Клайв Къслър
Ударна вълна (28)

26.

За първи път от два месеца насам Пит седеше зад бюрото в кабинета си, гледаше разсеяно и въртеше между пръстите си водолазен нож „Сий Хок“, който използваше за отваряне на писма. Мълчеше и чакаше отговор от седналия срещу него адмирал Сандекър.

Беше пристигнал във Вашингтон рано тази сутрин — неделя и отиде направо в безлюдното здание на главната квартира на НЮМА, където остана шест часа, за да напише подробен доклад за откритията си на остров Кунгхит, включвайки в него и предложенията си за това, как да се подходи с подводните акустики. От доклада обаче не можеше да се добие истинска представа за тежките му изпитания през последните няколко дни. Накрая той се примири и реши да остави на други, по-компетентни от него, да се занимават с проблема и да излязат със съответните заключения.

Той се завъртя със стола си и се загледа през прозореца в река Потомак. Пред очите му изплува образът на Мейв, застанала на палубата на „Айс Хънтър“, с изписани по лицето й страх и отчаяние. Кипна от яд при мисълта, че я бе изоставил. Беше сигурен, че Дирдри й е казала при срещата им на борда на „Айс Хънтър“ за отвличането на децата й от баща й. Мейв е поискала да сподели с единствения човек, комуто е имала вяра, а ето че той, Пит, не успя да изслуша мъката й. Той не бе писал за това в доклада си.

Сандекър затвори папката с доклада му и я остави на бюрото на Пит.

— През страхотни перипетии си преминал. Цяло чудо е, че не са те убили.

— Помогнаха ми много добри хора — отвърна сериозно Пит.

— Направил си всичко, което е зависело от теб. Заповядвам на теб и Джордино да си вземете десет дни почивка. Върви си вкъщи и си човъркай твоите антични коли.

— От моя страна няма възражения — каза Пит, масажирайки синините по горната част на ръцете си.

— Съдейки по това, че си се отървал на косъм, явно, че Дорсет и дъщерите му не си поплюват.

— Всички, с изключение на Мейв — рече с тих глас Пит. — Тя е черната овца в семейството.

— Знаеш ли, тя май че работи с Рой ван Флийт в биологическия отдел на НЮМА.

— Върху влиянието на ултразвука върху морския свят, да, знам.

Сандекър се вгледа в Пит, изучавайки всяка черта на сбръчканото му от вятъра и слънцето, но все още младеещо лице.

— Можем ли да й се доверим? Не е изключено да предава данните от нашите разкрития на баща си.

В зелените очи на Пит не се забеляза и следа от лукавство, когато заяви:

— Мейв няма нищо общо със сестрите си.

Сандекър долови неохотата му да обсъжда Мейв и смени темата.

— Като спомена сестрите й, Будика Дорсет не ти ли подсказа с нещо защо баща й възнамерява да прекрати операциите си след няколко седмици?

— С абсолютно нищо.

Сандекър замислено завъртя пурата между пръстите си.

— Тъй като нито една от минните собствености на Дорсет не са на американска територия, няма скорострелни начини да се сложи край на убийствата.

— Затвори ли се една от четирите мини, убийствената сила на звуковите вълни ще намалее — поясни Пит.

— Ако не получим заповед за навлизане с ескадра бомбардировачи, каквато президентът няма да издаде, ръцете ни са вързани.

— Не може да няма международен закон, който да не се прилага за убийства по море — възрази Пит.

Сандекър поклати глава.

— За случай като този — няма. Липсата на международна организация за стриктно спазване на законите е в полза на Дорсет. Остров Гладиатор принадлежи изцяло на семейството, а да бъдат убедени руснаците да затворят мината край Сибир, ще отнеме най-малко година, че и повече. Същото се отнася и за Чили. Докато Дорсет дава подкупи на високопоставени правителствени служители, мините му ще работят.

— Остават канадците — не се предаваше Пит. — Ако на техните моторизирани полицаи им се даде пълна свобода на действие, те още утре ще отидат да затворят мината на остров Кунгхит, тъй като Дорсет използва нелегални емигранти за робски труд.

— А тях какво ги спира да направят внезапна проверка на мината?

Пит си спомни думите на инспектор Стоукс, когато говореше за бюрократите и членовете на Парламента от кръга на Дорсет.

— Същите бариери: платени приятели и хитри адвокати.

— Парите правят пари — въздъхна Сандекър. — На Дорсет не му липсват солидни финансови средства и добра организация, та да бъде бутнат по обикновен начин. Той е основна част от сребролюбива машина.

— А не като вас, да приемете ролята на пораженец, адмирале. Не мога да повярвам, че сте на път да се откажете от играта срещу Артър Дорсет.

В очите на Сандекър се появи израз като на змиорка, готова да ухапе.

— Кой е казал, че ще се откажа от играта?

Пит много обичаше да дразни шефа си. Нито за миг не бе повярвал, че Сандекър ще се оттегли от битката.

— Какво смятате да правите?

— Тъй като не мога да издам заповед за въоръжено нашествие в търговска собственост и вероятно да убия стотици невинни хора с такова действие, нито да изпратя отряд от специалните части, който да се спусне от въздуха, за да неутрализира всички минни изкопни работи на Дорсет, принуден съм да прибегна до единствения изход, който ми остава.

— И какъв е той? — подтикна го Пит.

— Ще дадем гласност — отвърна Сандекър, без да трепне или промени изражението си. — Още утре първата ми работа ще бъде да свикам пресконференция и да опозоря Артър Дорсет като най-свирепото чудовище, отвързано и насъскано срещу човечеството от времето на хунския вожд Атила насам. Ще разкрия причината за масовите убийства и ще хвърля вината върху самия него. След това ще склоня членовете на Конгреса да въздействат на Държавния департамент, който на свой ред да въздейства на правителствата на Канада, Чили и Русия да затворят всички мини на техните територии. Тогава ние ще си седнем и ще наблюдаваме развоя на нещата.

Пит продължи да гледа Сандекър с бавно нарастващо възхищение, после се усмихна. Адмиралът пореше бурните води, без да му пука за торпедата или обстоятелствата.

— Ще разгневите дявола, ако онзи ви набележи.

— Прощавай, че вдигнах такава пара. И ти, както и аз, знаеш, че пресконференция няма да има. Без представянето на солидни доказателства не ще постигна нищо, освен на бърза ръка да бъда вкаран в болнично заведение за душевноболни. Хора като Артър Дорсет се саморегенерират. Не можеш току-така да ги унищожиш. Те са рожби на система на алчността, която води към властта. Покъртителното на такива хора е, че те не знаят нито как да оползотворяват богатството си, нито как да помагат на нуждаещите се. — Сандекър замълча и с изискан жест запали пурата си. После продължи със студен глас: — Не знам как, но се кълна в Конституцията, че така ще изоблича този плазмодий, че ще има да ме помни цял живот.

 

 

Мейв посрещаше храбро изпитанието си. Отначало плачеше всеки път, когато останеше сама в малката къща в колониален стил в Джорджтаун, наета за нея от помощниците на баща й. Паника свиваше сърцето й, като си помислеше какво можеше да се случи на двете й момченца на остров Гладиатор. Идеше й да се втурне при тях и да ги отведе на безопасно място, но беше безсилна да го стори. В действителност тя се виждаше при тях само в сънищата си. А сънищата й се превръщаха в кошмари, когато се събудеше. Нямаше никаква надежда да се пребори със средствата, които използваше баща й. Не бе забелязала никого, но знаеше със сигурност, че мъже от охраната на баща й следяха всяка нейна стъпка.

Рой ван Флийт и жена му Робин, която бе взела Мейв под крилото си, я поканиха да отиде с тях на прием, даван от заможен собственик на дружество за подводни проучвания. На нея никак не й се ходеше, но Робин настоя, отказвайки да приеме всякакви нейни оправдания и я убеди, че имала нужда от малко развлечения в живота си, без да подозира на какви мъки е подложена Мейв.

— Сума ти видни столични личности и политици ще присъстват — не скри възторга си Робин. — Не можем да не отидем.

След като се гримира и прибра косата си на кок, Мейв си сложи туника от кафяв копринен шифон с широк колан и бродирана с мъниста предница, върху пола с три волана, едва покриваща коленете й. Беше си купила този тоалет в Сидни и тогава го намираше за доста стилен, но сега не беше толкова сигурна в това. Изведнъж се почувства неудобно да разголва толкова много краката си на вашингтонски прием.

— Много важно! — смънка тя под носа си, докато се оглеждаше в голямото огледало. — Никой не ме познава!

Тя отдръпна пердето и погледна през прозореца навън. Тънка снежна пелена покриваше земята, но улиците бяха чисти. Беше студено, но не мразовито. Тя си наля водка с лед в малка чаша, облече си черно палто, дълго до глезените и зачака Ван Флийтови да дойдат да я вземат.

 

 

На входа на извънградския клуб Пит показа поканата, която бе взел от адмирала, и бе пропуснат през красивата дървена врата, гравирана с образите на известни играчи на голф. Остави палтото си на гардероба и бе упътен да влезе в просторна бална зала, облицована с тъмно орехово дърво. Един от вашингтонските елитни архитекти по вътрешно обзавеждане се бе постарал да постигне илюзията за подводна атмосфера в залата. Изкусно направени книжни риби висяха от тавана, а скритото осветление излъчваше синьо-зелена светлина, която създаваше приятно за окото впечатление за вода.

Домакинът — президентът на „Дийп Ъбис Енджиниъринг“, съпругата му и други служители на фирмата, подредени в редица, посрещаха гостите. Пит ги избегна и промъквайки се незабелязано покрай опашката, се запъти право към един тъмен ъгъл на бара и си поръча текила с лед и лимон. После се облегна на шубера и огледа залата.

Трябва да имаше най-малко двеста души. Един оркестър свиреше потпури от филмова музика. Пит разпозна сред присъстващите няколко членове на Конгреса и четирима-петима сенатори, които бяха включени в различни комисии по опазване на океаните и околната среда. Мнозина мъже бяха облечени с бели смокинги, но повечето носеха по-обикновени черни официални костюми, като някои от тях си бяха сложили ярки шарени пояси и папийонки. Пит предпочиташе по-старомодния външен вид. Допълнението към смокинга му беше жилетка с верижка от масивно злато, закачена за джобен часовник, принадлежал някога на прапрадядо му — инженер по парните локомотиви, обслужващи железопътната линия до Санта Фе.

Жените, предимно съпруги и тук-там нечия любовница, бяха облечени елегантно, едни — с дълги рокли, други — с по-къси, комплектувани с жакети от брокат или украсени с пайети. Пит веднага можеше да различи женените от неженените двойки. Женените стояха един до друг като стари приятели, докато неженените все гледаха да се докосват един друг.

На подобни приеми Пит се усамотяваше и избягваше да се смесва с гостите, за да побъбри с някого тук и там. Бързо му доскучаваше и рядко се застояваше повече от час, преди да си тръгне и се прибере в апартамента си над самолетния хангар. Но тази вечер се различаваше от другите. Той беше тук със задача. Сандекър му бе казал, че Мейв ще дойде със семейство Ван Флийт. Погледът му обходи масите и претъпкания дансинг, но не я откри.

Тя или бе променила решението си в последната минута, или още не беше дошла. Пит, който никога не се състезаваше да спечели вниманието на някоя красавица, заобиколена от обожатели, си набеляза една невзрачна жена на възраст около трийсет години и на килограми колкото неговите. Тя седеше сама на една маса и изпита трепетно вълнение, когато видя, че един хубав непознат мъж се насочва към нея да я покани на танц. Пит бе стигнал до заключението, че жени, които повечето мъже пренебрегваха и които се губеха сред тълпа от хубавици по рождение, са много по-остроумни и интересни. Тази се оказа висша служителка в Държавния департамент и го засипа с клюки за американските връзки с чужди държави. После той танцува с още две дами, смятани от някои за посредствени; едната беше лична секретарка на домакина на приема, а другата — главен помощник на един сенатор, председател на комисията по опазване на океаните. След като изпълни приятния си дълг, Пит се върна на бара и си поръча още една текила.

Точно тогава в залата влезе Мейв.

Само докато я гледаше, Пит с изненада почувства, че по тялото му се разля приятна топлина. Цялата зала като че ли се забули, сива мъгла закри присъстващите, виждаше се само Мейв, оградена от лъчисто сияние.

Той се опомни, когато тя се отдалечи от редицата, посрещаща гостите, много преди Ван Флийтови да се придвижат и се спря, за да огледа претъпканата зала. Дългата й руса коса, събрана на кок, откриваше всяка черта на лицето й и подчертаваше изящните й скули. От смущение тя вдигна ръка с леко разперени пръсти и я задържа между гърдите си. Късата й дреха излагаше на показ дългите й стройни крака и очертаваше съвършените извивки на тялото й. Толкова е царствена, помисли си Пит с похотлива тръпка. С друга дума не можеше да я определи. Тя стоеше с грацията на антилопа, канеща се за скок.

— Ето едно прекрасно младо същество! — отбеляза барманът, приковал поглед в Мейв.

— Нищо повече не мога да добавя — каза Пит.

В този момент Мейв се запъти заедно с Ван Флийтови към една маса, където тримата седнаха и дадоха поръчката си на приближилия се сервитьор. Мейв още не се бе отпуснала на стола и двама мъже — единият млад, а другият, който спокойно можеше да мине за дядо й, се изправиха пред нея и я поканиха да танцуват. Тя учтиво отклони поканите и на двамата. На Пит му стана забавно, като видя, че настойчивите им молби изобщо не я трогнаха. Мъжете отстъпиха и се отдалечиха с вид на обидени юноши. Ван Флийтови станаха да танцуват, докато донесат поръчката им и Мейв остана сама.

— Виж ти колко е претенциозна! — подметна барманът.

— Време е да се представи първият отбор — каза Пит и остави празната си чаша на плота.

Той тръгна направо през дансинга между поклащащите се двойки, без да отстъпва наляво или надясно. Един пълен мъж, в когото Пит разпозна сенатора от щата Невада, се блъсна в него. Сенаторът понечи да каже нещо, но Пит му хвърли смразяващ поглед и онзи преглътна думите си.

Явно скучаеща до болка, Мейв наблюдаваше хората и бегло хвърли поглед към мъжа, крачещ целенасочено в нейна посока. Отначало не му обърна никакво внимание — реши, че ще е поредният непознат, който идва да я кани на танц. В друг момент, на друго място, тя може би щеше да се почувства поласкана от ухажването, но сега умът й беше на хиляди километри оттук. Едва когато нашественикът застана до масата, подпря се с длани върху синята покривка и се наведе към нея, тя го позна. Лицето й просветна от неописуема радост.

— О, Дърк! Мислех, че никога няма да те видя повече! — възкликна тя развълнувана.

— Дойдох да те помоля да ми простиш, че не се сбогувах с теб, когато с Ал ненадейно отлетяхме от „Айс Хънтър“.

Тя се почувства едновременно изненадана и поласкана от вниманието му. Мислеше, че той не изпитва никакви чувства към нея. Сега те се четяха в очите му.

— Откъде можеше да знаеш каква нужда имах от теб. — Гласът й едва се чуваше от музиката.

Пит заобиколи масата и седна до нея.

— Вече знам — каза той сериозно.

Мейв извърна лице, за да избегне погледа му.

— Нямаш представа какви неприятности си имам.

Пит взе ръката й в своята. За първи път я докосваше съзнателно.

— Успях да си побъбря малко с Будика — заговори той с леко язвителна усмивка. — И тя ми каза всичко.

Спокойствието и благоприличието й като че ли рухнаха.

— Ти?! И Будика?! Как е било възможно да стане това?

Пит стана и нежно я издърпа от стола й.

— Хайде да потанцуваме и после всичко ще ти разкажа.

И ето че като по чудо тя се озова в прегръдките му и той я притисна по-силно, когато почувства, че тя откликна и се сгуши в него. Затвори за миг очи, вдъхвайки аромата на парфюма й. Мирисът на неговия лосион за след бръснене — Пит не признаваше одеколоните — я обгърна като леки вълни на планинско езеро. Оркестърът засвири „Лунна река“ от Хенри Мансини и двамата затанцуваха с допрени бузи.

Мейв тихо затананика думите й: „Лунна река, повече от километър си широка, но някой ден на един дъх ще те прекося…“. Изведнъж тя се стегна и се отдръпна леко.

— А разбра ли за децата ми?

— Как се казват?

— Шон и Майкъл.

— Баща ти държи като заложници Шон и Майкъл на остров Гладиатор, за да изтръгва от теб сведения за всички открития на НЮМА, свързани с касапницата в океана.

Мейв го гледаше объркана, но преди да успее да попита още нещо, той я притисна към себе си. След малко усети как тялото й се отпусна и тя тихичко заплака.

— Толкова ме е срам. Не знам накъде да се обърна.

— Мисли само за настоящия момент — нежно й каза той. — Останалото само ще си дойде на място.

Облекчението и удоволствието, че е с него, пропъдиха належащите й проблеми и тя отново замънка под носа си стиховете на „Лунна река“.

— Ние, „Лунната река“ и аз, искаме да стигнем края на една и съща небесна дъга, който чака зад завоя, моя чудата приятелко.

Музиката стихна и спря. Мейв се облегна на ръката му, обгърнала кръста й, и се усмихна през сълзи.

— Значи това си ти!

Той й хвърли поглед с ъгълчето на окото си.

— Кой?

— Моят чудат приятел Дърк Пит. Ти си съвършеното олицетворение на Хъкълбери Фин, вечно пътуващ със сал по течението на реката в търсене на нещо, без да знаеш какво, но очаквайки да го зърнеш зад следващия завой.

— Мисля, че си права, приятелчето Хък и аз имаме някои общи черти.

Оркестърът извести почивка и докато другите двойки се разотиваха по масите, двамата продължиха да вървят покрай дансинга, без да си пускат ръцете. Нито единият, нито другият не се стесняваше от проследяващите ги любопитни погледи.

Мейв заговори:

— Искам да се махам оттук — но умът й загуби контрол над езика й и тя изтърси: — Искам само теб.

В мига, в който изрече думите, вълна на смущение премина през нея. Кръвта нахлу в лицето й и потъмни здравия тен на кожата й. Какво ли ще си помисли за мен горкият човек, запита се тя с чувство на унижение.

Пит се усмихна широко.

— Иди да кажеш лека нощ на семейство Ван Флийт. Аз ще докарам колата си пред клуба. Надявам се, че имаш топла връхна дреха.

Ван Флийтови си размениха разбиращи погледи, когато Мейв им съобщи, че си тръгва с Пит. Сърцето й биеше лудо, докато забързано прекоси балната зала, взе от гардероба палтото си и се втурна към външната врата. Спря се навън на стълбите и зърна Пит, застанал до една ниска червена кола, да подава бакшиш на пазача на паркинга. Колата като че ли току-що бе излязла от писта за автомобилни състезания. Освен двете единични седалки другаде нямаше тапицерия. Малкото заоблено състезателно предно стъкло предоставяше нищожна защита от въздушното течение. Колата нямаше брони, а предните колела бяха покрити, доколкото схвана Мейв, с предни калници от мотоциклет. Резервната гума висеше от дясната страна на каросерията между калника и вратата.

— Наистина ли караш това чудо? — попита тя.

— Да — отвърна той важно.

— Каква марка е?

— „Алард J2X“ — каза Пит, докато придържаше отворена късата алуминиева врата.

— Изглежда стара.

— Произведена е в Англия през 1952 година, най-малко двайсет и пет години, преди да си се родила. С монтираните мощни американски двигатели V-8 алардите извличаха огромни печалби на състезания със спортни коли до появата на „Мерцедес 300 S“

Мейв се вмъкна в спартанската пилотска кабина и изпъна крака, които идваха почти успоредно на земята. Забеляза, че на арматурното табло нямаше скоростомер, виждаха се само четири измервателни уреда за двигателя и един тахометър.

— Дали ще ни закара дотам, докъдето сме тръгнали? — попита тя с известно безпокойство.

— Е, няма удобствата на гостна стая, но вдига скорост близка до тази на звука — отвърна той през смях.

— Но тя няма дори покрив.

— Никога не я карам, когато вали. — Той й подаде копринено шалче. — Вземи това за косата ти. Доста ще духа, както сме на открито. И не забравяй да си сложиш предпазния колан. Пътническата врата има досадния навик да се отваря на остри леви завои.

Той настани дългото си телосложение зад кормилото, а Мейв върза на възел краищата на шалчето под брадичката си. Пит завъртя ключа на запалването, натисна съединителя и включи на първа скорост. Не се чу оглушителен рев от ауспуха, нито писък на протестиращи гуми. Той потегли по алеята за коли пред клуба толкова безшумно и гладко, сякаш караше катафалка.

— По кой начин предаваш сведенията на баща си? — подхвана той непринуден разговор.

Тя помълча, чувствайки, че не може да го погледне в очите. Накрая отвърна:

— Един от помощниците на баща ми идва вкъщи, преоблечен като разносвач на пици.

— Не е блестящо, но е хитро — отбеляза Пит, загледан в един кадилак STS седан, последен модел, паркиран до алеята за коли в двора на извънградския клуб, непосредствено зад портала. В него седяха три тъмни фигури — две отпред и една на задната седалка. В огледалото за задно виждане той видя, че фаровете на кадилака светнаха и колата тръгна след аларда, запазвайки почтително разстояние.

— Следят ли те?

— Казаха ми, че ще бъда следена плътно, но все още не съм забелязала някого.

— Не си много наблюдателна. В момента една кола се закачи зад нас.

Тя стисна силно ръката му.

— Колата ти изглежда бърза. Защо просто не им избягаш?

— Защо да им избягам? — повтори като ехо той; обърна се да я погледне и съзря в очите й вълнение. — Колата зад нас е кадилак, двигателят й с над триста конски сили вдига повече от двеста и шейсет километра в час. Моята бабичка също е с двигател „Кадилак“ с двойни четиригърлени карбуратори и три четвърти извита искендерска гърбица.

— Това нищо не ми говори — подхвърли насмешливо Мейв.

— Ще се опитам да ти обясня — продължи той. — Тази кола беше бърза преди четирийсет и осем години. И все още е бърза, но не може да вдигне над двеста и десет километра в час, а дотолкова може само при попътен вятър. С една дума, онази зад нас ни превъзхожда по конски сили и крайна скорост.

— Но сигурно си в състояние да направиш нещо, за да им се изплъзнеш.

— В състояние съм, но не знам дали ще ти хареса.

Пит не предприе нищо, преди да изкачи насрещния стръмен хълм и да се спусне по другата му страна, след което натисна докрай педала за газта. Изгубвайки се за миг от поглед, Пит спечели скъпоценните пет секунди преднина спрямо шофьора на кадилака. С рязко подадената й мощност малката червена спортна кола направо подскочи над асфалтирания път. От светлинните снопове от фаровете дърветата в края на тротоара, разперили голи клони над пътя като решетки от скелети, се превърнаха в бясно препускащо размазано петно. Усещането наподобяваше пропадане в кладенец.

Пит погледна в мъничкото огледало за задно виждане, стърчащо от къса ос, монтирана на обтекателя, и прецени, че е спечелил цели сто и петдесет метра пред кадилака, чийто шофьор още не бе прехвърлил билото на хълма и не знаеше, че преследваната кола се е отдалечила чак толкова. Сега общата преднина на Пит се равняваше на една трета от километъра. Признавайки възможността за по-висока скорост на кадилака, той изчисли, че след четири-пет минути колата ще го настигне.

Пътят беше прав и второстепенен и минаваше през скъп район на Вирджиния, малко извън Вашингтон, застроен с ферми за отглеждане на коне. В този час на нощта нямаше почти никакво движение и Пит безпрепятствено изпревари две по-бавни коли. Кадилакът неотклонно набираше скорост и след всеки километър скъсяваше разстоянието. Пит държеше кормилото спокойно и отпуснато. Не изпитваше страх. Мъжете в преследващата ги кола нямаха за цел да причинят нещо нито на него, нито на Мейв. Това не беше гонитба на живот и смърт. Онова, което го ободряваше, беше допълзялата до червената чертичка стрелка на тахометъра, почти чистият път пред него и вятърът, който свиреше в ушите му в съзвучие с дълбокия, гърлен звук от отходните газове, изпускани от двете големи тръби, монтирани отзад под пода на аларда.

Пит отклони за миг поглед от пътя и погледна Мейв. Тя седеше плътно облегната назад, с леко повдигната глава, сякаш вдишваше въздуха, духащ силно над предното стъкло. Очите й бяха присвити, устните й — полуотворени. Създаваше впечатлението, че е изпаднала в сексуален екстаз. От каквото и да бе породено то — от трепетно вълнение, от яростта на звуците или от високата скорост — тя не беше първата жена, изпаднала под възбуждащата магия на авантюрата. А онова, което такива жени желаят в случай като този, е да имат до себе си истински мъж, с когото да споделят вълнението си.

Докато не навлезеха в покрайнините на града, Пит не можеше да направи нищо, освен да натиска педала на газта и да поддържа колелата до бялата линия в средата на пътя. Без скоростомер трябваше да пресмята скоростта по тахометъра. Най-доброто му предположение беше между сто и деветдесет и двеста километра в час. Старата кола даваше от себе си всичко, на което беше способна.

Притискана от предпазния колан, Мейв се извъртя на единичната седалка и погледна назад.

— Те ни настигат! — надвика тя шума.

Той хвърли още един бърз поглед в огледалото за задно виждане. Преследващата ги кола беше на стотина метра зад тях. Шофьорът си го бива, помисли си Пит. Имаше същите бързи рефлекси като неговите. После той отново насочи вниманието си към пътя.

Вече наближаваха жилищния район. Пит можеше да опита да се отърве от кадилака, криволичейки по оградените с къщи улици, но това беше опасно дори като мисъл. Не биваше да рискува да връхлети на някое семейство, излязло на нощна разходка с кучето си. Нямаше намерение да причинява фатална злополука, засягаща невинни хора.

Само след минута-две трябваше да намали скоростта и да се включи в нарастващото движение заради безопасността. Засега обаче пътят пред него беше все още пуст и той продължи да поддържа същата скорост. След малко мина покрай мигащ светлинен сигнал, предупреждаващ за ремонт на главен път, който на следващото кръстовище завиваше на запад. Пит знаеше, че пътят има много последователни остри завои. В продължение на пет километра през открита местност криволичеше и излизаше на магистралата, която минаваше покрай главната квартира на ЦРУ в Лангли.

Той отдръпна десния си крак от газта и натисна спирачния педал. После завъртя кормилото наляво, от рязката маневра алардът застана за миг напреки пътя, гумите изсвистяха и вдигнаха пушек над асфалта и той отново се понесе стремително покрай бялата маркировъчна линия. Преди още колата да намали ход, за да спре, задните колела се извъртяха и алардът изскочи на главния път, който навлизаше в непрогледната тъмнина на откритата местност.

Пит трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху завоите пред него. Лъчите на старомодните фарове не осветяваха толкова далече напред, колкото повечето съвременни халогенни устройства, затова той беше принуден да разчита на шестото си чувство, за да се подготвя за всеки следващ завой. Пит обичаше завоите. Не използваше спирачки, оставяше колата да занася под контрола му, после с маневри я изправяше, докато стигне следващия завой.

Този път алардът беше в стихията си. По-тежкият кадилак имаше твърди ресори, но окачването му не можеше да се сравни с това на по-леката спортна кола, предназначена за състезания. Пит беше влюбен в аларда. Имаше изключително развито чувство за баланса й и се възхищаваше на простотата й и на големия й неуморно тупкащ двигател. Стегната усмивка се появи на устните му, докато вкарваше колата от един завой в друг, управлявайки я като демон, без да докосва спирачките, само превключваше на по-ниска предавка, и то пред най-острите завои. Шофьорът на кадилака неумолимо го следваше, но след всеки завой бързо изоставаше.

Напред в далечината се показаха мигащи жълти предупредителни светлини върху бариери. На пътя лежеше част от тръбопровод, който се подготвяше да бъде спуснат в прокопания отстрани канал. Пит с облекчение забеляза, че другата половина на пътя е проходима. Оттатък бариерите следваха стотина метра прашен, чакълест път, но той нито за миг не отмести крака си от педала на газта. Изчезна в огромен облак прах, който остави след себе си, сигурен, че това ще забави преследвачите му.

След още две минути вълнуващо, главоломно препускане, Мейв посочи напред и леко надясно.

— Там виждам фарове.

— Това е магистралата — поясни Пит. — Тогава вече ще им се изплъзнем окончателно.

На кръстовището нямаше движение, от никоя посока на разстояние половин километър не се задаваха коли. Пит загря гуми на един остър завой наляво, водещ извън града.

— Не сбърка ли пътя? — извика Мейв сред шума от свирещите гуми.

— Само гледай и ще видиш — каза Пит, докато въртеше докрай волана, после, натискайки леко спирачка, направи обратен завой и тръгна в противоположната посока. Пресече кръстовището с главния път, преди да се видят фаровете на кадилака и набирайки скорост, отпраши към светлините на столичния град.

— За какво беше това? — попита Мейв.

— Нарича се „червена херинга“ — отвърна разговорливо Пит. — Ако хрътките са толкова умни, за колкото ги мисля, те ще тръгнат по следите от гумите ми в обратната посока.

Мейв му стисна ръката и се сгуши до него.

— Какъв финал си измислил?

— Сега, след като замаях главата ти с виртуозността си, ще трябва да разкрия и чара си.

Тя му хвърли плах поглед.

— Какво те кара да мислиш, че не се плаша от всяко желание за интимност?

— Мога да вниквам в съзнанието ти и виждам, че не е така.

Мейв се разсмя.

— Как успя да прочетеш мислите ми?

Пит нехайно сви рамене и отвърна:

— Това е божи дар. Във вените ми тече циганска кръв.

— Ти — циганин?!

— Според родословното ни дърво моите прадеди, които емигрирали от Испания в Англия през седемнайсети век, били цигани.

— И сега ти гледаш на ръка и предсказваш бъдещето.

— В действителност талантите ми са в други насоки, например когато има пълнолуние.

Тя го погледна предпазливо, но налапа въдицата.

— И какво става при пълнолуние?

Той се обърна и отговори с едва забележима усмивка.

— Тогава излизам и отивам да крада пилета.