощ, а? — подхвърлиха свойски неколцина, забелязали вечерното му облекло.

Месарят от Чикаго му махна приятелски, както и добре облеченият търговски агент, с когото бе разменил няколко думи в умивалнята.

Съдия Конгдън влезе и се извини:

— Простете, че не сядам при вас, господин Бел. С изключение на компанията на някоя млада дама, обикновено предпочитам да закусвам сам.

Кени Блум влезе във вагон-ресторанта с несигурна походка и явен махмурлук, замъглил очите му, и седна до него.

— Добро утро — Каза му Бел.

— Какво му е доброто, по дяволите… Какво е станало с лицето ти?

— Порязах се, докато се бръснех.

— Джордж! Джордж! Едно кафе тука, преди да е умрял човек. Брус Пейн, петролният адвокат, забърза към масата им и задърдори какво е прочел в сутрешните вестници от Шайен. Кени Блум покри очите си. Джак Томас седна тежко на последния стол и рече!

— Добре са ви насинили.

— Порязах се докато се бръснех.

— Ето го и сенаторът! По дяволите, нямаме място за него. Джордж! Джордж! Бързо донеси стол за сенатор Кинкейд. Човек, който губи толкова пари като него, не бива да яде сам.

Бел се загледа към бавно приближаващия се Кинкейд. Кимаше на познати, докато минаваше през вагон-ресторанта. Изведнъж се стегна стъписан. Добре облеченият търговски агент беше скочил на крака и подаваше ръка да се здрависат. Кинкейд го изгледа хладно и продължи към масата на Бел.

— Добро утро, господа. Удовлетворен ли сте, господин Бел?

— За какво да съм удовлетворен, сенаторе?

— За какво? За това, че спечелихте близо милион снощи. Сериозна част от който беше моя.

— Това значи съм правил снощи — отвърна разсеяно Бел, без да откъсва поглед от вратите. — Тъкмо се мъчех да си спомня. Знаех си, че нещо е задържало вниманието ми.

— Изглежда нещо ви е задържало вниманието право в лицето. Какво се е случило? Да не сте паднали от движещ се влак?

— Порязване при бръснене — отвърна Бел, без да откъсва поглед от вратите. Но въпреки че се задържа над закуската си, докато се опразни и последната маса, не видя никой да издаде изненада от присъствието му.

Не беше особено изненадан, само леко разочарован. Шансът беше нищожен. Но дори да не беше уплашил Саботьора достатъчно, за да издаде самоличността си, отсега нататък щеше да се озърта малко притеснено през рамо. Кой казваше, че детективите на Ван Дорн не можели да летят?