Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (22)

21

Айзък Бел и Арчи Абът стояха на покрива на пълен с динамит вагон и оглеждаха терминала, който се беше разпрострял из района Къмюнипау на Джърси сити. Тук свършваха всички железопътни линии от Запада и Юга. Товарни вагони, пътували по четири и пет хиляди километра през Америка, спираха до кейовете на Ню Джърси, на километър от крайната си цел. Пътят им бе преграден от ивицата вода, която моряците наричаха Северната река, а всички други — Хъдсън.

Вагонът стоеше на барутния кей — вълнолом с единичен коловоз, резервиран за разтоварване на експлозиви. Но бяха достатъчно близо, за да виждат главния терминал, изпънал в река Хъдсън дългите си пръсти — почти двестаметровите кейове. Четири товарни влака стояха на всеки кей и чакаха ред да се затъркалят на здравите дървени баржи и да отплават през реката. Караха всички възможни стоки, от които градът се нуждаеше: цимент, дървен материал, стомана, сяра, жито, царевица, въглища, бензин, замразени плодове, зеленчуци, телешко и свинско.

На километър и половина отвъд реката остров Манхатън се издигаше над загърнатия в пушеци залив, настръхнал с църковните си камбанарии и корабните мачти. Над камбанариите и мачтите се рееха могъщите кули на моста Бруклин и десетките небостъргачи, много от които — наскоро довършени, след последното гостуване на Бел преди година. Двайсет и два етажният „Флатирон билдинг“ беше надминат от „Таймс билдинг“, а двата изглеждаха като мъничета пред сто и осемдесет метровата стоманена рамка, която се строеше за новия център на компанията за шевни машини „Сингер“.

— Само в Ню Йорк — похвали се Арчи Абът.

Абът беше горд като основател на Търговска компания, но познаваше града из основи, което го превръщаше в безценен водач за Бел.

— Виж онзи съд, който вее флага на железопътна компания „Южен Пасифик“, въпреки че се намира на почти пет хиляди километра от дома. Всеки трябва да дойде до Ню Йорк. Превърнахме се в центъра на света.

— Превърнахте се в мишена — каза Бел. — Саботьора ви взе на мерника си в мига, в който Озгуд Хенеси подписа сделката да установи контрол на Джърси сентрал, което му спечели достъпа до града.

Пристанищният кораб, разпалил гражданската гордост на Абът, беше дълъг парен лихтер, предназначен да превозва материали съд, значително по-голям от обикновен влекач. Принадлежеше на новоучреденото Източно морско подразделение на „Южен Пасифик“ и плаваше под знамето на компанията по-дръзко от местните работни съдове, порещи водите на пристанище Ню Йорк. Нов яркочервен флаг плющеше на лекия вятър и четири червени пръстена, ярки като восък за печат, обкръжаваха високия му потъмнял от саждите димоотвод.

Дори старото име на съда, „Оксфорд“, беше пребоядисано. Сега кърмовият отсек бе украсен с надписа „Лилиан I“. Хенеси беше преименувал всеки лихтер и влекач във флотата на Източно морско подразделение от „Лилиан I“ до „Лилиан XII“ и беше заповядал да изпишат с ярко бели букви „ЖЕЛЕЗОПЪТНА КОМПАНИЯ ЮЖЕН ПАСИФИК“ на трегерите и кабината на щурвала.

— Просто в случай че Саботьора не знае, че е тук — подхвърли Арчи.

— Знае — отвърна мрачно Бел.

Неспокойно шарещите му сини очи бяха помръкнали от загриженост. Ню Йорк наистина се бе превърнал в Обетованата земя, както го бяха нарекли в „Харпърс Уикли“. Място, където всички собственици на железопътни компании мечтаеха да дойдат на поклонение. Озгуд Хенеси бе постигнал тази цел и Айзък Бел знаеше в душата си, че злостната бележка на Саботьора върху карикатурата на президента на железницата не беше блъф. Убиецът беше решен на мащабно публично нападение. Следващата битка щеше да се разиграе тук.

С каменно лице Бел огледа един от безбройните влекачи, който местеше железопътна баржа с автомобили. Матросите освободиха баржата и тя продължи по инерция гладко и прецизно като билярдна топка, за да се опре леко на кея. За краткото време, докато работниците на брега затегнат въжетата й, влекачът бе прикачил друга платформа, пълна с десетина товарни вагона и я затика навътре в силното течение към Манхатън. Подобни маневри се повтаряха навсякъде, докъдето поглед стигаше, като движещи се части на колосална добре смазана машина. Но въпреки всички предпазни мерки, които беше взел, железопътните възли, кейовете и вагонните платформи му приличаха на игрално поле за Саботьора.

Беше възложил охраната на терминала на двадесетина оперативни агенти на Ван Дорн. Полицейският началник Джетро Уат беше осигурил сто отбрани служители на специалната железопътна полиция на „Южен Пасифик“ и от една седмица нищо не влизаше, нито излизаше без тяхното одобрение. Никакъв товар не се движеше непроверен. Влаковете, превозващи динамит, се претърсваха вагон по вагон, сандък по сандък. Бяха открили изумителна небрежност в боравенето с мощни експлозиви в Джърси сити, най-големия град в щата и населен толкова гъсто, колкото и Манхатън и Бруклин отвъд залива.

По заповед на Бел, на композициите с динамит се качваше въоръжена охрана на няколко километра преди влаковете да влязат във възлите. След като дадяха разрешение за влизане, хората от охраната наблюдаваха всяка стъпка в разтоварването, докато вагоните, носещи по двайсет и пет тона динамит, се облекчаваха от смъртоносния си товар на парните влекачи и баржи, на фургоните, теглени от товарни коне, предназначени за по-леки товари. Детективите на Ван Дорн прихващаха всичко, освен това, което щеше да се превози директно до предприемачите.

Все пак Бел съзнаваше, че Саботьора би могъл да намери предостатъчно мощни експлозиви. Динамитът толкова се търсеше, че товарите пристигаха на барутния кей денонощно. Нюйоркчани взривяваха скалната основа на града от слюдена шиста, за да изкопаят тунели за метро в Манхатън, Бруклин, Куинс и Бронкс. Жителите на Ню Джърси гърмяха вулканична скала от билата на околните хълмове, за да правят бетон. Работниците на кариерите къртеха камък за строителен материал от скалите на река Хъдсън, от Палисейдс на Ню Джърси чак до Уест Пойнт. Железопътни строители гърмяха подстъпи към тунелите, прокопавани под коритото на Хъдсън.

— Когато железопътните тунели, които свързват Ню Джърси и Ню Йорк, бъдат довършени следващата година — похвали се Арчи, — Озгуд Хенеси ще може да паркира специалния си влак на осем преки от Таймс Скуеър.

— Слава богу, че тунелите не са довършени — отвърна Бел. — Ако бяха, Саботьора щеше да се опита да ги взриви с експреса на „Южен Пасифик“ заклещен под реката.

Арчи Абът сподели пренебрежението си на нюйоркчанин към районите западно от Хъдсън и особено щата Ню Джърси, като напомни на Айзък Бел, че през годините цели сектори на Джърси сити и близкия Хобокън бяха периодично сравнявани със земята от динамитни злополуки, най-скорошната, от които бе станала през 1904 година.

Не беше нужно да му го напомня. Новината за новото полицейско присъствие се беше разчула и стигнала отчасти до ушите на уплашената публика. Едва вчера бяха задържали някакъв глупак в талига, превозващ половин тон динамит за компанията „Вулканична скала Ню Йорк и Ню Джърси“ по авеню Нюарк. Сблъсъка с уличен трамвай щеше да доведе до убийствена експлозия на най-оживената улица в Джърси сити. Компанията възразяваше яростно срещу разходите от извозването на динамита нагоре по река Хакънсак до мината им в Секокъс. Но началникът на противопожарната команда на Джърси сити, крайно недоволен от вниманието на обществеността, бе останал нетипично непреклонен.

— На тези вятърничави тъпаци от Джърси няма да им трябва помощ от Саботьора, за да се изгърмят в небето някой ден — предрече Арчи Абът. — Само заради немарливостта им.

— Не е моя грижа — отвърна Айзък Бел.

— Всъщност — настоя Арчи, — ако има експлозия, как ще разберем, че е Саботьора, а не някой тъпак от Джърси?

— Ще разберем. Ако успее да ни надиграе, ще бъде най-голямата експлозия, която Ню Йорк е виждал някога.

По тази причина Бел беше поставил железопътна полиция на всеки влак, кораб и товарен фургон, собственост на „Южен Пасифик“. Беше ги подсилил с оперативни на Ван Дорн и инспектори, заети от Бюрото за експлозиви, наскоро основано от железопътните компании, за да обезпечава безопасното транспортиране на динамит, барут и тротил.

Всеки мъж носеше копие от рисунката на дървосекача. Надеждите на Бел, свързани с нея, бяха подсилени от един доклад по трагедията в Огдън от Никълъс Аликзандър, самодоволния шеф на офиса в Денвър, който въпреки недостатъците си все пак беше способен детектив. Някои се бяха зачудили да не би Саботьора съзнателно да е издирил Уоли Кисли и Мак Фултън, за да нападне агенти на Ван Дорн. Но Аликзандър беше потвърдил първоначалното заключение на Бел, че Уоли и Мак бяха проследили Саботьора в уличката. Което означаваше, че са го разпознали от скицата. А и вече познатите рани от мушкане със сабя не оставяха съмнение, че Саботьора ги беше убил лично.

— Приятелю — каза Арчи, — прекалено се безпокоиш. Покрили сме всяка база. Тук сме вече от седмица. От Саботьора — ни вест, ни кост. Шефът е доволен.

Бел знаеше много добре, че Джоузеф Ван Дорн нямаше да е напълно доволен докато не арестуваха Саботьора или не го застреляха в главата. Но беше вярно, че мощното присъствие на Ван Дорн вече бе постигнало чудесния страничен ефект със задържането на различни престъпници и бягащи от закона. Бяха арестували гангстер от Джърси сити, маскирал се като железопътен детектив на централна гара Джърси, трима банкови обирджии и корумпиран инспектор на Противопожарната команда, взимал подкупи, за да покрие опасните практики да складират динамит на парни радиатори, за да не замръзва в зимния студ.

Барутният кей най-много безпокоеше Бел, въпреки че гъмжеше от железопътна полиция. Изолиран възможно най-далече от главните кейове, все пак по негово мнение бе твърде близо. И по цели шест вагона едновременно разтоварваха динамит на влекачите, които душеха около него. За да не рискува, Бел беше поставил начело на железопътната полиция опитния агент на Ван Дорн — Еди Едуардс, който познаваше добре железопътните възли, кейовете, както и местните банди.

 

 

Вонг Ли крачеше към кейовете на Къмюнипау. Дребничката му фигура беше огъната почти на две под тежестта на огромен чувал с пране. Над него се извиси детектив от железопътната полиция и попита къде по дяволите си мисли, че е тръгнал тоя китаец.

— Чоп-чоп, плане за капитан — отвърна Вонг на заваления английски, който детективът очакваше от него.

— Кой кораб?

Бъркайки нарочно произнасянето на „л“ и „р“ Вонг назова „Джулия Райдхед“, стоманена тримачтова барка, превозваща животински кости за наторяване и ченгето го пусна да мине.

Но когато стигна до барката, където неколцина полски докери разтоварваха вмирисания товар, продължи напред и се качи по трапа на очукана двумачтова шхуна, която извозваше дървен материал.

— Ей, жълтур? — подвикна помощник-капитанът. — Къде по дяволите отиваш?

— Капитан Ятковски, чоп-чоп, длехи.

— В кабината е.

Капитанът беше загрубял морски вълк от Йонкърс, препитаващ се с контрабанда на нелегално уиски, китайски опиум и превоз на бегълци, търсещи по-благосклонно правораздаване оттатък реката. Престъпниците, отказали да си платят превоза до по-безопасни брегове, ги намираха по очи в Долния залив и сред подземния свят се говореше, че човек не бива никога да се опитва да лъже капитан Пол Ятковски и помощника му, „Големия Бен“ Вайцман.

— Какво ми носиш, китаецо?

Вонг Ли смъкна торбата си и леко издърпа връвта. След това опипа внимателно между чистите ризи и чаршафи, и извади кръгла тенекиена кутия за сладки. Беше приключил със заваления английски.

— Имам всичко, което ми трябва.

В кутията имаше решетка, направена от метална пластина с пробити в нея дупки, в които се наместваха медни капсули така, че да могат да се складират и пренасят, без да се докосват една друга. Имаше трийсет дупки, всяка пълна с медна капсула, дебела колкото молив и на половина от дължината му. От върха на всяка от тях се протягаха две изолирани „телени крачета“. Представляваха високостепенни живачно-фулминатни детонатори №6, най-мощните.

Тайната за успеха на Вонг „Дракона“ в по-ранния му живот във взривяването на скали за западните железопътни компании бе в съчетанието на инстинкт и храброст. След като работи седем дни седмично по канарите и тъй като беше изключително наблюдателен, беше стигнал до разбирането, че всяка пръчка динамит съдържа в мазната си обвивка повече мощ, отколкото се предполагаше. Всичко зависеше от това колко бързо ще избухне. Беше разбрал, че множество детонатори, задействани едновременно, усилват мощта на взрива.

Колкото по-бързо избухнеше зарядът, толкова по-голяма беше мощта на взрива и толкова повече можеше Вонг да усили разрушителния му ефект. Малцина бяха цивилните инженери, разбрали това преди трийсет години, когато динамитът все още беше сравнително нов, а още по-малко бяха неграмотните китайски селяни, стигнали до тази истина. Най-малко пък бяха достатъчно смелите, които да поемат нужния риск, докато единственото средство за взривяване все още беше неблагонадеждният горящ фитил, преди електрически задействаните взривни капсули да намалят опасността. Тъй че същинската тайна в големите взривове си беше смелостта.

— Тук ли са електрическите батерии? — попита Вонг.

— Взех ги — отвърна капитанът на шхуната.

— А жиците?

— Всичко е тука. Сега какво?

Вонг се наслади на мига. Капитанът, корав брутален мъж, на когото би трябвало да свали шапка, ако го видеше на улицата, изпитваше възхищение от тъмните умения на китаеца.

— Сега какво? — повтори Вонг. — Сега се заемам с работа. Ти караш лодката.

 

 

Дузина въоръжени с пушки железопътни полицаи пазеха низ от шест товарни вагона на барутния кей. Трима следяха зорко бригада докери, наети да свалят от единия вагон осемстотин и петдесет сандъци с тегло от по двайсет и седем килограма, с петнайсет сантиметрови пръчки, произведени от барутни заводи „Дюпон дьо Немур“ в Уайлмингтън, Делауеър. Други четирима наблюдаваха как екипажът на „Лилиан I“ подрежда динамита в обемистия трюм на лихтера. Един стажант банков одитор тормозеше капитана на лихтера, като ровеше непрекъснато във фактурите и товарителниците му.

Началникът на „Лилиан I“, капитан Уит Петри, беше в гадно настроение. Вече беше изтървал вдигащия се прилив, който щеше да е ускорил преминаването му по реката. Още забавяне и щеше да се бъхти срещу течението по всичките сто километра до скалната кариера на Сътън Пойнт. Отгоре на това новите му шефове от „Южен Пасифик“ плащаха още по-евтино и от старите от „Ню Джърси Сентръл“, и бяха още по-малко склонни да харчат пари за необходимите ремонти на скъпия на сърцето му „Оксфорд“. Когото, освен това бяха нарекли „Лилиан“, напук на всякаква традиция, след като всеки с малко ум в главата си знаеше, че е лош късмет да сменяш името на съда, предизвиквайки съдбата и още по-лошо, бяха го свели до пореден номер, „Лилиан I“, сякаш не беше по-добър лихтер от всичките останали, от „Лилиан II“ до „Лилиан XII“.

— Значи, имам идея — каза раздразнен капитанът — Аз ще се прибера вкъщи да вечерям с жена си. Вие момчета, движите лодката.

Нито едно от ченгетата не се усмихна. Едва след като бяха абсолютно сигурни, че доставя легитимен товар от двайсет и пет тона динамит на легитимен получател, който гърми вулканична скала в кариерите в долината на Хъдсън — нагоре по реката, натъртваше постоянно той, от осем години все с това се занимавал, — най-сетне му разрешиха да тръгне.

— Не толкова бързо!

Тъкмо когато прибираха въжетата, висок русокос тип с мрачно лице и в скъпо палто се приближи с отривиста крачка по барутния кей, придружен от помощника си, който приличаше на конте от Пето авеню, ако не бяха тънките бели резки от боксьорски белези, нашарили челото му. Скочиха на борда с лекота на акробати и русокосият показа значка на детектив на Ван Дорн. Представи се като главен следовател Айзък Бел, а този до него бил детектив Арчибалд Абът. Поиска да види документите на Петри. Ледът в очите на Бел подсказа на Петри, че е неуместно да се шегува с прибирането вкъщи за вечеря, така че зачака търпеливо, докато товарителниците му бъдат изчетени ред по ред за десети път този следобед.

Партньорът, Абът, накрая каза с тон точно като от Адската кухня в Ню Йорк:

— Окей, шефе, мърдай. Извинявай, че те задържахме, но не допускаме рискове. — Махна на едно биче от „Южен Пасифик“, с мишци като на горила. — Макколийн, качваш се с капитан Петри. Отива по горен Хъдсън до компанията „Пулверизирана шиста“ на Сътън пойнт. Има двайсет и пет тона динамит в трюма си. Опита ли се някой да отклони курса, застреляй кучия син!

След това Абът прегърна Айзък Бел през рамото, опита се да го подкара нагоре по трапа и му заговори със съвсем друг тон, който звучеше наистина като на конте от Пето авеню:

— Това е, приятел. Умрял си от скука тук цяла седмица. Оставил си добри момчета да държат нещата под контрол. Даваме си една нощ почивка.

— Не — изръмжа Бел и погледна неспокойно петте останали товарни вагона от композицията с взривен материал. Вече се смрачаваше. Трима от железопътната охрана насочваха към портата, блокираща линията от главните товарни възли, тежка картечница „Викърс“ с лентово зареждане и водно охлаждане на тринога.

— Заповед на господин Ван Дорн — каза Абът. — Казва, че ако не отдъхнеш една нощ, ще те извади от случая, както и мен. Не се шегува, Айзък. Каза, че иска бистри глави непрекъснато. Дори ни купи билети за „Фолиз“.

— Мислех, че е затворено.

— Шоуто го въртят отново, докато се подготвят за турне. Моят приятел, вестникарски критик, го нарече, цитирам, „Най-хубавият меланж от веселие, музика и хубави момичета, виждан от много години“. Всички в града блъскат по вратите, за да се докопат до билети. Ние ги имаме! Хайде. Ще се облечем и първо ще хапнем нещо в клуба ми.

— Първо — отвърна твърдо Бел, — искам три натоварени догоре въглищни тендера. Да бъдат паркирани и със затегнати спирачки от другата страна на онази порта, в случай че на някой мозък му хрумне гениалната идея да я разбие с локомотив.