Клайв Къслър
Ударна вълна (13)

11.

Адмирал Сандекър рядко използваше голямата заседателна зала. Запазваше я предимно при посещения на представители на конгреса и високоуважавани учени — от чужбина и от Америка. За вътрешни заседания на НЮМА предпочиташе една по-малка работна зала в съседство с кабинета му. Залата беше изключително удобна и се използваше единствено от него — служеше му като убежище, където провеждаше неофициални, но поверителни съвещания с директорите на НЮМА. Сандекър често я ползваше и като служебна трапезария, в която той и директорите му се отпускаха в меките кожени столове, разположени около триметрова заседателна маса, изработена от част от дървен корпус на шхуна, извадена от дъното на езерото Ери. Масата стоеше здраво върху дебел тюркоазен килим пред камина с полица във викториански стил.

За разлика от другите съвременно проектирани и обзаведени кабинети в сградата на главната квартира на НЮМА, чиито високи стени бяха от оцветено в зелено стъкло, тази зала бе сякаш пренесена от старинен лондонски мъжки клуб. Четирите стени и таванът бяха богато облицовани с лъскаво тиково дърво, а за украса служеха картини в пищни рамки, изобразяващи сражения на американския военноморски флот.

Имаше една картина, която с красиви подробности възпроизвеждаше епичната битка между Джон Пол Джоунс на борда на зле въоръжения „Боном Ричард“ и новата британска 50-оръдейна фрегата „Серапис“. На друга до нея се виждаше как внушителната американска фрегата „Конститюшън“ потрошава мачтите на британската фрегата „Джейва“. Рисунката на отсрещната стена показваше бавното изтегляне на броненосците от Втората световна война „Монитор“ и „Вирджиния“, известен повече под името „Меримак“. Една до друга бяха поставени картината с разгромяването на испанския флот в Манилския залив от командващия ескадрата Дюй и тази на излитането на пикиращите бомбардировачи от авионосеца „Ентърпрайз“, за да бомбардират японския флот по време на битката край Мидуей. Единствено картината над камината не изобразяваше морско сражение. Тя представляваше портрет на Сандекър във всекидневна униформа, преди да бъде повишен и върнат на сушата. Под нея, в стъклена витрина, бе поставен модел на последния плавателен съд, командван от него — ракетния крайцер „Тъксън“.

След пенсионирането на Сандекър един от бившите президенти на Съединените щати му предложи да организира и основе финансирана от правителството агенция за изследване на морските води. Започвайки от един склад, взет под наем, с екип не повече от десетина души, включително Пит и Джордино, Сандекър превърна НЮМА в огромна организация, която стана обект на завист сред океанографските институти в цял свят, с персонал от две хиляди служители и огромен бюджет, който рядко биваше оспорван и почти винаги бе приеман от Конгреса.

Сандекър се преборваше страстно с напредващата си възраст. Сега, прехвърлил шейсетте си години, той все още беше конте в добро здраве, тичаше, вдигаше тежести и правеше всякакъв вид гимнастика до изпотяване и учестено сърцебиене. Резултатът от усилените тренировки и питателната диета видимо личеше в стегнатия му и изряден външен вид. Той беше малко под общоприетия среден ръст, огнената му рижава коса бе все още гъста, ниско подстригана, гладко сресана на път, с малък перчем към лявата страна. Опънатото му тясно лице бе подчертано от проницателни очи с лешников цвят и брадичка в стил Вандайк, рижа като косата му.

Единственият порок на Сандекър бяха пурите. Той изпушваше по десет внушително големи пури на ден, подбрани и навити специално по негов вкус.

Сандекър влезе в заседателната зала сред облак дим като вълшебник, който се материализира на обгърната в мъгла сцена. Запъти се към председателското място на масата и се усмихна любезно на двамата мъже, седнали отляво и отдясно на неговия стол.

— Извинете, че ви задържах до толкова късно, господа, но нямаше да ви карам да останете след работно време, ако не беше толкова важно.

Хирам Йегър, завеждащ компютърната мрежа на НЮМА и надзорник на библиотеката с най-обстойни данни за морските науки в света, наклони стола си назад и кимна към Сандекър.

Предстоеше ли да се разреши някакъв въпрос, Сандекър винаги започваше с Йегър. Неизменно облечен с работен комбинезон и с вързана на опашка коса, Йегър живееше с жена си и дъщерите си в шикозен район на столицата и караше нестандартно беемве.

— Трябваше да избирам: или да откликна на молбата ви — рече той с лек блясък в очите, — или да заведа жена си на балет.

— И в двата случая си загубил — засмя се Руди Гън, изпълнителен директор на НЮМА и втори в ръководното тяло. Ако за Сандекър Дърк Пит беше посредник номер едно в уреждането на всякакви спорове, то Гън бе неговият организационен чудодеец. Слаб, с тесни ханш и рамене, комичен, но интелигентен, Гън носеше очила с дебели стъкла в рогови рамки, през които очите му наподобяваха тези на кукумявка, дебнеща някоя полска мишка да притича под дървото й.

Сандекър седна на кожения стол, изтръска пепелта от пурата си в чинийка от черупка на морски охлюв и разгърна върху масата морска карта на Уедел море и Антарктическия полуостров. После потупа с пръст отбелязания на нея кръг, изпълнен с няколко малки червени кръстчета, обозначени с цифри.

— Господа, запознати сте с трагичното положение в Уедел море, последния от поредицата смъртоносни обекти. Кръстчето номер едно показва мястото, където „Айс Хънтър“ е открил мъртвите делфини. Номер две — унищожените тюлени край остров Южен Оркни. Номер три е остров Сиймор, обектът на масовата гибел на мъже, жени, пингвини и тюлени. И номер четири — предполагаемото местоположение на „Полар Куин“ в момента, когато се е разразило бедствието.

Йегър огледа периметрите на кръгчето.

— Струва ми се, че диаметърът му е около деветдесет километра.

— Лоша работа — обади се Гън и дълбока гънка набразди челото му. — Това е два пъти обхвата на последната смъртоносна зона в близост до остров Черикоф край Алеутските острови.

— Броят на загиналите от това бедствие е над три хиляди тюлена и петима рибари — отбеляза Сандекър.

Той взе от масата малък уред за дистанционно управление, насочи го към неголямо табло, закачено на най-отдалечената стена, и натисна един от бутоните. От тавана бавно започна да се спуска голям екран. Адмиралът натисна друг бутон и на триизмерния холограф се появи компютърно генерирана карта на Тихия океан. На нея като неонови светнаха сини сфери, създаващи впечатлението за проекция извън екрана, които характеризираха живи риби и морски бозайници, пръснати на различни места. Сферата над остров Сиймор край Антарктическия полуостров, както и една друга, близо до Аляска, включваха човешки фигури.

— Допреди три дни — продължи Сандекър — всички зони, за които бе съобщено, се намираха в Тихия океан. Сега, с водите около остров Сиймор, имаме още една — в Северния Атлантически океан.

— Това прави осем случая на неизвестна епидемия за последните четири месеца — каза Гън. — Проявите й като че ли се увеличават.

Сандекър огледа пурата си.

— И нито една не води към източника му.

— Аз съм по-объркан — намеси се Йегър, вдигайки безпомощно ръце. — Опитах сто различни компютърно генерирани проекции. Нито една не се доближи до отговора на загадката. Никое от известните заболявания или химически замърсявания не може да измине хиляди километри, да изникне от синевата и да унищожи всяка жива твар в определен район, после да изчезне, без да остави и следа.

— Натоварил съм трийсет изследователи да работят по въпроса — каза Гън — и те тепърва ще трябва да си блъскат главите над улика, водеща към източника.

— Патолозите откриха ли нещо в петимата рибари, намерени мъртви на кораба им край остров Черикоф от бреговата охрана? — попита Сандекър.

— Първоначалната аутопсия не показа никакво увреждане на тъканта вследствие на отрова, било тя вдишана или погълната, нито скоротечно заболяване, познато в медицинската наука. Веднага щом полковник Хънт от Военния медицински център „Уолтър Рийд“ приключи доклада си, ще му кажа да ви се обади.

— По дяволите! — не се сдържа Сандекър. — Нещо все пак ги е убило. Шкиперът е умрял в кормилната рубка с ръце, вкопчени в кормилото, а екипажът е издъхнал на палубата, докато е вдигал рибарските мрежи. Хората не умират току-така, без причина, особено здравеняци по на двайсет и трийсет години.

Йегър кимна в знак на съгласие.

— Може би търсим на погрешно място. Сигурно е нещо, което не сме взели под внимание.

Сандекър се загледа безцелно в дима от пурата си, който се извиваше спираловидно към облицования таван. Той рядко сваляше всичките си карти на масата — предпочиташе да ги разкрива бавно, една по една.

— Разговарях с Дърк преди съвещанието ни.

— Нещо ново оттам? — поинтересува се Гън.

— От биолозите на борда на „Айс Хънтър“ — нищо, но Дърк има теория, доста невероятна, както сам признава, но на никого от нас и през ума не ни е минавало подобно нещо.

— Ще ми се да я чуя — вметна Йегър.

— Дошъл е до заключението, че е вид замърсяване.

— Какъв вид замърсяване има предвид той, което на нас е убягнало?

Сандекър направи гримаса като снайперист, който се прицелва през оптическия си мерник.

— Шум — отвърна той бездушно.

— Шум — повтори Гън. — И какъв по-точно шум?

— Според него това може да са смъртоносни звукови вълни, които порят водата от дълбочина стотици, дори хиляди километри и когато излязат на повърхността, убиват всичко живо на определено разстояние. — Сандекър замълча и огледа подчинените си в очакване на реакцията им.

Йегър не беше язвителен човек, но сега наклони глава и се изсмя.

— Опасявам се, че добрият стар Пит пресушава прекалено често и прекалено бързо чашките със специалната си текила.

Колкото и странно да беше, по лицето на Гън обаче не се забелязваше и сянка на съмнение. Той се взря по-внимателно в прожектираното изображение на Тихия океан, после каза:

— Мисля, че Пит е на прав път.

Йегър присви очи.

— Наистина ли го мислиш?

— Да — отвърна убеден Гън. — Акустиката на разбунени подводни води също може да се окаже въпросният виновник.

— Радвам се да чуя още един глас в негова подкрепа — отбеляза Сандекър. — Отначало, след като Пит ми изложи теорията си, реших, че умът му е станал ленив от преумора. Но колкото повече премислях теорията му, толкова повече я намирах за вероятна.

— Говори се — рече Йегър, — че той собственоръчно предотвратил блъскането на „Полар Куин“ в скалите.

— Точно така — кимна Гън. — След като Ал го спуснал от вертолета, той извел кораба от опасното място.

— Да минем отново към въпроса с мъртвите рибари — прекъсна ги Сандекър, за да върне съвещанието към по-сериозен проблем. — Кога най-късно трябва да предадем телата им на властите на Аляска?

— До пет минути, след като те научат, че са при нас — отвърна Гън. — Матросите от бреговата охрана на катера, който е открил дрейфуващия кораб в залива Аляска, положително ще се разприказват още щом стъпят на дока на станцията им в Зодиак и слязат на брега.

— Дори и след като капитанът им е наредил да си мълчат? — попита Сандекър.

— Ние не сме във военно време, адмирале. Бреговата охрана е високо уважавана в северните води. На тях няма да им е приятно да участват в прикритие на хора, за чийто живот са отговорни. След една-две чашки в кръчмата „Юкон“ те ще съобщят новината на всекиго, който ги слуша.

Сандекър въздъхна.

— Сигурно си прав. Комендант Макинтайър не прие с охота да запази тайната. Едва когато получи пряка заповед от министъра на отбраната, той се подчини и върна труповете на научните изследователи на НЮМА.

Йегър хвърли многозначителен поглед към Сандекър.

— Чудно ми е, кой се е свързал с министъра на отбраната?

Сандекър се усмихна лукаво.

— След като му обясних сериозността на положението, той обеща пълната си подкрепа.

— Истински ад ще настане — пророкува Йегър, — когато местната рибарска гилдия и семействата на мъртвите рибари научат, че телата им са били открити и подложени на аутопсия седмица преди да са ги уведомили.

— Особено като разберат още — добави Гън, — че сме закарали труповете във Вашингтон за аутопсията.

— Доста рано дадохме храна на новинарите да внесат бъркотия с безумните си писания за това как цял екипаж, заедно с папагала им, били намерени мъртви на кораб при загадъчни обстоятелства. Тогава нямахме нужда от друга светкавична атака на необясним феномен, докато самите ние опипвахме в тъмнината.

Гън сви рамене.

— Оказа се, че не друг, а ние сме яли кокоши крак. Бедствието на „Полар Куин“ вече не е тайна. Още утре то ще бъде водещата новина по всички телевизионни програми в света.

Сандекър кимна към Йегър.

— Хирам, разрови се в библиотеката си и извади всички възможни данни, свързани с подводните акустики. Изнамери всички опити, промишлени или военни, правени със звукови вълни с голяма енергия, минаващи през вода, какво ги поражда и последиците им върху хората и подводните бозайници.

— Веднага се заемам с това — увери го Йегър.

Гън и Йегър станаха от столовете си и напуснаха заседателната зала. Сандекър остана отпуснат на мястото си и продължи да пуши пурата си. Погледът му се местеше от една морска битка на друга след кратко задържане върху всяка. После той затвори плътно очи, за да събере мислите си.

Неяснотата на дилемата беше това, което забулваше съзнанието му. След малко отвори очи и се загледа в компютърно генерираната морска карта на Тихия океан.

— Къде ли ще бъде следващият удар? — запита се той гласно в празната зала. — И кого ли ще порази?

* * *

Полковник Лий Хънт седеше зад бюрото в кабинета си на приземния етаж — не му допадаха по-официалните административни кабинети на по-горните етажи на „Уолтър Рийд“ — и съзерцаваше бутилка „Къти Сарк“. През прозореца се виждаше как тъмнината се настанява над окръг Колумбия. Уличното осветление бе запалено и върховото автомобилно движение започваше да оредява. Аутопсиите на петимата рибари, извадени от студените води на северозападния район, бяха приключили и той се готвеше да се прибира у дома при котарака си. Двоумеше се дали да си пийне, или да проведе един последен телефонен разговор, преди да си тръгне. Реши да направи и двете едновременно.

Той набра номера на телефона с едната ръка, а с другата си наля уиски в чаша за кафе. След две позвънявания се обади рязък глас.

— Полковник Хънт, надявам се да сте вие.

— Аз съм — отвърна Хънт. — Как разбрахте?

— Имах някакво предчувствие, че всеки момент ще позвъните.

— Винаги е удоволствие да се разговаря с представител на военновъздушните сили — рече вежливо Хънт.

— Какво можете да ми кажете?

— Преди всичко, сигурен ли сте, че труповете са били намерени в рибарски кораб насред морето?

— Точно така.

— Както и двата делфина и тюлените, които ни изпратихте?

— Къде другаде очаквахте да ги намерим?

— Досега не бях правил аутопсични изследвания на морски обитатели.

— Под кожата си хората, делфините и тюлените са бозайници.

— Попаднали сте на много любопитен случай, уважаеми адмирале.

— От какво са умрели?

Хънт замълча, за да преполови чашата си.

— От клинична гледна точка смъртта е била причинена от разрушаване на веригата от слухови костици на средното ухо, която се състои от малеус, инкус и стапес, наричани, както може би си спомняте от гимназията в час по физиология — чукче, наковалня и стреме. Долната част на стремето също бе пукната. Това е причинило омаломощаващ световъртеж и изключително силен тинитус — бучене в ушите, вследствие на което се е стигнало до разкъсване на предната долна артерия на малкия мозък, а то пък е довело до хеморагия в предната и средната краниална кухина в основата на черепа.

— Можете ли да ми обясните всичко това на прост английски език?

— Познат ли ви е терминът „инфракция“? — попита Хънт.

— Звучи ми като жаргон.

— Инфракция — това е чепка мъртви клетки в човешките органи или в тъканта, получена в резултат на запушване, като въздушен мехур например, което спира кръвообращението.

— В коя точно част на телата е станало това? — попита Сандекър.

— Получило се е подуване на малкия мозък със свиване на продълговатия мозък. Открих също така, че вестибуларният лабиринт…

— Не се ли повтаряте?

— Освен че е свързан с другите кухини на тялото, „вестибулара“ има връзка и с централната кухина на костния лабиринт на ухото.

— Моля, продължете.

— Вестибуларният лабиринт се оказа засегнат от силно разместване. Може да се сравни с падане в дълбока вода, където хидравличният натиск на въздуха перфорира тъпанчевата ципа, когато водата нахлуе във външния ушен канал.

— Как стигнахте до това заключение?

— Прилагайки стандартен протокол на изследването си, използвах изобразяване на магнитен резонанс и компютърна томография — диагностична техника, използваща рентгенови снимки, които отстраняват сенките на структурите пред и зад изследваната част. Оценката включва също така и хематологични и серологични проучвания, както и лумбално спукване.

— Какви са били симптомите в началото на смущенията?

— За делфините и тюлените не мога да кажа — поясни Хънт. — Но диаграмата на хората беше последователна. Внезапен и силен световъртеж, неудържимо загубване на равновесие, повръщане, кризисна черепна болка и ненадейна конвулсия, продължила не повече от пет минути, като в резултат на всичко това се изпада в безсъзнание и накрая — смърт. Равносилно е на чудовищно силен удар.

— Можете ли да ми кажете какво е причинило тази травма?

Хънт замълча за миг.

— Без особено голяма точност.

Сандекър не обичаше уклончиви отговори.

— Направете най-дръзкото предположение.

— Тъй като ме притиснахте до стената, смея да твърдя, че вашите рибари, делфините и тюлените са издъхнали, след като са били изложени на изключително силен звук.