Клайв Къслър, Джъстин Скот
Саботьорът (31)

30

Влакът на юг, който връщаше стотици съсипани от умора мъже за тридневен отдих след четирите пълни работни седмици, беше отбит на страничен коловоз, за да премине товарният влак на север. Чакаха да изкачат завоя „Диамантения каньон“, стръмна серпентина на осемдесет километра южно от Тунел 13. Отбивката беше вдълбана в стената на каньона, в подножието на стръмен склон, а серпентината предлагаше ясна гледка към коловоза, минаващ успоредно високо над тях. Това, което видяха малко по-късно мъжете, щеше да ги терзае цял живот.

Локомотивът, теглещ дълъг низ от товарни вагони и платформи, беше тежък „Консолидейшън“ 2-8-0, катерещ планините боен кон с осем двигателни колела. На този лек наклон, всечен в склона на каньона, лостовете, които свързваха колелата, се движеха с бясна бързина на скорост от близо 65 км/ч. Един дори подхвърли на дремещия си приятел:

— Хвърчи, все едно че старият Хенеси е сложил ръка на дросела.

Късите предни колела на ходовата част на машината 2-8-0, предотвратяващи люшкането при такава скорост, изстъргаха на острата извивка. Машинистът познаваше трасето на отсечката като опакото на ръката си и точно на този завой на ръба на Диамантения каньон не искаше да чуе стърженето на разхлабена релса.

— Никак не ми харесва този шум — понечи да каже на огняря си. В следващата милисекунда, много преди да е успял да довърши изречението си, още по-малко — да дръпне назад лоста на дросела, предното задвижващо колело на сто и двайсеттонния локомотив удари разхлабената релса. Релсата се отдели от траверсите със силен трясък.

Освободени от дървените траверси, които ги държаха здраво на разстояние от 1,40 м., релсите се разтвориха. Всичките четири задвижващи колела на външната страна на завоя изпаднаха от стоманата и локомотивът се понесе право напред на скорост от 65 км/ч. пръскайки натрошен камък, нацепено дърво и счупени клинове.

За мъжете, които гледаха от работническия влак, отбит в подножието на каньона, изглеждаше, все едно че връхлитащият отгоре товарен влак е придобил свой разум и е решил да полети. Години по-късно оцелели щяха да се кълнат, че е прелетял удивително дълъг път, преди гравитацията да се наложи. Няколко от тях откриха религията, убедени, че господ се е намесил, та композицията да изхвърчи достатъчно далече и по-голямата й част да прескочи работническия влак, когато се изсипа от планината. В момента обаче, когато вдигнаха очи при ужасния грохот, видяха локомотив „Консолидейшън“ 2-8-0, откъснал се от ръба на стръмнината и търкалящ се право към тях с петдесет багажни вагона и платформи, който пометоха дърветата и канарите по склона като дълъг черен камшик.

Повечето запомниха шума. Започна като гръмотевица, усили се като грохот на лавина и завърши, сякаш часове по-късно, с рязък, разкъсващ ушите трясък на стомана и дърво, изсипващи се върху спрелия работнически влак. Никой не забрави страха.

 

 

Айзък Бел се озова на местопроизшествието само след няколко часа.

Телеграфира на Хенеси, че аварията най-вероятно е случайна. Не съществуваше никакво доказателство, че Саботьора е пипал релсите. Разбира се, тежкият „Консолидейшън“ до такава степен беше разбил мястото, откъдето беше излязъл от коловоза, че беше невъзможно да се различи със сигурност дали клиновете са били избити преднамерено, или релсата се е разхлабила случайно. Но педантично подредените доклади на железопътната полиция на „Южен Пасифик“ показваха, че патрули на коне и дрезини са обхождали района. Бел заключи, че саботьорът едва ли е могъл да се доближи достатъчно, за да удари участъка в Диамантения каньон.

Вбесен от това, че произшествието е разстроило работната му сила, Хенеси изпрати Франклин Мауъри, цивилния инженер, когото беше извлякъл от пенсия, за да построи моста на каньона Каскейд, да огледа мястото на аварията. Мауъри изкуцука покрай разбития коловоз, подпрян тежко на рамото на очилатия си асистент. Беше приказливо старче — роден, както каза на Бел, през 1837 г., когато президент все още бил Андрю Джаксън. Каза, че присъствал, когато железницата за първи път свързала източната и западната линии при Промонтъри пойнт, Юта, в 1869 г.

— Преди близо четирийсет години. Времето лети. Трудно ми е да повярвам, че в онзи ден бях дори по-млад от този непрокопсаник, който сега ми помага да вървя.

Старчето потупа свойски по ръката асистента си. Ерик Соарес, чиито очила в телена рамка, къдрава тъмна коса, изразителни очи, широко чело, тясна брадичка и тънки, намазани с восък извити нагоре мустаци му придаваха вид повече на поет или художник, отколкото на инженер, отвърна с хитра усмивка.

— Как смятате, господин Мауъри? — попита Бел. — Случайна злополука ли е било?

— Трудно е да се каже, синко. Траверсите са натрошени като подпалки, не е останало нито едно парче, достатъчно голямо, за да се регистрират следи от инструмент. Клиновете са огънати или прекършени на две. Напомня ми за едно дерайлиране, което видях през 1883 г. Композиция пътнически вагони, спускаща се от Хай Сиера. Задните вагони се бяха нанизали един в друг както онзи служебен там се е забил в товарния.

Високият детектив и двамата инженери погледнаха мрачно служебния вагон, натикан в товарния като в припряно натъпкан куфар.

— Какво ще докладвате на господин Хенеси? — попита Бел.

Мауъри сръга с лакът асистента си.

— Какво ще му кажем, Ерик?

Соарес свали очилата си, озърна се с късогледите си очи, а след това клекна и огледа внимателно една траверса, разцепена от задвижващо колело на локомотива.

— Както казахте, господин Мауъри. И да са извадили клинове, не са останали следи от инструмент.

— Но не мисля, че старецът ще иска да чуе, че халтавата поддръжка е причината, нали, Ерик?

— Прав сте, господин Мауъри — отвърна Ерик с нова лукава усмивка. Приятелството им, забеляза Бел, изглежда се дължеше на това, че Мауъри се държеше, все едно че е чичо, а Соарес — любимият му племенник.

— Нито ще го зарадват разсъждения, че бързото строителство би могло да доведе до слабост, избила под бързо движещ се локомотив, нали, Ерик?

— Да, господин Мауъри.

— Компромисът, господин Бел, е същината на инженерството. Отстъпваме нещо, за да спечелим друго. Строим ли прекалено бързо, получаваме паянтова конструкция. Строим ли прекалено педантично, никога не свършваме работата.

Ерик се изправи, сложи отново очилата си и подхвана приказките на стария.

— Ако строим толкова здраво, че никога да не поддаде, рискуваме да го направим прекалено тежко. Ако строим леко, може да го направим прекалено слабо.

— Ерик е металург — засмя се Мауъри. — Като стана дума за същината. Знае четирийсет вида стомана, които дори не съществуваха по мое време.

Бел все още гледаше нанизания в товарния, служебен, когато му хрумна любопитна идея. Тези мъже бяха инженери. Разбираха как се правят нещата.

— Възможно ли е да се направи рапира, която отначало е къса и се удължава?

— Моля?

— Говорехте за нанизване и за стомана, и се зачудих дали е възможно острието на сабя да се прибира телескопично в себе си, а след това да се разпъва, за да се удължи.

— Като сгъваема сценична сабя ли? — попита Мауъри. — Когато изглежда, че актьорът е пронизан, но острието всъщност се сгъва в себе си?

— Само че това няма да се сгъне. Ще прониже.

— Ти какво ще кажеш, Ерик? Учи металургия в Корнел. Би ли могъл да направиш такова оръжие?

— Всичко може да се направи, ако ти платят — отвърна Ерик. — Но ще е трудно да се направи здраво.

— Достатъчно здраво, за да се прониже човек?

— Може да е достатъчно здраво, за да пробие. Достатъчно, за да прониже плът. Но не би издържало на страничен удар.

— Страничен удар?

Мауъри обясни.

— Ерик има предвид, че няма да издържи на странично отбиване в реална фехтовка срещу истинска сабя.

— Аха. Рязък удар за избиване на противниковото оръжие.

— Правиш компромис със здравината в полза на компактността. Две или три къси свързани парчета стомана не може да са силни колкото една дължина. Защо питате, господин Бел?

— Беше ми интересно какво би било да направиш нож, който се превръща в сабя.

— Изненадващо за типа откъм острия край — каза сухо Мауъри.

Мостостроителят огледа за последен път и се изправи, подпирайки се на ръката на Ерик.

— Да си ходим, Ерик. Няма смисъл да се бавим повече тук. Ще докладваме на стареца точно каквото господин Бел докладва. Точно каквото старецът не иска да чуе. Дявол знае какво всъщност е станало. Но не намерихме доказателство за саботаж.

Когато Мауъри докладва, ядосаният Озгуд Хенеси попита с тих заканителен глас:

— Машинистът убит ли беше?

— Само драскотина. Трябва да е най-щастливият жив локомотивен машинист.

— Уволнете го! Щом не е радикален саботаж, прекалената скорост е причинила аварията. Ще покаже на хората, че няма да търпя безразсъдни машинисти да излагат живота им на риск.

Но уволняването на машиниста с нищо не успокои наплашените работници, наети да довършат отсечката Каскейд. Все едно им беше дали злополуката е случайна или дело на саботьор. Освен това бяха склонни да вярват, че Саботьора е ударил отново. Полицейски шпиони донесоха, че в лагера се говори за стачка.

— Стачка! — повтори вбесеният Хенеси. — Плащам им възможно най-високо. Какво още искат, по дяволите?

— Искат да се приберат по домовете си — обясни Айзък Бел. Следеше отблизо настроението на хората с помощта на оперативни агенти под прикритие в закусвални и барове, а и лично ги посещаваше, за да прецени въздействието на нападенията на Саботьора над работната сила на „Южен Пасифик“. — Страх ги е да се возят на работническия влак.

— Безумие. Трябва да пробия последния тунел до моста.

— Казват, че отсечката е станала най-опасната линия в Запада.

По ирония на съдбата Саботьора беше спечелил този рунд, преднамерено или неволно.

Старият мъж отпусна глава в ръцете си.

— Боже в небесата, къде ще намеря хиляда души с идващата зима? — Вдигна очи и го изгледа ядосано.

— Хванете водачите им. Натикай няколко в затвора. Другите ще се вразумят.

— Може ли да предложа по-продуктивен курс? — запита Бел.

— Не! Знам как да смажа една стачка. — Обърна се към Лилиан, която го наблюдаваше напрегнато. — Повикай ми Джетро Уат. И телеграфирай на губернатора. Искам войска тук утре сутринта.

— Сър — намеси се Бел. — Току-що дойдох от лагера. Обзет е от страх. Полицията на Уат в най-добрия случай ще предизвика безредици, а в най-лошия ще накара много хора да се разбягат. С армия нещата ще станат още по-зле. Не можете да искате прилична работа от уплашени хора. Но можете да се опитате да облекчите страха им.

— Какво имаш предвид?

— Доведете Джетро Уат. Доведете с него петстотин полицаи. Но ги поставете да патрулират линиите. Покрийте я, докато стане ясно, че вие, а не Саботьора, контролирате всяка педя по трасето оттук до Тунел 13.

— Изобщо няма да се получи — отвърна Хенеси. — Няма да мине пред онези агитатори. Те просто искат да стачкуват.

Лилиан най-после се намеси.

— Направи го, татко.

И старецът го направи.

След един ден всеки километър по трасето се охраняваше и всеки километър беше огледан за разхлабени релси и заровени експлозиви. Също както в Джърси сити оперативните на Ван Дорн бяха арестували всевъзможни криминални типове, докато търсеха съучастниците на Саботьора. В същото време, докато търсеха знаци за саботаж, железопътните екипи откриха няколко слаби места по трасето и ги ремонтираха.

Бел се качи на кон и обиколи трийсетте километра на линията. Върна се с локомотив, доволен, че тази най-нова отсечка се бе превърнала от най-опасната в най-добре поддържаната зона на Запад, и най-охраняваната.

 

 

Саботьора караше търговски фургон, теглен силни мулета. Имаше кърпено и протрито платнище изпънато на седем халки. Под платнището имащ котли и тигани, вълнен плат, сол, буре със свинска мас и друго, с опаковани в слама китайски сервизи. Под стоката се криеше два метра и половина дълга, 25 на 30 см широка, наскоро издялана от планинска ела железопътна траверса.

Търговецът беше мъртъв, съблечен до голо и хвърлен от един склон. Беше висок почти колкото Саботьора и дрехите му прилягаха сравнително добре. Дупката, изровена по дължината на четвъртитата греда, беше запълнена с динамит.

Саботьора караше по коларски път, възникнал навярно като индианска пътека много преди да се построи железопътната линия, а още по-преди вероятно е бил пътечка, отъпкана от планинските сърни. Макар да беше стръмен и тесен, пътят безпогрешно следваше най-леките склонове в суровия планински район. Повечето отдалечени едно от друго селища, през които минаваше, бяха изоставени. Които не бяха, отбягваше. Бедните им жители можеха да познаят фургона и да се зачудят какво е станало със собственика му.

Тук и там пътят пресичаше новата линия, предлагайки възможност да преведе фургона по траверсите. Но всеки път, щом се доближеше до линията на отсечката, виждаше патрули — полицаи на коне и в дрезини. Планът му беше да изкара фургона на траверсите нощем в края на някой дълбок каньон и да заменя някоя монтирана на място траверса със своята, заредена с експлозив. Но късния следобед, когато склоновете помръкнаха, се принуди да признае, че планът му няма да успее.

В предохранителните мерки ясно се виждаше ръката на Айзък Бел и Саботьора отново изруга на ум убийците, които бе наел в Роулинс и които се бяха издънили. Но ругатните и съжаленията нямаше да променят факта, че не можеше да рискува да изкара фургона на линията заради зорките патрули. Трасето беше тясно. Повечето представляваше стръмна скала от едната страна и дълбок пропад от другата. Ако се натъкнеше на патрул, нямаше къде да скрие фургона, а в повечето случаи и да го изкара от релсите.

Чамовата траверса тежеше 90 кг. Тегличът за клинове, който му трябваше, за да освободи съществуващата, тежеше девет. Можеше да се сгъва като лост, за да прокопае баласта, но не можеше с него да набие клинове, тъй че му трябваше и чук, който тежеше още пет кила и половина. Беше силен. Можеше да вдигне сто килограма. Можеше да вдигне чамовата греда, чука и вързания за него лост, и да ги метне на рамо. Но колко километра можеше да ги носи?

Докато смъкваше гредата от фургона, му се стори по-тежка, отколкото си го беше представял. За щастие не беше натопявана в дестилати от въглищен катран, иначе дървото щеше да е поело още петнайсетина килограма от тъмната течност.

Саботьора подпря траверсата на един телеграфен стълб и завърза с въже теглича и чука към нея. След това откара фургона зад няколко дървета недалече от железопътния коловоз. Двете мулета застреля с деринджъра си, като опря дулото в черепите им, за да приглуши изстрелите, в случай че наблизо има патрул.

Бързо се върна при линията и наклони голямата тежест на рамото си. След това изправи крака и тръгна.

Грубото дърво жулеше през палтото и той съжали, че не взе одеяло от фургона да омекоти допира до рамото му. Започна като тъпа болка. Бързо се изостри и навлезе дълбоко. Режеше в мускула на и стържеше в кокала. Само след по-малко от километър пареше като огън. Дали да не остави траверсата и да изтича обратно до фургона и да вземе одеяло? Но тогава патрулите на Бел можеха да я намерят лежаща до релсите.

Краката на Саботьора вече се бяха уморили. Коленете му затрепериха. Но треперенето в коленете и ужасната болка в рамото скоро бяха забравени, докато тежестта притискаше костите на гръбнака му и изцеждаше нервите му. Нервите излъчваха усещане за парене в краката му, изстрелваха остра болка през бедрата и прасците му. Питаше се дали ако остави траверсата и спре да почине, ще може да я вдигне отново. Докато обмисляше риска, решението дойде само.

Беше носил траверсата около километър и половина, когато видя меко сияние горе в небето. Скоро стана по-ярко. Фар на локомотив, който се приближаваше бързо. Вече можеше да го чуе над учестения си дъх. Трябваше да се махне от релсите. Наблизо имаше дървета. Заслиза пипнешком в тъмното надолу по склона и навлезе в горичката. Фарът хвърляше влудяващи снопове светлина и сенки. Продължи още навътре, а след това коленичи внимателно и наведе масивната траверса, докато краят й се опря на земята.

Облекчението от това, че беше смъкнал тежестта, беше неописуемо. Другият край на траверсата опря на едно дърво. После се смъкна на земята и се изпъна върху боровите иглички, за да отдъхне. Локомотивът стана още по-шумен и премина с грохот, теглейки влак, който дрънчеше с особения писклив звук на празни вагони. Мина твърде бързо. Много скоро трябваше отново да стане, да наклони съкрушителната тежест и с усилие да се изкатери отново нагоре до релсите.

Петата на ботуша му се закачи на главата на релсата, докато се опитваше да стъпи между линиите. Залитна наред и падна по очи. Помъчи се да запази равновесие, но докато издърпваше стъпалата си, тежестта го затисна надолу и той се завъртя в паника, за да се измъкне изпод траверсата. Но тежестта беше твърде голяма, за да се издърпа напълно. Ударът на тежкия чук се стовари в ръката му и той изрева от болка.

Паднал по лице на железопътното платно, издърпа ръката си изпод траверсата, коленичи като в молитва, надигна я на ожуленото си рамо, изправи се и продължи напред. Мъчеше се да брои стъпките си, но скоро загуби броя им. Имаше да извърви осем километра. Но нямаше представа докъде е стигнал. Започна да брои траверсите. Сърцето му изстина. На всеки километър и половина от коловоза имаше близо три хиляди траверси. След сто имаше чувството, че ще издъхне. След петстотин беше почти смазан от осъзнаването колко е далеч от целта си.

Умът му започна да се разсейва. Представи си, че носи траверсата чак до Тунел 13. През каменната планина, чак до моста на каньона Каскейд.

„Аз съм героят инженер!“

Замаян, смехът му излезе на болезнен хлип. Усети, че губи контрол над себе си. Трябваше да отклони мислите си от болката и от страха, че няма да може да продължи.

Насочи ума си към ранния си курс по математика и инженерство. Структурата — физиката, която караше един мост да стои или да падне. Подпори. Връзки. Опорни стълбове. Носещи греди. Укрепващи греди. Променливи тежести. Статични тежести.

Законите на физиката диктуваха разпределението на тежестта. Законите на физиката казваха, че не може да носи траверсата нито стъпка повече. Изтласка тази лудост от ума си и вместо това се съсредоточи на движения във фехтовката, лекия, въздушен замах на сабя.

— Нападай — каза си на глас. — Удар. Замах. Париране. Рипост. Финт. Двоен финт. — Продължаваше напред, а тежестта мачкаше костите му на пихтия. Атака. Удар. Замах. Париране. Намеси се немският. Изведнъж усети, че ломотеше инженерните термини от студентските си дни. После викаше на езика на Хайделберг, когато се учеше да убива. Angriff. Battutaangriff. Ausfall. Parade. Doppelfinte. Представи си, че някой мърмори в ухото му. Атака: Angriff. Удар: Battutaangriff. Замах: Ausfall. Париране: Parade. Двоен финт: Doppelfinte. Някой, когото не можеше да види, тананикаше глухо. Звукът стана пронизителен. Вече го чуваше точно зад себе си. Обърна се рязко и тежестта на траверсата едва не го събори. По релсите блесна ярка светлина. Полицейски патрул се приближаваше на почти безшумна дрезина.

Вляво от него се издигаше стръмна скална стена. Отдясно планинският склон пропадаше рязко. По-скоро усети, отколкото видя стръмния пропад. Рехавите корони на пронизващите мрака малки дървета издаваха, че можеше да е поне шест метра дълбок. Нямаше избор. Дрезината беше почти отгоре му. Пусна гредата през ръба и скочи след нея.

Чу как траверсата се удари в дърво и откърти ствола му. След това се блъсна в жилав дънер и ударът изкара въздуха от дробовете му.

Тананикането в ушите му заглъхна. Дрезината горе забави. За негов ужас копоите спряха. Чу мъжки говор на пет метра над главата си и видя светлини на електрически фенерчета и ацетиленови лампи. Слязоха. Чу скърцането на ботушите им по каменния баласт, щом закрачиха по железопътното платно и лъчите на фенерите им засвяткаха горе. Някой извика. Тръгнаха толкова внезапно, колкото се бяха появили. Дрезината затрака и скоро заглъхна, оставяйки го на пет метра долу по стръмния склон в тъмното.

Пипнешком затърси траверсата, изгърбен и забивайки петите на ботушите си в каменистия склон. Надуши миризмата на борова смола и я проследи до прекършеното дърво. Няколко стъпки по-надолу се блъсна в четвъртития край на траверсата. Опипа за инструментите си. Все още бяха вързани за нея. Погледна нагоре по склона. Ръбът на железопътното платно се извисяваше над него.

Как щеше да се изкачи горе, носейки траверсата?

Наклони единия й край, пъхна рамото си под нея и се изправи с усилие.

Всеки километър, който беше изминал дотук, всяко измъкване, това не означаваше нищо. Това беше истинското изпитание: да се изкачи обратно до насипа. Беше само шест метра, но всяка стъпка нагоре, все едно че беше километър. Съчетанието от тежестта, която носеше, и разстоянието, което беше изминал, както и стръмнината на склона му изглеждаха непреодолими.

Докато силата му отпадаше, виждаше как мечтите му за богатство и власт гаснеха пред очите хлъзна се и падна, после отново се вдигна с усилие. Само ако беше успял да убие Айзък Бел. Започна да осъзнава, че се бореше повече с Бел, отколкото траверсата, с отсечката и с „Южен Пасифик“.

Кошмарът от това, че Бел го спира, му даде сила да се изправи отново. Педя по педя нагоре, стъпка по стъпка. Атака: Angriff. Удар: Battutaangriff. Замах Ausfall. Париране: Parade. Двоен финт: Doppelfinte. Падна два пъти. Два пъти се вдигна. Стигна до горе и продължи напред. И до деветдесет да доживееше, никога нямаше да забрави това убийствено катерене.

Ударите на сърцето му ставаха все по-силни и по-силни, толкова силни, че накрая осъзна, че не можеше да е сърцето му. Локомотив? Замръзна насред коловоза, объркан и отчаян. Не беше нов патрул. Гръм? Блесна мълния. Чуваше грохота на гръм. Заваля студен дъжд. Беше изгубил шапката си. Дъждовна вода потече по лицето му.

Саботьора се изсмя.

Дъждът щеше да намокри патрулите, да ги подгони да се скрият на сухо. Започна да се смее неистово. Дъжд вместо сняг. Нивото на реките се вдигаше, но линиите нямаше да се блокират от сняг. Озгуд Хенеси сигурно се радваше. Толкова с експертите, които предсказваха ранна зима. Президентът на железопътната компания се беше отказал от метеоролозите и дори беше платил на един индиански шаман да му предскаже времето, а той каза на Хенеси, че тази година снегът щеше да закъснее. Дъжд вместо сняг означаваше повече време да се дострои линията.

Саботьора намести тежката траверса на рамото си и извика високо:

— Никога.

Мощна мълния огря всичко наоколо в зловещо бяло.

Линиите завиха рязко, долепени за тесния изкоп. Гледката долу беше зашеметяваща с кипналата река на дъното на дълбокия каньон. Това беше мястото. Саботьора пусна дебелата греда, разхлаби въжето, дето държеше инструментите, изтръгна клиновете от двете страни на монтирана траверса и грижливо ги подреди настрани. След това разрови с лоста натрошените камъни. Изгреба ги изпод траверсата и ги разстла внимателно, за да се затъркалят надолу.

След като разкопа баласта, избута с лоста траверсата под релсите. После наби на нейно място чамовата дъска с динамита и загреба отново каменния баласт под нея. Накрая наби осемте клина. След като я закрепи здраво под релсите, постави спусъка — дълъг пирон, вклинен под релсата в дупка, изровена в траверсата.

Пиронът се намести в дървото на два и половина сантиметра над фулминатно-живачния детонатор. Беше го изчислил внимателно, набивайки сто гвоздея, за да измери силата, така че всеки патрул, който крачеше по релсите или се возеше в дрезина, да не можеше да затисне пирона достатъчно дълбоко и да взриви експлозива. Само пълната тежест на локомотив можеше да задейства детонатора.

Остана една последна тежка задача. Върза инструментите си за извадената траверса, наклони я на рамото си и се надигна с треперещи крака. Дотътри се на около половин километър от капана, който беше поставил и избута траверсата със сечивата надолу по стръмнината, където никой патрул нямаше да я види.

Залиташе от умора, но сърцето му бе изпълнено с ледена решимост.

Беше осакатил отсечката с динамит, взрив и огън.

Беше разтърсил до основи могъщата „Южен Пасифик“ с дерайлирането на експрес „Коустлайн“.

Какво от това, че Бел беше извъртял нападението му в Ню Йорк в полза на Хенеси?

Саботьора вдигна лице към бушуващото небе и остави дъждът да го пречисти. Изтрещя гръм.

— Мой е! — изрева той в отговор. — Тази нощ го спечелих.

Щеше да спечели последния рунд.

Никой на работническия влак нямаше да оцелее, за да довърши Тунел 13.