Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (36)

35

Айзък Бел внедри хора във всяка работна бригада, за да следят за саботаж.

Хенеси му беше казал, че пробиването е само началото. Възнамеряваше да строи колкото може по-далече след моста до първия сняг. Дори и най-страхливият банкер на Уолстрийт, хвалеше се железопътният предприемач, щеше да бъде успокоен от доказателството, че „Южен Пасифик“ е готова да продължи строителството на пряката отсечка, щом снегът започнеше да се топи през пролетта.

Бел назначи конни патрули да пазят маршрута, който железницата проучваше през планините. След това помоли Джетро Уат да поеме командването на железопътната си полиция. Двамата обиколиха моста и се споразумяха да подсилят частите, пазещи стълбовете долу и платното горе. После инспектираха на коне околния район, едрият Уат яхнал огромно животно, наречено Гръм, който непрекъснато се опитваше да захапе крака на полицейския шеф. Уат укроти животното, като го перна по главата, но всеки познавач на коне знаеше, че Гръм просто се забавлява.

До вечерта на първия ден трескава дейност, дърводелците бяха вдигнали временно укрепване в Тунел 13 и дървен навес против падащи камъни около изсечения наскоро портал. Зидари поеха работата след тях и започнаха да вдигат каменните стени. А релсовите бригади бяха положили трасето от тунела до ръба на дефилето.

Червеният влак на Озгуд Хенеси забълва пара през тунела, бутайки пред себе си низ тежко натовари със строителен материал вагони до зорко охранявания мост. Строителните бригади разтовариха релсите и работата продължи на електрическо осветление. Траверсите, осигурени от дъскорезницата нагоре по течението на реката в планините, вече бяха положени на моста. Тежки чукове за набиване на клинове вече кънтяха в нощта. След като релсите бяха монтирани, локомотивът на Хенеси избута тежките товарни вагони към платното на моста.

Хиляда железопътни строители затаиха дъх.

Чуваха се само механични звуци, пухтенето на локомотива, динамото, захранващо лампите и стърженето на лято желязо по стомана. Когато най-предният натоварен с релси вагон пое напред, всички очи се извърнаха към Франклин Мауъри. Старият мостостроител наблюдаваше внимателно.

Айзък Бел чу как Ерик, очилатият асистент на Мауъри, заяви уверено:

— Господин Мауъри беше също толкова спокоен, когато довърши отсечка Люсин за господин Хенеси над Солт Лейк.

— Но онзи участък беше много по-близо до водата — каза един земемер с побеляла коса, присвил очи над дълбокото дефиле.

Мауъри се подпря равнодушно на бастуна си. Закръгленото му лице не издаваше никакво чувство, никакво притеснение не раздвижваше острата му брада стил „Ван Дайк“. Беше захапал незапалена лула в широката си добродушно усмихната уста.

Бел наблюдаваше лулата. Когато товарният влак стигна до другия край на моста без произшествие и работниците го поздравиха с радостни възгласи, Мауъри извади лулата от устата си и измъкна трески от счупения й ствол от зъбите си.

— Хванахте ме — ухили се той на Бел. — Мостовете са странни твари, силно непредсказуеми.

До обед монтираха втория коловоз на моста.

След дълга и трескава дейност положиха десетина странични коловози. Скоро далечното плато бе превърнато в съчетание от железопътен възел и строители район. Специалният червен влак на Хенеси мина над дефилето и спря на издигнат страничен коловоз, от който президентът на „Южен Пасифик“ можеше да наблюдава цялата строителна операция. Непрекъснат поток от товарни влакове започна да прехвърля моста. Изпънаха се телеграфните жици, за да предадат добрата новина до Уолстрийт.

Телеграфистът на Хенеси връчи на Бел свитък кодирани съобщения.

Никой оператор телеграфист на континента не беше по-внимателно проучван от агенция Ван Дорн, от Дж. Дж. Медоуз. „Безукорно честен и не задължен на никого“, беше оценката. Но след като споменът за телеграфистите ренегати и стълкновението им с Уолт Хатфийлд Тексасеца все още беше пресен, Бел предпочиташе да не рискува. Цялата му кореспонденция с Ван Дорн беше кодирана. Заключи се в личното си купе и ги разшифрова.

Бяха първите резултати от задкулисното разследване, което беше поръчал, за да разкрият шпионина във вътрешния кръг на президента на железницата. Нищо в досието на главния инженер на „Южен Пасифик“ не намекваше, че не е почтен човек. Беше верен на компанията, верен на Озгуд Хенеси и верен на високите стандарти на професията си.

Същото се казваше и за Франклин Мауъри. Животът на конструктора на мостове бе като отворена книга пълна с професионални постижения. Многобройните му благотворителни дейности включваха службата му като директор на методистко сиропиталище.

Лилиан Хенеси беше арестувана изненадващо много пъти за толкова млада и привилегирована жена, но само при демонстрации за правото на глас. Обвиненията винаги биваха отхвърляни. Доказателство за силно увлечение в политиката или за властта на един предан баща, който между другото беше президент на най-голямата железопътна компания в страната.

От двамата банкери, споменати от Хенеси като заподозрени, които биха могли да са отгатнали плановете му, единият беше съден за финансова измама, а другият — споменат като замесена страна в бракоразводно дело. Единият адвокат се оказа лишаван от адвокатски права в Илинойс, другият беше натрупал състояние в търговия с железопътни акции, като купувал с предварителна информация за намеренията на компаниите. При по-внимателно проучване, съобщаваха следователите на Ван Дорн, се оказваше, че двамата банкери са извършили нарушенията си на младини, а лишеният от права адвокат след това си ги беше възстановил. Но притежателят на капитала, Ерастъс Чарни, привлече интереса на Бел, след като явно беше човек, който играеше на борсата с предварителна информация накъде духа вятърът. Изпрати телеграма с нареждане да поровят по-надълбоко в делата на Чарни.

Но не беше изненадан, че живата и одухотворена госпожа Комдън беше живяла колоритен живот, още преди да стане любовница на железопътния магнат, дете чудо пианист, беше изнесла дебютния си концерт с Нюйоркската филхармония на четиринайсетгодишна възраст, изпълнявайки „Концерт за пиано и оркестър №2 във фа минор“ — труден за свирене на всяка възраст, отбелязваше оперативният на Ван Дорн. Беше обиколила на турне Съединените щати и Европа, където бе останала, за да учи в Лайпциг. Беше се оженила за богат лекар с връзки в германския двор, който след това се беше развел с нея, след като избягала с офицер аристократ от Първа гвардейска кавалерийска бригада. Бяха живели заедно в Берлин, докато се намесила скандализираната фамилия на офицера. Ема след това се омъжила за мизерстващ художник портретист на име Комдън, но след година овдовяла. Безпарична и след като дните й на концертиране на пиано бяха останали зад гърба й, вдовицата Комдън беше слязла в Ню Йорк, обиколила до Ню Орлиънс и Сан Франциско, докато накрая отвърнала на вестникарска обява и я наели за възпитателка на Лилиан Хенеси. Номадският й начин на живот бе продължил на луксозния специален влак, нает от вечно движещия се Хенеси. В редките случаи, когато раздразнителният Озгуд се появяваше на публични събития, чаровната госпожа Комдън винаги беше до него. И тежко на политика, банкера или индустриалеца, чиято съпруга си позволеше да се отнесе презрително с нея, отбелязваше оперативният на Ван Дорн.

Животът на Чарлз Кинкейд се оказваше далеч не толкова колоритен, колкото вестниците на Престън Уайтуей се опитваха да убедят читателите си. Беше следвал за кратко инженерство във военната академия Уест Пойнт, след това се бе прехвърлил в цивилно инженерство в университета на Западна Вирджиния, направил бе дипломната си работа в „Technishe Hochschule“ в Мюнхен, а после бе нает от германска фирма в строежа на Багдадската железница. Фактите зад прякора „Героя инженер“ бяха спорни. Това, че турските революционери бяха уплашили американски сестри и мисионери, взели страната на арменските бежанци, беше достоверно. Писанията на вестника на Уайтуей за ролята на Кинкейд в тяхното спасяване — „не толкова“, както отбелязваше язвително оперативният на Ван Дорн.

Бел прати обратно още два въпроса по телеграфа: „Защо Кинкейд е напуснал Уест Пойнт?“ и „Кой е Ерик Соарес?“

Асистентът на Франклин Мауъри винаги беше до него. Каквато и специална информация да знаеше за делата на Хенеси конструкторът на мостове, младият Ерик също щеше да я знае.

Но като стана дума за млади асистенти, защо Джеймс Дашууд се бавеше толкова с намирането на ковача, изработил куката за дерайлирането на специалния влак „Коустлайн“? Айзък препрочете подробните доклади на Дашууд. След това прати нареждане на асистента в офиса в Лос Анджелис:

КОВАЧА СПРЯ ДА ПИЕ. ПРОУЧИ СЪБИРАНИЯТА НА ВЪЗДЪРЖАТЕЛИТЕ.

След това получи доклад от офиса в Канзас, според който Ерик Соарес бил сирак, когото Франклин Мауъри спонсорирал в университета в Корнуел и след това го взел за свой асистент. Соарес, според някои описания, се оказваше надарен инженер, според други — парвеню, издигнало се на гърба на прочут с щедростта си човек.

Бел разсъди над факта, че на Мауъри не му бяха останали физическата издръжливост и пъргавината, необходими, за да върши работа на терен без чужда помощ. Ерик щеше да изпълнява задълженията, изискващи физическа активност, като инспекцията на работата, извършена на моста. Телеграфира до Канзас сити да продължат да ровят.

— Частна телеграма, господин Бел.

— Благодаря, господин Медоуз.

Бел отнесе телеграмата в купето си с надеждата, че е от Марион. Точно така се оказа и той възкликна радостно, щом прочете:

НЕ ЖЕЛАЯ — ТВЪРДО — ДА СЪМ С ПРЕСТЪН УАЙТУЕЙ НА ХИЖА КАСКАДИ ЗА СНИМАНЕ НА ДОКУМЕНТАЛЕН. НО ТИ ОЩЕ ЛИ СИ ТАМ? АКО ДА, КАКВО ЖЕЛАЕШ?

Бел се обади на Лилиан Хенеси. Плановете му да се измъкне от ухажванията на момичето и в същото време да спаси Арчи Абът от опеката на майка му изглежда действаха. След завръщането му от Ню Йорк повечето им разговори клоняха към темата Абът и тя вече беше склонна да не се отнася към Бел като към обожавания по-възрастен братовчед. След като поговориха, отвърна на Марион с:

ЕЛА! БЪДИ ГОСТ НА СПЕЦИАЛНИЯ НА ХЕНЕСИ.

Докато продължаваше с разследването си и укрепваше защитата на моста над каньон Каскейд, железният път напредваше. Два дни след като отсечката прехвърли каньона, на строителния район на отсрещното плато имаше място и коловози, които да поемат непрекъснато пристигащите композиции товарни платформи със стоманени релси, клинове, баласт и въглища. Докараха на части цех за третиране с креозот. Беше сглобен до струпаните траверси и скоро започна да бълва отровен черен пушек, докато суровото дърво влизаше от единия край и излизаше от другия, напоено с консерванти.

Вагоните, докарали траверсите по лъкатушещата по стръмните склонове линия от далечната компания за дървен материал „Източен Орегон“, сега караха дъски и греди. Цял влак с дърводелци сглобяваха депа с ламаринени покриви за локомотивите, електростанции с динамо машини за електричество, ковашки работилници, кухни, бараки за строителните бригади, конюшни за мулета и коне.

Пробил през последния тунел, прикачил линията с моста и свързан чрез него със стратегически железопътни възли, Хенеси вече можеше да докарва хора и материал пряко от Калифорния. Задачата с охраняването на шестстотин и петдесет километровото трасе, както и на моста, се падаше на детективите на Вая Дорн и железопътната полиция на „Южен Пасифик“. Айзък Бел настоя пред Ван Дорн да заеме части от армията на САЩ, за да подпомогнат изтънялата им сила.

 

 

На дванайсет километра над моста на каньон Каскейд, гората на компания за дървен материал „Източен Орегон“ кънтеше от сутрин до мрак от непрестанната сеч на двуострите брадви. Модерни тежки рудани свличаха дървени трупи от най-стръмните склонове. „Парни магарета“ — мощни стационарни парни машини — въртяха барабани с телено въже, които влачеха трупите до дъскорезната по платно от дебели греди. Траверса след траверса се изсичаше, подравняваше и отпращаше с фургони по ужасните пътища надолу. Щом работата спреше през нощта, изтощените дървосекачи чуваха далечния писък на локомотивни свирки, които им напомняха, че и докато спяха, железният път гладува за още дърво.

За коларите, които доставяха гредите на възела, разстоянието между моста и лагера изглеждаше не дванайсет, а сто и двайсет километра. Планинските пътища бяха толкова неравни, че Джийн Гарет, амбициозният и алчен началник на дъскорезницата, беше благодарен на Паниката, докарала тези трудни времена. Ако икономиката бе процъфтявала, фабриката щеше да е в недостиг на работна ръка. Мулетарите щяха да си потърсят работа другаде, вместо да катерят планините за поредния товар. А дървосекачите, спуснали се на издълбани от дърва канута по речните бързеи, за да отпразнуват съботните нощи след плащането на надниците, нямаше да извървят дванайсет километра обратно, за да работят в неделята.

До дърводобивния лагер се запълваше огромно изкуствено езеро. Калната вода се свличаше ежедневно от склоновете на естествената чаша, оформена там, където при река Каскадата се събираха три хълма. Четвъртата страна представляваше груба язовирна стена, построена от изтъркаляни камъни и дървени трупи. Издигаше се на петнайсет метра над първоначалния зид, вдигнат за воденичен улей, който да захранва трионите. Сега енергията идваше от парните магарета, които новите собственици на дъскорезница „Източен Орегон“ бяха докарали на части с волски коли. Първоначалното езерце бе изчезнало под непрекъснато пълнещия се язовир. Хамбарите за мулета, бараките и кухните, бяха премествани два пъти заради вдигащата се вода.

Саботьора се гордееше с този язовир.

Беше го замислил на принципа на вировете, строени от бобрите, които задържаха водата, без да я спират напълно. Замисълът му включваше гигантски дънери вместо съчки и двуметрови канари вместо бучки кал. Номерът беше да задържи достатъчно от водния поток, за да напълни езерото, като в същото време пропуска толкова, че надолу по течението всичко да изглежда нормално. И да изглеждаше нивото на реката малко по-снижено от обичайното за късната есен, малко обитатели щяха да го забележат. А тъй като мостът над каньон Каскейд бе новопостроен, старите маркери за водното ниво липсваха, така че нямаше как да се сравни речният поток, кипящ около подпорните каменни стълбове.

Директорът Гарет изобщо нямаше да запита за предназначението на бента, нито за огромната инвестиция в обект, твърде отдалечен за доставяне на дървен материал, с който да се изплати вложеното. Фиктивната корпорация на Саботьора, която тайно беше изкупила дърводобивното предприятие, плащаше на директора на дъскорезницата тлъст бонус за всяка дъска и траверса, доставена на строежа на линията. Гарет се интересуваше само как да изстиска още малко работа от дървосекачите си, преди зимата да го принуди да затвори.

Езерото продължаваше да набъбва с есенните дъждове, напълнили безбройните потоци и бързеи, вливащи се в реката. С горчив хумор Саботьора беше нарекъл езерото „Лилиан“ на упоритото момиче, което го бе отхвърлило. Пресметна, че вече над милион тона вода бяха напълнили дълбокото дефиле. Езеро „Лилиан“ представляваше милионтонна застрахователна полица, в случай че дефектите, които бе вградил в моста на каньон Каскейд, не го накараха да рухне от само себе си.

Обърна коня си и подкара нагоре по пътеката около километър и половина до дървената барака, скътана в сечище край един извор. До нея под брезентов навес бяха струпани дърва за огрев. От комина от кал и съчки се вдигаше дим. Единственият прозорец гледаше към пътя. Отвори за пушечна стрелба по четирите стени на колибата осигуряваха 360 градуса огнево поле.

Филип Доу излезе пред вратата. Беше стегнат хладнокръвен четирийсетгодишен мъж, гладко обръснат, с гъста къдрава черна коса. Родом от Чикаго, беше облечен в нелепи за обиталището си тъмен костюм и бомбе.

Пронизващият му поглед и хладното лице можеха да са на полицай ветеран, на армейски снайперист или на професионален убиец. Беше последното, с награда от десет хиляди долара „жив или мъртъв“ за главата му, обявена от Асоциацията на собствениците на мини. За шестнайсет години жестоки удари в Кьор д’Алейн, Филип Доу беше убил, по собствените му думи, „мнозина плутократи, аристократи и всякакви други плъхове“.

Хладнокръвен, с талант на лидер и със строг кодекс за лична чест, която поставяше лоялността над всичко, Доу представляваше рядко изключение от правилото на Чарлз Кинкейд, че никой съучастник, който е видял лицето му не оцелява, още по-малко ако знаеше истинската му самоличност. Кинкейд беше предложил убежище, когато убийството на губернатор Стюненбърг беше направило територията на северен Айдахо твърде опасна за Доу. Убийственият майстор на палката, ножа, пистолета и експлозива пребиваваше жив и здрав в колибата си в дървосекаческия лагер на Саботьора, трогателно благодарен и абсолютно лоялен.

— Айзък Бел слиза до хижата за банкета тази вечер. Разработил съм план за засада.

— Ченгетата на Ван Дорн не са лесни за убиване — отвърна Доу. Каза го като факт, не като оплакване.

— Някой от момчетата ти не е ли навит да щракне капана?

„Момчетата“ на Доу бяха група закоравели дървосекачи, които беше стегнал в опасна банда. Много от тях бягаха от закона, откъдето идваше и привлекателността на отдалечения обект на компания за дървен материал „Източен Орегон“. Повечето от тях бяха готови да извършат убийство срещу заплащане, вместо да превиват гърбове в сеченето на дърва. Чарлз Кинкейд никога не се занимаваше пряко с тях — никой не знаеше за връзката с него — но под командата на Доу бандитите разширяваха обхвата на Саботьора, било за устройване на нападение на железопътната линия или за тероризиране на платените му, но колебливи понякога извършители. Беше изпратил двама от тях до Санта Моника, за да убият ковача, който беше видял лицето му. Но ковачът беше изчезнал, а дървосекачите избягаха. Рехаво залесената слънчева Южна Калифорния не беше безопасно място за мускулести, мустакати, облечени във вълна дървари с цена, обявена за главите им.

— Лично ще го направя — заяви Доу.

— Идва жена му — каза му Саботьора. — Предполага се, че ще бъде разсеян. Това би трябвало да ги улесни да го изненадат.

— Все пак ще го направя сам, сенатор. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

— Оценявам добрината ти, Филип — каза Кинкейд, съзнавайки, че самолюбието на Доу изискваше по-архаична формалност на изразяване.

— Как изглежда този Бел? Чувал съм за него, но никога не съм го виждал с очите си.

— Айзък Бел е приблизително с моя ръст… Всъщност, съвсем малко по-висок. Фигурата му е като моята, но може би малко по-слаб. Строго лице, като на човек на закона. Жълта коса и мустаци. И, разбира се, ще бъде облечен изискано за банкета. Ела, ще ти покажа схемата. Жената е отседнала на влака на Хенеси. Моментът, в който да го направиш, е късно през нощта, след като се върнат от банкета. Хенеси има проблем със спането. Винаги кани гостите си за чашка преди лягане…

Влязоха в бараката, поддържана безукорно от Доу. На мушамата на масата Саботьора разпъна скица, описваща специалния влак на Хенеси.

— От локомотива и тендера назад, първи е личният вагон на Хенеси, както и вторият. След това е багажният, с пътека през него. Вагоните с лични купета, трети и четвърти, са зад него, след това вагон-ресторанта, спалните вагони „Пулман“, салонът. Багажният ги отделя. Никой не минава през него без покана. Годеницата на Бел ще е в четвърти вагон, четвърто купе, най-задното. Бел е в четвърти вагон, първо купе. Тя ще си легне първа. Той ще се задържи за благоприличие.

— Защо?

— Все още не са женени.

Филип Доу изглеждаше объркан.

— Същото като уикенд извън града, само че с влак — обясни Кинкейд. — Любезен домакин урежда спални за любовните връзки на гостите си, тъй че на никого да не се налага да стъпва много дълго на пръсти по коридора. Всеки знае, разбира се, но не се знае „публично“, ако ме разбираш.

Доу сви рамене, сякаш искаше да каже, че е по-важно да се убиват аристократите, отколкото да ги разбира човек.

— Бел ще влезе в четвърти вагон от предния край, на връщане от апартамента на Хенеси. Ще мине до задния и ще почука на вратата й. Щом я отвори, за да го пусне, ти ще се появиш от нишата — мястото на шафнера. Препоръчвам палка, тъй като е тихо, но, разбира се, тези подробности оставям на теб.

Филип Доу проследи замислено маршрута с маникюрирания си пръст. До степента, в която можеше да изпитва чувства към когото и да било, харесваше сенатора. Никога нямаше да забрави как му беше помогнал, след като всеки друг щеше да го предаде за наградата. Плюс това, Кинкейд знаеше как ставаха нещата. Беше доста добър план, чист и простичък. Въпреки че жената можеше да създаде неприятност. След като палачът го чакаше в Айдахо, не можеше да си позволи да го заловят. Щеше да се наложи да убие и нея, преди да е запищяла.

Палката беше логичният избор. Пистолетите бяха шумни, разбира се, докато с ножа и най-малката грешка можеше да вдигне голям вой. Освен това, доколкото помнеше, в проклетия си буен живот беше убил повече врагове с палка, отколкото с пушки, ножове и взривове взети заедно. Концентрираната тежест на оловната топка се наместваше в слепоочието на човек толкова здраво, че обикновено трошеше костта и винаги пръскаше мозъка.

— Да ви попитам нещо, сенатор.

— Какво?

— Тръгнали сте да унищожите Озгуд Хенеси, нали?

Кинкейд извърна очи, та Доу да не разбере, че е на косъм да му пръснат черепа с ръжена на камината.

— Защо питаш? — попита сенаторът.

— Бих могъл да ви го убия.

— О. — Кинкейд се усмихна. Доу просто се опитваше да помогне. — Благодаря, Филип. Но предпочитам да го оставя жив.

— Отмъщение. — Доу кимна. — Искате да разбере какво му правите.

— Правилно — излъга Кинкейд. Отмъщението беше за глупаците. Дори заради хиляда обиди, отмъщението не си струваше неприятностите. Ненавременната смърт на Озгуд Хенеси щеше да осуети всичките му планове. Лилиан, наследничката му, беше само на двайсет. Банкерите на Хенеси щяха да подкупят легализиран съдия да назначи попечител, който да пази интересите й. Самият Дж. П. Морган щеше да се докопа до тази възможност да контролира „Южен Пасифик“, като вземе Лилиан Хенеси под опеката си. Всичко това изобщо нямаше да помогне на плановете на Чарлз Кинкейд да стане първият сред „привилегированото малцинство“.

Филип Доу отново насочи вниманието си към схемата. Предвиди нов проблем.

— А ако шафнерът е на мястото си?

— Едва ли, толкова късно. Ако се окаже там, как ще се оправиш с него си е твоя работа.

Филип Доу поклати глава.

— Не убивам работещи хора. Освен ако нямам избор.

Саботьора го погледна заинтригуван.

— Той е само един шафнер. Дори не е бял.

Доу се изправи с помръкнало лице и очи, черни и твърди като антрацит.

— Най-лошата работа на влака е най-добрата, която хората им могат да получат. Всеки е шеф на шафнера на спалния вагон. За мен това го прави работещ човек.

Саботьора никога не беше срещал профсъюзни лидери, които приемат с радост чернокожи в работническото си движение. Побърза да успокои ядосания убиец.

— Ето, вземи това.

Подаде на Доу шестолъчна сребърна звезда.

— Ако прецениш, Филип, че ще е безопасно просто да заповядаш на шафнера да се разкара от влака, покажи му това.

Доу претегли значката в шепата си и прочете надписа.

— Капитан на железопътната полиция „Южен Пасифик“? — Усмихна се, явно облекчен, че няма да се налага да убива шафнера. — Горкият, няма да спре да бяга чак до Сакраменто.