Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (38)

37

Айзък Бел видя как устата на сенатор Кинкейд се изкриви от отвращение, когато Лилиан Хенеси демонстрира колко модерна дама е. Не само отказа да остави господата да пушат, но сама си запали пура и заяви на баща си:

— Щом дъщерята на президент Рузвелт може да пуши, мога и аз.

Хенеси беше не по-малко възмутен от сенатора.

— Няма да търпя името на тази самонадеяна, опортюнистична, самоизтъкваща се особа да се споменава във вагона ми.

— Би трябвало да се радваш, че се ограничавам само с пушене. За Алис Рузвелт е известно също така, че се появява на партита в Белия дом, увита в питон.

Мисис Комдън вдигна глава от плетивото си.

— Озгуд, да разбирам ли, че не би допуснал змии във вагона си?

— Ако Рузвелт си пада по змии, аз ги отглеждам.

Сенатор Кинкейд се засмя сърдечно.

Бел вече беше забелязал, че според сенатора значката му „Кинкейд — президент“ го е издигнала в очите на Хенеси. Също така забеляза, че Хенеси като че ли преосмисляше потенциала на сенатора.

— Кажи ми, Кинкейд — попита президентът на железопътната линия най-сериозно, — какво би направил, ако бъдеш избран за президент?

— Ще се науча в процеса на работата — отвърна Кинкейд самоуверено. — Както вие се научихте да строите линии.

Госпожа Комдън се намеси отново:

— Господин Хенеси не се е учил да строи линии. Той учи другите как се строят.

— Поправям се — каза Кинкейд със скована усмивка.

— Господин Хенеси създава империя посредством железниците на Америка.

Хенеси я накара да замълчи с усмивка.

— Госпожа Комдън умее да борави с думи. Учила е в Европа, знаете.

— Много си мил, Озгуд. Учих в Лайпциг, но само пиано. — Прибра плетивото в обшитата си със сатен чантичка. После стана от стола си в ъгъла с думите: — Не ставайте, господа. — След което напусна салона.

Поседяха още малко, допушвайки пурите и отпивайки бренди.

— Е, мисля да се прибирам — каза Айзък Бел.

— Преди да си тръгнете, кажете ни все пак как върви разследването ви на този така наречен Саботьор — подкани го Кинкейд.

— Адски добре — отвърна вместо него Хенеси. — Бел спира опасния радикалист на всеки завой.

Детективът почука облегалката на стола си с кокалчетата на пръстите.

— Да чукнем на дърво, сър. Имахме късмет, че засякохме няколко негови пропуска.

— Ако сте го спрели, значи работата ви е свършила — каза Кинкейд.

— Работата ми ще е свършила, когато увисне на бесилото. Той е убиец. И заплашва поминъка на хиляди хора. На колко души казахте, че сте осигурили работа, господин Хенеси?

— Сто хиляди.

— Господин Хенеси е скромен — заяви Кинкейд. — Умножено по всички железопътни линии, на които държи контролния пакет, при него работят милион души.

Бел хвърли поглед към Хенеси. Президентът на линията не оспори внушителното твърдение. Айзък изпита възхищение. Макар и погълнат от титаничното усилие да построи тази стратегическа пряка отсечка, старецът продължаваше да разширява империята си.

— Докато наистина не го обесите, какво предполагате, че ще е следващото му намерение? — попита Кинкейд.

Бел се усмихна хладно. Спомни си последния словесен двубой със сенатора, докато играеха на покер.

— Вашето предположение би трябвало да е не по-лошо от моето, сър.

Кинкейд отвърна със студена усмивка.

— Щях да си помисля, че предположението на детектива ще е по-добро от моето.

— Да го чуем:

— Моето допускане е, че ще удари моста на каньон Каскейд.

— Точно затова е силно охраняван — каза Хенеси. — Ще му трябва армия да стигне до него.

— Защо допускате, че би нападнал моста? — запита Бел.

— Всеки глупак може да разбере, че саботьорът, който и да е той — анархист, чужденец или радикален синдикалист — знае как да предизвика възможно най-големи щети. Явно е гениален инженер.

— Хрумвало ни е — измърмори сухо Бел.

— Пропускате нещо господин Бел. Търсете цивилен инженер.

— Като вас?

— Не. Както ви казах онзи ден, бях добре подготвен способен, но не и гениален.

— Какво прави един инженер гениален, сенатор?

— Добър въпрос. Бел. Най-добре го поставете на господин Мауъри. Той е такъв.

Мауъри, обикновено приказлив, беше станал много мълчалив, откакто Бел поговори с него в сянката на моста. Махна нервно на подканата на Кинкейд и не отвърна.

Сенаторът се обърна към Хенеси.

— Или още по-добре, да го поставим на президента на железопътната компания. Какво прави един инженер гениален, господин Хенеси?

— Конструирането на железопътна линия не е нищо повече от справяне с наклона и водата. Колкото по-равно е платното ти, толкова по-бърз е влакът ти.

— А водата?

— Проклетата вода ще подронва платното ти, ако не я отклониш.

— Поставям въпроса на вас, сенатор — каза Бел. — Какво прави един инженер гениален?

— Хитростта — отвърна Кинкейд.

— Хитростта? — повтори Хенеси и погледна Бел озадачен. — За какво по дяволите говориш, Кинкейд?

— Мълчание. Потайност. Хитруване. — Кинкейд се усмихна. Всеки проект изисква компромис. Сила срещу тежест. Скорост срещу цена. Това, което конструкторът сграбчи в едната си шепа, предава с другата. Гениалният инженер скрива компромиса. Никога няма да го видиш в работата му. Да вземем моста на господин Мауъри. За моето чирашко око, компромисът му е невидим. Мостът просто се извисява.

— Глупости — изръмжа Франклин Мауъри. — Това е просто математика.

Бел се обърна към Мауъри.

— Но вие сам ми казахте за инженерните компромиси едва на другия ден след аварията на завоя „Диамантения каньон“. Какво смятате вие, сър? Гениален инженер ли е нашият Саботьор?

Мауъри поглади разсеяно върха на острата си брада.

— Саботьора е показал знания за геология, експлозиви и железопътно платно, да не говорим за поведението на локомотивите. Ако не е инженер, сбъркал е призванието си.

Ема Комдън се върна, загърната до брадичката в кожено палто. Яката покриваше хубавото й лице. Също такава кожена шапка стоеше елегантно кривната над косата й, а тъмните й очи искряха.

— Хайде, Озгуд. Да се поразходим покрай коловоза.

— Защо, по дяволите?

— Да погледаме звездите.

— Звездите? Навън вали.

— Бурята отмина. Небето е ясно.

— Студено е — възрази Хенеси. — А и ме чакат телеграми за пращане, щом Лилиан угаси проклетата си цигара и си вземе бележника. Кинкейд, ще изведеш госпожа Комдън на разхода, нали? Бъди така добър.

— Разбира се. За мен ще е удоволствие, както винаги. — Кинкейд взе палтото си, предложи ръката си на госпожа Комдън и слязоха на платното.

Бел стана раздразнено, изгубил търпение да се върне при Марион.

— Е, ще ви оставя с работата ви, сър. Ще си лягам.

— Остани още малко с мен… Лилиан, ще ни извиниш ли?

Погледна го озадачена, но не възрази и се оттегли купето си в „Нанси №2“.

— Малко пиене?

— Пих достатъчно, благодаря ви.

— С чудесна жена си се свързал.

— Благодаря, сър. Чувствам се много щастлив. — И се надяваше скоро да го докаже.

— Напомня ми за жена ми… Момичето си го бива. Какво знаеш за своя приятел Абът?

Бел го погледна изненадан.

— С Арчи сме приятели още от колежа.

— Що за човек е?

— Трябва да попитам защо питате. Приятел ми е.

— Разбирам, че дъщеря ми проявява интерес към него.

— Тя ли ви каза това?

— Не. Научих го от друг източник.

Бел помисли за миг. Госпожа Комдън не беше в Ню Йорк, а беше останала в Запада с Хенеси.

— След като ме пипате за мой приятел, трябва да ви попитам кой ви каза това.

— Кинкейд. Кой друг според теб? Беше с нея в Ню Йорк, когато се запозна с Абът. Моля да ме разбереш, Бел, напълно наясно съм, че би могъл да каже какво ли не, за да подрони репутацията на всеки съперник за ръката й… Която ще получи само през трупа ми.

— И този на Лилиан, предполагам — отвърна Бел. Подхвърлянето му предизвика усмивка.

— Макар че — продължи Хенеси, — трябва да призная, че тези приказки за президент са нов повод за размисъл. Може да съм подценявал Кинкейд… — Старецът поклати глава удивен. — Винаги съм казвал, че бих предпочел павиан в Белия дом, вместо Теодор Рузвелт. Трябва да внимаваме с желанията си. Не Кинкейд поне би бил моят павиан.

— Щом сте готов да приемете павиан в Белия дом — попита Бел, — бихте ли го приел и за свой зет?

Хенеси отклони въпроса, като каза само:

— Питам те за приятеля ти Абът, защото когато се наложи да претегля кандидати, искам да знам какъв е изборът ми.

— Добре, сър. Сега разбирам. Ще ви кажа каквото знам. Арчи Абът — Арчибалд Ейнджъл Абът IV е чудесен детектив, майстор в маскировката, добър с юмруците, ловък с ножа, убийствен като стрелец и верен приятел.

— Мъж, с когото да тръгнеш по реката? — попита с усмивка Хенеси.

— Безрезервно.

— А състоянието му? Толкова беден ли е, колкото Кинкейд твърди?

— Преживява с детективската си заплата — отвърна Бел. — Семейството му изгуби всичко в Паниката от 1893 г. Майка му живее при семейството на шурея си. Преди това бяха заможна фамилия, като старите нюйоркски фамилии по онова време, с добра къща, в приличен квартал.

Хенеси го погледна рязко.

— Би ли могъл да е зестрогонец?

— Два пъти се отдръпна от две богати млади дами, чиито майки с радост щяха да ги омъжат за такава изтъкната фамилия като Абът. Едната беше единственото дете на собственик на параходна линия, другата — дъщеря на текстилен магнат. Можеше да има, която и да е от двете, ако бе поискал. И в двата случая бащите дадоха да се разбере, че биха го взели в бизнеса си или, ако предпочита да не работи, просто да го издържат.

Старият мъж го изгледа твърдо. Бел издържа погледа без усилие.

Най-сетне Хенеси заяви:

— Оценявам откровеността ти, Бел. Няма да ме има вечно, а до голяма степен съм единственият близък, когото тя има. Искам да я видя устроена, преди да ме сполети нещо.

Бел стана.

— Лилиан би могла да се устрои много по-зле от Арчи Абът.

— Също така много по-зле от това да стане Първата дама на Съединените американски щати.

— Тя е много способна млада жена — отвърна Бел неутрално. — Ще отиграе всяка ръка, която й се падне.

— Не бих искал да й се налага.

— Разбира се. Кой баща би го искал? А сега, позволете аз да ви попитам нещо, сър.

— Давай.

Бел седна отново. Колкото и да му се искаше да се събере с Марион, притесняваше го един въпрос, на който трябваше да получи отговор.

— Наистина ли вярвате, че сенатор Кинкейд има шанс за номинацията?

 

 

Чарлз Кинкейд и Ема Комдън бяха минали мълчаливо покрай настойчиво пухтящата парна машина на специалния вагон, през мрачните коловози далече от блясъка на електрическите светлини. Там, където свършваше баластът, положен за новите релси, стъпиха на земята на новото сечище, разчистено за транзитната линия.

Звездите грееха ярко в тънкия планински въздух. Млечният път изпълваше нощния мрак като бяла река. Госпожа Комдън заговори на немски. Гласът й бе приглушен от козината на яката й.

— Внимавай да не дърпаш много силно опашката на дявола.

Кинкейд отвърна на английски. Немският му, усъвършенстван през десетте години следване инженерство в Германия и работата му за германските компании, строящи Багдадската железница, беше добър като нейния. Но последното, което му трябваше, бе някой да донесе, че го е чул да говори на чужд език с любовницата на Озгуд Хенеси.

— Ще ги надвием — каза й. — Много преди да са разбрали кои сме и какво искаме.

— Но на всеки твой ход Айзък Бел те надиграва.

— Бел няма представа какво съм замислил — отвърна Кинкейд презрително. — Толкова съм близо, Ема. Банкерите ми в Берлин са готови да ударят в мига, в който доведа компания „Южен Пасифик“ до банкрут. Тайните ми холдинги ще я изкупят за пенита и ще заграбя контролните пакети във всяка железница в Америка. Благодарение на „строителството на империя“ на Озгуд Хенеси. Никой не може да ме спре.

— Айзък Бел не е глупак. Нито Озгуд.

— Достойни противници — съгласи се Кинкейд, — но винаги на няколко стъпки назад. — А в случая с Бел, помисли той, без да го каже на глас, детективът едва ли щеше да преживее нощта. Стига Филип Доу да се окажеше толкова точен, колкото по принцип си беше.

— Трябва да те предупредя, че Франклин Мауъри става подозрителен за моста си.

— Твърде късно е да направи каквото и да било.

— Струва ми се, че започваш да ставаш безразсъден. Толкова безразсъден, че ще те хванат.

Кинкейд се загледа към звездите и промърмори: Не могат. Имам тайните си оръжия.

Какви тайни оръжия?

— Например ти, Ема. Казваш ми всичко, което замислят.

— А аз какво имам?

— Всичко, което може да се купи с пари, когато ги спечелим.

— А ако искам нещо — или някой — който не може да се купи с пари?

Кинкейд се засмя отново.

— Ще бъда много търсен. Ще трябва да се наредиш на опашка.

— На опашка…? — Ема Комдън вдигна чувственото си лице към звездната светлина. Очите й блестяха мрачно. — Кои са другите ти тайни оръжия?

— Това е тайна — отвърна Кинкейд.

Съществуваше все пак нищожната вероятност Бел някак да оцелее от нападението и да извади достатъчно късмет да го надиграе отново. Тъй че не можеше да рискува да й каже за „езеро Лилиан“.

— Искаш да пазиш тайни от мен?

— Не се сърди. Знаеш, че си единствената, на която съм оставил възможността да ме предаде.

Нямаше полза да споменава за Филип Доу. Както и нямаше да каже никога на Доу за аферата си с Ема, започвала години преди тя да стане любовница на железопътния президент.

Горчива усмивка разтегли устните й.

— Никога не съм познавала по-лош мъж от теб, Чарлз. Но никога не бих те предала.

Кинкейд отново се огледа наоколо, за да се увери напълно, че никой не може да ги види. След това пъхна ръка под палтото й и я придърпа към себе си. Изобщо не се изненада, че не се възпротиви. Нито се изненада, че беше смъкнала всичките си дрехи, преди да се загърне в кожата.

— А какво имаме тук? — промълви той със загрубял от желание глас.

— Краят на линията — отвърна госпожа Комдън.