Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (15)

14

— Аз съм първи, ти наблюдавай.

Уоли Кисли затича към стълбите. Високият работник с метната през рамо торба си проби път през тълпата, прекрачи един пиян и заобиколи друг, и продължи с бързи крачки към Юниън Депо. От прозореца Мак Фултън проследи пътеката, която партньорът му си отваряше неумолимо през множеството пешеходци, забързани към и от гарата.

Уоли изхвърча от стълбището и се озова извън сградата. Когато излезе на тротоара, погледна нагоре. Марк му посочи надясно и Уоли затича натам. Бързо махване показа, че е намерил техния човек и Марк се спусна към стълбището след него е разтуптяно сърце. От няколко дни се чувстваше зле и бързо се задъха.

Догони Уоли и той му каза:

— Пребледнял си като лист. Добре ли си?

— Тип-топ. Накъде отиде?

— По оная пресечка. Мисля, че ме видя.

— Ако те е видял и е побягнал, е нашият човек. Хайде!

Мак поведе задъхан. Уличката беше вмирисана и разкаляна под краката им. Вместо да продължи направо към Двайсет и четвърта улица, както допуснаха детективите, свърна рязко наляво, където пътят се оказа блокиран от склад с метални канати. Пред него имаше бурета, достатъчно големи, за да се скрие зад тях.

— Спипахме го — каза Уоли.

Мак изохка — Уоли го погледна. Лицето му беше стегнато от болка, преви се на две, стисна се за гърдите и падна силно в калта. Колегата му коленичи до него.

— Господи, Мак!

Лицето на Мак беше мъртвешки бяло, очите му отворени широко. Вдигна глава и зяпна над рамото на Уоли.

— Зад теб! — измърмори той.

Дочул тичащите стъпки, Уоли мълниеносно се обърна.

Мъжът, когото бяха подгонили, мъжът, който приличаше на скицата, мъжът, който определено беше Саботьора, тичаше право към него с нож в ръката. Уоли прикри тялото на стария си приятел със своето и плавно издърпа пистолет изпод карираното си сако. Зареди револвера за еднократна стрелба с опитно движение на палеца по нащърбения ударник и насочи цевта. Хладнокръвно се прицели, за да разбие костите в рамото на Саботьора, вместо да го убие, за да могат да го разпитат за вече задвижени бъдещи нападения.

Преди да успее да стреля, чу метално изщракване и стъписан видя блесналата светлина по стоманата, когато острието на ножа изведнъж скочи към лицето му. Саботьора все още беше на метър и половина от него, но върхът вече влизаше в окото му.

„Направил е сабя, разпъваща се телескопно от зареден с пружина нож“, беше последната мисъл на Уоли Кисли, докато оръжието на Саботьора се врязваше в мозъка му. „А мислех, че съм видял всичко“.

Саботьора изтръгна оръжието си от черепа на детектива и го заби във врата на падналия му партньор. Мъжът вече изглеждаше мъртъв, но не беше моментът да се рискува. Извади острието и огледа хладнокръвно наоколо. След като се увери, че в уличката няма никой, тръгнал след преследвачите му, изтри тънкото острие в карираното сако, щракна пружинния механизъм, за да го скъси и го върна в канията в ботуша си.

Беше на косъм, от онзи вид почти провали, които не можеш да предвидиш, освен ако не си винаги нащрек, бърз и готов да убиеш, и той беше възбуден от измъкването си. „Не спирай!“, каза си. Овърленд Лимитид нямаше да чака, докато си празнува победата.

Бързо излезе от уличката и прекоси Двайсет и пета улица. Притича пред един електрически трамвай, зави вдясно по Уолстрийт и измина една пресечка успоредно на дългата железопътна гара „Юниън депо“. След като се увери, че никой не го преследва, прекоси Уол и влезе в гарата през врата в северния край.

Намери мъжката тоалетна и се заключи в една кабина. Бързайки да догони времето, смъкна комбинезона, който скриваше елегантни пътни дрехи и извади скъпа кожена чанта „Гладстън“ с месингови закопчалки от торбата си за инструменти. Извади от чантата лъскави черни ботуши с връзки, сиво бомбе „Хомбърг“ от предпазната му кутия за шапки, и деринджър, а грубите ботуши със сгъваемата сабя прибра в „Гладстън“-а. Стегна ботушите и пусна деринджъра в джоба на сакото си. Смъкна брадата си, която също прибра в чантата и изтърка следите от лепило по кожата си. След това натика комбинезона в торбата и я пъхна зад тоалетната. В комбинезона или в торбата нямаше нищо, по което биха могли да го проследят. Провери времето на железопътния си джобен часовник и изчака точно две минути, търкайки ботушите си в опакото на крачолите на панталона, за да ги лъсне, след което прекара костен гребен през косата си.

Най-сетне излезе от кабината. Огледа се грижливо в огледалото над умивалника. Отлюспи петно засъхнало лепило от брадичката си и постави сивия хомбърг на главата си.

Усмихнат, излезе спокойно от мъжката тоалетна и тръгна през оживеното фоайе, което изведнъж загъмжа от железопътна полиция. Оставаха само няколко секунди, затова бързо се шмугна покрай гаровите служители, които вече затваряха вратите към опушените перони. Локомотив изпищя двойния сигнал „напред“ и „Овърленд Лимитид“, луксозен експрес, съставен от осем първокласни „Пулман“, вагон-ресторант и вагон за отдих, се затъркаля бавно на изток за Шайен, Омаха и Чикаго.

Саботьора закрачи покрай последния вагон, където бе салонът за отдих. Изравни се със скоростта му, озъртайки се във всички посоки.

Далече напред, точно зад багажния вагон, видя мъж, облегнат на стъпалата на първия „Пулман“. Държеше се за ръчката така, че да може да се люшне навън и да види добре всеки, който се качи на „Лимитид“ в последната минута. Беше на около двеста метра от Саботьора, тъкмо когато посягаше за ръчката, за да скочи на движещия се влак, но острият силует на ловец не можеше да се сбърка.

Челото на влака излезе от сянката, хвърляна от гаровата сграда и той видя, че наблюдаващият перона мъж имаше светла коса, която блестеше като злато на светлината на залязващото слънце. Което означаваше, както бе подозирал, че въпросният ловец бе самият детектив Айзък Бел.

Без колебание стисна здраво дръжката и стъпи на последната платформа на влака. От този отворен вестибюл влезе в салона за отдих. Затвори вратата зад себе си, за да спре пушека и шума, и се наслади за миг на тишината и покоя на първокласния трансконтинентален експрес, украсен с тежки корнизи, лъскави дървени панели, огледала и дебел килим на пода. Стюарди разнасяха напитки на сребърни подноси на пътниците, отпуснати в удобните си кресла. Тези, които вдигнаха глави от вестниците си и прекъснаха приглушените си разговори, поздравиха добре облечения закъснял пътник със свойски кимвания като събратя от клуба.

Кондукторът помрачи настроението. С кремъчно твърд поглед, стегната уста и в безукорна униформа от лъскавата козирка, та чак до обувките, човекът беше властен, отривист и подозрителен като всички кондуктори по света.

— Билетите, господа! Билетите от Огдън.

Саботьора размаха под носа му железопътния си пропуск.

Очите на кондуктора се разшириха, като прочете името на пропуска и поздрави новия си пътник с голяма почтителност.

— Добре дошли на борда, сър.