Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (6)

5

В полунощ, под звездното небе, един мъж, облечен в костюм и мека широкопола шапка на служител на железниците, работеше усилено с лостовете за крака и ръце, за да задвижи триколесната дрезина „Каламазу“ — превозно средство за инспекция на релсовите пътища — по линията между Бърбанк и Глендейл. Релсите по наскоро завършената линия Сан Франциско — Лос Анджелис бяха гладки. Дрезината развиваше скорост от най-малко трийсет километра в час, като мъжът не преставаше да върти педалите и лостовете в зловещата тишина, нарушавана единствено от тракането на колелата при преминаването им през снадките между релсите.

Дрезината беше предназначена за наблюдение на регионалните бригади, които подменяха износените или изгнили траверси, трамбоваха баласт, подменяха релси, набиваха разместени клинове и затягаха болтове. Рамката на превозното средство, двете главни колела и гредата, която ги свързваше към страничното колело, бяха направени от лек и здрав ясен, подсилен с чугунени скоби. Всичко това тежеше по-малко от седемдесет килограма, така че и сам човек можеше да се справи със задачата да вдигне цялата дрезина и да я обърне в противоположната посока или да я отмести от пътя на приближаващ влак. Саботьора, здрав мъж, освен в случаите, когато дегизировката му изискваше да се преструва на сакат, нямаше да срещне трудности да я претърколи надолу по насипа, когато приключеше с нея.

Към празната седалка до него бяха привързани щанга, гаечен ключ, лост за вадене на клинове и устройство, което никой работник не би посмял да остави след себе си на релсите. Беше кука, дълга почти шейсет сантиметра, изработена от чугунена котва за лодка с една отрязана лапа.

Беше откраднал дрезината, като бе проникнал в дъсчената сграда в покрайнините на влаковото депо в Бърбанк, където я съхраняваше инспекторът на „Южен Пасифик“. Макар да беше слабо вероятно някой да го види, ако все пак се натъкнеше на детектив от железниците или на местен началник на селски полицейски участък, които решеха да го запитат накъде, по дяволите, е тръгнал по главната линия посред нощ, костюмът и шапката щяха да му спечелят двете секунди безценно колебание. Предостатъчно време, за да отговори с помощта на мълчаливото острие в ботуша си.

Остави светлините на Бърбанк зад себе си, подмина притъмнелите ферми и съвсем скоро започна да навиква на светлината от звездите. Половин час по-късно, на около седемнайсет километра северно от Лос Анджелис, разпозна насечените ъгли и гъстата плетеница на желязната носеща конструкция на рамковия мост, които прехвърляше пресъхнало речно корито. Накара дрезината да премине моста. На това място релсите извиваха остро надясно и тръгваха успоредно на реката.

Спря няколко метра след като усети, че колелата изтракаха през снадките между две релси. Разтовари инструментите си и коленичи върху баласта от чакъл, подпирайки колене върху дървената траверса. Опита с пръсти снадката между релсите в тъмнината и съвсем скоро откри металната скоба, която пристягаше релсите една към друга. С помощта на лоста успя да извади клина, прикрепящ скобата към траверсата.

След това използва гаечния ключ, за да разхлаби гайките на четирите болта, подсигуряващи скобата към релсите, и измъкна болтовете. Захвърли три от болтовете и скобата надолу по насипа, където дори най-зоркият машинист нямаше да успее да ги забележи в светлините от локомотива, и прокара последния болт през дупката в тялото на куката.

Внезапната остра болка го накара да изругае.

Беше порязал пръста си на метална неравност. Като проклинаше пияния ковач, който не си беше направил труда да изпили ръбовете на пробитата от него дупка, мъжът уви пръста си в носната си кърпа, за да спре кървенето. Довърши несръчно, завивайки гайката към болта. Използва гаечния ключ, за да пристегне куката достатъчно, за да остане изправена. Отвореният й край сочеше на запад — в посоката, от която редовният влак щеше да се зададе.

Влакът беше от „летящите“, един от бързите пътнически влакове, които кръстосваха дългите междуградски разстояния. Маршрутът му преминаваше през новите тунели в планините Санта Барбара до Окснард, Бърбанк и Глендейл, в посока Лос Анджелис.

Внезапно Саботьора почувства, че релсите започнаха да вибрират. Предполагаше се, че влакът по линията тази вечер ще закъснее. Ако това бе той, значи се движеше доста напред в разписанието си. Ако пък не, мъжът беше вложил значителни усилия и бе поел ненужно големи рискове, за да дерайлира безполезен товарен влак.

Локомотивът на влака изпищя. Мъжът бързо грабна щангата и измъкна клиновете, които придържаха релсата към траверсите. Преди да забележи лекото сияние от светлините на локомотива, беше успял да измъкне осем от клиновете. Захвърли щангата надолу по насипа, скочи в дрезината и започна да работи здраво с ръце и крака. Вече чуваше и локомотива. Звукът беше съвсем слаб, идеше някъде от далечината, но разпозна характерното пухтене на модела „Атлантик 4-4-2“. Очевидно беше същият влак и ако се съдеше по ритмичните удари на изхвърляната пара през комина му, връхлиташе с пълна сила.

 

 

Локомотивът модел „Атлантик 4-4-2“, който теглеше пътническия влак, бе построен така, че да развива скорост.

Машинистът, Руфъс Патрик, го обожаваше тъкмо поради това. Американската локомотивна компания от Шенектъди, Ню Йорк, го бе съоръжила с огромни двайсетсантиметрови задвижващи колела. При скорост от деветдесет и шест километра в час осемколесната локомотивна платформа отпред правеше машината стабилна като планина, докато в същото време двуколесната платформа отзад поддържаше голям котел, произвеждащ предостатъчно свръх нагорещена пара.

Руфъс Патрик би се съгласил, че локомотивът не беше толкова мощен. Новите пътнически вагони, обшити със стомана, скоро щяха да наложат замяната му с модела „Пасифик“. Не го биваше за изкачване на планински склонове, но пък направо летеше по равното теглейки върволица от дървени пътнически вагони и то на дълги разстояния — в това вече беше несравним. Тъкмо предходната година един от неговите събратя по модел бе отбелязал рекорда от 204,5 километра в час и това постижение едва ли скоро щеше да бъде надминато, поне според личното мнение на Патрик. Не и от него самия, дори и тази вечер, докато теглеше след себе си десет пътнически вагона, пълни с хора, които се надяваха да се приберат по домовете си живи и здрави. Деветдесет и шест километра не беше никак зле, повече от километър и половина в минута.

Локомотивната кабина беше отесняла от народ. Заедно с Руфъс Патрик и неговия огняр Зийк Тагърт вътре имаше двама гости: Бил Райт, представител на Профсъюза на електротехниците, който беше приятел на Руфъс, и племенника на Бил, който носеше същото име, но на когото викаха Били, и когото чичо му придружаваше до Лос Анджелис, където момчето щеше да чиракува в лаборатория за проявяване на целулоидна кинолента. При последното им спиране за вода Руфъс се бе разходил до товарния вагон, където се возеха без билети, и ги бе поканил за компания в кабината.

Четиринайсетгодишният Били не можеше да повярва на късмета си, че стъпва в локомотивната кабина. През целия си живот бе мечтал за влаковете, които преминаваха с грохот покрай родния му дом, и не беше мигнал през по-голямата част от нощта, преди да поемат на път. Но дори в най-смелите си мечти не си бе представял, че някога ще се качи в кабината за управление. Господин Патрик носеше раирано кепе, също като по филмите, и беше най-сигурният в себе си хладнокръвен мъж, който Били бе виждал досега. Машинистът подробно му беше обяснил действията си, след което бе надул два пъти локомотивната свирка, с което позволи на машината отново да потегли бавно напред.

— Потеглихме Били! Премествам лоста на Джонсън за пълен напред. Докрай напред за преден ход и докрай назад за обратен ход.

Назад можем да се движим също толкова бързо, колкото и напред. — Патрик Улови един дълъг хоризонтален лост. Сега отварям клапана, оттук парата ще навлезе в цилиндрите, които завъртат колелата, а това тук е клапата за пясъка, с чиято помощ се подобрява сцеплението между колелата и релсите. Сега ограничавам парната клапа, за да не поемем прекалено бързо. Усещаш ли как захапва и няма никакво приплъзване?

Били кимна ентусиазирано. Локомотивът заработи малко по-бързо и постепенно започна да набира скорост, докато Патрик освобождаваше полека клапата.

В този момент приближаваха Глендейл и им оставаха последните километри до Лос Анджелис. Като сигнализираше с локомотивната свирка на всеки прелез, Патрик каза на поразеното от изумление момче:

— Едва ли някога ще ти се случи да покараш по-добър локомотив. Отлична парна машина и вози съвсем плавно.

Огнярят Зийк Тагърт, който до тогава равномерно беше хвърлял пълни лопати с въглища в ревящата паст на пещта, затвори вратичката й с трясък и поседна, за да си поеме дъх. Беше огромен мъж, черен и покрит с мръсотия и от него се носеше силна миризма на пот.

— Били? — избумтя гласът му — Виждаш ли това стъкло тук! — Тагърт почука по една от измервателните скали. — Това е най-важният прозорец във влака. Отчита нивото на водата в цистерната. Ако покаже прекалено ниско равнище, нагревателят се нагорещява и започва да се топи, след което БУМ, праща ни в царството небесно!

— Не му обръщай внимание, Били — каза Патрик, — работата на Зийк е да знае дали цистерната с пълна. Тендерът зад нас е пълен догоре с вода.

— Защо клапанът е в средно положение? — запита Били.

— Когато се движим, трябва да бъде в средата. В момента ни е предостатъчно, за да поддържаме деветдесет и четири километра в час. Ако понатисна малко, ще полетим със сто и деветдесет. — Машинистът смигна на чичото на Били. — Лостът на клапата, освен това ни помага да преодоляваме острите завои. Зийк, задават ли се някакви извивки по линията?

— Точно пред нас има мост, Руфъс. Веднага след него започва завой.

— Поеми ти, синко.

— Какво?

— Накарай го да завие. Побързай! Хвани здраво лоста. Подай си главата от тук и наблюдавай.

Били улови регулатора с ръка и се наведе през прозореца по същия начин, както го бе направил машинистът.

Регулаторът беше нагорещен и пулсираше в ръката му като жив. Фарът на локомотива пронизваше тъмнината по протежение на релсите. Били видя, че рамковият мост приближава. Изглеждаше доста тесен.

— Не го насилвай — предупреди Руфъс Патрик и още веднъж намигна на мъжете. — Почти не се налага да го местиш. Леко. Леко. Да, свикваш му. Но трябва да задържиш точно по средата. Задачата е отговорна.

Зийк и чичо Бил размениха широки усмивки.

— Внимавай сега. Да, добре се справяш. Дай му малко аванс…

— Какво е това пред нас, господин Патрик?

Руфъс Патрик погледна натам, накъдето сочеше момчето. Фарът на локомотива разхвърляше сенки и отражения по металната рамка на моста и това влошаваше видимостта още повече. Вероятно просто сянка. Внезапно светлината отскочи в нещо странно.

— Какво…? — В присъствието на детето Патрик автоматично замени думите с „да го вземат мътните“.

Беше закривено парче метал, което стърчеше от дясната релса, подобно на ръка от плитък гроб.

— Натисни въздуха! — изрева Патрик на огняря.

Зийк се хвърли към лоста на въздушната спирачка и го издърпа с цялата сила, на която бе способен. Влакът забави толкова ожесточено, че сякаш се блъснаха в стена. Миг по-късно тежестта на десетте натоварени до пръсване пътнически вагона и на тендера, пълен с въглища и вода, запрати локомотива напред.

Патрик на свой ред улови с опитна ръка лоста на въздушната спирачка. Заработи с него с прецизността на часовникар, след което полека върна лоста на Джонсън на заден ход. Големите задвижващи колела се завъртяха, издавайки нетърпим писък сред фонтан от побеснели искри, остъргващи парчета метал от релсите. Спирачките и обратният ход на задвижващите колела намалиха скоростта на летящия пътнически влак. Но вече бе прекалено късно. Големите колела на „Атлантик“ вече трещяха по моста и наближаваха куката със скорост не по-малко от шейсет и пет километра в час. Патрик можеше единствено да се надява, че скарата с форма на клин, така нареченият ловец на крави, който прорязваше основата ниско в челото на локомотива, ще успее да отнесе куката, преди да е успяла да се закачи за предната ос на машината.

Вместо това желязната кука, която Саботьора бе прикрепил към разхлабената релса, се закачи с мъртвешка сила в самата скара. Това на свой ред изтръгна релсата от дясната страна пред тежката осемдесет и пет хиляди килограма машина. Масивните задвижващи колела заораха в траверсите, политайки през дърво и чакъл със скорост от шейсет и пет километра в час.

Скоростта, тежестта и неумолимата инерция срутиха ръба на насипа и направиха траверсите на трески. Колелата увиснаха във въздуха и като не преставаше да лети неудържимо напред, локомотивът започна да се накланя встрани, повличайки след себе си и тендера. От своя страна тендерът повлече вагона с багажа, а вагонът с багажа повлече първия пътнически вагон, преди съединителната връзка на втория пътнически вагон да успее да се откъсне.

После, почти като по чудо, локомотивът сякаш успя отново да се изправи. Но това продължи кратко. Увлечена от тежестта на тендера и вагоните, машината се изви, преобърна се и пое надолу по насипа, плъзгайки се по него, докато не премаза обезформената скара и предния си фар в твърдото скалисто дъно на пресъхналото речно корито.

Най-сетне останаха в покой, килнати под остър ъгъл, заровили нос в земята и вирната във въздуха задна част. Водата в плътно запечатания котел, свръхнагорещена до 190 градуса, се разля напред и надалеч от почервенялата от жега нагревателна плоча, която се намираше в задната част на котела.

— Излизайте! — изрева машинистът. — Излизайте, преди да е избухнал!

Бил беше проснат в безсъзнание върху пещта, малкият Били седеше замаяно на металния под и държеше главата си. През пръстите му бликаше кръв.

Зийк, подобно на Патрик, се бе подготвил за сблъсъка и не беше пострадал сериозно.

— Ти грабвай Бил — нареди му Патрик, понеже Зийк, беше силен мъж. — Момчето е с мен.

Патрик вдигна Били под ръка като чувал от зебло и скочи към земята. Зийк придърпа Бил Райт, Метна го на рамо, скочи от локомотива и се приземи тичешком върху стръмната камениста земя. Острият шум от влаковата катастрофа рязко бе затихнал. В сравнителната тишина, която бе настъпила, чуваха как от първия вагон се разнасят писъците на ранените пътници, а самият вагон лежеше намачкан и разкъсан като хартия от коледен подарък.

— Тичай!

Въглищата, които Зийк бе нахвърлял в пастта на пещта преди малко, все още пламтяха със страшна сила под нагревателя на локомотива. Без да престават да горят, за да поддържат хиляда и двестате градуса, необходими за кипването на седемте хиляди и петстотин литра вода, въглищата продължаваха да нажежават стоманената машина. Без вода над нея, която да абсорбира топлината обаче, температурата на стоманата се покачи от нормалните триста и петнайсет до хиляда и двестате на огъня под нея. При тази температура дебелата сантиметър и половина плоча на нагревателя се размекна като масло в тиган.

Налягането от четиринайсет килограма на квадратен сантиметър на парата във вътрешността на котела беше четиринайсет пъти по-високо от това на нормалния въздух извън него. На пленената пара й отне не повече от секунда да оползотвори внезапната слабост в системата и да избие през една дупка в плочата на нагревателя.

Докато парата излиташе навън, седемте хиляди и петстотин литра вода, нажежени до двеста градуса по Целзий, също се превърнаха в пара в мига, в който влязоха в контакт с ледения глендейлски въздух. Обемът й се умножи по хиляда и шест. Само в рамките на един миг седем хиляди и петстотин литра вода се изпариха и се превърнаха в единайсет милиона литра пара. Уловена във вътрешността на котела на котела на „Атлантик“-а, парата се разшири навън с разтърсващ рев, който накара машината да експлодира на милион малки шрапнели.

Били и неговият чичо така и не разбраха какво ги бе ударило. Нито пощальонът от „Уелс Фарго Експрес“ във вагона с багажа, нито тримата приятели, които дотогава бяха играли на покер в предната част на дерайлиралия пътнически вагон. Но Зийк Тагърт и Руфъс Патрик, които добре схващаха причинно-следствената връзка на кошмарните сили, които освобождаваха мощта си като торнадо, в действителност почувстваха за около една десета част от секундата неописуемата болка от съсухрящата жега, преди експлозията веднъж и завинаги да сложи край на всичките им познания по въпроса.

 

 

С дрънчене на чугун върху камък и трясък от пропукващо се ясеново дърво дрезината модел „Каламазу“ се търкаляше надолу по насипа.

— Какво, по дяволите, е това?

Джак Дъглас, деветдесет и две годишен, беше толкова стар, че бе започнал кариерата си като охрана срещу индианските набези по защитената територия на западните железници. От компанията все още го държаха на служба по чисто сантиментални причини, позволявайки му да работи като един вид нощен пазач в глъхнещото глендейлско депо, въоръжен с тежък револвер „Колт“ 44 калибър на кръста.

Той посегна към оръжието с кокалеста покрита с вени ръка и почна да го измъква от добре смазания кобур.

Саботьора се хвърли напред с шокираща бързина. Пробождането беше толкова добре премерено, че с лекота би изненадало напълно и мъж на неговата възраст. Нощният пазач нямаше никакъв шанс. Телескопичната сабя се озова в гърлото му и излезе от него още преди трупът му да е грохнал на земята.

Саботьора погледна отвратено надолу към тялото. Как беше възможно нещата да се объркат точно по този нелеп начин! Да го изненада някакъв си старчок, който със сигурност от часове трябваше да спи в собственото си легло.

— Всяко зло за добро.

Извади един плакат от джоба си и го смачка на топка. Сетне коленичи до тялото, разтвори силом ръката на мъртвеца и сключи пръстите й около смачканата хартия.

Тъмните и празни улици водеха до мястото, където релсовият път на „Южен Пасифик“ пресичаха тесните релси на електрифицираната железница „Лос Анджелис енд Глендейл“. Големите зелени мотриси по междуградската пътническа линия не се движеха след полунощ. Вместо това, възползвайки си от евтиното електричество по нощната тарифа, железницата превозваше товари. Като си отваряше очите на четири за полиция, Саботьора скочи в един от вагоните, натоварен с мляко и пресни моркови на път за Лос Анджелис.

Когато най-после слезе в движение и пресече Ийст Секънд стрийт, вече се развиделяваше. Силуетът на купола в марокански стил на гара „Ла Гранд“ на железниците „Атчисън, Топика и Санта Фе“ се очертаваше на фона на смъртнобледата червенина на изгрева. Мъжът взе куфара си от багажното и смени прашните си дрехи в мъжката тоалетна. След това се качи на бързия влак Санта Фе — Албакърки и закуси във вагон-ресторанта с пържола, яйца и прясно изпечени кифли, заобиколен от сребърни прибори й порцелан.

Докато локомотивът на бързия влак набираше скорост, величественият кондуктор на експреса се появи и започна да повтаря настоятелно:

— Билети за проверка, джентълмени.

Като възприе безцеремонния вид на човек, който пътува често по работа с линията, Саботьора не си направи труда да вдигне очи от своя „Лос Анджелис Таймс“, така че чертите на лицето му да останат незабелязани, въпреки че избърса пръсти с една ленена салфетка и извади портфейла си.

— Порязали сте си пръста! — възкликна кондукторът, вторачен в яркочервеното кърваво петно върху салфетката.

— Докато точех бръснача си на каиша — обясни Саботьора, все така, без да вдига очи от вестника, като продължаваше да проклина на ум ковача, искайки му се да го беше убил.