Клайв Къслър
Ударна вълна (26)

24.

Шофьорът спря фургона пред пункта за проверка, където Пит бе претърсен чрез рентген за втори път същия ден. Докторът, отговорен за анатомичната проверка, кимна, след като попълни списъка за справки.

— Няма диаманти по тебе, исполине — каза той, потискайки прозявка.

— На кого са му притрябвали? — измърмори равнодушно Пит. — Диамантите не се ядат. Те са проклятие на белия човек. Индианците не се убиват един друг заради тия камъни.

— Закъсня, а? Твоите хора минаха оттук преди двайсет минути.

— Бях заспал — оправда се Пит, нахлузвайки бързо дрехите си.

Той изхвърча навън и бегом се втурна към дока. На петдесет метра от него забави крачка и спря. Обзе го безпокойство и лошо предчувствие. Индианската риболовна флотилия се бе отдалечила по канала на залива на цели пет километра от края на дока. Той беше останал сам, без да има къде да отиде.

Един голям товарен кораб до яхтата на Дорсет разтоварваше последния сандък от товара си. Пит заобиколи крадешком огромните сандъци, струпани от трюмовете върху дъските за плъзгане на товари, с намерението да се доближи в суматохата до подвижната стълба и да се опита да се качи на кораба. Сложи ръка върху парапета и стъпи на първото стъпало — но стигна само дотук.

— Остани където си, рибарю! — чу се спокоен глас точно зад гърба му. — Гемията ли изпусна?

Пит бавно се обърна и замръзна на място, чувствайки как сърцето му ускори ритъма си. На един сандък, съдържащ огромна помпа, се бе облегнал безжалостният Кръчър и допушваше остатъка от пурата си. До него стоеше един от охраната и поклащаше нагоре-надолу насоченото към Пит дуло на карабината си М-1. Той беше същият, когото Пит бе ударил в кабинета на Мърчант. Сърцебиенето на Пит се ускори още повече, когато видя, че иззад гърба на пазача излезе и самият Джон Мърчант Тупалката и загледа Пит с невъзмутимата важност на човек, който държи живота на хората в ръцете си.

— Я виж ти! Господин Пит! Много упорит се оказахте.

— Още щом го видях да се качва на фургона за персонала, познах, че е същият, дето ме нападна оня ден. — Мъжът с оръжието се захили злобно, пристъпи към Пит и заби цевта на карабината в корема му. — Малка разплата, задето ми нанесе удар, когато най-малко очаквах.

Пит се преви надве от остра болка; тясното, заоблено дуло го ръгна дълбоко и го ожули, без обаче да разкъса плътта му. Той вдигна поглед към захиления охранител и заговори през стиснати зъби:

— Не съм виждал по-неподходящ за работата си човек.

Въоръженият мъж вдигна карабината си, за да удари Пит, но Мърчант го възпря.

— Достатъчно, Елмо. После можеш да си се боричкаш с него, но първо нека ни обясни настоятелното си идване тук без покана. — После погледна извинително Пит. — Простете на Елмо. Той изпитва неудържимо желание да наранява хората, на които няма доверие.

Пит отчаяно се напрягаше да измисли някакъв начин да избяга. Но освен да скочи в ледената вода и да издъхне от хипертермия или — а това беше по-вероятното от двете — да бъде превърнат в храна за риби от автоматичната карабина на Елмо, друг изход не виждаше.

— Сигурно имате богато въображение, щом ме считате за заплаха — смънка в отговор на Мърчант Пит, докато печелеше време.

Мърчант спокойно извади цигара от златна табакера и я запали с подхождаща й запалка.

— След като се запознахме онзи ден, направих задълбочени проучвания за вас, господин Пит. Да се каже, че сте заплаха за онези, на които се противопоставяте, е меко твърдение. Вие съвсем не сте нарушили границата на Дорсетовите владения, за да изследвате риби и кафяви водорасли. Тук сте с друга, доста коварна цел. Много се надявам, че ще обясните присъствието си ясно и подробно, без повече да играете роля на невинен.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам — отвърна Пит, дишайки тежко. — Опасявам се, че няма да имате време да проведете нито един от гадните ви разпити.

Мърчант не можеше да бъде лесно баламосван. Знаеше обаче, че Пит не е обикновен контрабандист на диаманти. Лека тревога запъпли дълбоко в съзнанието му, когато забеляза пълното отсъствие на страх в очите на Пит. Това както му се стори странно, така и донякъде го притесни.

— Открито признавам, че имах по-високо мнение за вас, не очаквах да шикалкавите на дребно.

Пит погледна нагоре и огледа небето.

— Всеки момент ескадрила от изтребители от самолетоносача „Нимиц“, натоварени с ракети въздух-земя, ще изсвисти насам.

— Нима един чиновник от съмнителна правителствена агенция е упълномощен да дава заповед за нападение на канадска земя? Не вярвам.

— Прав сте — рече Пит. — Не аз, а шефът ми, адмирал Джеймс Сандекър, притежава власт да дава заповеди за въздушни удари.

За част от секундата Пит предположи, че Мърчант ще се хване. По лицето на шефа на охраната премина сянка от колебание. После той се захили, пристъпи крачка напред и зверски удари Пит през устата с опакото на облечената си в ръкавица ръка. Пит политна назад и почувства как от устните му бликна кръв.

— Аз пък ще рискувам — каза сухо Мърчант, избърса петното кръв от кожената си ръкавица и додаде: — Стига вече измишльотини! Ще говориш само когато ти поискам отговор на въпросите ми. — Той се обърна към Кръчър и Елмо. — Отведете го в кабинета ми. Там ще продължим разговора.

Кръчър заби разперена длан в лицето на Пит и го просна върху дока.

— Предлагам да вървим пеша до кабинета ви, сър, а не да го караме с кола. На нашия любопитен приятел му трябва малко физическо упражнение, за да поомекне.

— Стойте! — долетя остър глас от палубата на яхтата. На перилото се бе облегнала Будика Дорсет и наблюдаваше сцената на дока. Беше облечена с дълга вълнена жилетка върху пуловер с висока яка и къса плисирана пола. Над високите ботуши за езда от телешка кожа се виждаха част от обутите й в бели чорапи крака. Тя отметна дългата си коса зад раменете и посочи спуснатата от палубата за разходки към дока стълба. — Доведете нашественика на борда.

Мърчант и Кръчър се спогледаха, после грубо бутнаха Пит да тръгне към яхтата. Елмо го сръга силно отзад в кръста с карабината си да влезе през една тикова врата в главния салон.

Будика беше приседнала в края на едно писалище от плавей с плот от италиански мрамор. Късата й пола се бе вдигнала до средата на бедрата й. Беше яка жена с почти мъжки маниери, но в същото време излъчваше чувственост и непогрешимата аура на богатство и изисканост. Свикнала да сплашва мъжете, сега тя сбърчи вежди, като видя как безпристрастно я преценява Пит.

Първокласно изпълнение направих, похвали се наум Пит. Повечето мъже щяха да я гледат с благоговение и покорство. Като Мърчант, Кръчър и Елмо, които не откъсваха поглед от нея.

Пит обаче отказа да играе на неин терен. Той пренебрегна очебийното очарование на Будика и насили погледа си да обходи луксозното обзавеждане и украсата на салона на яхтата.

— Хубаво местенце си имате — продума той с равнодушен глас.

— Затваряй си устата пред госпожица Дорсет! — скастри го Елмо и вдигна оръжието си, за да удари отново Пит.

Пит се завъртя на пети, отблъсна с едната ръка приближаващата се към него карабина и заби юмрука на другата в корема на Елмо, малко над слабините му. Въоръженият пазач изстена от болка и ярост, изпусна оръжието си и се преви надве, притискайки с ръце удареното си място.

Пит грабна карабината от дебелия килим, преди някой да успее да реагира и я подаде спокойно на слисания Мърчант.

— Писна ми да понасям садистичните навици на тоя кретен. Моля, дръжте го под контрол. — После се обърна към Будика. — Съзнавам, че е още рано, но бих пийнал нещо. Имате ли текила на борда на тази плаваща вила?

Будика остана спокойна и надменна. Погледна към Мърчант и го попита:

— Откъде се появи този мъж? Кой е той?

— Проникна през охраната, представяйки се за местен рибар. Всъщност е американски агент.

— Защо се навърта около мината?

— Тъкмо щях да го водя в кабинета си, за да ми даде обяснения, когато вие ни повикахте да се качим на борда — отвърна Мърчант.

Будика се изправи с целия си ръст — беше по-висока от всички мъже в салона. Този път заговори с невероятно дълбок и чувствен глас, когато отмести студен поглед към Пит.

— Името ви, моля, и каква работа имате тук.

Мърчант побърза да отговори:

— Казва се…

— Държа той да ми каже — прекъсна го Будика.

— Значи вие сте Будика Дорсет — каза Пит, подминавайки въпросите й, без да се смути от погледа й. — Е, вече мога да кажа, че познавам и трите.

Тя огледа набързо лицето му.

— Кои трите?

— Прекрасните дъщери на Артър Дорсет — отвърна Пит.

От мисълта, че се занасят с нея, в очите на Будика засвяткаха гневни пламъчета. Тя направи две крачки, сграбчи Пит над лактите и стискайки го здраво, го блъсна в стената зад него. Приближи лице до неговото и го загледа безизразно с огромните си черни очи, без да мигне. Не каза нищо, само го стисна по-силно и го повдигна от килима.

Пит оказа съпротива, като изопна тяло и огъна бицепси, които сякаш бяха заклещени във все по-затягащи се менгемета. Не можеше да повярва, че такава сила би имал мъж, а камо ли жена. Изпита чувството, че мускулите му са станали на каша. Той стисна зъби и окървавени устни, за да издържи на нарастващата болка. Ограниченото кръвообращение сковаваше ръцете му и те вече почваха да побеляват, когато най-накрая Будика охлаби пръсти и отстъпи назад.

— Хайде сега, преди да съм ви стиснала за врата, кажете ми кой сте и защо си пъхате носа в минните операции на семейството ми?

Пит изчака малко, докато болката стихне и предмишниците и китките му възвърнат чувствителността си. Беше изумен от нечовешката сила на тази жена. Най-сетне задъхан рече:

— Така ли се отнасяте с човека, който спаси сестрите ви от сигурна смърт?

Очите й се разшириха от почуда и тя се наежи.

— Какви ги приказвате? Откъде познавате сестрите ми?

— Казвам се Дърк Пит — произнесе той бавно. — Аз и приятелите ми спасихме Мейв от бялата смърт, а Дирдри — от потъване в антарктическите води.

— Вие?! — Думата като че ли изригна от устата й. — Вие ли сте въпросният мъж от Националната агенция за подводни и морски изследвания?

— Същият. — Пит се приближи до един богато зареден бар с меден плот и взе салфетка, за да попие кръвта, която капеше от сцепената му устна. Мърчант и Кръчър го гледаха стъписани, сякаш гледаха коня, на който бяха заложили всичките си спестявания, а той бе загубил.

Мърчант погледна безизразно Будика.

— Сигурно лъже.

— Искате ли да ви ги опиша подробно как изглеждат? — равнодушно попита Пит. — Мейв е висока, руса, с невероятно сини очи. Точно от типа летовници на палатки край морския бряг. — Той млъкна и посочи портрет на млада руса жена със старомодна рокля и медальон на врата, на който висеше диамант, голям колкото яйце на пъдпъдък. — Ето я там, нарисувана.

— Нищо подобно — захили се самодоволно Будика. — Това е портрет на прапрапрабаба ми.

— Няма значение — отвърна Пит с престорено безразличие, макар че не можеше да откъсне поглед от огромната прилика с Мейв. — Дирдри, от своя страна, има кафяви очи и червена коса и ходи като манекенка.

След продължително мълчание Будика каза:

— Явно, че е този, за когото се представя.

— Това не обяснява присъствието му тук — продължи да упорства Мърчант.

— Нали ви казах още миналия път — обади се Пит. — Дойдох тук, за да изследвам въздействието на химикалите и замърсяванията, които се оттичат от мината в океана.

Мърчант леко се усмихна.

— Находчиво съчинение, но не почива на капчица истина.

Пит не биваше да се отпуска нито за миг. Беше обкръжен от опасни хора — хитри и коварни. Действаше предпазливо, като преценяваше доколко можеше да се разкрие, но съзнаваше, че е само въпрос на минута-две, преди Будика да разбере играта му. Това беше неизбежно, тя разполагаше с достатъчно елементи, с които да запълни границите на пъзела. Той реши, че би могъл да владее по-добре положението, ако каже самата истина.

— Щом искате да чуете клюки, ще ги чуете. Тук съм, защото импулсният ултразвук, използван от вас, за да изкопавате диаманти, причинява силен резонанс, който изминава огромни разстояния под водата. При оптимални подводни условия импулсите се събират с импулсите на другите ви минни операции в Тихия океан и убиват всички живи организми в съответния район. Но, разбира се, аз не ви казвам нищо, което да не знаете вече.

Думите му извадиха Будика от равновесие. Тя загледа Пит така, сякаш го виждаше да слиза от космически кораб от друга планета.

— Много ви бива в актьорското майсторство. Трябвало е да отидете в киното.

— Мислил съм за това — отвърна Пит, — но нямам таланта на Джеймс Уудс или външния вид на Мел Гибсън. — Той откри сред напитките на бара, подредени върху стъклени полици на фона на огледало със златист отблясък, бутилка текила „Херадура“ и си наля глътка. Намери и лимон и солница. Будика и мъжете стояха на местата си и го наблюдаваха как овлажни с език кожата между палеца и показалеца, след това я поръси със сол. После погълна текилата, облиза солта от ръката си, отхапа от лимона и всмукна от него.

— Така. Сега съм готов да посрещна останалата част от деня. Както вече казах, вие знаете повече от мен, госпожице Дорсет, за ужасите, причинявани от акустичното смъртоносно явление, както бе наречено. То е същият убиец, който за малко не погуби сестрите ви. Така че, ще бъде глупаво от моя страна да си прахосвам времето в опити да ви осветлявам по въпроса.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите. — Будика се обърна към Мърчант и Кръчър. — Този човек е опасен. Той е заплаха за „Дорсет Консолидейтид Майнинг“. Свалете го от яхтата ми и правете с него каквото сметнете за необходимо, само и само да не ни безпокои повече.

Пит хвърли зара за последен път.

— А Гарет Конвърс, актьорът, и китайската му джонка „Цуши“? Дейвид Копърфийлд щеше да ви приветства за начина, по който заличихте Конвърс, целия му екипаж и джонката от лицето на земята. — Очевидната реакция беше налице. Силата и арогантността се изпариха.

Будика изведнъж доби объркан вид. Тогава Пит подхвърли необоримия факт:

— Положително не сте забравили и „Ментауай“. Това вече е било немарлива работа! Не сте пресметнали правилно времето на експлозията и сте хвърлили във въздуха абордажния екип на „Рио Гранде“, който е разследвал причината за изоставянето на кораба. За ваше нещастие яхтата ви е била видяна да се отдалечава бързо от мястото на действието и по-късно е била разпозната.

— Каква заинтригуваща приказка! — В гласа на Будика се долавяше презрение, но презрение, оспорвано от лошо предчувствие, изписано по лицето й. — Вие, явно, сте магьосник на словото. Това ли е всичко, господин Пит, или още не сте казали края?

— Какъв ти край! — въздъхна Пит. — Той още не е написан. Но си мисля, няма да е зле да ви предупредя, че много скоро „Дорсет Консолидейтид Майнинг Лимитид“ ще бъде само един спомен.

Този път отиде твърде далеч. Будика бе започнала да губи самообладание. Гневът й закипя и тя се приближи до Пит, лицето й беше изопнато и студено.

— Никой не може да спре баща ми. Нито органи на закона, нито някое правителство. Поне до следващите двайсет и седем дни. Дотогава ние ще сме затворили мините по наша собствена преценка.

— А защо не го сторите веднага? Ще спасите бог знае колко много живота.

— Нито минута, преди да сме готови.

— Готови за какво?

— Жалко, че не можете да попитате Мейв.

— Защо точно Мейв?

— Дирдри ми каза, че доста се била сприятелила с мъжа, който я спасил.

— Но тя е в Австралия — възрази Пит.

Будика тръсна глава и откри зъбите си.

— Мейв е във Вашингтон и работи като агент на баща ни, със задачата да се домогне до всички сведения, които НЮМА събира за смъртоносните звукови вълни. Какво по-хубаво от това да имаш доверен близък човек в противниковия лагер, който да те предпазва от неприятности.

— Значи съм я преценил погрешно — каза рязко Пит. — Тя ме подведе да й повярвам, че е посветила живота си на опазването на морския свят.

— Всичките й морални протести се изпариха, когато узна, че татко взе двете й момчета близнаци за гаранция.

— Искате да кажете за заложници? — Мъглата започна да се вдига. Пит прозря, че машинациите на Артър Дорсет далеч надхвърляха чистата алчност. Този мъж се оказа също и кръвожаден главорез, хищник, който мисли само как да използва собственото си семейство като пионки.

Будика пренебрегна забележката на Пит и кимна на Джон Мърчант.

— Той е на твое разположение да правиш каквото искаш с него.

— Преди да го заровим при другите — обади се Кръчър с привидна готовност за действие, — ще го накараме да допълни всички подробности, които навярно умишлено пропусна.

— Значи ще бъда измъчван и после екзекутиран — подметна безгрижно Пит и си наля още една чашка текила, а в същото време умът му отчаяно кроеше и отхвърляше един след друг безполезни планове за бягство.

— Вие сам сте се обрекъл с идването си тук — отбеляза Будика. — Ако, както твърдите, служителите на НЮМА подозират, че изкопните ни операции са причина за разпространението на смъртоносни звукови вълни в океана, тогава не е било нужно да шпионирате Дорсетовата собственост. Истината е, че вие сте научили отговорите едва преди час и тепърва ще трябва да ги предадете на началниците ви във Вашингтон. Моите поздравления, господин Пит! Промъкването ви през охраната и влизането ви в мината е отличен ход. Но не е възможно да сте действал сам. Това ще се изясни, след като господин Мърчант ви накара да разкриете тайните си.

Хубаво ме подреди, помисли си Пит, чувствайки се победен.

— Предайте моите най-добри пожелания на Мейв и Дирдри.

— Щом познавате сестрите ми, сигурно допускате, че те вероятно вече са ви забравили.

— Дирдри, може би, но не и Мейв. Сега, след като се запознах и с вас, мога да кажа, че тя е най-добродетелната от вас трите.

Пит се изненада от израза на омраза, който проблесна в погледа на Будика.

— Мейв е прокудена от нас. Тя никога не е била близо до семейството ни.

Пит й отвърна с усмивка — естествена, закачлива и предизвикателна:

— Не е трудно да се разбере защо.

Будика се изправи — токчетата на ботушите й я правеха да изглежда още по-висока — и сведе поглед към Пит, вбесена от насмешката в млечнозелените му очи.

— Още преди да сме затворили мината, Мейв и нейните копелета вече няма да ги има. — Тя се завъртя на пети и впери кръвнишки поглед в Мърчант.

— Изхвърли тази отрепка от яхтата ми! — заповяда му тя. — Не искам да го виждам повече.

— Няма да ви се наложи, госпожице Дорсет — отвърна Мърчант и направи знак на Кръчър да изведе Пит от салона. — Давам ви дума, че го виждате за последен път.

Мърчант и Кръчър, с Пит между тях и Елмо най-отзад, съпроводиха пленника си надолу по стълбата и тръгнаха по дока към чакащия фургон. Докато минаваха покрай огромните сандъци с продоволствия и технически съоръжения, силният шум от изгорелите газове от дизеловите двигатели на крановете погълнаха друг тъп звук. Едва когато Кръчър се свлече на дъсчената настилка на дока, Пит се завъртя, свит надве в отбранителна позиция, точно навреме, за да види как Мърчант обърна очи и се строполи като чувал с пясък. На няколко крачки зад него Елмо лежеше проснат и неподвижен като мъртвец, какъвто всъщност вече беше.

Цялата операция — от смъртоносния удар във врата на Елмо до мозъчното сътресение на Джон Мърчант — отне не повече от десет секунди.

Мейсън Броудмур сграбчи Пит за лакътя с лявата си ръка — в дясната стискаше гаечен ключ от масивна стомана.

— Бързо скачай!

Объркан, Пит се поколеба.

— Къде да скачам?

— От дока, глупако!

Пит не изчака втора подкана. След пет крачки тичешком двамата полетяха във въздуха и цопнаха във водата на няколко метра пред носа на товарния кораб. Леденостудената вода го разтърси до върха на пръстите, но адреналинът му бързо се повиши и той видя, че плува до Броудмур.

— А сега какво? — попита задъхан Пит, издишвайки облачета пара над ледената повърхност, докато изтръскваше водата от лицето и косата си.

— Към реактивните лодки — отвърна Броудмур, след като издуха вода от носа си. — Измъкнахме ги от гемията ми и ги скрихме под кея.

— Били са на гемията ти? Как тъй не съм ги видял?

— Държах ги в тайния отсек, който сам си направих. — Броудмур се подсмихна. — Знае ли човек кога ще му се наложи да офейка от преследващия го шериф. — Той стигна до едната от уетджетите „Дуо-300“, които се полюшваха до бетонния пилот, и се метна на борда. — Умееш ли да управляваш реактивна лодка?

— Все едно че съм се родил в такава — отвърна Пит, прехвърли се на борда и възседна седалката.

— Ако използваме за прикритие товарния кораб между нас и дока, ще се отдалечим от стрелбата им поне на половин километър.

Те включиха пусковото устройство и модифицираните двигатели ревнаха оглушително. В следващия миг, с Броудмур на по-малко от метър пред Пит, двамата изскочиха изпод кея като изстреляни от оръдие. После насочиха носовете на реактивните си лодки за остър завой и минаха косо на носа на товарния кораб, като използваха корпуса му като защита. Двигателите им ускоряваха скоростта без никакво затруднение. Пит изобщо не погледна назад. Прегърби се над кормилото и натисна дросела на пусковото устройство докрай, очаквайки всеки момент върху водата около него да се изсипе огнестрелна градушка. Но измъкването им мина успешно, останалите от охраната на Джон Мърчант още не се бяха вдигнали на крак, а двамата се намираха вече далеч от обсега им.

В порядъка само на няколко дни Пит за втори път извършваше безумно бягство от Дорсетовата мина към остров Морзби. Водата препускаше покрай тях във вид на размазано синьо-зелено петно. Ярките цветове и индианските рисунки върху реактивните лодки хвърляха сияйни отблясъци от ослепителното слънце. Пред опасността сетивата на Пит се изостриха, реакциите му станаха по-бързи.

От въздуха каналът между островите изглеждаше малко по-широк от пълноводна река. От морската повърхност обаче съблазнителната безопасност на дърветата и скалистите хълмове на Морзби се виждаха като петънце на далечния хоризонт.

Пит се удивляваше на стабилността на уетджета с корпус във формата на V и на въртящия момент на видоизменения дългоходов двигател с голям отвор, който движеше плавателния съд със свирепо ръмжене през ниските вълни почти без поклащане. Бързооборотно и пъргаво, работното колело с променлив ъгъл на атака имаше невероятна тяга. Лодката беше същинска машина с мускули. Пит не можеше да знае със сигурност, но прецени, че фучи по водната повърхност с почти шейсет възела. Имаше чувството, че кара високоефективен мотоциклет по вода.

Той настигна Броудмур, изравни се с него и извика:

— Ще се превърнем в пушечно месо, ако тръгнат след нас!

— Не се бой! — извика му в отговор Броудмур. — Можем да избягаме от патрулните им кораби!

Пит извърна глава през рамо, за да види бързо отдалечаващия се остров и изруга под носа си. Другият боен вертолет се издигаше над насипа, ограждащ мината. След по-малко от минута той прелетя над канала, пое курс към преследваните плавателни съдове и продължи по дирите им.

— От вертолета им не можем да избягаме — обърна се Пит към Броудмур.

За разлика от мрачния Пит, Мейсън Броудмур с ентусиазма и ведрия си поглед приличаше на момче, очакващо с нетърпение да зърне първата диря по време на лов. Кафявото му лице бе пламнало от възбуда. Той се изправи върху стъпенките и погледна назад към преследващия ги вертолет.

— Тъпите копелета нямат никакъв шанс — извика захилен той. — Карай непосредствено зад мен.

Те бързо настигнаха плаващата на път за дома риболовна флотилия, но Броудмур направи остър завой към остров Морзби, запазвайки голямо разстояние от корабите. Брегът беше на няколкостотин метра, а вертолетът се намираше на километър от реактивните лодки. Двамата преследвани приближаваха стремително скалите под брега от стръмни, назъбени рифове, където непрестанно се надигаха и разбиваха вълни и Пит в един миг се запита да не би Броудмур да е пожелал гибелта си, след като бе насочил уетджета си право към водовъртежа. Пит отклони вниманието си от застигащия ги вертолет и довери съдбата си в ръцете на индианския резбар на тотеми. Той заби носа на лодката в опашката, стърчаща от предната бързоходна лодка, за да не се отклони от пенестата диря, когато наближи да преминат направо през кипящите вълни, които се разбиваха в крепостта от крайбрежни скали.

Струваше му се, че са поели прав курс към атакуваните от вълните рифове. Той стисна ръчките на кормилото, изпружи крака, запъвайки ги в подплатените против пързаляне вдлъбнатини за ходилата и се подпря здраво, за да не бъде изхвърлен зад борда. Тътенът от разбиващите се крайбрежни вълни наподобяваше трескавици, не се виждаше нищо освен огромна завеса от пръски и пяна. В съзнанието на Пит изникна образа на „Полар Куин“, който се носеше безпомощен към голия скалист остров в Антарктида. Само че този път Пит се намираше върху една педя борд вместо на презокеански лайнер. Той заби носа на уетджета във вълните, независимо от засилващото се в него убеждение, че Броудмур е несъмнено луд.

Броудмур мина за по-пряко покрай една огромна скала. Пит го последва и мигом се приготви да вземе завоя, като измести тялото си назад и навън, за да олекоти донякъде предната вътрешност на корпуса, пазейки здраво равновесие. Корпусът затъваше във водата, докато Пит дълбаеше завоя по следите на Броудмур. Те се плъзнаха нагоре до гребена на една огромна дълга вълна и се срутиха в браздата, преди отново да се покатерят по гърба на следващата вълна.

Вертолетът беше вече почти над тях, но пилотът гледаше като онемял самоубийствения курс, предприет от двамата мъже в реактивните лодки. От изумление той не успя да се прицели точно и да открие стрелба с двете си 7.62-милиметрови оръдия. Внимавайки за собствената си безопасност, той изправи вертолета в почти вертикално положение и отлетя над палисадите. Оттам направи остър завой, за да погледне отново, но за тези критични десет секунди реактивните лодки вече се бяха изгубили от поглед. Когато пак закръжи над водата, от набелязаните му жертви нямаше и следа.

Някакъв вътрешен инстинкт подсказа на Пит, че още стотина метра и той ще бъде размазан върху непоклатимата стена, която се издигаше над водата и това ще бъде краят. Другата възможност беше да промени посоката си и да рискува да бъде подложен на обстрела от вертолета. Но той продължи да следи неотклонно курса си. Целият му живот се изниза пред очите му. И тогава го видя.

Беше тесен процеп в долната част на рифовете, наподобяващ ухо на игла, не по-широк от два метра. Броудмур профуча през тесния отвор и изчезна от поглед.

Пит непоколебимо го последва, готов да се закълне, че краищата на кормилото му докоснаха стените на отвора и миг след това той се озова в дълбока пещера с островръх таван. Пред него Броудмур намали скоростта и бавно спря до малка скална площадка, скочи от плавателната си машина, свали якето си и бързо започна да го пълни с наръч мъртви кафяви водорасли, изхвърлени в пещерата. Пит веднага разбра хитрия план на индианеца. Изключи двигателя и повтори действията на Броудмур.

След като напълниха с водорасли якетата, за да приличат на обезглавени торсове, двамата ги хвърлиха във водата при входа на пещерата. После застанаха да наблюдават как чучелата се полюшваха напред-назад, докато накрая една отдръпваща се вълна ги понесе към водното течение отвън.

— Мислиш ли, че това ще ги заблуди? — попита Пит.

— Абсолютно! — уверено отвърна Броудмур. — Стената на рифа е наклонена към морето, така че отворът на пещерата не може да се види от въздуха. — Той наостри слух към звука от вертолета. — След не повече от десет минути те ще се върнат в мината и ще докладват на Джон Мърчант Тупалката, ако е дошъл в съзнание, че ние сме си разбили черепите в скалите.

Броудмур излезе пророк. Звукът от вертолета, отекващ в пещерата, постепенно стихваше и накрая заглъхна. Индианецът провери резервоарите за горивото на реактивните лодки и кимна доволен.

— Ако поддържаме средна скорост, ще имаме достатъчно гориво, за да стигнем до селото ми.

— Предлагам да тръгнем след залез-слънце — каза Пит. — Няма смисъл да се разкриваме. Представи си, че все пак пилотът на вертолета се усъмни. Можеш ли да се ориентираш в тъмнината?

— С вързани очи и ръце — отговори без колебание индианецът. — Ще тръгнем в полунощ и в три часа ще сме си в леглата.

В продължение на няколко минути, изтощени от напрегнатото пилотиране отвъд канала и отърваването им на косъм от смъртта, двамата не пророниха дума, всеки заслушан в ехтящия тътен на вълните извън пещерата. Накрая Броудмур бръкна в едно малко отделение на уетджета си и извади двулитрова манерка в брезентов калъф. Свали корковата запушалка и подаде манерката на Пит.

— Това е вино от кръстоска от малини и къпини. Мое производство.

Пит отпи дълга глътка и направи странна физиономия.

— Май искаше да кажеш, че е бренди, нали?

— Признавам, че е приятно силно — усмихна се индианецът, поемайки манерката от Пит. — Откри ли онова, което търсеше в мината?

— Да, инженерът, с когото ме срещна, ме насочи към източника на проблема.

— Радвам се. Значи си е струвало труда.

— Но ти плати висока цена за това. Вече няма да можеш да продаваш риба на минната компания.

— И без това се чувствах като проститутка, когато Дорсет ми плащаше — отвърна с израз на отвращение Броудмур.

— Като утеха може би ще ти е любопитно да научиш, че Будика Дорсет заяви, че след месец баща й щял да затвори мината.

— Ако е вярно, хората ми ще се зарадват на новината — рече Броудмур и отново му подаде манерката. — Това трябва да се полее.

— Много съм ти задължен, но няма да мога да ти се отплатя — рече тихо Пит. — Пое огромен риск, като ми помогна да избягам.

— Струваше си да фрасна Мърчант и Кръчър по главите — разсмя се индианецът. — Досега не съм изпитвал такова удоволствие. Затова аз трябва да ти благодаря за тази възможност.

Пит се протегна и стисна ръката на Броудмур.

— Ще ми липсва веселия ти характер.

— У дома ли си отиваш?

— Връщам се във Вашингтон, за да предам сведенията, които събрах.

— За континенталец ти си много свестен човек, приятелю Пит. Ако ти потрябва втори дом, винаги си добре дошъл в моето село.

— Знае ли човек — отвърна сърдечно Пит, — някой ден може и да проверя дали предложението ти е в сила.

Двамата напуснаха пещерата часове след като се бе стъмнило, за да не бъдат открити случайно от патрулните лодки на Дорсет. Броудмур измести закаченото на верижка около врата му малкото колкото писалка джобно фенерче, за да виси на гърба му.

Подкрепен от виното, Пит последва тъничкия лъч през вълните и покрай скалите, удивлявайки се на умението на индианеца да лавира безпогрешно в тъмното.

Образът на Мейв, насилена от баща си, който я изнудваше, отвличайки децата й, да шпионира, го накара да кипи от гняв. Наред с това чувстваше и някаква буца в сърцето си — подобно нещо не му се бе случвало от години. Мислите му се преплетоха със спомените за една друга жена. И точно тогава той съзна, че е възможно да изпитваш еднаква любов към две различни жени от различни периоди на времето, едната — жива, другата — мъртва.

Подбуден и разкъсван от противоречиви чувства на любов и омраза и на решителността си да озапти Артър Дорсет, независимо на каква цена и при какви обстоятелства, той стисна кормилото до побеляване на кокалчетата на пръстите му и продължи да напредва през пороя от пръски, който образуваше дирята на Броудмуровата лодка.