Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (25)

24

В тъмния трюм на парния лихтер „Лилиан I“, Вонг Ли довършваше сложните си инсталации на светлина, та на фара на дървения велосипед „Евридей“, захранван с три батерии „D“. Беше благодарен за това и си спомняше без носталгия за старото време, когато се налагаше да свързва динамитни фитили на светлината на открит пламък. Слава на всички богове за електричеството, което му осигуряваше светлина за работа и енергия, която да взривява детонатори със свръхестествена скорост.

 

 

Айзък Бел напусна „Жарден дьо Пари“ през брезентовите завеси, които пазеха от дъжда, и заслиза бързо по стоманеното стълбище, прикрепено за външната стена на театър „Хамърстейн“. Слезе в една задна уличка и затича към Бродуей. До хотел „Никърбокър“ имаше две пресечки. Тротоарите гъмжаха от хора. Навлезе тичешком в улицата, избягвайки трафика, прекоси фоайето на хотела и изкачи на бегом стълбището към агенция Ван Дорн, бръкна под бюрото на стъписания администратор за бутона на ключалката на вратата и нахлу в задното помещение.

— Искам Еди Едуардс на барутния кей. Коя е телефонната линия до Джърси сити?

— Номер едно, сър. Както заповядахте.

Бел вдигна слушалката и зачука по вилката.

— Дайте ми Еди Едуардс.

— Ти ли си, Айзък? Да не водиш някое момиче от „Фолиз“?

— Слушай ме. Еди. Премести картечницата „Викърс“ така, че да можеш да покриваш и водата, и главния портал.

— Не мога.

— Защо?

— Онези пет вагона с експлозив блокират огневото поле. Мога да покрия едното или другото, но не и портата и водата едновременно.

— Тогава вземи друга картечница. В случай че атакува откъм водата.

— Опитвам се да заема от армията, но няма да стане тази нощ. Съжалявам, Айзък. Какво ще кажеш да поставя двама с пушки от двата края на кея?

— Казваш, че вагоните блокират огневото гюле? Сложи картечницата си над тях.

— Над тях?

— Чу ме. Постави картечницата над вагоните с динамит, за да могат да я въртят и в двете посоки. Така могат да покрият портата и водата. Действай, Еди. Веднага!

Бел остави слушалката на вилката с огромно облекчение. Точно това беше забравил. Водата. Атака от лодка. Ухили се на другите детективи, които бяха слушали жадно.

— Поставянето на тежка картечница на покрива на влак с експлозиви би трябвало да е сериозен стимул да стоим будни.

Закрачи обратно към театъра вече не толкова притеснен и се пъхна на мястото си точно падаше завесата след първо действие на „Фолиз“.

— За какво беше всичко това? — попита Абът.

— Ако саботьорът реши да атакува от водата, ще, лети с главата напред право върху тежка картечница „Викърс“.

— Добре си се сетил, Айзък. Значи вече можеш да се отпуснеш и да ме представиш на приятелите си.

— Кой, сенатор Кинкейд ли? — попита невинно Бел — Не бих го нарекъл приятел. Играхме малко карти, но…

— Знаеш кого имам предвид, по дяволите. Говоря за Елена Троянска от „Южен Пасифик“, чието възхитително лице пусна на вода дванайсет парахода.

— Струва ми се твърде интелигентна, за да си падне по мъж от Принстън.

— Влиза в асансьора! Хайде, Айзък!

За асансьорите чакаха тълпи хора. Бел поведе Абът през брезентовите завеси, надолу по външното стълбище и в просторното фоайе на партера, обслужващо и трите театъра в зданието.

— Ето я!

Лилиан Хенеси и сенатор Кинкейд бяха обкръжени от обожатели. Жени се надпреварваха да стиснат ръката му, докато съпрузите им се бутаха с лакти да се домогнат до познанство с Лилиан. Жените им едва ли го забелязваха или ги интересуваше. Бел видя как две дами пъхнаха дискретно визитките си в джоба на сенатора.

По-високи от повечето наоколо и опитни в свадите в бални салони и в овладяването на безредици, двамата детективи на Ван Дорн си отвориха път в блъсканицата като ескадрила бойни кораби. Лилиан се усмихна на Бел.

Той от своя страна съсредоточи погледа си на Кинкейд, а сенаторът погледна към него и му махна приятелски.

— Не е ли чудесно шоуто? — извика Кинкейд над главите на струпалите се около тях хора, щом Бел се приближи. — Обожавам театъра. Знаете ли, чух ви да си говорите с Кени Блум как сте избягали като хлапета в цирка. За мен винаги беше сцената вместо цирка. Винаги съм искал да стана актьор. Дори бях избягал с една театрална трупа, преди да надделее здравият ми разум.

— Като моя добър приятел Арчи Абът тук. Арчи, запознай се със сенатор Чарлз Кинкейд, нереализиран драматичен актьор.

— Добър вечер, сенаторе — каза Абът и протегна вежливо ръка, но изобщо не улучи дланта на Кинкейд, тъй като бе зяпнал в Лилиан.

— О, здрасти, Лилиан — подхвърли небрежно Бел. — Позволи ми да ти представя стария си приятел Арчибалд Ейнджъл Абът.

Лилиан запърха с клепки в стила на Ана Хелд. Но явно нещо, което видя в лицето на Абът, я накара да го погледне отново. Приятелят му имаше подкупващи сиви очи и Бел забеляза как излъчваха настойчивост, за да задържат вниманието й. Погледът й обходи белезите по челото на Абът и обхвана рижата му коса и искрящата усмивка. Кинкейд й каза нещо, но тя като че ли не го чу, докато гледаше Абът право в лицето и промълви:

— Приятно ми е да се запознаем, господин Абът. Айзък ми е разказал всичко за вас.

— Едва ли, мис Хенеси. Иначе щяхте да избягате от фоайето.

Лилиан се засмя, Арчи се наду, а сенаторът изглеждаше доста недоволен.

Бел използва повода с дълга от покера, за да отведе Кинкейд настрана от Арчи и Лилиан.

— Играта ни на карти ми беше приятна. И за мен беше удоволствие да получа визитката ви, но един чек за написаната сума би съживил още по-приятни спомени.

— Чекът ми ще пристигне утре — отвърна вежливо Кинкейд. — Още ли сте в клуб „Йейл“?

— Засега. А вие, сенаторе? В Ню Йорк ли ще пребивавате, докато сте извън Вашингтон?

— Всъщност, тръгвам за Сан Франциско утре сутринта.

— Сенатът не е ли в сесия?

— Председател съм на една подкомисия, провеждаща изслушване в Сан Франциско за китайския проблем. — Огледа тълпите театрална публика, мъчещи се да привлекат вниманието му, хвана Бел за лакътя и заговори по-тихо. — Казано между нас, играчите на покер, господин Бел, изслушването ще маскира истинската цел на пътуването ми до Сан Франциско.

— А каква е тя?

— Убеден бях от отбрана група калифорнийски бизнесмени да изслушам настояванията им да се кандидатирам за президент. — Смигна затворнически. — Предложиха да ме вземат на ловна екскурзия в горите със секвоя. Може да си представите колко малко удоволствие ще изпита един бивш строител на мостове от спането на открито. Казах им, че бих предпочел някоя от прочутите им западни курортни хижи. Елени, препарирани мечки гризли, борови цепеници в камината… и водопровод.

— Податлив ли сте на убеждаване?

— Между нас казано, струва ми доста усилие. Но, разбира се, за мен би било голяма чест да се кандидатирам за президент — каза Кинкейд. — Кой не би се поласкал? Това е мечтата на всеки политик, който служи на обществото.

— Престън Уайтуей, да не би да е един от тези калифорнийски бизнесмени?

Кинкейд го изгледа рязко.

— Проницателен въпрос, господин Бел.

За миг, както бяха преплели погледи, двамата мъже, все едно че стояха сами над някоя скална пропаст в Орегон, вместо в пълно с хора театрално фоайе на Големия бял път^[1].

— А отговорът ви? — запита Бел.

— Не мога да си позволя да ви кажа. Но толкова много зависи от това какво ще реши президент Рузвелт да стори следващата година. Не виждам място за мен, ако той поиска трети мандат. Тъй или иначе, предпочитам да запазите това под шапката си.

Бел му го обеща. Но се зачуди защо един сенатор на САЩ бе решил да сподели такива неща с човек, когото бе срещнал само веднъж.

— Споделихте ли го с господин Хенеси?

— Ще го споделя с Озгуд Хенеси в подходящия момент, тоест след като една такава уговорка бъде консумирана.

— Защо да чакате? Един президент на железопътна компания няма ли да е от полза за каузата ви?

— Не бих искал да му вдъхвам надежди, че ще има приятел в Белия дом на този ранен етап, само за да ги разбия след това.

Светлините в салона започнаха да гаснат и светват в знак, че паузата е свършила. Върнаха се на местата си в театъра на покрива.

— Какво чудесно момиче — каза Абът на Бел.

— Какво мислиш за сенатора?

— Какъв сенатор? — попита Абът и махна над ложите на Лилиан.

— Още ли го смяташ за надут пуяк?

Абът го изгледа, прецени, че не пита току-така и отвърна съвсем сериозно:

— Определено се държи като такъв. Защо питаш, Айзък?

— Защото имам чувството, че у Кинкейд има нещо повече от това, което се набива на очи.

— Ако съдя по погледа, който ми хвърли, когато ме вида, че говоря с нея, готов е да убие, за да сложи ръце на мис Лилиан и богатството й.

— Иска да стане и президент.

— На железницата ли? — попита Арчи. — Или на Съединените щати?

— Съединените щати. Каза ми, че имал тайна среща с калифорнийски бизнесмени, които искат да се кандидатира за президент, ако Теди Рузвелт се оттегли следващата година.

— Щом е тайна, защо ти го казва?

— Точно това се чудех. Само пълен глупак би го изтърсил неволно.

— Вярваш ли му?

— Хубав въпрос, Арчи. Смешното е, че нищо не каза за Уилям Хауърд Тафт.

— Това е все едно да не споменаваш за слона в салона. Ако Рузвелт не се кандидатира за трети мандат, тогава военният секретар Тафт ще е добрият приятел, когото ще посочи да го замести. Нищо чудно, че Кинкейд иска да остане в тайна. Ще се опълчи на собствената си партия.

— Още една причина да не го сподели с мен — каза Айзък Бел. — Какво ли крои?

В другия край на ложите Лилиан Хенеси попита:

— Какво мислиш за господин Абът, Чарлз?

— Абът са от най-старите фамилии в Ню Йорк, освен холандците, а те имат много холандски корени под родословното си дърво. Толкова по-зле, че загубиха всичките си пари в Паниката от 1893 г. — добави Кинкейд с широка усмивка.

— Той ми го каза направо — отвърна Лилиан. — Изглежда не го притеснява.

— Определено би притеснило бащата на всяка млада дама, на която предложи ръката си — заяде я Кинкейд.

— А какво мислиш за Айзък Бел? — не му остана длъжна Лилиан. — Арчи ми каза, че двамата с Айзък сте играли на карти. Забелязах, че бяхте увлечени в дълбок разговор във фоайето.

Кинкейд продължаваше да се усмихва, дълбоко удовлетворен от разговора си с Бел. Ако детективът станеше подозрителен, то преструвката, че е един от многото сенатори, мечтаещи да станат президент на Съединените щати, щеше да е убедителна демонстрация, че не е саботьор на влакове. Ако Бел заровеше по-надълбоко, щеше да открие, че наистина имаше калифорнийски бизнесмени, с Престън Уайтуей начело, които търсеха своя кандидат за президент. И сенатор Кинкейд оглавяваше списъка им, след като бе окуражил и манипулирал находчивия вестникарски магнат на Сан Франциско да повярва, че Героят инженер, на когото бе помогнал да стане сенатор, щеше да му служи в Белия дом.

— За какво си говорихте? — настоя Лилиан.

Усмивката на Кинкейд стана жестока.

— Бел е сгоден и предстои да се жени. Каза ми, че купува къща за бъдещата си… за извадилото късмет момиче.

Тъга ли беше това на лицето й, или просто бе от светлините, гаснещи за второ действие?

* * *

— Джърси сити е точно пред нас, жълтур! — изрева помощник-капитанът „Големия Бен“ Вайцман, когото капитан Ятковски бе поставил на борда на „Лилиан I“ за да върти руля, след като хвърлиха в реката екипажа на парния лихтер. — Размърдай се там долу.

Вонг Ли продължаваше както си знаеше, отдавайки на двайсетте и пет тона динамит цялото уважение, което заслужаваха. Десетилетията гладене на ризи с тежки железни ютии бяха вкоравили дланите му. Пръстите му вече не бяха толкова ловки.

Беше му останал един детонатор, когато приключи и го пъхна в джоба си, поддържайки старите навици да бъде пестелив. След това посегна към двойната електрическа жица, която беше изпънал от носа на лодката до трюма с подредените сандъци с динамит. Вече беше оголил пет сантиметра от медната сърцевина, прерязвайки изолацията. Свърза едната жица за едното краче на първия детонатор. Посегна за втората и спря.

— Вайцман! Горе ли си?

— Какво?

— Провери дали ключът на носа още е отворен.

— Отворен е. Вече го проверих.

— Ако не е отворен, ще се взривим, щом докосна тези жици.

Вайцман уви намотка въже през спиците на кормилното колело, за да задържи лихтера на курс и забърза към носа, ругаейки студения дъжд. Ятковски му беше дал цилиндрично фенерче и на мигащата му светлина видя, че челюстите на превключвателя, който китаецът беше монтирал на върха на носа, бяха отворени и щяха да останат отворени, докато носът се блъснеше в барутния кей. Сблъсъкът щеше да затвори челюстите, затваряйки електрическата верига между батерията и детонаторите, с което щеше да взриви двайсет и пет тона динамит. Това на свой ред щеше да вдигне във въздуха още сто тона на барутния кей, което пък щеше да произведе най-голямата експлозия, чувана някога в Ню Йорк.

Вайцман забърза обратно към руля и извика от люка:

— Отворен е. Както ти казах.

Вонг вдиша дълбоко и прикрепи жицата с положителния полюс към второто краче на детонатора. Нищо не последва. Разбира се, помисли си той кисело, ако се беше объркало нямаше и да го разбере — щеше да загине моментално. Изкачи се по стълбата, излезе от люка и каза на мъжа зад кормилото да даде сигнал на шхуната. Тя се доближи с пляскане на мокрите платна и издрънча силно в корпуса на лихтера.

— Леко! — изрева Вайцман. — Да ни убиете ли искате?

— Китаец! — ревна капитан Ятковски. — Качвай се тука.

Вонг Ли задвижи схванатите си ръце и крака нагоре по въжената стълба. Беше се катерил на много по-лоши места в планините, но тогава беше с трийсет години по-млад.

— Вайцман! — ревна капитанът. — Виждаш ли кея?

— Как може да ми избяга?

На половин километър напред грееха електрически светлини. Железопътните ченгета го бяха осветили като Бродуей, за да не може никой да се промъкне до тях от възлите, но изобщо не беше им минало през ума, че някой може да се промъкне откъм водата.

— Насочи към него и бързо се разкарай.

Вайцман завъртя руля докато изравни носа на „Лилиан I“ със светлините на барутния кей. Приближаваха се странично, а кеят беше дълъг сто и осемдесет метра, тъй че дори да се отклонеше малко от курса, все пак щеше да се удари достатъчно близо до петте вагона с динамит.

— Бързо, казах! — ревна капитанът.

Нямаше нужда да го подканят. Вайцман се изкатери на дървената палуба на шхуната.

— Давай бързо! — извика Вонг. — Разкарай ни оттук.

Никой не беше по-голям специалист от Вонг, за да разбере какви сили щяха да се развихрят над железопътните възли, пристанището и градовете наоколо.

Когато Вонг и екипажът на шхуната погледнаха назад да проверят дали парният лихтер върви по зададения курс, видяха как един ферибот на Централна железница Ню Джърси се откъсна от брега и пое към Пътнически терминал Къмюнипау. Трябваше да е спрял влак отнякъде и фериботът откарваше пътниците на последния етап.

— Добре дошли в Ню Йорк! — измърмори капитанът.

Щом двайсет и петте тона динамит на лихтера взривяха стоте тона на барутния погреб, фериботът щеше да изчезне сред огнено кълбо.