Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (59)

58

Чарлз Кинкейд издърпа рапирата си, за да прониже Айзък Бел в сърцето.

— Наясно бях за слабостта на оръжието си — каза той. — Не беше направено, за да издържи на удар. Тъй че винаги си нося резервно.

— Аз също — отвърна Бел.

Издърпа от джоба си деринджъра на самия Кинкейд, който беше прибрал по-рано от коловоза. Беше станал лепкав от кръвта и се хлъзгаше в ръката му. От болката в раната виждаше двойно, беше на ръба да изгуби съзнание. Събра всичките си сили, фокусира очите си като фарове в широката гръд на Кинкейд и стреля.

Кинкейд отстъпи назад, зяпнал невярващо. Чаровното му лице се изкриви от гняв, докато падаше от локомотива долу на коловоза.

Бел се опита да стане. Трудно му беше да свие краката си. Далече отдолу под моста се понесоха тревожни викове. Парната свирка на крана на една от баржите нададе отчаян писък. Детективът се издърпа назад в кабината. Оттам успя да види какво бе ужасило хората, работещи на стълбовете. Горе на реката бентът на Саботьора най-после се беше разрушил. Пороят беше тръгнал.

Яростна бяла вълна, висока колкото къща и осеяна с рязани трупи и цели дървета, изпълни реката от бряг до бряг. Мъжете викаха и се бореха да задържат над пороя електрическите динамо машини. Една от баржите се обърна. Работните светлини угаснаха.

Бел сграбчи лоста „Джонсън“ и се помъчи да се вдигне на крака.

Мостът разтърсваше локомотива. От вагоните с въглища към небето изригваха пламъци. Ако издърпаше горящия влак, щеше да спаси моста от огъня. Но дори мъртъв долу на коловоза, Саботьора щеше да постигне своето. Ако Бел изтеглеше влака, щеше да махне стабилизиращата тежест и съоръжението щеше да рухне от напора на прииждащата вода. Ако не преместеше влака, мостът щеше да изгори. Траверсите под влака вече започваха да тлеят и миришеше на горящ креозот.

Единственото решение беше компромис.

Издърпа лоста „Джонсън“ назад, отвори дросела и подкара композицията към края на моста. Стисна здраво ръчките и слезе долу, изтръпнал от болка. Към него тичаше дежурен старши на възела и поглеждаше с изпълнени с ужас очи към горящия влак.

— Местим стрелки, сър, за да може да го преместите на страничен коловоз, по-далеч оттук!

— Не, трябват ми инструменти. Донеси ми лост и клещи за вадене на клинове.

— Трябва да го изтеглим настрана, преди да е подпалил целия възел!

— Оставете влака тук — разпореди се Бел хладнокръвие. — Ще ми потрябва всеки момент. Моля те, донеси ми веднага инструментите.

Старшият изтича обратно и след минута се върна. Бел взе клещите и тежкия лост. Закрета по моста толкова бързо, колкото дупката в гърдите му позволяваше. Подмина застиналото тяло на Саботьора, свито между релсите. Влакът беше минал над него, без да го осакати. Детективът продължи почти до отсрещния край на моста. Там се наведе и започна да вади клиновете от свързващите плочи, задържащи релсите.

Усещаше ужасното люлеене след изтеглянето на влака. Хвърли поглед надолу и видя реката на каньон Каскейд, кипнала като океан с бушуващ над него ураган. Замаян от недостига на кислород и от загубата на кръв чувстваше, че всеки момент ще загуби съзнание, докато вадеше с отчаяно настървение клин след клин.

„Кой е Саботьора сега?“, помисли Бел. Ролите се бяха сменили. Айзък Бел, главен следовател на детективска агенция Ван Дорн, се бореше с всяка капка от гаснещата си сила да дерайлира влак.

Ставаше все по-трудно да диша и виждаше кървавия мехур, който се издуваше и спадаше от раната в гърдите му. Ако рапирата на Кинкейд беше пробила гръдния му кош и не получеше скоро помощ, въздухът щеше да изпълни и да смаже дробовете му. Но първо трябваше да освободи цяла дължина релса.

Саботьора не беше толкова тежко ранен като Бел, но беше също толкова неумолим. Дошъл бе в съзнание, когато детективът се изтътри покрай него с лоста и клещите за вадене на клинове. Без да обръща внимание на куршума, заседнал между двете му ребра, вече тичаше сгънат на две колкото му сили държат към влака с въглищата. Сечивата в ръцете на детектива му казаха всичко, което трябваше да знае. Бел се канеше да дерайлира горящия влак в реката, за да отклони водата от отслабените стълбове.

Стигна до локомотива, издърпа се горе в кабината и хвърли няколко лопати въглища в пещта.

— Ей, какво правиш там? — извика някакъв железничар, който се качваше по стълбата към кабината. — Господин Бел каза да оставим влака тук.

Кинкейд извади дългоцевния револвер, който беше взел от колата и го простреля. След това положи уверена ръка върху дросела и лоста на пясъчната клапа и подкара напред димящия локомотив. Задвижващите колела зацепиха плавно и машината повлече вагоните с въглища по моста. Саботьора видя как белият лъч на челния фар падна върху Айзък Бел, който още се бореше да разхлаби релсата.

* * *

Тежката композиция смекчи вибрациите, които тресяха моста. Усетил разликата, Бел вдигна очи към заслепяващия лъч на локомотивния фар и разбра мигновено, че изстрелът на деринджъра не беше убил Чарлз Кинкейд.

Локомотивът се носеше право към него. Усети стърженето на колелата по релсите. Ето че главата на Кинкейд се показа от кабината, с изкривено от омраза лице. Устата му се разтвори в грозна победоносна усмивка и Бел чу как парата запухтя по-силно, щом Саботьора отвори дросела.

Изтръгна последния клин от траверсата. След това натисна с цялата си тежест лоста, мъчейки се с последни сили да избута настрани разхлабената релса, преди Кинкейд да го е прегазил.

Усети как предните колела на машината се затъркаляха по релсата му. Тежестта на локомотива я задържаше. Напрягайки последни сили, избута съдбоносните „два сантиметра оттук до вечността“.

Локомотивът се изплъзна от релсите и се натресе върху траверсите. Бел видя Саботьора с ръката му на дросела, видя как триумфът му преля в отчаяние щом осъзна, че всеки момент ще повлече горящия влак от моста и ще рухне долу в реката.

Когато Бел се обърна, за да побегне. V-образната скара пред локомотива го удари. Като перната от ръката на великан муха залитна пред машината и падна през ръба на платното, преди да се хване за стоманената ферма. Заклещен в металната решетка, Айзък Бел видя как локомотивът се срутва надолу. Беше дълго, дълго падане и за миг сякаш целият влак увисна във въздуха.

Локомотивът и низът от вагони рухнаха с грохот в реката, изхвърляйки потоп от вода, която заля двата бряга. Изригнаха пара и пушек. Макар и под водата, огънят продължаваше да грее яркочервен в платформите. Но вагоните се бяха струпали в плътен низ през речното корито подобно на острови на бариерен риф, който пазеше сушата от мощта на океана. Прииждащата вода се заизлива покрай тях и напорът й отслабна.

Мостът на каньон Каскейд престана да се тресе. Падналият влак бе отклонил пороя. И докато губеше съзнание и се будеше отново. Айзък Бел видя как работните прожектори блеснаха, а натоварените баржи и строители се спуснаха към кесоните, за да укрепят стълбовете.