Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Айзък Бел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wrecker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Miro54
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Клайв Къслър; Джъстин Скот

Заглавие: Саботьорът

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Весела Ангелова

Художник: Стилиян Найденов

Коректор: Марко Кънчев; Катя Калфова

ISBN: 978-954-2928-19-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2073

История

  1. — Добавяне

28

— По някакъв начин Саботьора е надушил сделката — отвърна Абът.

— Не! — възрази рязко Бел. — Озгуд Хенеси знаеше, че трябва да спечели контролния пакет в „Джърси Сентръл“ в най-дълбока тайна, иначе конкурентите му щяха да му попречат. Никой не „надушва“ намеренията на стария пират докато той сам не го пожелае.

Бел вдигна най-близкия телефон.

— Ангажирай две купета в експрес „Двайсети век“, с пряка връзка до Сан Франциско!

— Искаш да кажеш, че Саботьора има достъп до вътрешна информация от „Южен Пасифик“?

— По някакъв начин, да — отвърна Бел и дръпна палтото и шапката си. — Или някой глупак се е разпял. Или шпионин съзнателно е подал информацията за плановете на Хенеси. Каквото и да е, кръгът на Хенеси му е познат.

— Или е вътре в него — отвърна Абът, забързан след колегата си, докато излизаха от офиса.

— Със сигурност е близо до върха — съгласи се Бел. — Поемаш закриването на операцията в Джърси. Премести всеки, когото можеш, на отсечката Каскейд. След като загуби в Ню Йорк, обзалагам се, че следващият удар на Саботьора ще е там. Догони ме веднага щом можеш.

— Кой е в кръга на Хенеси? — попита Арчи.

— Има банкери в директорския си борд. Има адвокати. А специалният му влак тегли спални вагони „Пулман“, тъпкани с инженери и надзиратели, ръководещи отсечката.

— Ще ни отнеме цяла вечност да ги разследваме всички.

— Не разполагаме с вечност — отвърна Бел. — Ще започна със самия Хенеси. Казвам му каквото знаем и да видим за какво ще се сети.

— Не бих пратил такъв въпрос по телеграфа.

— Точно затова заминавам на запад. Доколкото знаем, Саботьора може и телеграфист да е. Трябва да говоря с Хенеси очи в очи.

— Защо не наемеш специален влак?

— Защото шпионинът на Саботьора може да забележи и да съобрази, че става нещо. Не си струва деня, който ще спечеля.

Абът се усмихна широко.

Затова поръча две съседни купета. Много умно. Айзък. Ще изглежда, все едно че господин Ван Дорн те е извадил от случая „Саботьора“ и ти е възложил друга работа.

— За какво говориш?

— Лична охрана? — отвърна Арчи невинно. — За една определена дама от бизнеса с филмовите новини, която се връща в Калифорния?

 

 

Стачката на телеграфистите в Сан Франциско завърши съкрушително за профсъюза им. Мнозинството се върнаха на работа. Но някои телеграфисти и техници по телеграфните линии, недоволни от неотстъпчивостта на компанията, се бяха насочили към саботажи, като режеха жици и палеха телеграфни пунктове. Група от тези ренегати намериха нов платец в лицето на Саботьора, загадъчна фигура, която свързваше с тях със съобщения и пари, оставяни в гарови багажни помещения. По негово нареждане се подготвяха за общонационално прекъсване на телеграфната система. В критичен момент щеше да изолира Озгуд Хенеси от банкерите му.

Техниците на Саботьора упражняваха старата тактика от Гражданската война да се режат ключови телеграфни жици и след това да се свързват отново краищата с шунтове, така че прекъсванията да не може да се забележат отдолу. Щеше да отнеме много дни, докато комуникацията се възстанови. Тъй като Северна Калифорния и Орегон все още не бяха свързани с Източните щати с телефон, телеграфът оставаше единственото средство за континентална връзка. Когато Саботьора бъдеше готов, щеше да предприеме координирана атака, която да хвърли отсечката Каскейд петдесет години назад във времето до дните, когато най-бързото средство за комуникация беше пощата, пращана по дилижанс и „Пони Експрес“.

Междувременно беше предвидил други задължения за недоволстващите телеграфисти.

Нападението му над „Южен Пасифик“ в Ню Йорк бе завършило с провал. Айзък Бел с неговите детективи и железопътната полиция превърнали това, което трябваше да е последният кол в сърцето на железници „Южен Пасифик“, в почти своя победа. Усилието му да дискредитира компанията се беше провалило. А след атаката му агенция Ван Дорн се беше задвижила бързо, успявайки в заговор с вестниците да представи президента на железниците като герой.

Една кървава злополука щеше драстично да обърне нещата. Железниците притежаваха свои телеграфни системи, за да поддържат движението на влаковете бързо и безопасно. Линиите с един коловоз, каквито все още преобладаваха, бяха разделени на участъци, поддържани със стриктни правила за достъп. Влак, получил разрешение да влезе в участъка, имаше „свободна линия“. Само след като минеше през участъка или бъдеще отбит на страничен коловоз, друг влак получаваше разрешение да навлезе на мястото. Съобщенията, че даден влак е напуснал участъка, се предаваха по телеграфа. Заповедите да бъде изтеглен на страничен коловоз също се предаваха по телеграфа. Приемането на тези заповеди се потвърждаваше пак по телеграфа. Това, че влак е спрян безопасно на страничен коловоз, се докладваше отново по телеграфа.

Но телеграфистите на Саботьора можеха да прихващат заповеди, да ги спират, да ги променят. По този начин вече бе предизвикал един сблъсък — заден локомотив на отсечка Каскейд, нанизал товарна композиция в служебния вагон на работнически влак, убивайки двама железничари.

Още по-кървава злополука щеше да заличи „победата“ на Айзък Бел.

А какво можеше да е по-кърваво от челен сблъсък на два локомотива, теглещи вагони, тъпкани с работници? Когато влакът му за Сан Франциско спря в Сакраменто, предаде пътна чанта в гардеробната, със заповеди и плик с щедра сума, и прати по пощата разписката на вгорчения бивш профсъюзен лидер Рос Паркър.

 

 

— Лека нощ, мис Морган.

— Лека нощ, господин Бел. Беше вкусна вечеря. Благодаря ви.

— Имате ли нужда от помощ с вратата?

— Да, моля.

Четири часа след като пътниците преминаха по прочутия червен килим, за да се качат на Големия централен терминал, експрес „Двайсети век“ фучеше през низините в западната част на щата Ню Йорк. Шафнерът на „Пулман“, извърнал дискретно очи, се изниза по тесния коридор покрай купетата, събирайки обувките, оставени за лъскане от спящите пътници.

— Е, лека нощ.

Бел изчака Марион да влезе в купето си и да заключи вратата. След това отвори вратата на своето купе, преоблече се в копринен халат, извади метателния си нож от ботушите и ги постави вън в коридора. От скоростта на влака ледът в сребърната кофа подрънкваше мелодично. Охлаждаше бутилка „Мъм“. Бел уви запотената бутилка в ленена кърпа и я задържа зад гърба си.

Чу тихо почукване на вътрешната врата и я отвори.

— Да, мис Морган?

Марион стоеше по нощница, с блестящата коса, сипеща се на водопад по раменете, с палави очи и лъчезарна усмивка.

— Мога ли да ви помоля за чаша шампанско?

По-късно, притиснати един до друг, докато „Двайсети век“ фучеше в нощта, Марион попита шепнешком:

— Наистина ли спечели един милион долара на покер?

— Почти. Но половината бяха мои пари.

— Това все пак е половин милион. Какво ще правиш с него?

Мисля да купя къщата Кромуел.

— Че за какво?

— За теб.

Марион го зяпна, озадачена и заинтригувана. Поиска да научи повече.

— Знам какво си мислиш — каза Айзък. — И може би си права. Възможно е да е пълна с призраци. Но един стар перко, с когото играх на карти ми каза, че винаги давал на новата си жена пръчка динамит, за да преустрои къщата.

— Динамит? — Марион се усмихна. — Струва си да се обмисли. Харесвах къщата отвън. Не можех да я понасям вътрешността. Беше толкова студена, като него… Айзък, усетих, че трепна преди малко. Ранен ли си?

— Не.

— Какво е това?

Докосна с пръсти широкия жълт оток на гърдите му и Бел неволно се сви.

— Само две ребра.

— Счупени?

— Не, не… Само пукнати.

— Какво се случи?

— Набутах се на двама боксьори в Уайоминг.

— Как намери време за юмручен бой, след като гонеше Саботьора?

— Той им плати.

— О. — Тя замълча, а след това се усмихна. — Разкървавен нос? Не значи ли това, че се доближаваш?

— Помниш. Да, беше най-добрата новина, която съм получавал от седмица… Господин Ван Дорн смята, че сме по дирите му.

— Но ти не?

— Линиите на Хенеси се охраняват добре. Имаме онази скица. Имаме добри мъже, работещи по случая. Трябва да постигнем обрат. Въпросът е дали обратът ще е, преди да удари отново.

— Упражняваш ли фехтовката си? — попита тя полу на шега.

— Имах тренировка всеки ден в Ню Йорк — отвърна й Бел. — Старият ми учител ме скачи с един морски офицер, който беше много добър. Гениален фехтовач. Тренирал във Франция.

— Надви ли го?

Бел се усмихна и сипа още шампанско в чашата й.

— Да кажем просто, че лейтенант Аш измъкна най-доброто от мен.

 

 

Джеймс Дашууд напълни бележника си със списък на ковачниците, конюшните, гаражите и механичните работилници, които бе посетил с рисунката на дървосекача. Списъкът вече надвишаваше сто. Обезкуражен и отегчен от приказките за Брончо Били Андерсън, телеграфира на господин Бел и му докладва, че е покрил всяко градче, селце и паланка в окръг Лос Анджелис, от Глендейл на север до Монтенебло на изток и парк Хънтингтън на юг. Нито един ковач, механик или монтьор не беше разпознал рисунката, още по-малко беше признал, че е приготвил кука от котва.

— Тръгни на запад, млади човече — телеграфира му Айзък Бел. — Не спирай, докато вятърът ти гони шапката.

Което го доведе късно следващия следобед на „Червеното влакче“ до Санта Моника, на брега на Тихия океан. Загуби, нетипично за него, няколко минути да помирише солената вода и да погледа момичета, къпещи се в леките вълни. Две от тях, облечени в бански костюми, бяха оголили краката си почти до коленете. Притичаха до едно одеяло, което бяха опънали до спасителна лодка, изтеглена на брега и готова да бъде избутана от пясъка до водата при нужда Дашууд забеляза друга спасителна лодка на около осемстотин метра надолу по плажа в далечната мъгла. И двете със сигурност щяха да имат котва под платнищата си. Укори се, затова че не беше се сетил по-скоро за Санта Моника, изправи кокалестите си рамене и забърза към градчето.

Първото място, в което влезе, беше типично за много посетени от него конюшни под наем. Представляваше широка дървена постройка, достатъчно голяма, за да подслони всевъзможните двуколки и фургони, с ясли за многобройни коне и нов авторемонтен участък с гаечни ключове, гресьорки и верижна лебедка за ремонт на двигатели. Няколко мъже бяха насядали и си бъбреха: коняри, автомеханици и един мускулест ковач. Вече беше виждал достатъчно като тях, за да не се притесни.

— Кон или кола, момче? — ревна му един от тях.

— Конски подкови — каза Джеймс.

— Ей ти го ковачът. Размърдай се, Джим.

— Добър ден, сър — каза Джеймс. Ковачът му се стори необщителен тип. Лицето му изглеждаше изпито за едър мъж като него. Очите му бяха зачервени, все едно че не беше спал добре.

— Какво мога да направя за теб, младеж?

Дашууд вече се беше научил да задава въпросите си насаме. По-късно щеше да покаже рисунката на цялата група. Но ако почнеше пред всички тях, щеше да се обърне на спор, наподобяващ кръчмарска свада.

— Може ли да излезем навън? Искам да ви покажа нещо.

Ковачът сви отпуснатите си рамене, стана от щайгата за мляко, на която седеше и последва Джеймс до инсталираната наскоро бензинова помпа.

— Къде ти е конят?

Дашууд подаде ръка.

— И аз съм Джим. Джеймс. Джеймс Дашууд.

— Мислех, че искаше подкови.

— Познаваш ли този мъж? — попита Дашууд и му показа рисунката с мустаците. Следеше лицето на ковача и за радостно изумление видя как се стъписа. Мрачното му лице се наля с кръв.

Сърцето на Дашууд подскочи от радост. Този човек беше направил куката, изкарала от релсите експреса „Коустлайн Лимитид“. Този човек беше виждал Саботьора.

— Кой си ти? — попита ковачът.

— Следовател на Ван Дорн — гордо отвърна Джеймс. В следващия момент се намери по гръб на земята, а ковачът тичаше колкото му сили държат през задната уличка.

— Стой! — изрева Дашууд след него, скочи на крака и затича. Ковачът бягаше изненадващо бързо за едър мъж като него и беше изумително пъргав, завърташе се на завоите като на релси, летеше нагорен надолу по уличките, през задните дворове, врязваше се в окаченото на простори пране, профучаваше покрай дървените навеси, навесите с инструменти, през градините и накрая се озова на някаква улица. Но му липсваше издръжливостта на току-що излязъл от детството мъж, който не пушеше и не пиеше. Щом се озоваха на открито, Дашууд съкрати разстоянието с няколко пресечки. — Стой! — продължаваше да вика, никой по тротоарите не беше склонен да се изпречи на пътя на толкова едър мъж. Нито се мяркаше полицай или пазач наоколо.

Озова се пред една презвитерианска църква на улица с три платна. На тротоара се бяха струпали трима мъже на средна възраст в костюми — пасторът с високата корава яка, хормайсторът със сноп нотни листове и църковният дякон със счетоводните книги на конгрегацията под мишницата. Ковачът профуча покрай тях с Джеймс плътно по петите му.

— Стой!

Едва на крачка след него, Джеймс Дашууд се хвърли да го хване. Докато летеше напред, една пета го удари в брадичката, но все пак успя да стегне кокалестите си ръце около глезените на ковача. Рухнаха на тротоара, претърколиха се на тревата отстрани и се вдигнаха на крака. Джеймс се вкопчи в ръката на едрия ковач, дебела колкото бедрото на младия детектив.

— И като го хвана, какво ще правиш с него сега? — викна дяконът.

Отговорът дойде от самия ковач, под формата на масивен юмрук с изпъкнали едри кокалчета. Когато Джеймс Дашууд се съвзе, лежеше на тревата, а тримата мъже в костюми го гледаха отгоре с любопитство.

— Накъде отиде? — попита ги Джеймс задъхан.

— Избяга.

— Накъде?

— Накъдето си ще, според мен. Добре ли си, синко?

Джеймс Дашууд се надигна бавно със залитане и изтри кръвта от лицето си с носната кърпа, която майка му беше дала, щом замина за Сан Франциско да работи за агенция Ван Дорн.

— Някой от вас позна ли го?

— Мисля, че е ковач — каза хормайсторът.

— Къде живее?

— Не знам.

— Защо не забравиш каквото е между вас, синко? Преди да си пострадал — миролюбиво предложи пасторът.

Дашууд се домъкна обратно до конюшнята под наем. Ковачът го нямаше.

— Защо избяга Джим? — попита един от монтьорите.

— Не знам. Вие ми кажете.

— Странно се държи напоследък — рече един от конярите.

— Спря да пие — добави друг.

— От това ще да е — засмя се трети.

— Църковните дами си имат нова жертва. Горкият Джим. Няма да е безопасно по улиците, когато Женският християнски съюз на въздържателите има събрание.

При тези думи коняри, чистачи и автомеханици подхванаха песен, която Джеймс изобщо не беше чувал, но явно всички я знаеха:

Трезвениците са на вечеря,

с водица бистра в пълния стакан,

кафе и чай ще е накрая,

но мене хич ме няма там!

Джеймс извади друго копие на рисунката.

— Този мъж познат ли ви е?

Отговориха му с хорово „не“. Беше се настроил да изтърпи едно-две „Брончо Били“, но явно никой от тях не беше гледал филма.

— Къде живее Джим? — попита ги.

Никой не пожела да му отговори.

След това отиде до полицейския участък в Санта Моника, където възстар полицай го отведе при началника. Той се оказа петдесетгодишен джентълмен в спретнат тъмен костюм, с високо подстригана коса отстрани по последната мода. Държеше се сърдечно и заяви, че е щастлив да помогне на оперативен агент на Ван Дорн. Фамилното име на ковача било Хигинс, каза му. Джим Хигинс живеел в стая под наем над конюшнята. Къде би могъл да се е скрил? Началникът нямаше представа.

Дашууд се отби в офиса на Уестърн Юниън, за да изпрати по телеграфа доклада си до офиса в Сакраменто и да го предадат на Айзък Бел, където и да се намираше. След това обиколи по улиците, докато се мръкваше, надявайки се да зърне някъде ковача Хигинс. В единайсет часа, когато последният трамвай тръгна за Лос Анджелис, реши да наеме стая в един туристически хотел, вместо да се връща до града, за да може да започне издирването рано сутринта.

 

 

Самотен конник на лъскав червеникавокафяв кон се изкачи на хребета над линията на „Южен Пасифик“ южно от границата на Орегон. Трима мъже, струпани около телеграфен стълб, натикан между единичния коловоз на линията и изоставен хангар с тенекиен покрив, го забелязаха, очертан на фона на яркосиньото небе. Водачът им смъкна шапката си „Стетсън“ с широката периферия и бавно я завъртя в пълен кръг над главата си.

— Ей, какво правиш, Рос? Не му махай за „здрасти“ все едно че го каниш да слезе тук.

— Не махам за здрасти — отвърна Рос Паркър. — Махам му да се разкара.

— Как по дяволите ще схване разликата?

— Ръга коня си като каубой. Всяко каубойче знае скапано добре сигнала на говедарите: „Гледай си проклетата работа и си пресявай пясъка настрана от нас“.

— Не сме говедари. Не сме и виждали добитък.

— Принципът е същият. Освен ако не е пълен глупак, няма да ни досажда.

— А ако е?

— Ще му пръснем главата.

Докато Рос обясняваше махането на Анди, градски тарикат от Сан Франциско, конникът обърна животното си и се скри от погледите им зад хребета. Тримата се заловиха отново с работата си. Рос нареди на Лоуел, телеграфния техник, да се качи на стълба с две дълги жици, свързани за телеграфния ключ на Анди.

Ако каубоят на хребета се беше приближил, щеше да види, че бяха въоръжени необичайно тежко за телеграфен екип, работещ през 1907 г. Десетилетия след последното индианско нападение, Рос Паркър носеше кобур с пистолет калибър 45 на бедрото си и пушка „Уинчестър“ зад седлото си. Лоуел имаше карабина „Коучгън“ окачена на гърба му за лесен достъп. Дори градското момче, телеграфистът Анди, разполагаше с револвер 35 калибър, затъкнат на колана му. Конете им бяха вързани в сянката на няколкото дървета наблизо, тъй като бяха дошли пряко през околността, вместо на дрезина по релсите.

— Остани горе! — нареди Рос на Лоуел. — Бързо ще стане.

Двамата с Анди се настаниха до стария хангар. Всъщност, изтече почти час, преди ключът на Анди да започне да чука, засякъл заповеди на влаков диспечер до оператора в Уейд, северно от позицията им. Тримата вече бяха подпрели гърбове на стената на хангара и дремеха на слънцето, заслонени от хладния вятър.

— Какво казва? — попита Рос.

— Диспечерът праща заповеди на оператора в Уийд. Казва му да даде сигнал на товарния на юг да отбие в Азалея.

Рос погледна в копието си на разписанието.

— Добре. Северният работнически влак минава покрай страничния в Азалея след половин час. Промени разпоредбите да даде на южния товарен чист път до Дънсмюър.

Анди изпълни заповедта. Промени влаковите разпоредби, в смисъл че коловозът за пътуващия на юг товарен влак е чист, след като на север на пълна скорост се движеше композиция вагони, пълни с работници. Като опитен телеграфист имитира „юмрука“ на диспечера от Дънсмюър, тъй че операторът в Уийд да не разбере, че друг човек действа с ключа.

— Охо. Искат да знаят какво стана с влака по разписание на север? — Влаковете по разписание бяха с предимство пред допълнителните.

Рос беше подготвен за това. Дори не си направи труда да отвори очи.

— Кажи им, че редовният на север току-що е съобщил по телеграфона, че е отбит на страничен коловоз с изгоряло прикачване.

Фалшивото съобщение означаваше, че композицията на север се е повредила и екипът й я е отбил на страничен коловоз. След това се бяха свързали за телеграфните жици с телескопичния „рибарски прът“ дълъг пет и половина метра, който се превозваше в служебния вагон, за да прикачва към телеграфната линия преносим телеграфен. Телеграфонът осигуряваше груба гласова комуникация. Операторът в Уийд прие обяснението и препредаде лъжливите нареждания, които щяха да поставят двата насрещни влака на курс за челен сблъсък.

— Качвай се горе, Лоуел — нареди Рос, все още, без да отваря очи. — Смъквай жиците. Приключихме.

— Лоуел е зад хангара — каза Анди. — Отиде да се облекчи.

— Колко деликатно.

Нещата вървяха точно по план, докато иззад хангара не се показа цевта на пушка и дулото се опря в главата на телеграфиста.