Клайв Къслър
Ударна вълна (9)

7.

От остров Сиймор до сушата морето беше гладко и отразяваше като огледало. Скалистите планини се извисяваха над водата, която възпроизвеждаше снежните им наметала до най-малката подробност. На запад от островите морето се укротяваше от огромна армия плаващи айсберги, издигащи се над тъмносинята повърхност като заскрежени ветроходни кораби от минали векове. Наоколо не се виждаше нито един истински плавателен съд, никакво човешко творение не загрозяваше невероятно красивия морски пейзаж.

Те прелетяха над остров Дънди, намиращ се малко под най-крайната точка на полуострова. Право пред тях Муди Пойнт се извиваше към Опасните острови като костеливия пръст на старата дама, сочещ поредната й жертва. Спокойните води свършваха недалеч от бреговата ивица. Оттам нататък морето изведнъж се превръщаше в плътна маса от дълги вълни с бели гребени, прииждащи от протока Дрейк — беше все едно да излезеш от топла, уютна стая и да се озовеш навън сред буря. Неочаквано излезе силен вятър и залюшка вертолета като локомотив играчка, обикалящ с бясна скорост по релсите на макета.

Показаха се върховете на трите опасни острова, чиито скалисти скатове стърчаха от вода, която се гърчеше и блъскаше в подножието им. Стените им бяха толкова стръмни, че дори морските птици не можеха да стъпят здраво върху тях. Те се извисяваха над морето с гневно презрение към вълните, които се разбиваха в твърдата им основа със скорострелни взривове от пяна и пръски. Явно, базалтовата формация беше изключително устойчива, тъй като яростната атака на обезумялото море в продължение на милиони години слабо й бе повлияла.

Гладките стени завършваха с отвесни върхове, по които нямаше равни места по-широки от обикновена масичка за кафе.

— Никой кораб не би издържал дълго сред този хаос — отбеляза Пит.

— Няма и плитчини край тия островърхи скали — добави Джордино. — Като че ли само на един хвърлей от подножието им водата вече достига дълбочина сто фатома.

— Според морските карти тя е дълбока хиляда метра на по-малко от три километра от тях.

Те предприеха кръг над първия остров от веригата — противна, потискаща маса от грозни скали, разположени сред пенеща се ярост. По повърхността на измъченото море не се виждаха плаващи останки от кораб. Докато вертолетът прелиташе над канала, разделящ този остров от съседния, двамата не откъсваха поглед от силното мъртво вълнение с бели зайчета, което напомни на Пит за река Колорадо, която пролет течеше пълноводна през Големия каньон. Никой капитан на кораб не би бил толкова луд, че да мине през това място, широко не повече от траекторията на оръдеен изстрел.

— Виждаш ли нещо? — попита Пит, докато с мъка овладяваше вертолета в непредвидимия вятър, който се опитваше да го запокити във високо извисяващите се скали.

— Нищо освен разпенена водна маса, която би привлякла само състезател по кану-каяк.

Пит завърши кръга и снижи хеликоптера към третия и най-външен остров. Той изглеждаше мрачен и зловещ и изискваше изненадващо малко въображение, за да бъде оприличен по формата на върха му на обърнато нагоре лице в профил, досущ като това на дявола — с тесни очи, с две малки скални издатини като рога и заострена брадичка под самодоволно усмихнати устни.

— Ето това наричам аз противна гледка — каза Пит. — Интересно, как ли е името му.

— На картата островите не са обозначени с отделни имена — поясни Джордино.

След малко Пит извъртя вертолета успоредно на обливаната от вълните верига от високи скали и започна да кръжи над голите острови. Изведнъж Джордино се напрегна и се вторачи през предното стъкло.

— Виждаш ли онова там?

Пит отмести за миг поглед от внушителния сблъсък между вода и скали към мястото, което сочеше Джордино.

— Не виждам плаващи останки.

— Не гледай във водата, а зад онова високо било право пред теб.

Пит огледа причудливата скална формация, която се разклоняваше от основната верига и навлизаше в морето като построен от човешка ръка вълнолом.

— Онова петно бял сняг зад билото ли?

— Това не е никакво снежно петно — заяви категорично Джордино.

Пит изведнъж разбра какво е.

— Да, сега го разпознах! — възкликна той с нарастваща възбуда.

Обектът на вниманието им беше гладък, бял, с форма на триъгълник с отрязан връх. Горният му ръб беше черен, а от едната страна се виждаше нещо като емблема.

— Комин на кораб! А на четирийсет метра от него стърчи антенната мачта. Имаш зорък поглед, друже.

— Ако това е „Полар Куин“, значи се е блъснал в скалите оттатък разклонението.

Оказа се, че е зрителна измама. Когато прелетяха над естествения вълнолом, прорязващ морето, ясно видяха, че туристическият кораб се носи непокътнат по повърхността на цели петстотин метра от острова. Беше невероятно, но по него нямаше и драскотина.

— Все още е цял-целеничък! — извика силно Джордино.

— Но не за дълго — отбеляза Пит, схващайки веднага бедственото положение.

„Полар Куин“ описваше широки кръгове, а румпелът му като че ли бе прехвърлен докрай на десния борд. Когато Пит и Джордино се озоваха над кораба, на него му оставаха по-малко от трийсет минути, преди последната му дъга да го докара до сблъсък със стръмните скали, които щяха да разбият корпуса му и да пратят всеки един на борда в дълбоките ледени води.

— На палубата има човешки тела — съобщи със сериозен тон Джордино.

Едни лежаха на пода на капитанския мостик, други — върху палубата за слънчеви бани, близо до кърмата. Един „Зодиак“, все още вързан за стълбата, се влачеше отзад върху вълните. На дъното му имаше две тела. Фактът, че всички бяха покрити с тънък слой от сняг и лед, говореше ясно, че сред тях няма живи.

— Още две завъртания и ще се бухне в скалата — обади се отново Джордино.

— Трябва да слезем на кораба и по някакъв начин да променим посоката му.

— Изключено е в този вятър — възрази Джордино. — Единственото открито пространство е покривът на жилищните помещения на палубата на мостика. Такова кацане крие опасности и на мен не ми се ще да пробвам. Намалим ли скоростта, за да закръжим, преди да се спуснем, ще владеем управлението толкова, колкото и една шумка. Достатъчно ни е едно внезапно хлътване надолу и ще свършим в бъркотията под нас.

Пит откопча предпазния си колан.

— Тогава ти карай возилото, а аз ще се спусна по лебедката.

— Има хора и в усмирителни ризи, които не са толкова луди. Вятърът ще те заподхвърля като кукла на конци.

— Знаеш ли друг начин за качване на борда?

— Само един. Но той не се одобрява от „Списание за домакинята“.

— Спускането върху бойния кораб по време на аферата „Виксън“ — спомни си Пит.

— Още един случай, в който извади страхотен късмет — рече Джордино.

Пит не прояви никакво съмнение — корабът щеше да се блъсне в скалите. Разцепеше ли се дъното му, той щеше да потъне като тухла. Винаги съществуваше вероятност някой да е оцелял след този мор, както бе станало с Мейв и туристите в пещерата. Студената жестока истина повеляваше, че труповете трябва да бъдат изследвани, с надеждата да се установи причината за смъртта. Ако имаше и най-малкият шанс да бъде спасен „Полар Куин“, Пит трябваше да опита.

Той погледна Джордино и леко се усмихна.

— Време е да дадеш знак на смелото момче на трапеца.

 

 

Пит вече си бе сложил термично бельо, изработено от дебела изкуствена вълна, за да поддържа тялото му топло и да го предпазва от смразяващите температури. Нахлузи отгоре водолазен костюм с изолация, специална за полярните води. Неговото предназначение беше двойно. Първо, да го предпазва от ледения вятър, докато се спуска от кръжащия вертолет. И второ — да го поддържа жив в студената вода, докато бъде спасен, в случай че скочи по-рано или по-късно и не улучи кораба.

Той препаса бързо предпазен колан и пристегна минаващата под брадичката му каишка на тежкия скафандър с вградени телефонни слушалки и ларингофон. После погледна към пилотската кабина от отсека с лабораторните съоръжения на Ван Флийт.

— Добре ли ме чуваш? — попита той Джордино по малкия микрофон пред устните му.

— Не съвсем ясно в края на думите, но това ще се изчисти, след като се отдалечиш от смущенията от двигателя. А ти?

— Всяка твоя сричка отеква като камбанен звън — отвърна с шеговит тон Пит.

— Тъй като горната надстройка е задръстена от комина, предната мачта и цял куп електронни навигационни съоръжения, не мога да рискувам да те спусна в центъра й. Това трябва да стане или върху откритата носова част, или върху кърмата.

— Предпочитам палубата за слънчеви бани на кърмата. Носът също е претрупан с апаратура.

— Ще започна движение отдясно наляво веднага щом корабът се обърне и вятърът задуха странично — уведоми го Джордино. — Ще се приближа откъм морето и ще се опитам да се възползвам от по-тихата подветрена страна на скалите.

— Разбрано.

— Готов ли си?

Пит нагласи водолазната си маска и сложи ръкавици. Взе в едната ръка уреда за дистанционно управление на мотора на лебедката, обърна се и отвори страничната врата. Ако не беше облечен подходящо за силния щурм на полярен студ, щеше за секунди да се превърне в ледена шушулка. Той се наведе през люка и погледна надолу към „Полар Куин“.

Корабът описваше кръг и се приближаваше неумолимо към смъртта си. Само петдесет метра го деляха от критичната точка. Безкомпромисните скални стени на най-опасния от трите острова като че ли го приканваха към тях. Прилича на безгрижна нощна пеперуда, която спокойно и плавно лети към лапите на черен паяк, помисли си Пит. Вече нямаше много време. Корабът предприе последното си кръгообразно движение, което щеше да го блъсне в неподвижния обект. С него щеше да е свършено и по-рано, ако не бяха вълните, които, разбивайки се в стръмната скала, се оттегляха обратно и забавяха пътуването му към дъното.

— Намалявам скоростта — уведоми го Джордино, което значеше, че се готви да заеме позиция над кораба.

— Скачам — предупреди го Пит и натисна бутона, освобождаващ въжето. Когато то се разхлаби достатъчно, за да стигне до вратата, Пит прекрачи в пространството.

Пристъпът на вятъра го сграбчи и понесе тялото му извън долната част на хеликоптера. Над него перките на носещото витло тупкаха силно, а звукът на отходните газове от турбината проникваше през скафандъра и наушните му слушалки. Въртейки се в ледения въздух, Пит изпита същото чувство, каквото изпитва всеки скачач от височина след първото развиване на въжето. Той съсредоточи вниманието си в кораба, който приличаше на играчка, плаваща по синя водна повърхност недалеч под него. Надстройката му се уголемяваше все по-бързо и накрая изпълни почти цялото му полезрение.

— Вече съм почти над него — долетя в наушниците му гласът на Джордино. — Внимавай да не улучиш бордовия парапет, защото ще станеш на пух и прах.

Той говореше привидно спокойно, сякаш паркираше колата си в гаража, но в гласа му се долавяше напрежение, докато се мъчеше да поддържа стабилността на вертолета в мразовитите кръстосващи се ветрове.

— А ти гледай да не си разкървавиш носа в скалите — отвърна му Пит.

Това бяха последните думи, които си размениха. Оттук нататък всичко се вършеше инстинктивно. Пит се бе спуснал на около петнайсет метра под опашката на вертолета. Преборваше се с теглителната сила и инерцията, които го въртяха в кръг, използвайки разперените си ръце като криле и елерони на самолет. Почувства, че се смъква с още няколко метра, когато Джордино намали скоростта.

На Джордино му се струваше, че „Полар Куин“ разпенва водата с витлата си така, сякаш извършва обичайното си увеселително пътуване из тропика. Той намали притока на газ, доколкото му позволяваше смелостта. Още една степен и цялото управление щеше да принадлежи на ветровете. Използваше целия си опит в пилотирането, който бе натрупал през хилядите часове във въздуха, ако да бъдеш подхвърлян от променливия вятър можеше да се нарече пилотиране. Независимо от това, поддържаше ли сегашния си курс, щеше да успее да спусне Пит право в средата на палубата за слънчеви бани. По-късно той се кълнеше, че е бил подмятан и отклоняван от курса от ветрове, връхлитащи върху вертолета от шест посоки. От края на въжето на лебедката Пит се удивляваше на умението на Джордино да поддържа летателния апарат по права линия.

Черните скали се издигаха оттатък кораба, зловещи и заплашителни. Ако гледката имаше за цел да сплаши най-смелите морски капитани, то у Джордино тя наистина всяваше страх. Опасността да го подведе да се блъсне челно в стърчащите над повърхността скали не беше по-голяма от тази Пит да си направи погрешна сметка и да улучи ръба на кораба, та да строши кокалите си.

Те летяха към подветрената страна на острова. Ветровете започнаха да стихват — слабо, но достатъчно за Джордино да чувства, че държи здраво управлението на хеликоптера и на съдбата си. В един момент туристическият кораб се появяваше в полезрението му, в следващия — бялата надстройка и жълтият му корпус се загубваха под летателната машина. Тогава той не виждаше нищо друго освен покритата с лед скала, която се губеше от погледа му някъде във висините. Всеки път, когато рязко снижаваше вертолета във вертикална посока, се надяваше Пит да е далеч от скалата. Стръмните чукари, мокри от обливащите ги пръски от разбиващите се в тях вълни, сякаш го привличаха като магнит.

След малко той се озова над заледения планински гребен и в същия миг вятърът връхлетя върху него с пълна сила. Вертолетът се изправи на опашката си, перките на носещото витло заеха отвесно положение. Без да се старае да действа по-внимателно, Джордино мигом завъртя на заден ход вертолета до хоризонтално положение и отново застана над кораба, после хвърли бърз поглед през прозореца, за да зърне Пит.

Джордино не знаеше, а и не можеше да знае, че Пит бе откопчал предпазния си колан и бе скочил от височина само три метра точно в средата на открития плувен басейн на палубата за слънчеви бани. Дори от тази малка височина басейнът не изглеждаше по-голям от пощенска марка, но на Пит му се стори изкусителен като мекотата на купа сено. Той подгъна колене и разпери ръце, за да намали инерцията си. Нивото на водата в най-дълбокия край беше едва два метра и той цопна с висок плисък, изхвърляйки огромно количество вода върху палубата. Ходилата му, стегнати във водолазни ботуши, се удариха силно в дъното и той застина на място с прегърбена стойка.

С нарастващо безпокойство Джордино направи кръг над надстройката на кораба, продължавайки да търси с поглед Пит. Тогава извика силно в микрофона:

— Успя ли да скочиш благополучно? Обади се, приятел!

Пит размаха ръце и отговори:

— Тук съм, в плувния басейн.

Джордино се смая.

— Паднал си в басейна?!

— Имам основателна причина да остана тук — продължи с радостен глас Пит. — Отоплението все още е включено и водата е топла.

— Решително настоявам да закараш задника си на мостика — нареди му Джордино с напълно сериозен глас. — Корабът се намира на финалната права. След не повече от осем минути ще чуеш страхотен стържещ звук.

Пит не дочака второ подканване. Измъкна се от басейна и се затича с всички сили към стълбата в предната част. Капитанският мостик се намираше на по-горната палуба. Той взе по четири стъпала наведнъж, блъсна вратата на кормилната рубка и нахълта вътре. Един офицер лежеше на пода мъртъв, сграбчил с ръце основата на масата за морски карти. Пит хвърли бърз поглед на таблото с автоматичните навигационни системи. Загуби ценни секунди, докато открие цифровия монитор за контрол на курса. Жълтата лампичка посочваше, че електронният контрол е на ръчно претоварване. Той хукна обратно навън към дясното крило на мостика. То беше празно. Пит се обърна, прекоси тичешком кормилната рубка и излезе на лявото крило на мостика. На пода, в изкривени пози, лежаха други двама корабни офицери — побелели и замръзнали. Друго тяло, покрито с лед, стоеше на колене, надвесено над външното командно табло, с ръце застинали под страничната подпорка. Беше облечено с дебела шуба без отличителни знаци, но многото златни обшивки на фуражката му показваха несъмнено, че това е тялото на капитана.

— Можеш ли да пуснеш котвите? — долетя гласът на Джордино.

— Лесно е да се каже! — раздразнен отвърна Пит. — Освен това тук няма равно дъно. Вероятно стените на острова се спускат почти под прав ъгъл на дълбочина хиляда фатома. Скалата е толкова гладка, че лапите на котвите едва ли ще могат да се забият и захапят някъде.

От един поглед Пит разбра защо корабът в продължение на близо двеста километра поддържа прав курс и чак след това започва кръгово движение наляво. Златен медал на верижка се бе измъкнал изпод яката на дебелата куртка на капитана и висеше над командното табло. Всеки щурм на вятъра го разклащаше и в края на всеки замах той се удряше в един от коляновите лостове, които контролираха движението на кораба — част от електронна система, използвана от почти всички корабоводители на съвременни плавателни съдове при навлизане в пристанище. Накрая медалът бе ударил направляващия лост до полуляво положение и бе насочил „Полар Куин“ да се движи в спираловидни кръгове, приближаващи го все повече към Опасните острови.

Пит вдигна медала и разгледа надписа и лика на мъж, гравирани от едната страна. Това беше Свети Франсис от Паола — светецът закрилник на моряците и навигаторите. Свети Франсис се почиташе заради чудесата си при спасяването на моряци от гибел в морето. Жалко, че Свети Франсис не бе успял да спаси капитана, помисли си Пит, но все още имаше шанс да спаси кораба.

Ако не беше навременната поява на Пит — най-естественото от събитията — и необикновеното обстоятелство, че едно парченце метал се удряше в малък лост, хиляда и петстотин тонният кораб с всичките му пътници и екипажа, живи или мъртви, щеше да се разбие в непоклатимата скала и да потъне в леденото и безстрастно море.

— Не е лошо да побързаш — разнесе се тревожният глас на Джордино в наушните слушалки.

Пит се наруга, задето се бе застоял и хвърли бърз поглед, изпълнен със страхопочитание пред зловещите каменни стени, които като че ли се извисяваха до безкрайност към небето. Бяха толкова гладки и равни от вековното въздействие на вълните — сякаш гигантска ръка бе търкала повърхността им. Пенестите вълни, надигащи се на не повече от двеста метра от тях, се стоварваха с оглушителен шум върху надводната стръмна скала. Докато „Полар Куин“ скъсяваше разстоянието до нея, прииждащите вълни го блъснаха отстрани, в най-издутата му част, и избутаха корпуса още по-близо до гибелта. Пит изчисли, че след още четири минути корабът ще удари дясната си носова част в скалата.

Невъзпирани от нищо, безмилостните вълни се надигаха от дълбините на океана и се разбиваха в стръмната скала като взрив от голяма бомба. Побелялото море кипеше и хвърляше бели пръски като вряща в огромен дяволски казан синя вода. То се издигаше към върха на назъбения скалист остров, увисваше за миг там, после пропадаше надолу, образувайки обратна вълна. И тъкмо това обратно течение забавяше временно удара на „Полар Куин“ във веригата от високи скали, покрай които се движеше.

Пит се опита да отмести капитана от командното табло, но не можа да го помръдне. Ръцете му бяха здраво вкопчени в основата. Тогава той хвана тялото под мишница и напрегна всичките си сили, за да го повдигне. Разнесе се звук като при откъртване и Пит се досети какво става — замръзналата кожа на ръцете се отделяше от метала и освобождаваше капитана. Пит го избута настрани, намери хромирания лост, който направляваше кормилото, и го натисна докрай в канала, обозначен „НАЛЯВО“, за да увеличи ъгъла на завъртане и да отдалечи кораба от гибелта му.

Минаха около трийсет секунди, без да настъпи някаква промяна. После, мъчително бавно, носовата част започна да се завърта и отдалечава от огромните кипящи вълни. Но тази скорост съвсем не бе достатъчна. Един кораб не може да се завърти със същия радиус, с който се завърта едно полуремарке. На него му е нужен около километър, за да спре напълно, и много по-малко, за да извърши остър вътрешен завой.

Пит мигом реши да включи лявото корабно витло на заден ход и да завърти парахода по оста му, но му беше нужен всеки възел от инерцията на кораба, за да поддържа необходимата скорост през безпощадните вълни, а освен това съществуваше опасност кърмата да се извърти прекалено много надясно и да се блъсне в скалата.

— Няма да стане — предупреди го Джордино. — Вълните са го обсебили. По-добре скачай, докато все още имаш тази възможност.

Пит не му отговори. Продължи да оглежда непознатото му командно табло и тогава мерна лостовете, които направляваха тласкащите устройства на носа и кърмата. Видя също и дроселния команден блок, който свързваше таблото с двигателите. Пит стаи дъх и измести лостовете на тласкащите устройства наляво, а дроселите — докрай напред. Резултатът беше почти мигновен. Дълбоко долу, под палубите, оборотите на двигателите се увеличиха, сякаш невидима ръка ги завърташе. Пит тутакси се изпълни с облекчение, когато почувства пулсиращата вибрация на работещите двигатели под краката си. Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака и се надява на най-доброто.

Джордино гледаше отгоре със свито сърце. От удобното му за наблюдение място корабът като че ли изобщо не променяше посоката си. Ако се блъснеше в скалистия остров, Пит нямаше да успее да се измъкне. Да скочи в разпенената вода означаваше единствено напразна борба с невероятната сила на вълнуващото се море или най-малкото — трудна.

— Идвам да те взема — предупреди той Пит.

— Стой настрана — нареди му Пит. — Отгоре не може да се почувства, но турбулентността на въздуха в такава близост до бездната е пагубна.

— Направо е самоубийство да чакаш още. Ако сега скочиш, ще успея да те издърпам.

— По дяволите… — Пит спря насред изречението, обзет от ужас, когато една дълга пенеста вълна връхлетя странично върху „Полар Куин“ и се затъркаля върху него като лавина. В продължение на няколко дълги минути корабът като че ли се плъзгаше към скалата, все по-близо към невъобразимия хаос около нея. После отново се понесе напред, с ледоразбиващия си нос заровен под вълната, чийто пенест гребен стигаше почти до височината на мостика и хвърляше пръски, наподобяващи развята от вятъра конска грива. Корабът хлътна още по-дълбоко, сякаш пое пътя си към далечното дъно.