Клайв Къслър
Ударна вълна (10)

8.

Пороят се стовари с грохот, по-силен от гръмотевица и повали Пит на палубата. Той инстинктивно задържа въздуха си, когато ледената вода го обля отвсякъде. После побърза да се хване здраво за подпорката на командния пулт, за да не се прекатури зад борда във водовъртежа. Имаше чувството, че е паднал от висока каскада. Единственото, което виждаше през маската си, беше огромна вълна от мехурчета и пяна. Дори със студоизолиращия си водолазен костюм усещаше как студът пробожда кожата му като с хиляди остри иглички. Имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от ставите — толкова силно се бе вкопчил, за да опази живота си.

В следващия момент „Полар Куин“ си проби път нагоре и изскочи иззад гърба на вълната; носът му се придвижи с още десет метра наляво. Корабът отказваше да се предаде; беше готов да се бори с морето докрай. Водата се оттичаше от мостика във вид на реки и най-накрая главата на Пит се показа отново на повърхността. Той си пое дълбоко дъх и се вгледа през водната стихия, която хвърляше пръски от черните скали на острова. Господи, изглеждат толкова близо, че мога да се изплюя върху тях! Те наистина бяха близо, щом като изхвърляната нагоре пяна от страхотния сблъсък на вода в скала отскачаше и падаше върху кораба като пороен дъжд.

Корабът се бе завъртял перпендикулярно на водния хаос и Пит се върна при тласкащото устройство на кърмата, за да се опита да пресече вълните.

Тласкащото устройство на носа прониза течението и понесе предната част на кораба, а в същото време гребните винтове разбъркаха водата във вид на пяна, отдалечавайки под ъгъл корпуса от лицевата част на отвесната скала. Почти незабележимо, но с божията помощ, носът на кораба се насочваше към открито море.

— Той обръща борд! — извика Джордино отгоре. — Обръща борд!

— Опасността още не е минала. — За първи път, откакто бе наводнена палубата, Пит си позволи лукса да отговори. Той зорко наблюдаваше надигането на следващите прииждащи вълни.

Морето още не бе приключило с „Полар Куин“. Пит се наведе, когато една завеса от пръски се стовари върху крилото на мостика. Следващата пенеста вълна връхлетя като експресен влак, преди да се сблъска с обратното течение на предишната. Подложен на удари от двете страни, корабът отскочи толкова високо нагоре, че се видя целият му корпус чак до кила. Гребните винтове щръкнаха във въздуха, хвърляйки бели пръски вода, които отразиха слънцето като искри от въртящо се огнено колело. Той се задържа така за един тревожен миг, след което се спусна обратно в една морска бразда, за да бъде веднага атакуван от следващата огромна вълна. Тя избута носа надясно, но тласкащото устройство го върна отново в права посока.

Туристическият кораб продължи да се накланя ту на една, ту на друга страна след всяка вълна, която се разбиваше странично в корпуса му. Но вече нищо не можеше да го спре. Той бе издържал на най-лошото и сега отбиваше безкрайните атаки на вълните като мокро куче, което изтръсква водата от козината си. Гладното море може би щеше да го погълне някой друг път, но засега по-вероятно бе да се озове на бунището най-рано след трийсет години. И корабът продължи да пори гневните вълни.

— Ти го отклони! Наистина го отклони! — извика Джордино, сякаш не вярваше на очите си.

Пит се облегна на парапета на крилото на мостика и изведнъж се почувства изтощен. Точно тогава усети болка в дясното си бедро. Спомни си, че се бе ударил в стълба на една лампа, когато го заля огромната вълна. Не можеше да види през водолазния си костюм, но беше сигурен, че на кожата му ще се образува ясно очертана синина.

Едва след като настрои навигационната система на прав курс на юг към Уедел море, той се обърна и погледна грамадата от скали, които се издигаха над морето като назъбена черна колона. Студеното лице на бездната имаше зъл вид, сякаш кипеше от ярост, че са й измъкнали плячката. С отдалечаването на „Полар Куин“ голият остров постепенно се смали и заприлича на неголяма купчина от разядени от морето камъни.

Пит погледна нагоре към тюркоазния хеликоптер, който кръжеше над кормилната рубка.

— Как си с горивото? — попита той Джордино.

— Имам достатъчно, за да стигна до „Айс Хънтър“ и да ми остане някой и друг литър — отвърна Джордино.

— Ами тогава продължавай натам.

— Отхвърлял ли си някога мисълта, че ако се качиш на изоставен кораб и го закараш до най-близкото пристанище, ще спечелиш няколко милиончета от застрахователите по договор за спасителна операция?

Пит се разсмя.

— Ти наистина ли вярваш, че адмирал Сандекър и правителството на Съединените щати ще допуснат един беден, но честен бюрократ да плати, без да вдигнат олелия до небето?

— Вероятно не. Мога ли да направя нещо за теб?

— Просто съобщи на Демпси местоположението ми и му кажи, че ще го пресрещна там, където той предложи.

— До скоро виждане — приключи разговора Джордино.

Той се изкуши да се пошегува с Пит, че целият кораб е на негово разположение, но сериозността на положението го възпря. Не може да си весел, когато знаеш, че си единственият жив на кораб с мъртъвци. Не завидя нито за секунда на Пит, когато направи завой с вертолета и го насочи по посока към „Айс Хънтър“.

Пит свали скафандъра си и проследи с поглед тюркоазната машина, която се отдалечаваше ниско над синьото леденостудено море, докато тя се превърна в точка върху златистосиния хоризонт. Краткотрайно чувство на самота премина през него, когато огледа празния кораб. Нямаше представа колко дълго остана загледан в лишените от живот палуби. Стоеше като закован, с изпразнено съзнание.

Пит чакаше да чуе някакъв друг звук освен плясъка на вълните в носовата част и ритмичното тупкане на двигателите. Може би чакаше да чуе звук, който да издаде присъствието на хора, гласове или смях. Може би чакаше да зърне някакво движение от нещо по-различно от веещите се от лекия вятър корабни знаменца. Най-вероятно бе пленен от лошото предчувствие за онова, което щеше да открие. Гледката в аржентинската научноизследователска станция започваше вече да се повтаря и тук. Мъртвите пътници и екипажът, мокри до кости и пръснати на горните палуби, подсказваха ясно какво очаква да види в офицерските жилищни помещения и самостоятелните пътнически кабини под тях.

Най-накрая той се опомни и влезе в кормилната рубка. Превключи двигателите на малка скорост и определи приблизителен курс към пресечна точка с „Айс Хънтър“. После подаде координатите на навигационния компютър и включи автоматичната командна система, свързвайки я с радиолокатора, така че сам да направлява пътя на кораба покрай всеки айсберг. След като се увери, че плавателният съд е вече в безопасност, Пит излезе от кормилната рубка.

Няколко от труповете на външните палуби бяха на моряци, умрели по време на поддръжката на кораба. Двама бяха застигнати от смъртта, докато са боядисвали отвесните прегради, а останалите са преглеждали спасителните лодки. Телата на осем пътника подсказваха, че до мига, в който са били поразени, те са се наслаждавали на непокварената брегова ивица. Пит слезе по една стълба и надникна в медицинския блок. И в него, и в здравния пункт нямаше никой. Той продължи надолу по застланото с килим стълбище към лодъчната палуба, където се намираха шестте апартамента на кораба. Всички бяха празни с изключение на един, където лежеше възрастна жена и изглеждаше заспала. Той допря пръсти до врата й. Беше студен като лед. Пит излезе оттам и се упъти към палубата с общия салон.

Имаше чувството, че е древният мореплавател на кораб с призраци. Липсваше само албатрос, кацнал на рамото му. Генераторите продължаваха да произвеждат ток и топлина, наоколо цареше пълен ред, всяко нещо беше на мястото си. Отопленият кораб му подейства добре след залялата го ледена вода на крилото на мостика. С лека изненада установи, че бе добил имунитет към мъртвите тела. Вече не си правеше труда да ги оглежда внимателно, за да провери дали има искрица живот в тях. Беше наясно с трагичната истина.

Макар и подготвен вътрешно, пак му беше трудно да повярва, че на борда няма жив човек. За първи път се сблъскваше с подобно нещо — смъртта да помете като ураган всички до един. Обсеби го неприятното чувство, че се е натрапил в живота на кораб, който някога е оставял радостни спомени. Неволно се запита какво ли щяха да си мислят бъдещите пътници и екипажи, докато пътуват с кораб, носещ нещастие. Дали никой нямаше да се реши да се качи на него, или трагедията щеше да привлича тълпи от хора, търсещи приключения с патологични преживявания?

Изведнъж той се спря, наостри слух и се ослуша. Някъде от кораба долетяха звуци от пиано. Той разпозна мелодията — беше джазовото парче „Сладка Лорейн“. После, пак тъй внезапно, както бе почнала, музиката секна.

Пит почувства, че се изпотява под водолазния си костюм. Той остана на място още няколко минути и съблече костюма си. Мъртвите сигурно няма да имат нищо против да се размотава по термичното си бельо, помисли си той с черен хумор. И продължи нататък.

Влезе в камбуза. По пода, около печките и помощните маси бяха пръснати труповете на готвачите, помощниците в кухнята и сервитьорите — един до друг по двама, по трима. Вледеняващ ужас изпълваше помещението. Приличаше на костница, но без кръв. Безформени, безжизнени тела, замръзнали в последните си движения — протегнали ръце и сграбчили нещо реално, сякаш да устоят на някаква невидима сила, която се е опитвала да ги издърпа. На Пит му се повдигна, той се обърна и влезе в асансьора, за да се качи в салона за хранене.

Там масите бяха приготвени за неподнесени ястия. Върху безупречно чистите покривки бяха разпилени от силното клатене на кораба сребърни прибори. Той взе една карта с менюто и хвърли поглед на предястията. Костур, полярна риба, едра треска и телешка флейка за онези, които не обичат риба. Остави менюто на масата и тъкмо тръгна да излиза, когато мерна нещо, което не беше на мястото си. Прекрачи трупа на един сервитьор и се доближи до една маса, разположена до панорамните прозорци.

Някой беше ял на нея. Пит огледа чиниите, по които все още имаше остатъци от храна. До тях стоеше почти празна купа с нещо, което приличаше на гъста супа от миди, отчупено хлебче, намазано с масло, и недопита чаша изстуден чай. Всичко изглеждаше така, сякаш някой току-що бе привършил обяда си и е излязъл да се поразходи на палубата. Нима салонът за хранене се отваряше по-рано за някого, запита се Пит, и побърза да отхвърли всякаква мисъл, че пътник се е хранил тук след смъртоносната напаст.

Той се опита да зачеркне любопитното откритие с няколко различни логични заключения. В подсъзнанието обаче страхът му нарастваше. Започна все по-често да обръща неволно глава назад. Напусна салона за хранене, мина покрай магазина за подаръци и пое към общия салон. Там, до малък дървен дансинг, бе разположено голямо пиано „Стайнуей“. Покрай стените на салона бяха подредени във форма на подкова столове и маси.

До сервитьорката, поднасяща коктейли, паднала, както е носела поднос с пълни чаши, имаше група от осем мъже и жени, повечето в началото на седемдесетте си години, които са седели на голяма маса, но сега лежаха в изкривени пози на килима. Докато оглеждаше семейните двойки, някои от които бяха сковани в последна прегръдка, Пит се изпълни едновременно с тъга и дълбока мъка. Чувствайки се безпомощен, той прокле незнайната причина за тази ужасяваща трагедия.

После забеляза още едно тяло. Беше на жена, седнала върху килима в единия ъгъл на салона. Седеше с глава между дланите и брадичка, опряна върху сгънатите й колене. Беше облечена с модерно кожено яке с къси ръкави и вълнени панталони; в позата й нямаше нищо неестествено изкривено, а и не бе повръщала като останалите.

От опънатите нерви по гърба на Пит полазиха студени тръпки. Нормалният ритъм на сърцето му прерасна в бясно туптене. След като овладя първоначалния си шок, той прекоси салона и застана до жената, за да я огледа отблизо.

Пит докосна бузата й с върха на пръста си и вълна на облекчение премина през него, когато почувства, че е топла. Леко разтърси жената за раменете и видя, че клепките й потрепнаха и се отвориха.

Отначало тя го погледна смаяно и с неразбиране, после изведнъж отвори широко очи, обви ръце около врата му и възкликна:

— Вие сте жив!

— Не можете да си представите колко се радвам, че и вие сте жива — рече тихо Пит с лека усмивка.

Изведнъж тя рязко се отдръпна от него.

— Не, не, вие не сте истински! Всички вие сте мъртви.

— Не се страхувайте от мен — опита се да я успокои той.

Тя го гледаше с широко отворените си кафяви очи, зачервени от плач — тъжен, загадъчен поглед. Кожата на лицето й беше безупречна, но се забелязваше бледост и съвсем лека измършавялост. Косата й беше с цвят на бакър. Имаше високи скули и пълни, изваяни като на фотомодел устни. Очите им се срещнаха за миг, после Пит сведе поглед. Доколкото можеше да прецени по свитата й поза, тялото й също беше като на фотомодел. Голите й ръце бяха доста мускулести за жена. Едва когато тя го огледа от горе до долу, той изведнъж се притесни, че стои по дълги долни гащи пред дама.

— Защо сте по бельо? — смотолеви тя накрая.

Това беше нелогичен въпрос, породен от състояние на страх и травма, а не от любопитство. Пит не я удостои с отговор.

— Я по-добре ми кажете коя сте вие и как оцеляхте, след като всички други са мъртви.

В този момент тялото й се наклони така, сякаш щеше да се прекатури на една страна. Пит бързо се наведе, хвана я с две ръце през кръста и я сложи да седне на един кожен стол до близката маса. После отиде до бара. Погледна зад плота, очаквайки да види трупа на бармана и не се излъга. Взе от облицования с огледала рафт бутилка „Джак Даниелс Олд“ — уиски от вкиснала малцова каша, произвеждано в щата Тенеси, и напълни една чаша.

— Изпийте това — рече той, поднасяйки чашата пред устните й.

— Аз не пия — замаяно се възпротиви тя.

— Вземете го като лекарство. Само няколко глътки.

Жената изпи цялото съдържание, без да се закашля, но направи кисела физиономия, когато пивката течност подпали гърлото й. След като си пое въздух, тя го погледна в променливо зелените му очи и долови в тях състрадание.

— Казвам се Дирдри Дорсет — прошепна тя напрегната.

— Продължавайте — подкани я той. — Това е началото. Пътничка ли сте?

Тя поклати глава.

— Не, певица. Пея и свиря на пиано в общия салон.

— Значи вие свирихте „Сладка Лорейн“.

— Приемете го като реакция от шока. Шок, като видях, че всички са мъртви, шок от мисълта, че аз съм на ред. Не мога да повярвам, че все още съм жива.

— Къде бяхте по време на трагедията?

Тя погледна към четирите семейни двойки, лежащи наблизо в болезнено опиянение.

— Жената с червената рокля и мъжът с посребрените коси празнуваха петдесет години от сватбата им с приятели, тръгнали с тях на пътешествието с кораба. Вечерта преди празненството им персоналът на кухнята им издяла от лед сърце с амурче, за да го пуснат в пунша с шампанско. Докато Фред, който обслужва… — тя замълча и се поправи — който обслужваше бара, отваряше шампанското, а Марта отиде да донесе от кухнята кристална купа, аз си предложих услугите да донеса от камерата за дълбоко замразяване ледената фигура.

— Значи сте била във фризера?!

Тя кимна безмълвно.

— Помните ли дали после сте затворили вратата му след себе си?

— Тя се затваря автоматично.

— И съвсем сама сте могла да занесете цялата фигура?

— Тя не беше голяма, колкото саксийка за цветя.

— И какво направихте тогава?

Жената силно стисна очи, покри ги с длани и прошепна:

— Забавих се там само няколко минути. Когато излязох, видях, че всички са мъртви.

— Колко точно бяха минутите? — попита тихо Пит.

Тя закима с глава и заговори през пръстите на ръцете си.

— Защо ми задавате всички тези въпроси?

— Не искам да влизам в ролята на прокурор, но моля ви, отговорете, важно е.

Тя бавно свали ръце от лицето си и се загледа с празен поглед в плота на масата.

— Не знам, няма как да знам точно колко време съм стояла вътре. Единственото, което си спомням, е, че увих ледената фигурка с няколко кърпи, за да мога да я държа, без да ми замръзнат пръстите.

— Извадила сте голям късмет — каза Пит. — Вие сте класически пример за човек, който се оказва на подходящото място в подходящия момент. Ако бяхте излезли от камерата две минути по-рано, сега щяхте да сте мъртва като останалите. Освен това сте и двойна късметлийка с моето появяване на борда.

— Вие от екипажа ли сте? Не ми изглеждате познат.

Стана му ясно, че тя изобщо не бе разбрала, че „Полар Куин“ щеше на косъм да се блъсне в Опасните острови.

— Извинете, пропуснах да ви се представя. Името ми е Дърк Пит. Аз съм на научноизследователска експедиция. Натъкнахме се на ваша група екскурзианти, изоставени на остров Сиймор, и тръгнахме да търсим кораба ви, след като не отговаряше на радиосигналите ни.

— Това трябва да е групата на Мейв Флечър — тихо рече тя. — Сигурно и те са мъртви.

— Не, само две пътнички и един моряк — отвърна Пит. — Госпожица Флечър и останалите са живи и здрави.

За една кратка минута лицето й смени няколко изражения, достойни за гордостта на всяка актриса от „Бродуей“. Шокът бе последван от гняв, който постепенно премина в радост. Очите й светнаха и тя видимо се отпусна.

— Слава богу, че Мейв е добре.

През прозорците на общия салон влизаха слънчеви лъчи и осветяваха косата й, която падаше свободно до раменете и Пит долавяше парфюма й. Той забеляза странна промяна в настроението й. Жената не беше съвсем млада — в началото на трийсетте си години, но излъчваше увереност и силни вътрешни качества. Освен това той изпита смущаващо желание към нея, което го ядоса. Не сега, рече си той, и не при тези обстоятелства. И извърна глава, за да прикрие отнесения израз на лицето си.

— Защо?… — заговори тя, обхващайки с жест на ръката салона. — Защо трябваше всички да умрат?

Той погледна към осмината приятели, които са празнували особено важен момент, преди животът им да е бил отнет по такъв жесток начин.

— Не съм напълно сигурен — отвърна Пит със сериозен глас, изпълнен с гняв и съжаление, — но мисля, че подозирам нещо.