Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (44)

43

Айзък Бел прекоси континента само за четири дни и половина. Взимаше свръхбързи експреси, когато можеше и чартираше специални композиции, когато влаковете вървяха бавно. Последният бърз преход направи на „Бродуей експрес“, гордо наречен така заради широкото железопътно платно с четири коловоза, простряло се между Чикаго и Ню Йорк.

На ферибота до Манхатън видя колко бързо железниците на Джърси сити възстановяваха щетите от динамитната експлозия на Саботьора. Покривът на гарата вече беше сменен и там, където само допреди три седмици беше видял почернели пилони, залети от прилива, вече се издигаше нов кей. Разбитите от експлозията съдове вече ги нямаше и макар много прозорци все още да бяха покрити с дъски, още повече блестяха с новите си стъкла. Гледката в началото го изпълни с надежда, като му напомни, че Хенеси и Мауъри хвърляха денонощно строителни бригади в Каскейд, за да спасят моста над каньона. Но беше длъжен трезво да признае, че тяхната задача бе многократно по-трудна, ако не и направо невъзможна. Самите основи на моста бяха подложени на саботаж. А престъпникът все още беше на свобода, решен да нанесе още по-големи щети.

Бел слезе на Либърти стрийт и бързо закрачи към близката Уолстрийт. На ъгъла на Бродуей се издигаше бялото мраморно здание на управлението на компания „Дж. П. Морган“.

— Айзък Бел, желая да се видя с господин Морган.

— Имате ли уговорена среща?

Бел отвори златния си часовник.

— Господин Джоузеф Ван Дорн уреди срещата ни за 10 часа. Часовникът ви е изостанал.

— О, да, разбира се, господин Бел. За жалост, обаче господин Морган трябваше спешно да промени плановете си. Пътува за Англия.

— Кого остави да го замества?

— Е, никой не може да го замести, но има един джентълмен, който би могъл да ви помогне. Господин Брукс.

Млад служител отведе Бел в недрата на сградата. Поседя близо час в чакалнята на господин Брукс, предлагаща гледка към облицования с никел, защитен със стоманени решетки банков трезор, охраняван от двама въоръжени мъже. Уби времето си, обмисляйки детайлите по два елементарни обира, дневен и нощен. Най-сетне го поканиха в кабинета на заместника.

Брукс се оказа нисък, стегнат и сдържан. Поздрави Бел раздразнено, без да се извини, че го бе накарал да чака толкова дълго.

— Срещата ви с господин Морган бе уговорена без мое знание. Наредиха ми да отговоря на въпросите ви. Много съм зает и не мога да си представя каква информация бих могъл да предложа на детектив.

— Имам само един простичък въпрос — каза Бел. — Кой би спечелил, ако железопътна компания „Южен Пасифик“ банкрутира?

Очите на Брукс блеснаха хищнически.

— Имате ли информация, подкрепяща подобно заключение?

— Нищо не заключавам — отвърна строго Бел, преди неволно да е вкарал свеж елемент във вечната битка за консолидиране на железниците и да подрони репутацията на Хенеси на пазара. — Питам кой би спечелил, ако такова събитие евентуално се случи?

— Ще ви попитам директно, детектив. Нямате никаква информация, че Озгуд Хенеси е в отслабени порции?

— Абсолютно никаква.

Интересът в очите на Брукс се стопи.

— Разбира се, че не — промърмори той унило. — Хенеси е неуязвим от трийсет години.

— Ако не беше…

— Ако! Ако! Ако! Банкирането не е бизнес на ако, господин… — Престори се, че поглежда към визитката на Бел, за да освежи паметта си. — Бел. Банкирането е бизнес на факти. Банкерите не спекулират. Действат въз основа на сигурности. Хенеси спекулира. Хенеси напира слепешком напред.

— И все пак, казвате, че Хенеси е неуязвим.

— Хитър е.

Бел разбра, че нямаше смисъл да си губи времето. Мълчаливи и винаги опипващи да се домогнат до някаква изгода, банкери като този нямаше да предложат нищо на непознат.

Брукс стана рязко. Изгледа Бел отгоре и заяви:

— Честно казано, не разбирам защо господин Морган би си губил времето да отговаря на въпроси на детектив. Вероятно е поредният пример за прекалено добродушния му нрав.

— Господин Морган не е „добродушен“ — отвърна Бел, сдържайки яда си, докато се изправяше в пълния си ръст. — Господин Морган е интелигентен. Знае, че може да научи ценна информация, като изслуша въпросите на друг човек. Точно затова той е ваш шеф, а вие сте негов лакей.

— Хей! Как смеете…

— Лек ден!

Излезе от сградата на Дж. П. Морган и прекоси улицата за следващата си среща.

Половин час по-късно си тръгна и оттам, и ако точно в този момент още някой банкер му скъсаше нервите, щеше да се наложи да го шибне с юмрук в устата или просто да го застреля с деринджъра си. Мисълта предизвика тъжна усмивка и той се спря по средата на оживения тротоар, за да помисли дали изобщо си струваше да спази следващата си уговорена среща.

— Изглеждате объркан.

Пред него стоеше мъж с приятна външност, тъмнокос, четирийсет и няколко годишен, и го гледаш с топла, закачлива усмивка. Носеше скъпо палто с кожена яка и „ярмулка“ на главата — малък кръгъл кадифен диск, издаващ юдейската му вяра.

— Наистина съм объркан — отвърна Бел. — Кой сте вие, сър?

— Андрю Рубенов. — Мъжът протегна ръка. — А вие сте Айзък Бел.

— Откъде знаете? — попита изненадан Бел.

— Чисто съвпадение. Не е съвпадение, че ви разпознах. Просто съвпадение, че ви видях да стоите тук. И изглеждате объркан.

— Но как ме познахте?

— Снимката ви.

Бел съзнателно отбягваше фотографи. Както беше напомнил на Марион, за един детектив не беше от полза лицето му да е познато.

Рубенов се усмихна разбиращо.

— Не се притеснявайте. Виждал съм снимката ви на бюрото на баща ви.

— Аха. Имал сте бизнес с баща ми.

Рубенов завъртя длан в жест „и да, и не“.

— Съветваме се понякога.

— Банкер ли сте?

— Така казват — отвърна той. — Всъщност, когато пристигнах от Русия, не се впечатлих от долен Ийст Сайд на Ню Йорк, затова взех влак през страната. В Сан Франциско отворих бар. След това срещнах едно хубаво момиче, чийто баща притежаваше банка, а останалото е много приятна история.

— Бихте ли приели да обядвате с мен? — попита го Айзък Бел. — Трябва да поговоря с някой банкер.

— Вече съм уговорил обяд. Но имаме време за чай в офиса ми.

Офисите на Рубенов се намираха на ъгъла на Ректор стрийт, която беше блокирана от полиция. Причината се оказа безопасното вдигане на някакъв роял от електрическа товарна кола до петия етаж, където бяха свалили прозореца. Отвореният прозорец беше на Рубенов и той покани детектива да влезе, без да обръща внимание на бъркотията. През зейналия отвор в стената първо лъхна студен полъх от река Хъдсън, а след това голямото черно пиано се люшна вътре, придружено от виковете на носачите. Секретарката с вид на почтена матрона им донесе чай във високи стакани.

Бел обясни мисията си.

— Значи изобщо не е съвпадение — каза Рубенов. — Рано или късно щяхте да ме намерите, след като другите ви посочеха вратата. Това, че ви познах, спестява време и ядове.

— Благодарен съм за помощта ви — отвърна Бел — При Морган не стигнах до никъде. Шефът го няма.

— Банкерите се държат като клан — обясни Рубенов — Откровеничат само помежду си, въпреки че изпиват взаимна неприязън и недоверчивост. Елегантните банкери на Бостън не обичат наглите нюйоркчани. Протестантите не вярват на немските евреи. Немските евреи не обичат руските евреи като мен. Неприязънта и недоверието карат света да се върти. Но стига философия. Какво точно искате да знаете?

— Всички са съгласни, че Озгуд Хенеси е неуязвим. Така ли е?

— Питайте баща си.

— Моля, сър?

— Чухте ме — каза той строго. — Не пренебрегвайте най-добрия съвет, който можете да получите в Ню Йорк. Питайте баща си. Предайте му поздравите ми. Не знам дали Хенеси е неуязвим. Допреди година щях да знам, но излязох от железниците. Вложих парите си в автомобилите и киното. Лек ден, Айзък.

Стана и отиде до пианото.

— Ще ви посвиря за довиждане.

Бел не искаше да пътува до Бостън, за да пита баща си. Искаше да получи отговорите си тук и сега от Рубенов, когото заподозря, че знае повече, отколкото признава.

— Носачите тъкмо излязоха. Не трябва ли първо да го настроите?

В отговор ръцете на Рубенов пробягаха по клавишите и четири акорда изригнаха в съвършено съзвучие.

Господин Мейсън и господин Хемлин правят пиана, които трябва да пуснеш от Ниагарския водопад, преди да ти се наложи да ги акордираш… Баща ви, млади Айзък. Идете да поговорите с баща си.

Бел взе метрото до Гранд Сентръл терминал, телеграфира на баща си, че идва и се качи на прочутия експрес „Белия влак“ на железница „Ню Инглънд“. Помнеше го добре от студентските си дни, когато се возеше на него до Ню Хейвън. Бяха нарекли лъскавия експрес „Призрачния влак“.

Шест часа по-късно слезе на новата Южна гара на Бостън, гигантски храм от розов мрамор, посветен на мощта на железницата. Взе асансьора до горния пети етаж на гарата и се отби в бостънския офис на Ван Дорн. Баща му бе отговорил с телеграма: „Надявам се да можеш да останеш с мен“. Докато стигне до градската къща в стил „гръцки ренесанс“ на площад Луизбърг, беше минало девет.

Падрейк Райли, престарелият иконом, който се беше грижил за къщата още преди раждането на Айзък, отвори лъскавата предна врата. Поздравиха се топло.

— Баща ви е на масата — каза Райли. — Помислих, че може би ще ви е приятна една късна вечеря.

— Огладнял съм — призна Бел. — Как е той?

— Същият си е — отвърна Райли, дискретен както винаги.

Бел се спря в гостната.

— Пожелай ми късмет — промълви той на портрета на майка си. След това изправи рамене и влезе в трапезарията, където високата слаба фигура на баща му се изправи като щъркел от стола си в челото на масата.

Вгледаха се един в друг.

Райли, задържал се на прага, затаи дъх. Ебънизър Бел, помисли той с лека завист, изглеждаше неподвластен на възрастта. Косата му бе посивяла, разбира се, но си я беше запазил цялата, за разлика от него. А брадата му на ветеран от Гражданската война беше почти бяла. Но все още съхраняваше стройната фигура и изправената стойка на офицер от армията на Съюза, сражавал се в кървавия конфликт преди четири десетилетия.

Според иконома, мъжът, в който бе израснал синът на господаря му, трябваше да накара всеки баща да изпита гордост. Увереният синеок поглед на Айзък не отстъпваше на този на баща му, обагрен с теменуженото, наследено от майка му. Много си приличаха, помисли Райли. Може би твърде много.

— С какво мога да ти помогна, Айзък? — попита сковано Ебънизър.

— Не съм сигурен защо Андрю Рубенов ме прати тук — отвърна Айзък също така сковано.

Райли насочи вниманието си към по-стария мъж. Ако щеше да има помирение, зависеше от Ебънизър. Но той само каза сдържано:

— Рубенов е семеен човек.

— Не разбирам.

— Прави ми добрина… В характера му е.

— Благодаря, че ме покани да остана за през нощта — отвърна Айзък.

— Добре си дошъл тук — заяви бащата.

И тогава, за огромно облекчение на Райли, Ебънизър галантно се издигна до поднесената от сина му възможност със съгласието да остане, нещо, което от дълго време не беше правил. Всъщност, според иконома, суровият стар протестант прозвуча почти прочувствено:

— Добре изглеждаш, синко. Вярвам, че работата ти върви добре.

Двамата мъже протегнаха ръце.

— Вечерята е сервирана — обяви Райли.

Над уелски сандвич и студена варена сьомга Ебънизър Бел потвърди това, което Марион намекна, а синът му подозираше.

— Железопътните магнати не са толкова всемогъщи, колкото изглеждат. Контролират линиите си, като пускат само дребни миноритарни дялове на борсата. Но ако банкерите им загубят доверие, ако инвеститорите поискат парите си, изведнъж се оказват на брега, към който духа вятърът. — Устните му се изкривиха в усмивка. — Извини ме, че намесвам моряшки метафори. Магнатите изпадат в затруднение, когато трябва да съберат капитал, за да попречат на конкурентите си да ги завземат, когато акциите им паднат. Железница „Ню Инглънд“ скоро ще бъде погълната от железници „Ню Йорк“, „Ню Хейвън“ и „Хартфорд“. Работата е там, че „Ню Инглънд“ вече няма думата по въпроса.

— Знам — възрази Бел. — Но Озгуд Хенеси досега поглъщаше всяка железница, която се изпречеше на пътя му. Твърде интелигентен и солиден е, за да бъде затруднен. Признава, че ще изгуби доверието за разширението на Каскейд, ако Саботьора го осуети. Това би било ужасна загуба, но твърди, че има достатъчно кредит, за да движи останалите си линии.

— Помисли колко много линии е съчетал Хенеси, в колко още е съдружник…

— Точно така. Притежава най-могъщия тръст в страната.

— Или най-голямата къща от карти.

— Но всички са съгласни, че Озгуд Хенеси е надежден. Човекът на Морган използва думата „неуязвим“.

— Не и според моите източници. — Ебънизър Бел се усмихна.

В този момент Айзък видя баща си в друга светлина.

Знаеше, разбира се, че като млад офицер Ебънизър се бе изявил в разузнаването на армията на САЩ. Доказваха го медалите му. Но го порази странна идея. Нещо, за което не беше помислял досега. Дали и баща му някога беше копнял да е нещо повече от банкер?

— Татко. Да не би да ми казваш, че ако Саботьора е в позиция да купува, ако компания „Южен Пасифик“ рухне под тежестта на провалилото се разширение Каскейд, би могъл да стане накрая нейният притежател?

— Не само на „Южен Пасифик“, Айзък.