Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (41)

40

Татко, скъпи ми татко,

ела си вкъщи с мен сега

Шейсет гласа от Въздържателно дружество окръг Вентура пееха в хор.

Джеймс Дашууд изви врат, надявайки се да зърне изгърбения ковач Джим Хигинс, който беше избягал, когато му показа рисунката на дървосекача. Айзък Бел твърдеше, че Хигинс се е заклел във въздържание на събрание на клуба. Това събрание в градчето Окснард, което се издържаше от производството на захарно цвекло, изпълваше тента, достатъчна да побере цирк.

До този момент Дашууд беше посетил вече шест такива събрания — достатъчно, за да е наясно с нещата. Ловко отбягваше усмихващите се майки, които сръгваха с лакти дъщерите си да погледнат към него. Винаги, когато се търсеше обет за въздържание, жените имаха числено превъзходство пред мъжете. Малцина бяха млади като него, толкова чисти и спретнати. По-типичен беше златотърсачът, седящ до него в опърпано палто и провиснала шапка, който сякаш беше влязъл само за да се скрие от дъжда.

Певците най-после приключиха. Разпоредители монтираха мощен „магически фенер“ с ацетиленово осветление. Дългата му леща очерта кръг светлина на екрана от другата страна на тентата. Всички очи се загледаха в кръга. Предстоеше някакво шоу.

Следващият оратор се оказа ревностен методист.

— Невежите алкохолизирани тълпи с почервенели носове ни презират като утописти — заговори той гръмко. — Но твърдението ни, че на този свят не бива да има място за опияняващи напитки, не ни прави утописти. Ние не провеждаме опасен експеримент. Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Посочи към магическия фенер.

— С помощта на мощен микроскоп и този магически фенер ще демонстрирам пред вас, че да поглъщаш дестилиран спирт е като да пиеш отрова. Когато пиеш опияняваща течност, отравяш ума си. Отравяш семейството си. Отравяш собственото си тяло. Гледайте екрана, дами и господа. Под увеличителните сили на този микроскоп поставям тази чаша чиста природна вода, извадена от кладенеца на църквата долу на пътя, и я прожектирам на екрана.

Многократно увеличена, кладенчовата вода гъмжеше от плуващи из нея микроби.

Вдигна капкомер, пъхна го в гърлото на бутилка уиски „Скуиръл“ и засмука в него от кафявата течност.

— Сега поставям една капка уиски във водата. Само една-единствена капка.

Увеличената капка уиски удари като кал, зацапала езеро. През водата се разпръсна кафяв облак. Микробите се разбягаха, заплуваха в паника към краищата на стъклото. Но спасение нямаше. Гърчеха се, свиваха се, застиваха и умираха. Златотърсачът, седнал до Дашууд, потръпна.

— Виж ги всички тия гнусни гадини — изръмжа той. — Никога повече няма да глътна вода без уиски в нея.

Дашууд забеляза някакъв едър мъж в тъмно палто в първите редове на събранието и бързо се запровира към него.

— Кой ще излезе? — призова ораторът. — Кой ще подпише сертификата за въздържание и ще се закълне никога повече да не пие?

Когато се приближи, Дашууд видя, че мъжът тъмното палто не беше Джим Хигинс. Но междувременно се оказа на ръка разстояние от асистента на оратора, приятни млади дами, които се спуснаха отгоре му, размахвайки писалки „Уотърман“ и празни сертификати.

 

 

— Още две телеграми, господин Бел — каза Дж. Дж. Медоуз. — Как е ръката тази сутрин?

— Тип-топ.

Първата телеграма отговаряше на въпроса на Бел за преждевременното напускане на Военната академии в Уест Пойнт от сенатор Чарлз Кинкейд. Офисът на Ван Дорн в окръг Вашингтон, който имаше неофициален достъп до армейските архиви на САЩ, донасяше, че Кинкейд се е оттеглил доброволно, за да продължи следването си в университета на Западна Вирджиния. Не бяха изровили никакъв намек за нарушение и никакъв запис за освобождаване. Оперативният споделяше мнението, че качеството на цивилните инженерни училища се беше вдигнало над това на военното, което допреди Гражданската война бе единственото място за обучение за инженери.

Бел беше заинтригуван повече от второто съобщение, което съдържаше нова информация за асистента на Франклин Мауъри, Ерик Соарес. По-задълбоченото проучване показваше, че Соарес беше избягал от сиропиталището на Канзас сити, подкрепяно от Мауъри. Соарес беше изплувал на повърхността две години по-късно в изправително училище за малолетни, Мауъри беше поел лична отговорност за него, наел беше възпитатели, които да попълнят празнотите в образованието му, а след това го беше промоцирал в инженерния колеж в Корнел. Което, според Бел, обясняваше отношението от типа „чичото и любимия племенник“ между двамата.

Посети стария мъж същия следобед, докато Соарес беше долу на реката, за да извърши ежедневната си инспекция на стълбовете на моста. Кабинетът на Мауъри представляваше преоборудвано купе на специалния влак на Хенеси. Изненада се, като видя детектива.

— Мислех, че сте в болницата. Дори не носите превръзка.

— С превръзка боли повече, отколкото без нея.

— Заловихте ли типа, който ви простреля?

— Още не… Господин Мауъри, може ли да ви задам няколко въпроса?

— Моля.

— Сигурен съм, че можете да си представите колко широк е обхватът на разследването ни. Тъй че моля да ми простите, ако ви се стори, че ви засягам лично.

— Стреляйте в целта, господин Бел. На една и съща страна сме. Аз строя. Вие се грижите престъпникът да не разрушава построеното.

— Притеснява ме миналото на асистента ви — заяви Бел откровено.

Мауъри пъхна лулата в устата си и го изгледа намръщено.

— Когато реших да помогна на Ерик, момчето беше на петнайсет години и живееше на улицата.

Добронамерени хора ми казаха, че ще бръкне в джоба ми и ще ме халоса по главата. Отвърнах им това, което казвам и на вас: не вярвам в съществуването престъпна класа.

— Съгласен съм, че няма такова нещо като престъпна класа — каза Бел. — Но аз съм запознат с криминалния тип.

— Ерик си заслужи дипломирането — Мауъри сърдито. — Винаги, когато съм телеграфирал да му намеря работа, не ме е разочаровал. Хората в „Подводни стълбове и кесон Юниън“ са доволни от работата му. Всъщност, те вече го помолиха да остане с фирмата им, след като работата приключи. Бих казал, че младежът вече е прескочил най-лошото, не мислите ли?

— Предполагам, че ще ви липсва, ако остане с „Подводни стълбове и кесон Юниън“…

— Желая му успех в кариерата. Колкото до мен, връщам се на люлеещия си стол на верандата. Твърде стар съм, за да поддържам скоростта на Хенеси. Направих му услуга. И се радвам за това. Построихме чудесен мост. Озгуд Хенеси. Аз. И Ерик Соарес.

— Има нещо забавно, обаче — каза Бел. — Чух Джетро Уат, шефа на железопътната полиция, да повтаря наскоро една стара фраза: „Нищо не е невъзможно за Южен Пасифик“.

— По-верни думи едва ли са казвали някога. Точно затова работата за „Южен Пасифик“ е целта на всеки младеж.

— Според Джетро това означава, че железницата прави всичко. Сама строи машините си, релсите и тунелите. И мостовете.

— Прочута е с това.

— Защо тогава наехте „Подводни стълбове и кесон Юниън“ да положат крепежните стълбове на моста ви?

— Работата по речни стълбове е специализирана област. Особено когато имаш сложни условия, каквито напираме тук. „Юниън“ са най-добрите в бизнеса. Захванали са Мисисипи. Ако можеш да построиш стълбове, които издържат на река Мисисипи, можеш да ги построиш навсякъде.

— Вие ли предложихте наемането на фирмата? Мауъри се поколеба.

— Сега като го споменахте… не е съвсем вярно. Първоначално бях склонен да оставя нашата компания да свърши работата. Но ми беше подхвърлено, че „Юниън“ може да се окаже по-разумен ход, защото геологията тук се оказа сложна… както ви споменах предната нощ. Натъкнахме се на предизвикателни условия на дъното на река Каскада, меко казано. Много по-неустойчиво е, отколкото може да очаква човек в тези планини.

— Ерик ли препоръча „Юниън“?

— Разбира се. Бях го пратил напред да извърши проучването. Познаваше речното дъно както познава „Юниън“. Защо ме питате всичко това?

Високият детектив погледна стария инженер в очите.

— Изглеждахте притеснен във вагона на господин Хенеси предната нощ след банкета. Преди това, докато бяхме в хижата, се взирахте дълго и упорито в стълбовете на моста.

Мауъри извърна поглед.

— Почти нищо не ви убягва, нали, господин Бел? Не ми хареса начинът, по който водата течеше около тях. Не можех да определя точно защо — все още не мога, — но просто изглеждаше не както трябва.

— Имате чувството, че нещо не е наред?

— Може би — призна с неохота Мауъри.

— Може би сте като мен в това отношение.

— В смисъл?

— Когато не ми достигат факти, ми се налага да заложа на инстинктите си. Например този, който ме простреля снощи, може да е бил крадец, който е проследил Престън Уайтуей на този влак с намерението да го удари по главата и да му вземе портфейла. Вярвам, че го разпознах като известен убиец. Но нямам твърди факти, за да кажа, че не е търсил просто лесни пари. Уайтуей видимо беше опиянен и следователно беззащитен. Облечен беше като богат джентълмен, който вероятно носи тлъста пачка в джоба си. След като „крадецът“ избяга, това са единствените ми факти. Но инстинктът ми подсказва, че е бил пратен, за да ме убие, но е объркал Уайтуей с мен. Понякога инстинктът помага да събереш две и две…

Този път, когато Мауъри се опита да извърне очи, Бел го задържа с цялата сила на властния си поглед.

— Звучи сякаш искате да обвините Ерик за нещо — измърмори старецът.

— Да, така е — отвърна Бел.

Седна, без да откъсва поглед от лицето на Мауъри.

Старецът понечи да възрази:

— Синко…

Леденият блясък в сините очи на Бел го накараха да премисли. Детективът не беше ничий син, освен на баща си.

— Господин Бел…

Бел заговори с хладен и отмерен тон:

— Любопитно е, че когато подхвърлих, че ни трябват инженери, вие ми опонирахте, че трябва да вярваме на инженерите. А когато отбелязах, че изглеждате притеснен за стълбовете, отвърнахте, че звучи все едно, искам да обвиня Ерик.

— Мисля, че трябва да поговоря с Озгуд Хенеси. Извинете ме, господин Бел.

— Ще ви придружа.

— Не. Разговорът е инженерен. Не детективски, факти, не инстинкти.

— Ще ви придружа до вагона му.

— Както желаете.

Мауъри посегна към бастуна си и се надигна болезнено. Бел задържа вратата и го поведе по страничния коридор, като му помогна да мине през вратите на вестибюла между вагоните. Хенеси беше в облицования си с ламперия кабинет. Госпожа Комдън беше с него и четеше на стола си в ъгъла.

Бел прегради за миг вратата и попита Мауъри:

— Къде е Соарес сега?