Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (11)

10

Бел ускори машината, сграбчи с дясната си ръка стълбата на служебния вагон и скочи.

Пръстите му се хлъзнаха на студената желязна стъпенка. Чу как пакарда се натресе в телеграфния стълб зад него. Люшна се бясно, увиснал на една ръка, зърна за миг „Сивия вълк“ да се търкаля надолу по насипа и се забори с всичка сила да избегне същата съдба. Но ръката му, все едно че се беше откъснала от рамото. Болката го прониза от китката нагоре като огън. Колкото и да се мъчеше да се задържи, не можеше да спре отварянето на пръстите.

Падна. Щом ботушите му изтупаха на чакъла, улови най-ниската стъпенка с лявата си ръка. Ботушите му се повлякоха по камъните, подлагайки на изпитание хватката му. След това се вкопчи с две ръце в стълбата, сви нагоре краката си на стегнато кълбо и се закатери на ръце, докато успя да стъпи с единия крак на стъпенката и се метна през перилото на задната платформа на служебния вагон.

Бутна задната врата и с един бърз поглед обхвана вътрешността на вагона. Видя някакъв спирач да разбърква котле с миризлива яхния върху тумбестата печка с дърва. Имаше два шкафа за инструменти, сандъци от двете страни с капаци на панти, служещи едновременно за пейки и нарове, тоалетна и бюро, затрупано с товарителници. Една стълба водеше към купола — вранското гнездо на влака, където екипажът можеше да оглежда низа товарни вагони, които караха и да комуникира с флаг и фенер с локомотива.

Спирачът скочи от мястото си, когато вратата се блъсна в стената. Обърна се рязко от печката, опулил очи.

— Откъде дойде, по дяволите?

— Бел. Следовател на Ван Дорн. Къде е началникът на влака ви?

— Отиде при локомотива, докато зареждахме вода. Ван Дорн, казваш? Детективите?

Бел вече се качваше по стълбата към купола, откъдето можеше да види изпъналите се напред вагони.

— Вземи си флага! Сигнализирай на машиниста да спре влака. В един от товарните вагони се вози саботьор.

Детективът се подпря на рафта пред прозорците и загледа напрегнато. Петдесет товарни вагона се изпъваха между него и бълващия дим локомотив. Не видя никого на покривите на покритите вагони, които затулваха гледката му към ниските платформи.

Спирачът се качи до него с флага. Миризмата на яхнията беше още по-лоша във високия купол. А може би просто железничарят не беше се къпал скоро.

— Видял ли си някой, за когото ти се е сторило, че се промъква тайно? — попита го Бел.

— Само един стар бачкатор. Твърде окуцял, за да ходи пеш. Сърце не ми даде да изхвърля горкия проклетник.

— Къде е той?

— Някъде в средата на влака. Виждаш ли онзи зелен вагон? Старецът се возеше в багажния точно пред него.

— Спри влака.

Спирачът изкара флага през страничния прозорец и замаха енергично. След няколко минути от локомотивната кабина му отговориха.

— Онова е началникът. Вижда ни.

— Размахай флага.

Пухтенето на локомотива забави. Бел усети как изстъргаха челюстите на спирачките. Вагоните се заблъскаха един в друг, запълвайки хлабината, причинена от спирането на влака. Наблюдаваше напрегнато покривите на покритите вагони.

— Веднага щом спре, искам да изтичаш напред и да провериш всеки вагон. Не се намесвай. Само извикай, ако видиш някого и се разкарай настрана. Ще те убие на място, щом те види.

— Не мога.

— Защо?

— Когато спрем, трябва да пратим назад човек. В случай че след нас идва влак, трябва да му махна да спре. Телеграфът днес е прецакан.

— Не и преди да провериш всеки вагон — каза Бел и извади колта от палтото си.

Спирачът слезе от купола. Скочи от задната платформа на линията и затича покрай влака, като се спираше при всеки вагон. Машинистът наду свирката си, искайки обяснение. Бел наблюдаваше покривите и се местеше наляво и надясно, за да види по-добре.

Саботьора лежеше на гръб в дъсчен сандък на по-малко от десет стъпки от стълбата на купола, стиснал нож в едната си ръка и пистолет в другата. През цялата нощ се бе опасявал, че с пускането на товарната платформа се е поставил в опасност, заклещен толкова далече по линията. Уплашен, че железопътната полиция, подтикната от детективите на Ван Дорн, ще блокира и ще претърси грижливо влака, преди да стигне до Уийк или Дънсмюър, беше предприел решителен ход. При последното спиране за вода беше изтичал назад до служебния вагон и се бе проврял вътре, докато влаковият екип беше зает със зареждането на локомотива и проверката на втулките под шаситата на вагоните.

Беше избрал сандък с фенери, съобразявайки, че никой нямаше да го отвори през деня. Ако някой го направеше, щеше да го убие с подходящото за момента оръжие, а след това да скочи навън и да убие всеки друг, на когото се натъкнеше.

Усмихна се мрачно в тясното тъмно пространство. Предположението му се оказа вярно. А кой се беше качил на влака? Самият главен следовател на Ван Дорн, прочутият Айзък Бел. В най-лошия случай, Саботьора щеше да направи Бел пълен глупак. В най-добрия щеше да го застреля между очите.

Спирачът провери всеки вагон, а когато стигна до локомотива Бел видя, че говори с началника, машиниста и огняря, събрали се долу. След това началникът и спирачът забързаха назад, като проверяваха отново всеки от петдесетте вагона, вагоните за добитък и откритите платформи. Когато стигнаха до служебния, началникът, по-възрастен мъж с навъсени кафяви очи и раздразнена физиономия на набръчканото лице, каза:

— Никакви саботьори. Никакви бачкатори. Никой. Влакът е празен. Достатъчно време загубихме тук.

Вдигна флага си да даде сигнал на машиниста.

— Чакай — нареди му Бел.

Скочи долу и затича покрай влака, надничайки във всеки вагон под всяко шаси. По средата на композицията се спря до един вагон за добитък, вмирисан на мулета.

Обърна се бясно и затича презглава назад към камбуза.

Познаваше тази миризма. Не беше яхния. Не беше некъпан железничар. Човек, возил се в зеления вагон за животни, вмирисан така на мулета, сега се криеше някъде в служебния вагон.

Скочи на платформата на камбуза, блъсна вратата, захвърли настрана дюшека от първата пейка и дръпна капака нагоре. Сандъкът съдържаше ботуши и жълти дъждобрани. Бързо отвори следващия. Този беше пълен с флагове и леки ремонтни инструменти. Имаше още два. Началникът и спирачът го наблюдаваха с любопитство от вратата отсреща.

— Отдръпнете се — каза им Бел и отвори третия сандък. Оказа се пълен с тенекии масло и керосин за лампи. С пистолет в ръката се наведе да отвори и последния сандък.

— Само фенери има вътре — каза спирачът.

Бел го отвори.

Железничарят се оказа прав. Сандъкът съдържаше червени, зелени и жълти фенери.

Ядосан, озадачен и зачуден дали мъжът бе успял някак да избяга към дърветата от едната страна, докато той бе наблюдавал от другата, Бел закрачи към локомотива и извика на машиниста:

— Подкарвай си влака!

Постепенно се успокои. А накрая се усмихна, спомнил си нещо, на което Уиш Кларк го беше научил:

— Не можеш да мислиш, когато си бесен. А това е двойно по-вярно, когато си бесен на себе си.

Нямаше съмнение, че Саботьора е способен мъж, дори гениален, но сега като че ли още нещо му помагаше: късметът, непредвидимия елемент, който можеше да хвърли едно разследване в хаос и да удължи залавянето. Бел вярваше, че е само въпрос на време докато спипат Саботьора, но времето беше кратко — ужасно кратко — заради активността на този индивид. Това не беше обикновен обирджия на банки. Нямаше да се скрие в някой бардак и да харчи престъпната си печалба по вино и жени. Още в този момент щеше да замисля новото си нападение. Детективът си даваше болезнена сметка, че все още няма никаква идея за мотивите на този човек. Но знаеше със сигурност, че Саботьора не беше от типа престъпници, които си губят времето с празнуване на победите си.

Двайсет минути по-късно Бел заповяда композицията да спре до специалния влак на Лилиан Хенеси, който все още чакаше на страничния коловоз. Екипът придвижи товарния напред към водния резервоар.

Саботьора изчака, докато екипажът се залиса със зареждането на вода. Скочи от рафта на купола и се пъхна отново в първото си скривалище, сандъка за фенерите. На следващото спиране за вода се измъкна от служебния вагон и се скри в един от покритите товарни, тъй като екипът щеше да отвори и да вземе фенери, след като слънцето се скриеше.

Десет часа по-късно, посред нощ, скочи долу в разпределителната станция в Рединг. Щом видя многото детективи и полиция напред, се скри в един водосток и загледа полюшващите им се в тъмното светлини.

Докато изчакваше да се махнат, помисли за разследването на Айзък Бел. Беше изкушен да му прати писмо: „Съжалявам, че не се срещнахме в товарния влак“. Но шегата не си струваше. Нямаше смисъл да злорадства. Нека Бел да си мисли, че не е бил на влака. Че се е измъкнал по някакъв друг начин, ще измисли по-добро средство, за да всее объркване.

Точно преди разсъмване от депото излезе с грохот друг товарен влак, тръгнал на юг. Саботьора затича покрай него, сграбчи стълбата отзад на един от покритите вагони, пъхна се под шасито и се намести в крепящата рамка.

В Сакраменто слезе, когато влакът спря за разрешение да влезе в станцията. Повървя около километър и половина между фабрики и работнически жилища към един евтин пансион на осем пресечки от административната сграда. Плати на съдържателката четири долара задето бе съхранявала куфара му и го отнесе до друг пансион, избран напосоки на десет пресечки разстояние. Нае стая, като предплати за седмица. Заранта къщата беше празна — наемателите бяха излезли на работа. Заключи се в общата баня в края на коридора, натика мръсните дрехи в раницата си, обръсна се и се изкъпа. Върна се в стаята си и постави върху косата си първокласна руса перука. С течно лепило добави подрязана брада и мустаци в същия цвят. След това облече чиста риза, вратовръзка и скъп торбест костюм. Прибра багажа си, като прехвърли катераческите котки в куфара и лъсна ботушите си.

Напусна пансиона през задната врата, за да не го види никой в новия му облик и по обиколен път отиде до железопътната гара, като непрекъснато проверяваше, да не би да го следят. Хвърли раницата зад една ограда, но куфара задържа.

Към гарата на „Южен Пасифик“ се стичаха стотици пътници. Вля се в множеството и се стопи сред тях, поредният добре облечен бизнесмен, тръгнал на път за някой далечен град. Но изведнъж, преди да се е усетил и да се спре, се изсмя на глас. Изсмя се толкова силно, че покри устата си, за да се увери, че брадата му не се е разместила.

На вестникарската будка беше изложен последният брой на списание „Харпърс Уикли“. Карикатурата на корицата показваше не кого да е, а самия Озгуд Хенеси. Президентът на железопътната компания беше изобразен като страховит октопод, изпънал железопътни линии като пипала в Ню Йорк Сити. Широко усмихнат, Саботьора купи списанието за десет цента.

Вестникарят го гледаше зяпнал, тъй че отиде на друга будка извън гарата и попита:

— Имате ли моливи? Един дебел. И плик и марка, ако обичате.

Усамоти се в тоалетната в най-близкия хотел. Скъса корицата на списанието, написа нещо отгоре й и я запечата в плика. Адресира го до „Главен следовател Айзък Бел, Детективска агенция Ван Дорн, Сан Франциско“.

Залепи марката, забърза обратно към гарата и пусна плика в пощенска кутия. След това се качи на експреса за Огдън, Юта, на почти хиляда километра на изток, кръстовищен град близо до Грейт Солт Лейк, където се сливаха девет железопътни линии. Кондукторът мина.

— Билети, господа.

Саботьора си беше купил билет. Но докато посягаше да го извади от джоба на елека си, долови опасност. Каквото и да бе събудило опасенията му, не го подложи на съмнение. Можеше да е какво ли не. Беше забелязал извънредна полиция в депата на Сакраменто. Продавачът на билети го беше изгледал съсредоточено. Шляещият се мъж, когото бе забелязал в пътническата чакалня, можеше да е оперативен служител на Ван Дорн. Довери се на инстинктите си, остави билета в джоба си и вместо него показа железопътна карта.