Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (30)

29

— Отмени съобщението, което прати току-що — провлече мелодичен глас.

Телеграфистът вдигна очи и зяпна невярващо в мрачното, ястребово лице на следователя на Ван Дорн, Уолт Хатфийлд „Тексасеца“. Зад него стоеше лъскав червеникавокафяв кон, неподвижен като статуя.

— И в случай че се чудиш, да, знам морзовата азбука. Промениш ли една дума, ще ти пръсна главата и де го пратя лично. Колкото до вас, господине — обърна се Хатфийлд към Рос Паркър, чиято ръка посягаше към кобура, — не правете грешки, защото няма да ви остане време за втора.

— Да, сър. — Рос вдигна високо ръце. Освен уинчестъра, насочен в главата на Анди, високият тексасец носеше два шест патронни револвера в смазани кобури ниско на бедрата. И да не беше професионален стрелец, определено приличаше на такъв.

Анди също реши да му повярва. Изчука бързо отмяна на фалшивата заповед.

— Сега предай първоначалното нареждане, което вие, змии гърмящи, прихванахте.

Анди прати бързо първата заповед извънредният на юг да изчака на страничния в Азалея докато премине работническият влак.

— Много по-добре — провлече Хатфийлд. — Без локомотиви, натресли се с рогата напред, нали така?

Усмивката му беше приятна като мелодичния глас.

Очите му обаче бяха тъмни като гроб.

— А сега, господа, ще ми кажете кой ви плати за това подло деяние.

— Пусни я.

Лоуел техникът се беше появил иззад хангара с карабината коучгън с широката цев.

Уолт Хатфийлд не се съмняваше, че мъжът с каубойската карабина щеше да го пръсне на парчета, ако не се притесняваше, че случайно би могъл да убие партньорите си със същия откос едри сачми. Изруга се на ум за глупостта си — нямаше друга дума за това, тъй като, макар да не беше го видял, трябваше да се сети, че щеше да има и трети горе на стълба — и изпълни каквото му казаха.

Хвърли пушката си. Всички очи за миг се извърнаха, щом стоманата издрънча в камъка.

Хатфийлд се хвърли настрани и извади револверите си с ослепителна бързина. Отпрати добре прицелен куршум към Лоуел, който прониза техника право в сърцето. Но докато издъхваше, Лоуел дръпна спусъците на коучгъна. Цевите изтрещяха, двете тежки парчета олово се врязаха в Анди и почти го разкъсаха на две.

Рос вече бягаше към коня си. Анди беше паднал върху пушката на Хатфийлд и докато я измъкне от тялото му, Рос се беше метнал на седлото и препусна в галоп. Хатфийлд дръпна рязко оръжието, станало хлъзгаво от кръв и стреля веднъж. Стори му се, че го рани, защото Рос залитна назад в седлото, но бързо се скри сред дърветата.

— Проклятие — изръмжа Хатфийлд. Хвърли поглед към двете тела и разбра, че нямаше да кажат повече за Саботьора. Скочи на коня си и изрева:

— Дий!

Едрото животно се понесе в бесен галоп.

* * *

Марион Морган целуна Айзък Бел за довиждане в Сакраменто. Пътуването й продължаваше до Сан Франциско. Той щеше да смени влаковете на север към отсечката Каскейд. Думите й за раздяла бяха:

— Не помня да съм се возила някога по-приятно във влак.

Половин ден по-късно, докато обикаляше на дрезина из възлите на Дънсмюър, Бел се успокои от внушителния брой полицейска охрана по стрелките, ремонтното депо и диспечерските бюра. На гарата поговори с двама оперативни на Ван Дорн в тъмни костюми и бомбета, които го разведоха по контролно-пропускателните пунктове. Удовлетворен, Айзък ги попита къде може да намери Уолт Хатфийлд „Тексасеца“.

Главната улица на Дънсмюър, смело наречена Сакраменто авеню, представляваше всъщност кален път, разровен от колелата на двуколки. От едната страна имаше паянтови къщи и магазини, отделени от калта с тесен дъсчен тротоар. От другата страна се точеха линиите на „Южен Пасифик“, редиците телеграфни и електрически стълбове, навеси и складове. Хотелът се оказа двуетажна постройка с веранди над дъсчения тротоар. Бел намери Хатфийлд във фоайето, където пиеше уиски в чаена чаша. Челото му беше бинтовано, а дясната му ръка — стегната в превръзка.

— Съжалявам, Айзък. Издъних те.

Разказа на Бел как докато обикалял да наблюдава пунктове, които си бе набелязал по уязвимата линия, беше зърнал нещо, което отдалече приличаше на опит за саботаж на телеграфните линии.

— Отначало помислих, че режат жиците. Но когато се приближих видях, че са свързали ключ и осъзнах, че прихващат влакови разпоредби. С цел да предизвикат сблъсъци.

Помръдна неловко на стола си, явно пребит от глава до пети и призна:

— Също така отначало помислих, че са само двама. Забравих, че щяха да имат техник горе на стълба и той ми скочи. Успях да се измъкна от бъркотията, но за жалост междувременно двама от тях умряха. Третият духна. Прецених, че е шефът, тъй че хукнах след него, мислейки, че ще ни каже доста неща за Саботьора. Раних го с уинчестъра, но не достатъчно, за да объркам мерника му. Улучи коня ми, проклетникът.

— Може би се е целил в тебе — успокои го Бел.

— Наистина съжалявам, Айзък. Чувствам се адски тъпо.

— И аз бих се чувствал така. — Бел се усмихна. — Но да не забравяме, че предотврати челен сблъсък на два влака, единият от които пълен с работници.

— Кроталът още показва зъби — отвърна мрачно Хатфийлд. — Да спреш Саботьора не е като да го хванеш.

Вярно беше, знаеше Бел. Но на следващия ден, когато се видя с Озгуд Хенеси на началната гара на строящата се отсечка, президентът на „Южен Пасифик“ също гледаше на нещата откъм светлата им страна, отчасти защото строителството отново изпреварваше графика. Последният тунел по маршрута до моста „Каньона“ на Каскадата — Тунел 13 — беше почти прокопан.

— Бием го на всеки рунд — каза ликуващо Хенеси — В Ню Йорк беше лошо, но всички знаят, че можеше да е много по-лошо. „Южен Пасифик“ изплува ухаеща на роза. Сега вие, момчета, предотвратихте катастрофален сблъсък. И казваш, че стягате обръча около ковача, направил куката, от която дерайлира експреса „Коустлайн“.

Бел му беше предал накратко доклада на Дашууд, че избягалият ковач трябва да знае нещо за куката и следователно за Саботьора. Беше наредил на Лари Сандърс да осигури на Дашууд пълната подкрепа на офиса в Лос Анжелис, за да заловят избягалия безследно ковач. След като цялата сила на Ван Дорн в Лос Анжелис го издирваше, трябваше да се появи скоро.

— Този ковач би могъл да ви отведе направо до Саботьора — каза Хенеси.

— Така се надявам — отвърна Бел.

— Имам чувството, че здраво сте подгонили опасния радикалист. Няма да има време да прави бели, докато бяга.

— Дано да сте прав, сър. Но не трябва да забравяме, че Саботьора е изобретателен. И планира много отдалече. Вече знаем, че е наел извършителя си в нюйоркското нападение преди цяла година. Точно затова прекосих континента, да ви задам един въпрос пряко.

— Какъв е въпросът?

— Уверявам ви, че разговорът ни е конфиденциален. В замяна на, което ви моля да бъдете напълно откровен.

— Беше ясно от самото начало — изръмжа Хенеси. — Какво, по дяволите, ще ме питаш?

— Кой може да е знаел за намерението ви да придобиете контролния пакет в железниците „Ню Джърси Сентръл“?

— Никой.

— Никой? Нито един адвокат? Нито един банкер?

— Трябваше да си крия добре картите.

— Но за такова сложно начинание е била нужна помощта на различни експерти, разбира се.

— Възлагах част от сделката на един адвокат, друга на друг. Същото беше с банкерите. Вкарвах различни дяволи в отделните аспекти на операцията. Ако се разчуеше, Дж. П. Морган и Вандербилт щяха да ми се стоварят като лавина. Колкото по-малко шум вдигах, толкова по-точен беше прицелът ми, за да вляза, а „Джърси Сентръл“.

— Значи, нито един адвокат или банкер не е разбирал цялата картина?

— Точно така… Разбира се, някой наистина умен дявол е могъл да събере две и две.

Бел извади бележника си.

— Моля ви, назовете тези банкери и адвокати, които са могли да знаят достатъчно, за да отгатнат намерението ви.

Хенеси изстреля четири имена, като изтъкна, че от тях всъщност само двама биха могли да са схванали по-широката картина. Бел ги записа.

— Споделяли ли сте информация за предстоящата сделка със свои инженери и началници, които е трябвало да ръководят строежа на новата линия?

Хенеси се поколеба.

— До известна степен. Но пак ще кажа, давах им само толкова информация, колкото им беше нужна, за да са в течение.

— Ще ми дадете ли имената на тези, които може да са обсъждали информацията, за да разберат намерението ви?

Хенеси спомена двама инженери. Бел ги записа и бележника си.

— Лилиан знаеше ли?

— Лилиан? Разбира се. Но тя нямаше да се разприказва.

— А госпожа Комдън?

— Също като Лилиан.

— Споделихте ли плановете си със сенатор Кинкейд?

— Кинкейд? Шегуваш се. Разбира се, че не, защо да го правя?

— За да си осигурите помощта му в сената.

— Той ми помага, когато му кажа да помогне. Не е нужно да го осведомявам.

— Защо казахте „разбира се, че не“?

— Той е глупак. Мисли, че не знам, че се върти около мен, за да спечели дъщеря ми.

Бел телеграфира за куриер на Ван Дорн, а когато пристигна, му връчи запечатано писмо за офиса в Сакраменто със заповед за незабавен разпит на главния инженер на „Южен Пасифик“, Лилиан Хенеси, госпожа Комдън, двама банкери, двама адвокати и сенатор Чарлз Кинкейд.