Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (18)

17

— Господин Пейн? — попита Айзък Бел. — Колко пари има на пода?

— Ами, да видим… Подът в момента е двеста трийсет и седем хиляди и шестстотин долара.

Бел го пресметна на ум в работници металурзи. Четиристотин души заедно щяха да спечелят този под за година. Десет души, ако извадеха достатъчно късмет, за да преживеят дълъг работен живот без злополуки и безработица, можеха заедно да спечелят тази сума от момчешката си възраст до старост.

Конгдън попита невинно:

— Господин Пейн, какъв ще е подът, ако господин Бел продължи да вярва, че тегленето му на две карти достатъчно е подсилило ръката му, за да плати?

— Хм, подът би включвал четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.

— Близо половин милион долара — каза съдията. — Това вече става сериозна сума.

Бел реши, че Конгдън говори твърде много. Коравият стар стоманен барон всъщност звучеше изнервено. Като човек, който държи кент, което, в логиката на игра „серви“ представляваше дъното на бъчвата.

— Мога ли да предположа, сър, че ще приемете чека ми на Американската щатска банка в Бостън?

— Разбира се, синко. Всички тук сме джентълмени.

— Плащам, и вдигам четиристотин седемдесет и пет хиляди и двеста долара.

— Не плащам — заяви Конгдън и хвърли картите с на масата.

Кинкейд се усмихна, явно облекчен, че Конгдън е излязъл от играта.

— Колко карти изтеглихте, господин Бел?

— Две.

Кинкейд се взря продължително в картите, свити в ръката на Бел. Когато Бел вдигна очи, остави ума си да се разсее, с което бе по-лесно да изглежда безразличен дали Кинкейд ще плати или пасува.

Вагонът „Пулман“ се полюшваше заради увеличаването на скоростта. Приглушаващият ефект от килима и мебелировката в луксозното купе маскираше факта, че бяха ускорили до близо 130 км/ч по низините на басейна Грейт Дивайд на Уайоминг. Бел познаваше добре тази суха, обрулена от ветровете земя, след като бе прекарал тук месеци на конски гръб в преследване на Дивата банда.

Пръстите на Кинкейд се изпънаха към джоба на елечето, където държеше визитните си картички. Имаше големи длани, забеляза Бел. И силни китки.

— Това са много пари — каза сенаторът.

— Много, за обществен слуга — съгласи се Конгдън. Раздразнен от това, че бе принуден да излезе от играта, добави още едно неприятно позоваване на акциите на сенатора в железопътния бизнес: — Дори за такъв със странични „интереси“.

Пейн повтори оценката на Конгдън.

— Близо половин милион долара.

— Сериозни пари в това време на паника, със сриващия се пазар — добави Конгдън.

— Господин Бел — попита Кинкейд, — какво все пак прави един детектив, увиснал на стъпалата на влака, когато престъпник започне да го удря по пръстите?

— Зависи — отвърна Бел.

— От какво?

— Дали е трениран да лети.

Кени Блум се изсмя.

Погледът на Кинкейд не се откъсна от лицето на Бел.

— Вие трениран ли сте да летите?

— Още не.

— Тогава какво правите?

— Отвръщам на ударите — отвърна Бел.

— Вярвам ви — каза Кинкейд. — Аз съм пас.

Все така безизразен. Бел остави картите си на масата с лице надолу и прибра деветстотин и петдесет хиляди и четиристотин долара в злато, бележки и чекове, включително и своите. Кинкейд посегна към картите му. Бел сложи твърдо ръката си върху тях.

— Любопитен съм какво има отдолу — каза сенаторът.

— Аз също — рече Конгдън. — Не може да сте блъфирал срещу две ръце серви.

— Хрумна ми, че двете ръце сервиз бяха блъф, съдия.

— Двете? Не мисля.

— Аз определено не блъфирах — каза Кинкейд. — Имах си много хубав флош купи.

Обърна картите си и ги разреди с лице нагоре, за да ги видят всички.

— Боже всемогъщи, сенаторе! — възкликна Пейн.

— Осем, девет, десет, вале и поп. Почти пълен кент флош. Трябваше да вдигнете с това, по дяволите.

— Почти е ключовата дума — рече Блум. — И напомняне, че кент флош са по-редки от кокоши зъби.

— Много бих искал да видя вашите карти, господин Бел — каза Кинкейд.

— Не платихте, за да ги видите — отвърна Бел.

— Аз ще платя — заяви Конгдън.

— Моля сър?

— Ще е достатъчно ли, ако платя сто хиляди долара, за да докажа, че имахте висока тройка и след това изтеглихте чифт, за да направите фул? Който щеше да бие флоша на сенатора и моя скромен кент.

— Няма бас — отвърна Бел. — Един мой стар приятел често казваше, че един блъф трябва да ги държи в напрежение.

— Точно както мислех — каза Конгдън. — Няма да приемете баса, защото съм прав. Имахте късмет и изтеглихте още един чифт.

— Ако така ви харесва да вярвате, съдия, и двамата ще се приберем у дома щастливи.

— По дяволите! — каза стоманеният магнат. — Ще го направя двеста хиляди. Просто ми покажете ръката си.

Бел обърна картите си.

— Същият приятел казваше да ги показваш от време на време, за да ги объркаш. Бяхте прав за тройката.

Стоманеният магнат зяпна.

— Проклет да съм. Три самотни дами. Все пак блъфирахте. Имахте само тройка. Щях да ви бия с моята кент. Макар че твоят флош щеше да ме бие, Чарли. Ако господин Бел не беше преметнал и двама ни. Чарлз Кинкейд избухна:

— Заложихте половин милион долара на три въшливи дами?

— Пристрастен съм към дамите — отвърна Айзък Бел. — Винаги съм бил.

Кинкейд се пресегна и докосна дамите, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ще трябва да уредя трансфера на сумата, когато се върна във Вашингтон — каза вдървено.

— Не се притеснявайте — отвърна Бел великодушно. — И на мен щеше да ми се наложи същото.

— Къде трябва да пратя чека си?

— Ще бъда в клуб „Йейл“ в Ню Йорк Сити.

— Синко — Каза Конгдън, докато пишеше чек, за чието покритие не му се налагаше да прави трансфер, — определено си плати билета за влака.

— Билета за влака, по дяволите — възкликна Блум. — Би могъл да купи целия влак.

— Продадено! — Бел се засмя. — Заповядайте в салона ми, господа. Питиетата са от мен, може би и хапка късна вечеря. От толкова много блъфиране огладнях.

Докато ги водеше към задната част на влака се запита защо беше пасувал сенатор Кинкейд. Беше напълно правилен ход, вероятно, но след пасуването на Конгдън беше доста по-предпазливо от играта на Кинкейд през цялата нощ, което бе озадачаващо. Създаваше впечатлението, че едва ли не Кинкейд се беше правил в началото на по-голям глупак, отколкото бе в действителност. И какво беше всичкото онова дърдорене за огромните рискове, поемани от Озгуд Хенеси? Определено не беше подобрил позициите на благодетеля си пред банкерите.

Поръча шампанско за всички в салона и помоли стюардите да сервират късна вечеря. Кинкейд заяви, че може да остане само за една бърза чаша. Каза, че бил уморен. Но остави Бел да му налее втора чаша шампанско, след това хапна малко стек и яйца, и като че ли преодоля разочарованието си на игралната маса. Играчите се смесиха с другите пътници, отбили се за нощно питие. Оформяха се малки групи, разпадаха се и възникваха други. Случката с трите дами се повтаряше и преповтаряше. След като тълпата се разреди Айзък Бел се озова отново насаме с Кен Блум, Конгдън и сенатор Кинкейд, който подхвърли:

— Разбирам, че сте показвали на влаковия екип листовка с издирвано лице.

— Рисунка на мъж, когото разследваме — отвърна Бел.

— Покажете ни го! — каза Блум. — Може да сме го виждали.

Бел извади една рисунка от сакото си, избута блюдата настрани и я изпъна на масата.

Блум хвърли поглед.

— Това е актьорът! В „Големият влаков обир“.

— Наистина ли е актьорът? — попита Кинкейд.

— Не. Но има прилика с Брончо Били Андерсън.

Кинкейд прокара пръсти по скицата.

— Мисля, че прилича на мен.

— Арестувайте този човек! — засмя се Кен Блум.

— Наистина прилича — съгласи се Конгдън. — Донякъде. Този тип има изсечени черти. Сенаторът също. Вижте трапчинката на брадичката му. И ти имаш такава, Чарлз. Чувал съм доста проклети глупави жени във Вашингтон да кудкудякат като кокошки, че приличаш на звезда от театъра.

— Ушите ми не са толкова големи, нали?

— Не са.

— Слава богу — каза Кинкейд — Инак не мога да бъда театрална звезда, ако съм с големи уши.

Бел се засмя.

— Шефът не каза: „Не арестувайте грозни мутри“.

Обзет от любопитство, вдигна очи от рисунката към сенатора и обратно. Имаше прилика във високото чело. Ушите определено бяха различни. И заподозреният, както и сенаторът имаха интелигентни лица със силни черти. Същото можеше да се каже за много мъже, както бе изтъкнал Джоузеф Ван Дорн. Голямото различие между сенатора и заподозрения, освен в големината на ушите, беше пронизващият поглед. Мъжът, който бе ударил с лост дървосекача, беше по-твърд и целеустремен. Едва ли бе изненадващо, че нападнатият дървосекач го бе преценил като напрегнат. Но у Кинкейд като че ли липсваше целеустременост. Дори в кулминацията на двубоя им в залагането Кинкейд му беше направил впечатление на примирен и отстъпчив човек, по-скоро слугата на могъщия, отколкото един от могъщите. Въпреки че Бел се беше зачудил преди малко дали глупавата игра на Кинкейд не беше преструвка.

— Е — каза сенаторът. — Ако видим този тип, ще ви го заловим.

— Ако го видите, стойте настрана и повикайте подкрепление — отвърна строго Бел. — Опасен е.

— Добре, аз си лягам. Дълъг ден беше. Лека нощ, господин Бел — каза Кинкейд сърдечно. Играта на карти с вас беше интересна.

— И скъпа — добави съдия Конгдън. — Какво ще правите с цялата тази печалба, господин Бел?

— Ще купя хубава къща на годеницата си.

— Къде?

— В Сан Франциско. На Ноб Хил.

— Че колко от къщите там оцеляха от земетресението?

— Тази, за която мисля, беше построена да устои четири хиляди години. Единственият проблем е, че може да има призраци за годеницата ми. Беше на бившия й работодател, който се оказа извратен банков обирджия и убиец.

— Според опита ми — изсмя се Конгдън, — най-добрият начин да накараш една жена да се чувства комфортно в къщата на предишна жена, е да й връчиш пръчка динамит и да й кажеш да се позабавлява с предекорирането. Правил съм го многократно. Действа като магия. Това би могло да се приложи и за бивши работодатели.

Чарлз Кинкейд стана и пожела лека нощ на всички. След това попита небрежно, почти насмешливо:

— А какво стана с извратения банков обирджия и убиец?

Айзък Бел го погледна в очите, докато сенаторът наведе поглед. Едва тогава високият детектив отвърна:

— Вкарах го в гроба, сенаторе. Никога повече няма да нарани други.

Кинкейд реагира със сърдечен смях.

— Прочутото мото на Ван Дорн: „Никога не се предаваме“.

— Никога.

Сенатор Кинкейд, съдия Конгдън и останалите се изнесоха да си лягат, с което в салона останаха само Бел и Кен Блум. Половин час по-късно влакът започна да забавя. Тук-таме в тъмната нощ проблясваше светлина. Очертаха се предградията на град Роулинс. „Овърленд Лимитид“ запълзя по смътно осветените улици.

 

 

Саботьора прецени скоростта на влака от платформата на вагона „Пулман“, където беше купето. Скицата на Бел го беше потресла много повече от огромните му загуби на покер. Парите не значеха нищо в дългосрочен план, защото скоро щеше да стане по-богат от Конгдън, Блум и Мозер взети заедно. Но рисунката представляваше рядка проява на лош късмет. Някой беше видял лицето му и го беше описал на художник. За щастие бяха сбъркали с ушите му. И слава на бога. За приликата с кинозвезда. Но не можеше да разчита, че тези щастливи пропуски щяха да заблуждават дълго Айзък Бел.

Скочи от забавящия вагон и тръгна да проучи тъмните улици. Трябваше да действа бързо. Спирането по разписание продължаваше едва трийсет минути, а не познаваше Роулинс. Но в планировката на железопътните градчета имаше шаблон, а и вярваше, че късметът, който бе вървял срещу него през нощта, отново щеше да се обърне в негова полза. Първо, Айзък Бел беше свалил гарда. Детективът беше възбуден от огромната си печалба на карти. А вероятно сред телеграфните съобщения, чакащи на гарата, щеше да има трагична новина от Огдън, която щеше да го изненада напълно.

След няколко минути намери каквото търсеше. Звукът на пиано го поведе към един бар. Музиката все още беше силна, въпреки че беше много след полунощ. Не влезе през люшкащите се врати, а напълни шепата си с тлъста пачка пари и заобиколи бара, като се гмурна безстрашно в тъмните странични улички. Ярките светлини от втория етаж издаваха танцувалния салон и игралното казино, по-приглушени светлини — стаичките на съседния бардак. Шерифът, подкупен да подминава нелегалните бизнеси, нямаше да се мерне край вратите им. Следователно щеше да има биячи, които да пазят обществения мир и да обезкуражават крадци. И ги имаше.

Двама боксьори със счупени носове, от тези дето се биеха с голи юмруци по родео и кънтри салони, пушеха цигари на дъсчените стъпала, които водеха нагоре. Изгледаха го с нарастващ интерес, докато се приближаваше към тях с несигурна походка. На двайсет стъпки от стъпалата той залитна и протегна ръка към стената, за да се закрепи. Ръката му докосна грубото дърво точно където лъч светлина се изсипваше отгоре и освети пачката банкноти, която държеше. Двамата се изправиха, спогледаха се и угасиха цигарите си.

Саботьора се олюля и залитна в тъмното към отворената врата на конюшня. Видя как се спогледаха отново, след като късметът на биячите явно ставаше все по-добър. Пияният с пачката динеро^[1] ги улесняваше да го облекчат от нея в мрака.

Нахълта в конюшнята пред тях и бързо избра едно място, където през един прозорец на другата врата се изливаше светлина. Тръгнаха след него и първият боксьор извади къса палка от джоба си. Саботьора го изрита в краката. Изненадата беше пълна и мъжът падна върху отъпканата от копита слама. Партньорът му, схванал, че Саботьора не е толкова пиян, колкото бяха предположили, вдигна мощните си юмруци.

Саботьора се смъкна на коляно, извади ножа от ботушите си и завъртя китката си. Острието изскочи до пълната си дължина и върхът се опря в гърлото на бияча. С другата си ръка опря дулото на деринджъра си в слепоочието на падналия в сламата. За миг единственият звук беше пианото в далечината и тежкия изненадан дъх на биячите.

— Спокойно, господа — каза Саботьора. — И бизнес предложение за вас. Ще ви платя десет хиляди долара да убиете един пътник на „Овърленд Лимитид“. Имате двайсет минути, преди да напусне гарата.

Биячите нямаха нищо против да убият човек за десет хиляди долара. Саботьора можеше да ги купи и за една петарка. Но бяха практични хора.

— Как го смъкваме от влака?

— Той е защитник на невинните — обясни мъжът. — Ще дойде на помощ, ако някой е в опасност — уплашена дама, примерно. Ще се намери ли такава?

Погледнаха над уличката. В един прозорец светеше червен гаров фенер.

— За два долара ще е на разположение.

* * *

Експрес „Овърленд“ беше спрял с метален писък на челюстите на спирачките и сред дрънченето на муфи в тясното петно електрическа светлина пред ниската тухлена сграда на гара Роулинс. Повечето пътници спяха в леглата си. Малкото будни слязоха на перона да поразтъпчат крака и да се приберат скоро след това, бягайки от вонята на алкални извори, смесена с въглищен пушек. Влаковият екип смени локомотива, докато се товареха провизии, вестници и телеграми.

Шафнерът, бившият роб Джонатан, потърси Айзък Бел в салона за отдих, където детективът се беше изтегнал доволно на едно канапе. Двамата с Кенет Блум се бяха отплеснали в спомени за детските си подвизи в цирка.

— Телеграма от Огдън, господин Бел.

Бел възнагради стария мъж с бакшиш от хиляда долара.

— Всичко е наред, Джонатан — засмя се той. — Имах късмет тази нощ. Най-малкото, което мога да направя, е да споделя с приятели богатството. Извини ме за момент, Кен. — Обърна се да прочете телеграмата.

Лицето му изстина и горещи сълзи опариха очите му.

— Добре ли си, Айзък? — запита го старият му приятел.

— Не. — Задави се и излезе на задната платформа, за да се опита да напълни дробовете си с вмирисания и парлив въздух. Въпреки че беше посред нощ, маневрена машина движеше товарни вагони по коловозите. Блум излезе след него.

— Какво се е случило?

— Уебър и Фийлдс…

— Водевила? За какво говориш?

— Мои стари приятели — успя само да отвърне Айзък Бел. Смачка телеграмата в шепата си и промълви: — Последното, което им казах, беше да внимават. Казах им, че Саботьора е опасен.

— Кой? — попита Блум.

Погледът, с който го изгледа Бел беше ужасен и Блум припряно се прибра в салона.

Бел изглади телеграмата и я прочете отново. Телата им били намерени в задна уличка на две пресечки от офиса. Сигурно бяха забелязали Саботьора, след което го бяха проследили. Трудно беше да се повярва, че сам мъж е ликвидирал двама ветерани детективи. Но Уоли не беше добре. Може би това го беше забавило. Като главен разследващ, като човекът, отговарящ за сигурността на оперативните си, трябваше да ги е сменил. Трябваше да е извадил един уязвим човек от опасността.

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне — с толкова болка и гняв беше изпълнена. Дълго време сякаш не можеше да мисли. След това постепенно го порази мисълта, че Уоли и Мак му бяха оставили предсмъртно завещание. Мъжът, когото бяха проследили, трябваше достатъчно да е приличал на този в скицата на дървосекача, за да събуди подозрението им. Иначе защо да го последват в задната уличка? Това, че им се беше нахвърлил и ги беше убил доказваше, че рисунката на Саботьора беше точна, колкото и да напомняше на хората за публична звезда.

Новият локомотив изсвири сигнала за тръгване. Бел, стиснал ръкохватката на платформата, беше толкова потънал в угнетяващи мисли, че едва чу локомотивната свирка. Когато влакът започна да се движи, смътно забеляза, че траверсите сякаш се хлъзгат зад вагона салон, докато машината бавно напускаше перона и преминаваше под последната електрическа лампа на гарата.

В този момент изпищя жена.

Бел вдигна очи. Видя я да тича покрай коловоза сякаш се опитваше да хване набиращия скорост влак. Бялата й рокля засия в нощта, осветена отзад от далечната лампа. След нея тежко тичаше някакъв мъж, едра изгърбена фигура, догони я, задържа я в ръцете си, прекъсна писъка й с длан, притисната на устата й и я събори на пътното платно под тежкото си тяло.

Детективът реагира мигновено. Скочи над парапета и затича, а щом стъпалата му удариха в траверсите, краката му заработиха колкото може по-бързо. Но влакът забърза и той изгуби опора. Сви се на стегнато кълбо, заслони лицето си с ръце, падна на траверсите и се превъртя между релсите, докато машината фучеше напред с 50 км/ч.

Претъркаля се над железопътната стрелка и спря рязко в сигналния стълб. Скочи бързо на крака и затича да помогне на жената. Мъжът я беше стиснал около гърлото с едната ръка и бъркаше в роклята й другата.

— Пусни я! — извика Бел отдалече.

Мъжът се изправи бързо.

— Изчезвай — каза на жената.

— Плати ми! — настоя тя и изпъна ръка. Оня пъхна пари в дланта й. Тя изгледа с празен поглед Бел и тръгна обратно към далечната гара. Мъжът, престорил се, че я напада, се нахвърли срещу него с вихрушка от юмруци като на боксов мач.

Зяпнал невярващо след червената светлина на „Овърленд Лимитид“, който се стапяше в нощта, Бел автоматично се сниши под тежките удари на мъжа и те профучаха безвредно над рамото му. След това корав като камък юмрук се натресе в тила му.

 

 

Саботьора наблюдаваше от задната платформа на „Овърленд Лимитид“, докато влакът набираше скорост. Червената светлина отзад на вагона салон проблясваше по релсите. Три скупчени фигури, смаляващи се с всеки изтекъл миг, се очертаха на фона на светлините на гара Роулинс. Двете изглеждаха неподвижни. Третата се люшкаше от едната към другата и обратно.

— Сбогом, господин Бел. Не забравяй да „отвърнеш на удара“.