Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (48)

47

Час след час „Ван Дорн Експрес“ на Айзък Бел пухтеше упорито напред по стръмния подстъп към прохода Донър. След като най-сетне прехвърлиха хребета, локомотивът, тендерът, вагон-ресторантът и кушетът „Пулман“ изтътнаха между високите каменни зидове, известни като „Китайските стени“ и навлязоха с грохот в тунел „Билото“. След това продължиха с бясна скорост надолу по Сиера Невада.

Набирайки скорост с всеки километър, влакът надвиши 170 км/ч. Дори с още едно спиране за въглища и вода Бел смяташе, че с тази скорост ще стигнат Сакраменто до час.

Когато специалният влак спря в Сода Спрингс, изпрати телеграма. За да спести време за смяната на локомотивите, помоли началник-гарата в Сакраменто да приготви нова машина, която да го откара на север до моста на каньон Каскейд.

Бел обикаляше непрекъснато одиторите, адвокатите, детективите и проучвателите си, говореше многократно с всеки човек на влака. Затваряха кръга около загадката кои европейски банкери плащаха за деянията на Саботьора. Но колко се бе доближил до самия Саботьор?

Откакто счетоводителят на баща му бе потвърдил ролята на Чарлз Кинкейд като агент и шпионин на Саботьора, Бел беше превъртал на ум играта на покер, когато блъфира Кинкейд на експрес „Овърленд“. Помнеше, че първо беше изкарал с блъф от играта стоманения магнат Джеймс Конгдън. Това, че Кинкейд също беше сгънал картите, бе повече от изненада. Беше умен пас. Беше ход на пресметлив играч достатъчно смел, за да смали загубите си, но по-предпазлив, отколкото беше през цялата нощ. По-хитър.

Странна фраза започна да се мъти в ума на Бел — „Мисля си немислимото“.

 

 

Яхнал дорест кон по пътека с изглед над дърводобивна компания „Източен Орегон“, Саботьора гледаше как всичко се обръща в негова полза. Дъждовете вече падаха не на шега. Снежни бури бушуваха в планините на север. Портланд и Спокен бяха блокирани от виелици. Но тук валеше дъжд, пълнеше дерета, потоци и бързеи, които се вливаха в река Каскейд. „Езеро Лилиан“ заливаше импровизирания бент.

Дъждът бе прекалено силен, за да се секат дърва. Парните магарета на „Източен Орегон“ стояха затихнали. Телените въжета на тежките макари, които теглеха трупи до дъскорезницата, се полюшваха лениво на вятъра. Алчният управител крачеше намусен в кабинета си. Мулетата дремеха в конюшните. Воловете се свиваха под навесите с гърбове към дъжда. Колари и дървосекачи хъркаха проснати в бараките, пияни от контрабанден алкохол.

Дървените канута на „Експрес Дъното на ада“ лежаха на речния бряг под бента, пълен с дъждовна вода. Нямаше работа, нямаше и надница. Баровете рядко предлагаха на кредит с идването на зимата. Жените — никога.

Саботьора обърна коня си нагоре по пътеката и изкачи стръмния километър и половина до колибата на Филип Доу.

Доу не излезе да го поздрави. Саботьора върза коня си под навеса, метна на рамо дисагите и почука на вратата. Доу я отвори моментално. Беше го наблюдавал през един от процепите за стрелба.

Очите му бяха трескави. Кожата около превръзката, покриваща останалото от ухото му, се беше възпалила. Многократни дози карболова киселина и силно уиски едва задържаха инфекцията. Но не само инфекцията си казваше думата тук, подозираше Саботьора. Провалът на Доу в опита да убие Айзък Бел и последвалата престрелка с детектива беше оставила професионалния убиец извън контрол.

— Взрив, фитил и детонатори — каза Саботьора, докато оставяше торбите в ъгъла най-далече от огнището. — Непромокаеми. Как е слухът ти?

— Чувам чудесно от другата страна.

— Можеш ли да чуеш оная локомотивна свирка? — Машина „Консолидейшън“ надуваше свирката на петнайсетина километра долу във възела на отсечката и звукът се чуваше смътно.

Доу кривна здравото си ухо.

— Сега като го спомена…

— Трябва да повикаш някое от момчетата си тук, за да можеш да чуеш сигнала ми и да взривиш бента.

— Ще оставя вратата отворена. Не съм глух. Ще го чуя.

Саботьора не възрази. Трябваше да запази Доу настроен лоялно и готов да съдейства. Ясно беше, че в сегашното му състояние един навъсен и вмирисан дървар в спретнатата му колибка щеше да го провокира да го убие.

— Не се притеснявай. Ще включа две свирки наведнъж. Ще ме чуеш идеално.

Звукът от две локомотивни свирки едновременно щеше да излети нагоре от дефилето по-силен от врясъка на крилати банши, врещящи: „Гръмни бента на езеро Лилиан“!

— Как ще го уредиш това?

— Вярваш ли, че всеки железничар долу работи за Озгуд Хенеси? — попита загадъчно Саботьора, — ще разполагам с два свободни локомотива, спрени в края на възлите. Докато някой дотича да проучи защо надуват свирките си, ще си запалил фитила.

Доу се усмихна. Хареса му.

— Навсякъде си, а?

— Навсякъде, където трябва.

Убиецът отвори дисагите и огледа експлозивите с опитно око.

— Гърмящ желатин — каза одобрително. — Знаеш си работата.

Бентът беше прогизнал. Водата щеше да отдели нитроглицерина от обикновения динамит. Саботьора беше донесъл делигнит, който щеше да устои на вода. Детонаторите и фитилът също издържаха на проверката, натопени щедро във восък.

— Не бих заложил заряда преди утре по обед, за да съм абсолютно сигурен, че детонаторът ще остане сух — каза Саботьора.

Учтивият обикновено Доу издаде колко се бяха изопнали нервите му, като се сопна:

— Знам как да гръмна един бент.

Саботьора подкара обратно надолу към езерото. Някои дънери се бяха смъкнали до преливника и още повече запушваха потока. Чудесно, помисли той. До утре следобед езеро „Лилиан“ щеше да е още по-голямо. Изведнъж се надвеси напред в седлото си с изпънати нерви.

По коларския път долу от лагера при моста на каньон Каскейд се изкачваше конник. Тринайсет километра разкаляни коловози нямаше да подканят човек на безгрижна езда, дори да не валеше проливно. Мъжът на онзи кон изрично беше тръгнал да огледа дърводобивна компания „Източен Орегон“.

Шапка „Стетсън“ покриваше косата му, а светложълта мушама — тялото и пушката в калъфа. Но Саботьора имаше добра представа кой е. За първи път го беше видял в театъра на Хамърстейн „Жарден дьо Пари“, седнал до Айзък Бел. Нито шапка, нито мушама, нито фактът, че яздеше кон, можеха да скрият актьорската му стойка на нюйоркски актьор с изправените рамене и високо вдигнатата глава, крещяща „Вижте ме!“

Жадна усмивка изкриви лицето на Саботьора, докато обмисляше как най-добре да се възползва от тази неочаквана визита.

— Детектив Арчибалд Ейнджъл Абът IV — каза той на глас, — е дошъл да ни навести…

* * *

Нищо в дърводобивна компания „Източен Орегон“ не се харесваше на Арчибалд Ейнджъл Абът IV. От разкаляното тринайсеткилометрово катерене до замлъкналите парни магарета и навъсените дървосекачи, които го наблюдаваха от бараките си, не видя нищо, което да имаше икономически смисъл. Дори никога да не беше виждал дървопреработващо предприятие — а всъщност беше виждал много, в дълбоките гори на Мейн и Адирондакс, когато посещаваше фамилията Ейнджъл и Абът с майка си — можеше да прецени, че този отдалечен и труден обект не можеше да произведе достатъчно дървен материал, за да плати за всичката машинария, още по-малко да е на печалба.

Мина покрай офиса и жилищните бараки.

Никой не си направи труда да му отвори врата и да предложи подслон от дъжда.

Още по-малко му хареса езерото. Паянтовият бент изглеждаше готов всеки момент да се пръсне. Водата се лееше от горе до долу и се изливаше над преливника на порой. Това езеро какво въобще търсеше тук? Сръга коня нагоре по стръмния път, за да огледа отблизо. Пътят го доведе до горната част на язовира, с гледка над езерото. Беше огромно, много по-голямо, отколкото трябваше да е. Нямаше канал, който да пропуска водата. Освен това модерните кръгли триони, които беше видял в дъскорезницата, се задвижваха с пара.

Абът забеляза движение по-нагоре по разкаляния път. Надолу идваше конник. Носеше се на опасно бърз тръс. Дъждобранът му беше загърнат от едната страна, оголвайки калъфа на пушката му. Частно ченге, излязло на патрул, реши Абът.

Подпря се на ефеса на седлото си, докато от шапката му капеше дъждовна вода, и нави цигара с ловките пръсти на едната си ръка. Беше стар каубойски трик, който бе научил от Уолт Хатфийлд Тексасеца, подходящ за маскировката му на скитник. Тъкмо бе успял да я накара да задими с влажния кибрит, когато осъзна, че конникът, слизащ към него беше не кой да е, а сенатор Чарлз Кинкейд.

„Добре, добре… Същия, когото Айзък каза да наблюдавам“.

Абът хвърли фаса си в локвата.

— Кинкейд. Какво правите тук?

— Бих могъл да ви попитам същото.

— Аз си върша работата. Вие какво правите?

— Този обект привлече любопитството ми.

— Привлече любопитството и на Айзък. Помоли ме да огледам.

— Какво мислите?

— Отгоре сте видели повече. — Абът кимна нагоре по пътя. — Вие какво мислите?

— Работата ми изглежда доста модернизирана — отгърна Саботьора, докато обмисляше как точно да убие Абът. — Липсва само въжен път да смъква дървото направо до железопътния възел.

Силният гръм на пушката „Уинчестър“ щеше да доведе на бегом хора от бараките. Същото щеше да предизвика изстрела на револвера, който носеше в кобура под мишницата си. Притискането на цевите на деринджъра в джоба му в черепа на детектива щеше да приглуши звука. Но за да се доближи достатъчно, щеше да се изложи на прицела на опитен стрелец, а Абът изглеждаше напълно способен да го убие. Тъй че трябваше да прибегне до сгъваемата си рапира. Но можеше да се заплете в мушамата. Най-добре беше първо да слязат от конете и да се отдалечат от бараките.

Канеше се да отвърне, че е видял нещо отгоре, което може да се стори интересно за Абът, когато чу женски вик. Двамата се извърнаха към пътеката, водеща към дъсчения път.

— Е, проклет да съм — каза Абът с усмивка и извика в отговор: — Баща ти знае ли, че си тук?

— Ти как мислиш?

Лилиан Хенеси яздеше удобно на грамадния Гръм, единствения достатъчно голям кон в конюшните на компанията, който би могъл да носи Джетро Уат. Докосна с пети ребрата му и звярът продължи в лек тръс към Абът и Кинкейд.

Страните на младата наследничка на компанията бяха порозовели от студения дъжд. Очите й изглеждаха още по-светлосини на сивата светлина. Прелестен кичур светлоруса коса се беше измъкнал под шапката й с широка периферия. И да имаше по-привлекателна гледка в Орегон в този момент, никой от двамата мъже не можеше да си я представи. И двамата я удостоиха с най-чаровната си усмивка.

— Чарлз, какво правиш тук?

— Каквото и да правя, не нарушавам забраната на баща ти.

Но тя вече се беше извърнала към Абът.

— Намери ли престрелката, която търсеше?

— Още не — отвърна той сериозно. — Ще ида да говоря с управителя. Моля, изчакай ме. Бих искал да не се връщаш сама.

— Няма да е сама — каза Кинкейд. — Аз ще я върна.

— Точно това имах предвид — каза сухо Абът. — Ей сега ще се върна, Лилиан.

Подкара към сглобяемата постройка, която приличаше на служебна барака, слезе от коня и почука на вратата. Отвори му мършав около трийсетгодишен мъж с изпит поглед.

— Какво?

— Арчи Абът. Агенция Ван Дорн. Имате ли минута време за няколко въпроса?

— Не.

Абът запречи вратата с ботуша си.

— Железницата ми е клиент. Виждам, че са единственият ви купувач. Искате ли да се оплача?

— Защо не го казахте? Влезте.

Управителят се казваше Джийн Гарет. Абът не можеше да повярва, че не съзнава колко невъзможно бе това предприятие да е на печалба. След като настоя, изтъквайки разходите, направени за операцията. Гарет се сопна:

— Собствениците ми дават добра заплата, плюс бонус за доставката. Това ми показва, че са на печалба, при това доста добра.

Арчи надникна в дъскорезницата, огледа техниката вътре, а след това се върна при Лилиан и Кинкейд, които го чакаха мълчаливо под брезентовия навес с конете си. Слязоха бавно по ужасния път надолу до възела.

Абът отведе коня на Лилиан до конюшните, за да може да се прибере на влака, без баща й да я засече. След това отиде да телеграфира доклад за Айзък Бел, с препоръката одиторите на Ван Дорн да поровят по-надълбоко за собствениците на дърводобивна компания „Източен Орегон“. Докладва също така, че е намерил Кинкейд на обекта и ще го държи под око.

— Ще я пратя на секундата, след като оправят линията — обеща Дж. Дж. Медоуз. — Жиците току-що умряха. Сигурно от тоя дъжд са падали стълбове.

 

 

Джеймс Дашууд скочи от ферибота на „Южен Пасифик“ на пристанище Оукланд. Бели флагове с черен кръг в центъра на метеорологичната служба плющяха на силния вятър, духащ от залив Сан Франциско. Бялото с черно в средата предупреждаваше за рязко спадане на температурата.

Затича на пълна скорост да хване влака за Сакраменто, в отчаяното си желание да засече Айзък Бел на възела. Влакът му вече тръгваше от перона. Продължи на спринт след него, метна се на борда в последната възможна секунда и се задържа на задната платформа, докато си поеме дъх. Докато влакът оставяше зад себе си сградата на терминала видя, че свалят белите флагове. На пилоните се вдигнаха червени флагове с черен кръг в центъра. Точно както ковачът беше предсказал.

Предупреждение за буря.