Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (28)

27

— Молбата е отхвърлена — отвърна рязко Ван Дорн.

— Не е молба, сър — заяви хладно Айзък Бел. — Намерението ми е твърдо. Лично ще заловя Саботьора дори това да ми отнеме остатъка от живота. Като ви обещавам, че няма да преча на разследването на Ван Дорн, водено от по-добре квалифициран следовател.

Лека усмивка раздвои рижите мустаци на Ван Дорн.

— По-добре квалифициран? Вероятно си бил твърде зает, за да прочетеш сутрешните вестници.

Сграбчи ръката на Бел и буквално я прекърши в мощно ръкостискане.

— Най-после спечелихме рунд, Айзък. Браво!

— Спечелили сме рунд? За какво говорите, сър? На ферибота са убити хора. Половината прозорци в Манхатън са натрошени. Тези кейове са в развалини. Всичко това заради саботажа на съд на железници „Южен Пасифик“, които бях нает да опазя.

— Частична победа, ще призная. Но все пак победа. Попречи на Саботьора да взриви влака с експлозиви, което беше целта му. Щеше да убие стотици, ако му го беше позволил. Виж тук. — Ван Дорн отвори вестника. Три водещи заглавия с огромен шрифт покриваха първата страница.

Щети от експлозия равна на Пристанищния

пожар от май 1804 г.

Жертвите на ферибота, трима убити

Безброй ранени

„Можеше да е много по-зле“ — каза главният

комисар на Противопожарната служба

— А виж и това! Още по-добро е…

 

 

Саботьора кипеше от гняв.

Улиците на Манхатън бяха засипани с натрошено стъкло. От железопътния ферибот виждаше черни стълбове дим, който все още се вдигаше над брега на Джърси. Пристанището бе осеяно с повредени кораби и баржи. В баровете и ресторантите от двете страни на реката говореха само за динамитната експлозия. Темата се беше наложила дори в плюшената светая светих на вагона салон, докато специалният експрес за Чикаго вдигаше пара от разбития терминал на Джърси сити.

Но влудяващото беше, че всяко вестникарче в града крещеше водещите заглавия на извънредните издания, и всяка вестникарска будка бе облепена с лъжите:

Осуетен саботаж

Железопътната полиция и агентите на Ван Дорн

спасиха пълен с динамит влак

Кметът благодари на управлението

на „Южен Пасифик“ за здравия ред

Ако Айзък Бел беше на този влак, щеше да го удуши с голи ръце. Или да го прегази. Този момент щеше да дойде, напомни си той. Беше загубил само една битка, не и войната. Войната щеше да спечели той, а Бел — да я загуби. А това заслужаваше да се отпразнува! Махна властно с ръка на стюарда.

— Джордж!

— Да, сенатор, гусине.

— Шампанско!

Стюардът припряно му донесе бутилка „Ренодин Болинже“ в кофа с лед.

— Не тази помия! Компанията знае адски добре, че пия само „Мъм“.

— Ужасно съжалявам, сенатор. Но тъй като „Ренодин Болинже“ беше любимото шампанско на кралица Виктория, а сега на крал Едуард, надявахме се, че ще е достоен заместител.

— Заместител? За какво по дяволите говориш? Донеси ми шампанско „Мъм“ или си уволнен!

— Но сър… целият запас от „Мъм“ на железници „Пенсилвания“ беше унищожен в експлозията.

 

 

— Най-после победа — повтори Джоузеф Ван Дорн. — И ако си прав, че Саботьора се опитва да дискредитира железници „Южен Пасифик“, няма да е доволен от тези резултати. „Управлението на Южен Пасифик“, и още как. Точно обратното на това, което се е надявал да постигне с атаката си.

— Не го чувствам като победа — каза Айзък Бел.

— Наслади й се, Айзък. След това се залавяш здраво да намериш начин да се справим с тая работа.

— Саботьора не е приключил.

— Тази атака не беше планирана за една нощ — каза строго Ван Дорн. — В метода му ще има податки за следващия му ход.

При претърсването на кърмата на шхуната, захвърлена от експлозията върху железопътния ферибот, откриха тялото на мъж, добре познат на Морския отдел на полицията.

— Воден плъх на име Вайцман — определи го сивокосият капитан на полицейския катер. — Свързан с капитана на шхуната, крокодилски син на име Ятковски. Контрабандист, когато не се забърка в нещо по-лошо. От Йонкърс.

Полицията на Йонкърс претърси стария речен град никакъв резултат. Но на другата сутрин тленните останки от капитана бяха изхвърлени от водата край Уихокън. Междувременно агентите на Ван Дорн бяха проследили собствеността на шхуната до един търговец на дървен материал, роднински свързан с Ятковски по брак. Търговецът обаче не призна никакви престъпления, като твърдеше, че е продал кораба на зет си предната година. Запитан дали капитанът е използвал шхуната за нелегален превоз на бегълци през реката, търговецът отвърна, че със зет му всичко е възможно.

Както бе предположил Бел в Огдън, Саботьора променяше тактиката. Вместо да разчита на фанатични радикали, успяваше да привлече хладнокръвни престъпници да вършат мръсната работа срещу кеш.

— Някой от тях използвал ли е досега взривове в престъпленията си? — попита Айзък капитана на катера.

— Това май беше за първи път — отвърна с мрачна усмивка морският полицай. — И не се оказаха много добри, като гледам как се взривиха на парчета.

 

 

— Едно красиво момиче иска да се види с вас, господин Бел.

Бел не вдигна глава от бюрото си в офиса на Ван Дорн в хотел „Никърбокър“. Три телефона на високи поставки звъняха непрекъснато. Куриери влизаха и излизаха на бегом. Оперативни агенти чакаха да представят докладите си и да получат нови заповеди.

— Зает съм. Прати я при Арчи.

— Арчи е в моргата.

— Тогава я отпрати.

Бяха изтекли четиридесет часа след експлозията разтърсила пристанище Ню Йорк. Експерти от поддържаното от железниците, Бюро за експлозиви, ровещи из развалините, бяха открили суха клетъчна батерия, която ги доведе до заключението, че динамитът е бил професионално взривен с електричество. Но Бел все още не разполагаше с податки дали мъртвият екипаж на шхуната бе взривил динамита, или си бяха имали професионален помагач. Чудеше се дали самият Саботьор не беше свързал веригата, задействала взрива. Дали е бил на шхуната? Мъртъв ли беше? Или подготвяше следващото си нападение?

— Ако бях на ваше място, щях непременно да искам да я видя — настоя дежурният на рецепцията.

— Виждал съм я. Красива е. Богата е. Нямам време.

— Но е довела няколко типа с кинокамера.

— Какво? — Бел надзърна през вратата. — Марион!

Изхвърча през вратата, надигна я в здравата си прегръдка и я целуна по устата. Годеницата му носеше шапка, стегната с шал, който скриваше едната страна на лицето й. Забеляза, че е сресала надолу сламено русата си коса, така че се спускаше по едната й буза. Обикновено я носеше прибрана горе на кок.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да снимам героя, стига да спреш да ме стискаш така. Ела по-насам на светло.

— Герой? Герой съм на стъкларския профсъюз. — Притисна устните си до ухото й и прошепна: — И Единственото място, където те стискам, е в леглото.

— Не и преди да снимаме прочутия детектив, спасил Ню Йорк.

— Показването на лицето ми в театри няма да помогне да дебна престъпниците.

— Ще те снимаме отзад, само тила ти, много загадъчно. Хайде, докато не сме изгубили светлината.

Заслизаха по величественото стълбище на „Никърбокър“, последвани от асистентите на Бел с техните доклади и дискретни въпроси, и оператора и асистентите на Марион, понесли компактната камера „Люмиер“, дървен триножник и сандъци с аксесоари. Вън на тротоара работници подменяха счупените прозорци на хотела.

— Поставете го там! — Операторът посочи лъч слънчева светлина, падаща върху тротоара.

— Тук — каза Марион. — За да виждаме счупеното стъкло зад него.

— Ясно, мадам.

Тя хвана Бел за раменете.

— Обърни се насам.

— Чувствам се като пощенски колет.

— Ти си чудесен колет, наречен „Детективът в белия костюм“. Така. Сега посочи към счупения прозорец.

Бел чу въртене на зъбчати колела и маховици зад себе си, механично тракане като от шевна машина и плясък на филмова лента.

— Какви са въпросите ти? — извика през рамо.

— Знам, че си зает. Вече написах отговорите ти за субтитрите.

— И какво казах?

— Агенция Ван Дорн ще гони престъпника, който нападна Ню Йорк Сити до края на света. Никога няма да се предадем. Никога!

— По-добре и аз нямаше да го кажа.

— Сега задръж малко така, докато монтираме лещите… Окей, посочи онзи кран, който вдига прозореца… Благодаря ти. Беше чудесно.

Когато Бел се обърна да види усмивката й на вятъра надигна косата й и изведнъж осъзна, че прическата, шапката й шалът й прикриваха превръзка.

— Какво е станало с лицето ти?

— Летящо стъкло. Бяха на ферибота, когато избухна на бомбата.

— Какво?

— Нищо ми няма.

— Отби ли се при лекар?

— Разбира се. Няма дори да остане белег. А и да остане, мога да пускам косата си на тази страна.

Бел беше стъписан и почти парализиран от гняв. Саботьора бе стигнал на косъм до това да я убие. Едва се владееше, когато един детектив на Ван Дорн изтича от хотела и замаха с ръце да привлече вниманието му.

— Айзък! Арчи телефонира от моргата на Манхатън. Смята, че сме се докопали до нещо.

 

 

Съдебният лекар в район Манхатън получаваше заплата от 3600 долара годишно, която му позволяваше някои луксове на живота на човек от средната класа. Включваха лятна почивка в чужбина. Наскоро си беше инсталирал модерно устройство за фотографско идентифициране, което бе открил в Париж.

Горе под големия оберлихт висеше фотографска камера. Лещите й бяха насочени към пода, където бяха очертани линии, обозначаващи височина в сантиметри. На пода лежеше мъртво тяло, ярко осветено от оберлихта. Бел видя, че е мъж, макар лицето му да беше заличено от огън и груба сила. Дрехите му бяха мокри. От линията, където бяха поставени стъпалата му до линията над главата, беше на ръст около метър и шейсет.

— Просто някакъв китаец — каза съдебният лекар. — Така си мисля поне, съдейки по ръцете му, стъпалата и тена на кожата. Но казаха, че искате да видите всяко удавено тяло.

— Намерих това в джоба му — каза Абът и вдигна голям колкото молив цилиндър с изпънати от него жички като две къси крачета.

— Живачно-фулминатен детонатор. Къде го намериха? — попита Бел.

— Носело го течението покрай Батъри парк.

— Възможно ли е да е отнесен през реката от Джърси до Манхатън?

— Теченията са непредсказуеми — отвърна съдебният лекар. — С океанския прилив и речното течение, телата се отнасят във всички посоки, според вълната и потока. Мислите ли, че той е предизвикал взрива?

— Изглежда е бил близо до него — подхвърли Абът и погледна въпросително Бел.

— Благодаря, че ни се обадихте, докторе — каза Бел на излизане.

Абът го догони на тротоара.

— Как Саботьора е наел китаец за каузата си?

— Не можем да знаем, докато не открием кой е бил мъжът — отвърна Бел.

— Трудно ще е без лице.

— Трябва да открием кой е бил. Кои са основните източници на доходи за китайците в Ню Йорк?

— Китайците работят главно в производството на пури, в бакалии и в ръчни перални, разбира се.

— Пръстите и дланите на този мъж бяха с тежки мазоли — каза Бел. — Вероятно е бил перач, работещ с гореща тежка ютия.

— Пералните обаче са доста — отвърна Арчи. — По една на всяко каре в работническите квартали.

— Започни с Джърси сити. Шхуната беше привързана там. И там натовариха лихтера на „Южен Пасифик“ с динамита.

 

 

Изведнъж нещата се задвижиха бързо. Един от детективите на железници „Джетро Уот“ си спомни, че пуснал на един кей китаец с огромен чувал с пране.

— Каза, че отивал на „Джулия Райдхед“, стоманен барк, който разтоварваше кокали.

„Джулия Райдхед“ все още беше пристанал на кея с мачтите му, прекършени от експлозията. Не, отвърна капитанът. Не е оставял прането си на брега. Жена му била на борда и тя го перяла. След това дневникът на пристанищния началник разкри, че дървената шхуна на Ятковски е била привързана близо до „Джулия“ същия следобед.

Детективите на Ван Дорн намериха студенти, готвещи се за мисионери, които учеха китайски в една семинария в Челси. Наеха ги за преводачи и ускориха издирването на пералнята, която беше наела мъртвия. Арчи Абът се върна в хотел „Никърбокър“ триумфиращ.

— Името му е Вонг Ли. Хората, които са го познавали казаха, че работел за железния път. В Запада.

— Взривявания с динамит в планините — каза Бел. — Разбира се. Там е научил занаята си.

— Вероятно е дошъл тук преди двайсет, двайсет и пет години — допълни Абът. — Много китайци напуснаха Калифорния, за да избягат от нападенията на тълпите.

— Работодателят потвърди ли това, само за да прозвучи добре? За да се отърве от белия детектив?

— Вонг Ли всъщност не е бил наемен работник. Поне отскоро. Купил е половината дял от шефа си.

— Значи Саботьора му е платил добре — каза Бел.

— Много добре. Авансово при това, и достатъчно, за да си купи бизнес. Длъжен съм да се възхитя на предприемчивостта му. Колко работници биха устояли на изкушението да ги похарчат за вино и жени?… Айзък, защо ме гледаш така?

— Кога?

— Какво „кога“?

— Кога Вонг Ли е изкупил половината дял в перачницата си?

— Миналият февруари?

— Февруари? Откъде е взел парите?

— От Саботьора, естествено. Когато го е наел. Откъде иначе един беден китайски перач ще намери толкова много пари?

— Сигурен ли си, че е било февруари?

— Абсолютно. Шефът ми каза, че било точно след китайската Нова година. Съвпада с шаблона на Саботьора, нали? Планира далече напред.

Айзък Бел едва можеше да сдържи възбудата си.

— Вонг Ли е купил дяла си от перачницата миналия февруари. Но Озгуд Хенеси подписа тайната си сделка едва този ноември. Как Саботьора е знаел още през февруари, че железница „Южен Пасифик“ ще спечели достъп до Ню Йорк през ноември?