Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Айзък Бел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wrecker, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Клайв Къслър; Джъстин Скот
Заглавие: Саботьорът
Преводач: Валерий Русинов
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: Английски
Издание: първо
Издател: ProBook
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Весела Ангелова
Художник: Стилиян Найденов
Коректор: Марко Кънчев; Катя Калфова
ISBN: 978-954-2928-19-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2073
История
- — Добавяне
56
Айзък Бел сграбчи Джеймс Дашууд за врата и го хвърли към Арчи Абът, който с едно перване го отпрати още по-нагоре по реката, сякаш подаваше страничен пас. Арчи посягаше към ръката на Бел, когато бомбата избухна. От взрива ги отделяха двайсетина крачки. Ударната вълна преодоля разстоянието за миг и двамата приятели видяха калейдоскоп от въртящи се из въздуха дървета, когато ги удари и изхвърли назад към Дашууд. С бръмнали уши задращиха нагоре по склона в колкото отчаяно, толкова и безнадеждно усилие да избягат от водната стена, която знаеха, че ще изригне от взривения бент.
Когато Саботьора чу експлозията разбра, че нещо не беше както трябва. Не беше достатъчно силна. Не всичкият делигнит се беше взривил. Спря бяга си на едно място на пътя, откъдето можеше да види реката долу в каньона и загледа с безпокойство за движещата се водна стена, която падналият бент трябваше да освободи. Реката се вдигаше, водата определено бе станала по-висока, но не беше каквото очакваше и той се опасяваше от най-лошото. Частичната експлозия беше увредила бента, но не го беше унищожила.
С надеждата, че поне е убила повечето детективи, затича отново надолу по пътя, уверен, че рано или късно бентът щеше да рухне и да отпрати порой, който да събори моста, все едно дали след минути или часове. Изведнъж чу бръмчене на мотор — неговият „Томас Флайър“ идваше нагоре по пътя.
На лицето му пропълзя доволна усмивка. Хората на Ван Дорн трябваше да са сменили спуканата гума. Колко мило от тяхна страна. С пистолет в едната ръка и нож в другата бързо избра място, където особено дълбоките бразди щяха да принудят колата да забави.
— Беше чудо — каза Абът.
— Кратко чудо — отвърна Бел.
Порой от вода изригваше от широката дупка, изровена от взрива на убиеца в бента от дърва и камъни. Но бомбата, с която Филип Доу се беше опитал да ги убие, не беше взривила останалото от заряда и стената се бе задържала. Поне засега.
Бел огледа щетите, опитвайки се прецени колко щеше да се задържи бентът. От ръба му се изсипваше водопад и през стената като от пожарни маркучи изригваха струи вода.
— Даш, как се научи да стреляш така? — попита Абът.
— Майка ми не искаше да ме пусне да се запиша във Ван Дорн, докато не ме научи.
— Майка ти…
— Яздеше с шоуто „Дивия запад“ на Бъфало Бил, когато бях малък.
— Можеш да предадеш на майка си, че ни спаси кожата — каза Бел. — И може би моста също. Дано влакът с въглища да го задържи… Какво има, Арчи?
Абът изглеждаше силно притеснен.
— Но това беше идея на Кинкейд.
— Коя идея?
— Да стабилизират моста с отвесно налягане. Кинкейд каза, че са го правили в Турция. Изглежда, че действа.
— Кинкейд никога в живота си не е правил нещо без цел — каза Айзък.
— Но Мауъри и другите инженери нямаше да го позволят, ако тежестта на влака наистина не помагаше. Предполагам, е разбрал, че всичко е пропаднало, като ме видя, че съм тръгнал насам. Затова е помогнал, за да отхвърли подозренията.
— Трябва да сляза долу веднага.
— Конете се разбягаха — каза Абът. — Но в конюшните има мулета.
Бел огледа наоколо за по-добро решение. Мулетата, обучени да влачат коли с дървен материал, изобщо нямаше да ги закарат долу достатъчно бързо, за да предотвратят това, което Саботьора беше скроил с влака с въглища на моста.
Погледът му се спря на дървено кану на речния бряг. Водата вече се беше вдигнала до него и дърпаше предния му край.
— Ще вземем експрес „Дъното на ада“!
— Какво?
— Кануто. Ще стигнем на него до моста.
Обърнаха издълбания дънер, за да излеят дъждовната вода от него.
— Давай! Дръж онези гребла!
Избутаха кануто в реката и го задържаха до брега. Бел се качи пред напречника, с който дървосекачите го бяха укрепили и приготви греблото си.
— Влизай!
— По-полека, Айзък — предупреди го Абът. — Това е безумие. Ще се удавим.
— Пощръклелите за жени секачи слизат с него от години. Качвай се.
— Когато проклетият бент се разхлаби, ще изсипе приливна вълна по реката, която ще помете това кану като кибритена клечка.
Бел погледна през рамо към бента. Пороят, изригващ от дупката, взривена от Доу в основата на дървената стена, я раздираше по краищата.
— Дупката се разширява — каза Абът. — Виждаш ли как се свличат дърветата над нея?
— Прав е — каза Даш. — Ще рухне всеки момент.
— И двамата сте прави — каза им Бел. — Не мога да рискувам живота ви. Догонете ме, когато можете.
— Айзък!
Бел се избута от брега. Абът се хвърли да хване задницата на кануто, но течението го дръпна към средата на тясното течение.
— Ще се срещнем долу! — извика Бел и загреба яростно, за да избегне скала. — Приятна езда на мулетата.
Бързината на течението го изненада. Кипналата вода тласкаше кануто по-бързо от всеки кон и от повечето автомобили. С тази скорост щеше да е под моста на каньон Каскейд до двайсет минути.
Стига да не се удавеше.
Бреговете бяха стръмни, реката — тясна и осеяна с канари. Тук и там стърчаха заседнали дънери. Подмина цели отсечени стволове, понесени от водата почти под повърхността. Кануто мина над един от тях и за миг започна да се накланя. Бел прехвърли тежестта си на другата страна, за да го изправи. След това някакво изтръгнато от пороя от брега дърво се затъркаля до него, пръскайки вода из въздуха с гигантските си корени, протегнати към кануто като пипала. Избута го настрана с греблото, след което загреба дълбоко във водата, мъчейки се да надмине мятащото се чудовище. Един корен го шибна в лицето и едва не го изхвърли от кануто.
Бел загреба на живот и смърт, издърпа се пред въртящото се във водата дърво, избегна нова канара, плъзна се между други две и се друсна върху плоския камък, скрит под повърхността. След това стените на каньона се доближиха и дълбоката вода потече между тях в дълга, почти права отсечка от няколко километра. Това беше по-добре и Бел започна да мисли, че може и да стигне до моста невредим.
Непрекъснато поглеждаше назад. Никакъв признак, че бентът е рухнал.
Правата отсечка завърши в низ от остри завои. Завоите предизвикваха въртопи, които завъртаха кануто на кръгове, които сам човек не би могъл да преодолее. Вместо това Бел се съсредоточи да държи кануто изправено и да го избутва от големите канари, които изведнъж изникваха сякаш от никъде. Излизайки заднешком от третия завой, погледна през рамо, за да види накъде отива. Стените на каньона отново се бяха разширили и водата беше заляла плитък бряг с осеяни с камъни бързеи. Течението го понесе към тях. Загреба с всичка сила, за да изправи кануто и го насочи към по-дълбоката вода на първоначалното корито.
Но веднага щом се изправи чу зловещо тихо бръмчене, което изведнъж прерасна в силен грохот. Звучеше като водна стена, връхлитаща зад него. Погледна назад, очаквайки най-лошото. Но реката не беше по-буйна от преди. Бентът, вече няколко километра назад, явно все още се държеше. Изведнъж Бел осъзна, че звукът, отекващ от стените на каньона идваше откъм завоя пред него.
Течението го изсипа през завоя в реката.
Зърна за миг въжета, завързани за дърветата по брега. След това очите му пробягаха по нещо, което в първия момент му заприлича на въже, прокарано през водата. Но не беше въже. Беше рязко прекъсване на водата, където реката пропадаше на водопад.
Сигурно дървосекачите бяха вързали въжетата, та да имат възможност да се задържат, да успеят да слязат от канутата си и да ги прекарат покрай водопада. Но спирането не беше вариант за Айзък Бел. Течението вече се беше ускорило и хвърли кануто му от водопада с 50 км/ч.
Спасиха го дъждовете. При ниска вода щеше да е мъртъв, разбит на трески върху скалите. Високата вода съкрати падането и смекчи удара.
Все още плуваше по бързото течение, високо над водата и сух, когато изведнъж се понесе към голяма колкото остров канара, разцепила реката наполовина. Загреба дълбоко, за да я заобиколи. Течението се сля от другата страна на камъка в буен въртоп от пръски и пяна, който заблъска кануто от двете страни.
След това, на фона на помръкващото небе, видя ефирния свод и ясно очертаната права линия на моста на каньон Каскейд, свързал двете страни на дефилето. Беше странно, че най-точното описание на сдържаната му красота бе дошло от устата на самия Саботьор: „Той се рее“. Трудно беше да се повярва, че толкова голяма конструкция можеше да изглежда така лека, да се протяга на такова разстояние. Влакът с въглища, спрян на средата му, беше петдесет вагона дълъг, и въпреки това оставаха свободни отсечки от коловоза пред него и зад него.
Но Саботьора, който така изящно бе описал моста на каньон Каскейд, беше човекът, който искаше да го унищожи. Саботьора, разбира се, знаеше някаква тайна, свързана с влака с въглища, която щеше да му спечели контрол над всяка главна железница в страната. Всеки акт, който Бел беше видял да извършва, всяко негово престъпление, всеки невинен човек, когото беше убил подсказваше, че Чарлз Кинкейд беше подлъгал компания „Южен Пасифик“ да спре онзи влак на моста заради нещо, което щеше да обслужи чудовищната му амбиция и пъклените му намерения.
След няколко секунди Айзък Бел вида светлините на градчето, струпано по двата бряга под моста. Опита се да загребе към брега, но усилието се оказа напразно. Тежкото кану беше в здравата хватка на речното течение. Подмина бързо покрайнините на градчето и докато реката се стесняваше и забързваше, видя електрически светлини, блеснали по стълбовете на бентовете и кесоните, вдигнати около тях. Хиляда души и сто машини бяха пратени, за да укрепят отклонителите с тонове камък и да издигнат с дебели греди бентовете, за да останат над водното ниво.
Реката носеше кануто на Бел между стълбовете. Никой не го забеляза, тъй като кануто не се различаваше много от тъмните дънери, понесени ниско във водата. Точно когато си помисли, че ще бъде отнесен под моста и надолу в тъмното, стените на каньона стесниха реката. Теченията го заподмятаха безумно.
Изхвърлиха го странично към най-отдалечения от града стълб. Кануто скочи през ръба на каменния насип, завъртя се дивашки и се блъсна в дървената стена на бента. Петдесет капнали от умора дърводелци, които наковаваха талпи по рамката от греди, вдигнаха размътените си очи, щом Бел излезе от лодката и закрачи отривисто по дъсченото мостче, свързващо кесона със стълба.
— Добър вечер, господа — поздрави той, без да спира, за да отговори на виковете „Кой?“ и „Откъде?“
Видя стоманената стълба, вградена в камъка и бързо се заизкачва по нея, като извика предупредително на мъжете долу:
— Всеки момент по реката ще се спусне приливна вълна. Вдигайте се по-високо и бъдете готови да бягате.
На осемнайсет метра над водата камъкът прекъсна и започна стоманата. Стълбът представляваше четвъртита рамка, укрепена с триъгълници от ферми. По него също имаше стълби. За боядисване, предположи той. Оттам, където бе застанал над каменната основа, стълбът изглеждаше висок колкото сградата на „Сингер“ която бе видял в Ню Йорк Сити, за която Абът веднъж се беше похвалил, че е сто и осемдесет метра висока. Пример за объркваща перспектива, успокои се Бел и се пресегна към най-долната стъпенка.
Усети, че мостът трепери в мига, в който докосна стълбата. Като че ли се тресеше по-силно, отколкото докато бягаше по него преди няколко часа. Но не много по-силно. Дали влакът с въглища имаше обещания ефект? Дали стабилизираше моста? Озадачен за намеренията на Саботьора, Бел се заизкачва по-бързо.
Ранената му ръка, където Доу го беше прострелял, запулсира. Притесни го не толкова болката, която започна да става по-остра, а какво означаваше тя. Чакаше го дълго изкачване до моста горе и трябваше и четирите му крайника да са в добра форма. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-силно усещаше клатенето на моста.
Колко ли по-опасно щеше да се тресе без добавената тежест?
Щом се доближи до върха му замириса на пушек. Изглеждаше странно, след като по моста не се движеха влакове. Най-сетне стълбата завърши на метална пътека, която минаваше през стоманената арка и водеше до по-тясна стълба до платното на моста. Изкатери последните няколко стъпенки и прехвърли краката си на платното, където се озова в тясно пространство между натоварената с въглища композиция и незащитения с перило ръб на съоръжението. Със замаяна от усилието глава се наведе, за да отдъхне и се подпря с ръка на най-близката платформа.
Дръпна рязко дланта си и извика стъписан от болка.
Стоманената страна на платформата беше гореща — толкова гореща, че изгаряше кожата.
Бел притича до следващата платформа и я докосна предпазливо. Тя също беше нагорещена. Отново подуши дима и в миг осъзна сатанинския номер, който бе изиграл Саботьора. Тъй нареченото отвесно налягане стабилизираше моста, както той бе гарантирал. Но вибрациите от водата, която блъскаше разхлабените стълбове, разтърсваха моста. На свой ред мостът разтърсваше влака, който разтърсваше въглищата. Дълбоко в петдесетте пълни с въглища вагони хиляди късчета въглени се триеха едно в друго. Триенето създаваше топлина. На същия принцип заселниците в крайния запад триеха сухи съчки, за да си напалят огън.
Докато Бел осъзнаваше извратената гениалност в замисъла на Кинкейд, въглищата се подпалиха. Десетина малки искри се превърнаха в сто пламъка. Скоро от въглищата щяха да изникнат хиляда огъня. Целият влак тлееше на средата на моста. Всеки момент траверсите под влака щяха да се подпалят.
Трябваше да премести композицията.
Железопътният възел беше задръстен от влакове и локомотиви. Но след като не можеше да се върши никаква работа, нито един от локомотивите не вдигаше пара. Бел зърна големият черен „Болдуин“, прикачен към специалния влак на Хенеси. Винаги беше със загрята пара, за да се осветяват и топлят частните вагони и за да е готов всеки момент да тръгне по линията, ако президентът на компанията пожелаеше.
Именно натам затича Бел. Видеше ли стрелочник и работник, им заповядваше да превключат стрелките, за да насочат локомотива на Стареца към моста. Самият Хенеси стоеше до локомотива по риза. Изглеждаше крехък и уязвим, подпрян на лопатата на огняря и задъхан.
— Къде е влаковият ви екип? — попита Бел.
— Поддържал съм пара, преди да се родят. Пратих всяка работна ръка долу да вдигат кесоните. Слязох само да си поема дъх. Нещо не е наред. На какво ми мирише? Онова на моста огън ли е?
— Въглищата са се запалили. Откачете машината. Аз ще изтегля влака.
След като Хенеси отпрати стрелочниците, които се разтичаха да превключват, Бел отдели „Болдуин“-а от специалния влак, подкара го напред, а след това на заден ход и го качи на моста. Щом навлезе го прикачи за първата платформа, докато всички на възела действаха да превключат линия към отдалечен коловоз, на който безопасно да бъде преместен горящият влак.
Бел избута напред лоста „Джонсън“ и натисна дросела, за да захрани с пара буталата. Това беше трудната част. Беше прекарал достатъчно време в машинистката кабина, за да знае как да кара влак, но карането и изтеглянето на петдесет тежки платформи бяха две различни неща. Колелата се завъртяха, но влакът не помръдна. Спомни си за клапата, която пръскаше пясък под колелата, за да подобри зацепването и намери лоста й. Димът вече се вдигаше силно от платформите и видя изригващи пламъци. Посегна към дросела, за да опита отново. Изведнъж Саботьора заговори през страничния прозорец:
— С какво ще замениш тежестта? — попита го той с насмешка. — С други въглища ли?