Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (14)

13

Рисунката на дървосекача се изплати след пет дни.

Един билетопродавач на „Южен Пасифик“ в Сакраменто с остър поглед си спомни, че е продал в Огдън, Юта, билет на мъж, който приличал на нарисувания от Дон Албърт. Въпреки че клиентът му имал брада и косата му била руса почти като на Айзък Бел, имало нещо сходно в лицето му, настоя чиновникът.

Бел го разпита лично, за да се увери, че не е поредният почитател на „Големия влаков обир“ и беше толкова впечатлен, че нареди на оперативните да разпитат влаковите екипи на експреса от Огдън.

Удариха на златна жила в Рино, Невада. Един от кондукторите на експреса, жител на Рино, също си спомни пътника и се съгласи, че би могъл да е човекът от рисунката, макар да изтъкна разликата в цвета на косата.

Бел отиде по най-бързия начин до Невада, хвана кондуктора у дома му и го попита между другото, много небрежно, дали е гледал „Големият влаков обир“. Смятал да го види, отвърна кондукторът, следващия път като го покажели в театъра. Госпожата му го тормозела да я заведе от година.

От Рино Бел хвана нощен експрес до Огдън и вечеря, докато влакът пухтеше нагоре през планината Тринити. Щом спря в Лъвлок, се възползва да прати телеграми и получи няколко отговора, когато спря в Имлей, а накрая заспа в удобния „Пулман“, докато прекосяваше Невада. Телеграмите, които го чакаха в Монтело, малко преди да прекосят границата на Юта не му съобщаваха нищо ново.

Наближавайки Огдън по обед, влакът забърза през Грейт Солт Лейк по дългите траверси от секвоя на отсечката Люсин. Озгуд Хенеси беше похарчил осем милиона долара и километри изсечена гора в Орегон, за да построи новата равна отсечка между Люсин и Огдън. Съкращаваше пътя Сакраменто — Огдън с два часа, за отчаяние на Комодоре Вандербилт и Дж. П. Морган, съперниците му от южното и северното трасета. Когато наближи града със събиращите се железопътни линии, а заснежените върхове на планините Уасач източно от Огдън вече се виждаха, влакът забави и спря.

Кондукторът обясни, че линията е блокирана на десетина километра пред тях.

Взрив беше дерайлирал пътуващия на запад влак „Сакраменто Лимитид“.

Бел скочи долу и затича към локомотива. Машинистът и огнярят бяха слезли, стояха на баласта и си навиваха цигари. Детективът им показа идентификационната си карта на Ван Дорн и нареди:

— Откарайте ме колкото може по-близо до останките.

— Съжалявам, господин детектив. Получавам заповеди само от диспечера.

Деринджърът на Бел се появи в ръката му мигновено. Две тъмни цеви зейнаха пред лицето на машиниста.

— Това е въпрос на живот и смърт, започвайки с вашия — сериозно обяви той. Посочи скарата пред локомотива. — Приближете този влак до развалините, не спирайте, докато не ударите в тях!

— Няма да застреляш хладнокръвно човек — каза огнярят.

— Може и да го направи, по дяволите — измърмори машинистът, местейки нервно поглед от деринджъра към лицето на Айзък Бел. — Марш горе и греби въглища.

Локомотивът, голям 4-6-2, забълва пара десет километра напред, преди един железничар с червен флаг да ги спре там, където релсите изчезваха в голяма дупка. Зад дупката на земята лежаха на една страна шест „Пулман“-а, товарен вагон и тендер. Бел слезе от локомотива и закрачи към развалините.

— Колко са пострадалите? — попита служителя, когото му посочиха като старши на местопроизшествието.

— Трийсет и пет. Четирима от тях — сериозно.

— Мъртви?

— Няма. Извадиха късмет. Кучият син гръмна линията минута по-рано. На машиниста му остана време да намали скоростта.

— Странно — каза Бел. — Нападенията му досега винаги бяха толкова точно разчетени.

— Ами изглежда, че това ще му е последното. Хванахме го.

— Какво? Къде е той?

— Шерифът го хвана в Огдън. Извади късмет. Пътниците се опитаха да го линчуват. Измъкна се, но после един от тях го забеляза. Криеше се в една конюшня.

Бел намери от другата страна на повредената линия локомотив, който да го закара до Юниън депо.

Затворът се намираше в сградата на Градския съвет на Огдън с мансарден покрив, на една пресечка от железопътната гара. Бяха го изпреварили двама старши агенти на Ван Дорн, по-старата двойка от „Уебър и Фийлдс“, Мак Фултън и Уоли Кисли. Не им беше до шеги. Всъщност, и двамата бяха увесили носове.

— Къде е? — настоя Бел.

— Не е той — отвърна Фултън унило. Изглеждате скапан от умора, помисли Бел и за първи път се запита дали на Мак не му беше време да помисли за пенсиониране. Винаги мършаво, лицето му изглеждаше повехнало като на труп.

— Не е, който взриви влака ли?

— О, колкото за взривяването, той е, няма проблем — отвърна Кисли, чийто фабричен кариран костюм с елече беше зацапан с прах. Уоли изглеждаше също толкова уморен като Мак, но не и болнав. — Само че не е Саботьора. Хайде, пробвай да откопчиш нещо от него.

— Ти ще имаш по-добър шанс да го накараш да проговори. Една дума не ще да обели пред нас проклетникът.

— Защо ще иска да говори на мен?

— Стари дружки — обясни загадъчно Фултън. Двамата с Кисли бяха с двайсет години по-възрастни от него, почетни ветерани и приятели, свободни да кажат всичко, което им хрумне, въпреки че Бел беше шефът в разследването на случая със Саботьора.

— Аз щях да му го измъкна — намеси се шерифът. — Но момчетата ви ми казаха да ви изчакам, а железопътната компания ми казва, че Ван Дорн поръчва музиката. Скапана глупост, според мен. Но никой не ме пита за мнението.

Бел нахълта в стаята, където държаха арестанта. Мъжът беше вързан с белезници за здраво затегнатата за каменния под маса. „Стара дружка“, несъмнено. Затворникът се оказа Джейк Дън, касоразбивач. В края на масата имаше спретната купчина нови пет доларови банкноти, според шерифа — всичко петстотин долара, явно заплащане за предложени услуги. Първата мрачна мисъл на Бел беше, че Саботьора вече наема изпълнители на мръсната му работа. Което означаваше, че може да удари навсякъде и да се отдалечи много преди да стане ударът.

— Джейк, в какво по дяволите си се забъркал този път?

— Здрасти, господин Бел. Не съм ви виждал лицето, откакто ме пратихте в Сан Куентин.

Детективът седна спокойно срещу него и го огледа. Сан Куентин не беше се отразил добре на касоразбивача. Изглеждаше с двайсет години по-стар, куха черупка на някогашния тежък криминален случай. Дланите му трепереха толкова силно, че беше трудно човек да си представи как поставя заряд, без да го взриви неволно. Облекчен в началото, че вижда познато лице, сега Дън се сви под твърдия поглед на Бел.

— Взривяването на сейфовете на „Уелс Фарго“ е обир, Джейк. Разбиването на пътнически влакове е убийство. Този, който ти е платил тези пари, е убил десетки невинни хора.

— Не знаех, че гърмим влака.

— Не знаеше, че взривяването на релси под бързо движещ се влак ще причини разрушение? — възкликна невярващо Бел, с потъмняло от отвращение лице. — Какво си мислеше, че ще стане?

Арестантът клюмна глава.

— Джейк! Какво мислеше, че ще стане?

— Трябва да ми повярвате, господин Бел. Той ми каза да гръмна релсата, за да спре влакът и да могат да ударят експресния вагон. Не знаех, че ще го обърне.

— Какво искаш да кажеш? Ти си този, който запали фитила.

— Сменил ми е фитилите. Мислех, че паля бърз фитил, който ще взриви заряда навреме, за да спре влакът. Но той загоря бавно. Не можех да повярвам на очите си, господин Бел. Гореше толкова бавно, че влакът щеше да мине точно над взрива. Опитах се да го спра.

Бел го изгледа хладно.

— Така ме спипаха, господин Бел. Затичах по него, като се мъчех да го стъпча. Много късно. Видяха ме и докато се обърна, скочиха след мен, все едно че съм типът, дето гръмна Маккинли.

— Джейк, клупът е на врата ти и имаш един начин да го махнеш. Заведи ме при човека, който ти плати тези пари.

Джейк Дън поклати енергично глава. Изглеждаше отчаян като вълк със заклещен в капана крак, помисли Бел. Но не, не вълк. Нямаше груба сила у него, никакво благородство. Честно казано, Дън по-скоро приличаше на улично псе, паднало заради стръв, оставена за по-едър дивеч.

— Къде е той, Джейк?

— Не знам.

— Защо ме лъжеш, Джейк?

— Не съм убил никого.

— Обърна влак, Джейк. Адски късмет извади, че не уби никого. Ако не те обесят, ще те тикнат в затвора до края на живота ти.

— Никого не убих.

Бел рязко смени тактиката.

— Как излезе толкова бързо от затвора, Джейк? Колко лежа, три години? Защо те пуснаха?

Джейк го погледна с очи, изведнъж широко отворени и искрени.

— Хванах рак.

Детективът се стъписа. Не изпитваше съчувствие към нарушители на закона, но една смъртоносна болест свеждаше престъпника до съвсем обикновен човек. Джейк Дън не беше невинен, но изведнъж се оказваше жертва, която щеше да изстрада болка, страх и отчаяние.

— Съжалявам, Джейк. Не знаех.

— Предполагам, че ме пуснаха, за да си умра сам. Парите ми трябваха. Затова взех тази работа.

— Джейк. Винаги си бил занаятчия, но никога — убиец. Защо прикриваш убиец? — притисна го Бел.

Джейк отвърна с хриплив шепот.

— Той е в наемните конюшни на Двайсет и четвърта, оттатък лилиите.

Бел щракна с пръсти. Уоли Кисли и Мак Фултън нахълтаха вътре.

— Двайсет и четвърта — каза им Бел. — Наемните конюшни. Покрийте ги, поставете хората на шерифа на външния периметър и ме изчакайте.

Джейк вдигна глава.

— Той няма да иде никъде, господин Бел.

— В какъв смисъл?

— Когато се върнах да си взема втората половина от парите, го намерих на горния етаж, в една от стаите, които дават под наем.

— Намерил си го? В какъв смисъл, мъртъв?

— Срязано гърло. Страх ме беше да го кажа — щяха и това да ми лепнат.

— Срязано гърло? — настоя Бел. — Или промушен?

Джейк прокара длан през изтънялата си коса.

— Промушен, предполагам.

— Видя ли нож?

— Не.

— Целият ли беше промушен? Раната излизаше ли отзад на врата му?

— Не се задържах да го огледам добре, господин Бел. Както казах, знаех, че ще ме обвинят.

— Идете там — каза Бел на Кисли и Фултън. — Шериф, би ли пратил доктор? Ако може да прецени какво го е убило и от колко време е мъртъв.

— Ти къде ще си, Айзък?

Поредната задънена улица, помисли Бел. Саботьора не беше просто късметлия, сам си правеше късмета.

— На гарата — отвърна без много надежда. — Ще видя дали някой касиер не му е продавал билет оттук.

Взе копия на рисунката на дървосекача и отиде до Юниън Депо, двуетажно здание с много фронтони и висока часовникова кула, и разпита касиерите. След това, возен във форд от служител на железопътната полиция през обкръжените с дървета квартали от едноетажни къщи с ажурна дърворезба, посети домовете на касиерите и контрольорите, които не бяха на работа в този ден. Бел показа рисунката на всеки, а ако човекът не познаеше лицето, му показваше променен вариант с брада. Никой не позна и двете лица.

Как се беше измъкнал Саботьора от Отдън? — зачуди се Бел.

Отговорът бе лесен. Градът се обслужваше от девет различни железопътни линии. Стотици, ако не и хиляди пътници преминаваха през него всеки ден. Саботьора трябваше вече да е разбрал, че агенция Ван Дорн го издирва. Което означаваше, че щеше да избира обектите си по-грижливо от гледна точка на бягството си.

Бел нареди на агентите на Ван Дорн в офиса в Огдън да покрият хотелите заради нищожния шанс Саботьора да се е задържал в града. Нито един администратор не разпозна и двете рисунки. В „Брум“, скъп триетажен тухлен хотел, на собственика на магазина за пури му се стори, че май е обслужвал клиент, който приличал на рисунката с брадата. Сервитьорка в салона за сладолед помнеше мъж, който приличал на гладко избръснатата версия. Запечатал се беше в ума й заради големия му чар. Но го беше видяла само веднъж, преди три дни.

Кисли и Фултън се събраха с Бел в спартанския офис на Ван Дорн, една голяма стая от задната страна на Двайсет и пета улица, която отпред представляваше широк булевард, раздвоен от трамвайна линия. Частта от улицата, където се обслужваха нуждите на пътниците, които ползваха гарата, бе обградена с ресторанти, шивашки ателиета, бръснарници, кранчета за сода, салони за сладолед и китайска пералня, всички засенчени с цветни сенници. От страната на Ван Дорн бяха кръчмите, къщи за стаи под наем, хазартни казина и хотели срещу курвенските бардаци.

Офисът беше с гол под, остаряла мебелировка и единичен прозорец. Украсата се състоеше от постери на издирвани престъпници, като най-новите бяха наскоро разпечатаните версии на рисунката на дървосекача на Саботьора, със и без брада, разпознат от билетния продавач с острия поглед на „Южен Пасифик“ в Сакраменто.

Кисли и Фултън си бяха възвърнали духа, макар че Фултън изглеждаше уморен.

— Шефът явно не си харчи парите за офисно обзавеждане в Огдън — каза Уоли.

— Или за мебели — добави Мак. — Бюрото, все едно че е дошло с керван талиги.

— Може би районът е привлекателен, на една плюнка разстояние е от Юниън Депо.

— И плюят, на нашия тротоар.

Продължавайки разговора в неподражаемия стил „Уебър и Фийлдс“, двамата отидоха до прозореца посочиха пълния с хора тротоар долу.

— Оцени гения на господин Ван Дорн. Гледката от този прозорец може да се използва за обучение на начинаещи детективи в естеството на престъплението в цялото му разнообразие.

— Ела тука, млади Айзък, погледай съседните ни кръчми, бардаци и вертепи за дрога. Виж потенциалните клиенти долу как си печелят пиене или жена с просия. Или ако не успеят да изпросят благотворителност, колят граждани в оная задна уличка.

— Виж оня мустакат келеш там, как мами наивниците с игра на „тука има, тука няма“ на сгъваемата маса.

— И ония отрудени миньори без работа, в дрипите. Правят се, че спят на паважа пред бара, а всъщност дебнат да пребъркат някой пияница.

— От колко време се оказа, че е умрял? — попита ги Бел.

— Повече от половин ден, според доктора. Прав беше за мушкането. Тясно острие през врата. Също като Уиш и здравеняка в Глендейл.

— Значи ако Саботьора го е убил, не може да е напуснал Огдън преди вчера вечерта. Но никой не го е видял да купува билет.

— Много товарни влакове идват и заминават — подхвърли Уоли.

— Покрива твърде големи разстояния, за да разчита на нередовните пътувания на товарните — каза Мак — Може би използва и двете, според ситуацията — предположи Уоли.

— Кой беше убитият? — запита Бел.

— Местна кримка, според шерифа. Нещо като Брончо Били на живо — главния ни заподозрян… съжалявам, Айзък, не можах да се сдържа. — Фултън кимна към постера с издирвания.

— Продължавай така и няма да се сдържа да помоля Ван Дорн да командирова Уебър и Фийлдс в Аляска.

— … Заподозрян в обръщане на дилижанс горе в планините миналия август. Железопътните ченгета го хванали при обир на заплатите за една медна мина в Юга преди десет години. Издал партньорите си за по-лека присъда. Изглежда е познавал Джейк Дън от затвора.

Бел поклати глава отвратен.

— Саботьора не само наема работна ръка, но наема престъпници, които да наемат работна ръка. Може да удари навсякъде на континента.

На вратата се почука плахо. Детективите присвиха очи към появилия се на прага притеснен младеж в омачкан широк костюм. Държеше евтин куфар в едната ръка и бомбето си в другата.

— Господин Бел, сър?

Айзък Бел разпозна младия Джеймс Дашууд от офиса в Сан Франциско — начинаещият детектив, свършил толкова съвестна работа в доказване невинността на човека от профсъюзите, убит при аварията на експрес „Коустлайн“.

— Хайде влизай, Джеймс. Запознай се с Уебър и Фийлдс, най-старите детективи в Америка.

— Приятно ми е, господин Уебър. Господин Фийлдс.

— Аз съм Уебър — обясни Мак. — Той е Фийлдс.

— Извинете, сър.

— Какво правиш тук, Джеймс? — запита Бел.

— Господин Бронсън ме прати с това, сър. Каза да взема експреса и да изпреваря пощата.

Стажантът връчи на Бел кафяв хартиен плик. Вътре имаше друг плик, адресиран до него с печатни букви с молив, на вниманието на офиса в Сан Франциско Бронсън беше драснал бележка на него: „Отворих го, вместо да чакам. Добре, че го направих. Изглежда те е нарочил“.

Бел отвори адресирания до него плик. От него извади предната корица на нов брой на списание „Харпърс Уикли“. Карикатура от Уилям Алън Роджърс изобразяваше Озгуд Хенеси с висока копринена шапка на магнат, яхнал локомотив, обозначен като „Железница Южен Пасифик“. Хенеси теглеше влак, надписан „Централна Железница Ню Джърси“ към Ню Йорк Сити. Влакът бе нарисуван да прилича на гърчещ се октопод. Ръчно, с черен молив, през карикатурата бе изписан въпросът: „Може ли дългата ръка на саботьора да стигне по-далече от пипалото на Озгуд?“

— Какво по дяволите е това? — попита Уоли.

— Ръкавица — отвърна Бел. — Предизвиква ни.

— И ни натрива носовете — рече Мак.

— Мак е прав — съгласи се Уоли. — Не бих си размътвал главата да го приемам лично, Айзък.

— Списанието също е вътре — каза Дашууд. — Господин Бронсън каза, че ще е добре да го прочетете, господин Бел.

Едва сдържайки яда си, Бел прегледа набързо първата страница. „Харпърс“, наричащ себе си „Списанието на цивилизацията“, страстно описваше „грабителската политика“ на железопътните монополи. Този брой бе посветил статия на амбициите на Озгуд Хенеси. Хенеси, изглежда, тайно бе придобил „почти доминиращ дял“ в „Железен път Балтимор & Охайо“. „Б & О“ вече държаха, съвместно с Илинойс Сентръл — в която Хенеси притежаваше голям пакет — контролен пакет акции в железница „Рийдинг“. „Рийдинг“ контролираше централния железен път на Ню Джърси, което даваше на Хенеси достъп до апетитния окръг Ню Йорк.

— Какво означава това? — запита Джеймс.

— Означава — отвърна мрачно Айзък Бел, — че Саботьора може да атакува интересите на Хенеси директно в Ню Йорк Сити.

— Всяка влакова катастрофа, която причини в Ню Йорк — обясни Мак Фултън, — ще удари „Южен Пасифик“ по-тежко от всяко нападение в Калифорния.

— След като Ню Йорк е най-големият град в страната — добави Уоли Кисли.

Бел погледна часовника си.

— Имам време да хвана „Овърленд Лимитид“. Пратете багажа ми в клуб „Йейл“ в Ню Йорк Сити.

Тръгна към вратата, като стреляше заповеди в движение.

— Пуснете телеграма до Арчи Абът! Кажете му да се срещне с мен в Ню Йорк. И на Ърв Арлън, и му кажете да покрие железопътните депа в Джърси Сити. И на Еди Едуардс също. Той ги познава. Разби бандата „Лава Бед“, която обираше експресни вагони на кейовете. Двамата довършете тук, вижте да не би още да е в Огдън — в което се съмнявам — и разберете накъде е заминал.

— В Ню Йорк е, поне според това. — Уоли вдигна „Харпърс Уикли“ и цитира от статията: „Свята земя, където всички собственици на железопътни линии мечтаят да направят поклонение“.

— Което означава, че той вече е на път и ще те чака, когато стигнеш там — добави партньорът му.

Запътен към изхода, Бел се обърна към Дашууд, който наблюдаваше нетърпеливо.

— Джеймс, направи нещо за мен.

— Да, сър.

— Чете ли докладите за саботажа на експрес Коустлайн?

— Да, сър.

— Кажи на господин Бронсън, че те пращам до Лос Анджелис. Искам да намериш ковача или машиниста, който издълба дупка в онази кука, която дерайлира експреса. Можеш ли да направиш това за мен… какво има?

— Но в Лос Анджелис началник е господин Сандърс и може да…

— Стой настрана от хората на Сандърс. Действай сам. Хвани следващия експрес. Действай!

Дашууд се втурна покрай Бел и затича надолу по дървеното стълбище като момче, пуснато от училище.

— Какво ще направи едно хлапе само? — попита Уоли.

— Чудесен е — отвърна Бел. — И няма да се справи по-зле, отколкото Сандърс се справяше дотук. Добре, аз тръгвам. Мак, отдъхни малко. Изглеждаш пребит.

— И ти щеше да изглеждаш пребит, ако беше спал седнал във влакове последната седмица.

— Да ви напомня, деденца, внимавайте много. Саботьора е опасен.

— Благодаря за разумния съвет, синко — отвърна Уоли.

— Ще се постараем да го запомним — рече Мак. — Но както казах, залагам всичките си пари, че вече пътува за Ню Йорк.

Уоли Кисли отиде до прозореца и погледа след Айзък Бел, затичал се да хване Овърленд Лимитид.

— О, това ще е забавно. На нашите корави миньорчета им свършиха пияниците.

Махна на Мак да дойде при него до прозореца. Дрипавите миньори изведнъж наскачаха от тротоара и се спуснаха от двете страни, за да нападнат от засада добре облечения тип, който търчеше, за да хване влака си, в скъпия си костюм. Без да спре, без дори да забави, Бел се вряза през тях като летящ клин и миньорите отново налягаха на тротоара.

— Видя ли това? — попита Кисли.

— Не. И те също.

Задържаха се на прозореца. Наблюдаваха внимателно гъстото множество граждани по улицата.

— Онова хлапе Дашууд? — попита Фултън. — Напомня ли ти за някого?

— За кого? Айзък?

— Не. Преди петнайсет — какво говоря? — двайсет години, Айзък още играеше на топка в скъпото начално училище, където го прати неговият старец. Двамата с тебе тогава бяхме в Чикаго. Ти разследваше определени кръгове в зърнената спекула. Аз бях затънал до уши във взрива на площад Хеймаркет, когато двамата разбрахме, че повечето убийства са работа на ченгетата. Помниш ли онова бедно хлапе, дето се появи и търсеше работа? Господин Ван Дорн го хареса, накара ни да го въведем в тънкостите. Идваше му от ръка. Умен, бърз, с лед в жилите.

— Точно копеле. Уиш Кларк — каза Мак.

— Дано и Дашууд да е точен.

— Виж! — Мак се доближи до стъклото.

— Виждам го! — каза Уоли. Отпра рисунката на дървосекача от стената, версията с добавената брада, и я донесе до прозореца.

Висок брадат мъж в работнически комбинезон и късо бомбе, който крачеше към гарата понесъл на рамо голяма торба с инструменти, се принуди да спре пред един бар, за да могат двама сервитьори да изхвърлят четирима пияни на тротоара. Притиснат от подвикващата тълпа, високият мъж се озърташе нетърпеливо и вдигаше лицето си изпод сянката на бомбето. Детективите погледнаха рисунката.

— Той ли е?

— Би могло. Но брадата като че ли си я е имал непрекъснато.

— Освен ако не е залепена.

— Ако е така, е добра — каза Мак. — И ушите не ми харесват. Изобщо не са толкова големи.

— Ако не е той, би могъл да е брат му — настоя Уоли.

— Защо не слезем да го попитаме има ли брат?