Клайв Къслър
Ударна вълна (25)

23.

Пит и загадъчният минен инженер пресякоха един път и двамата влязоха в модерно преустроена сграда, в която се помещаваха няколко асансьора, предназначени да извозват рудокопачите надолу и нагоре от изкопните работи дълбоко под земята. Двата големи бяха за китайските работници, а по-малкият се ползваше само от служителите на дружеството. Подемните съоръжения бяха последният модел от асансьорната технология на „Отис“. Движеха се гладко, без звук или усещане за спускане.

— На каква дълбочина ще слезем? — попита Пит с приглушен от маската глас.

— На петстотин метра — отвърна инженерът.

— А защо са ни дихателните маски?

— Когато в далечното минало вулканът, в който се намираме, изригнал, целият остров Кунгхит бил покрит с пемза. Вибрациите, вследствие на копаенето, вдигат от пемзата прах, който влиза направо в белите дробове.

— Тази ли е единствената причина? — плахо зададе въпроса си Пит.

— Не — призна си инженерът. — Просто не искам да видите лицето ми. По този начин, ако охраната заподозре нещо, мога да мина безпрепятствено през детектора за лъжата, който шефът им използва едва ли не по-често от лаборант, изследващ урина.

— Джон Мърчант Тупалката ли? — уточни усмихнат Пит.

— Познавате ли Джон?

— Срещали сме се.

Старият човек сви рамене и прие отговора на Пит без коментар.

Когато наближиха края на спускането, слухът на Пит долови странно бръмчене. Преди да попита откъде идва звукът, асансьорът спря и вратите се отвориха с плъзгане. Спътникът му го поведе през минна шахта, която излизаше на платформа за наблюдение, стърчаща на пет метра над огромния изкоп. Техническото оборудване на дъното на рудника не съдържаше типа машини, характерни за всяка мина. Не се виждаха също и колички, пълни с руда, движещи се по релси чрез малък мотор, нито пробивни машини или взривни вещества, нито грамадни булдозери. Цялата щедро финансирана и внимателно обмислена и организирана операция се извършваше от компютри, подпомагана отчасти от човешка ръка. Единствената видима механизация беше огромен висок мост с въжета и кофи, които издигаха наситената с диаманти синя смес от скала и глина на повърхността и я отнасяха в постройките, където се отделяха ценните камъни.

Инженерът се обърна и погледна Пит със зелените си очи, надничащи над маската.

— Мейсън не ми съобщи името ви, нито кого представлявате. А аз и не искам да знам. Каза ми само, че се опитвате да проследите звуков канал, който се разпространява през водата и действа смъртоносно.

— Точно така. Хиляди и хиляди различни форми на морски живот и стотици хора вече загинаха загадъчно в открито море и по крайбрежията.

— И смятате, че звукът идва оттук?

— Имам причина да вярвам, че мината на остров Кунгхит е само един от четирите източника.

Инженерът кимна разбиращо.

— Останалите три са Командорските острови в Берингово море, Великденският остров и остров Гладиатор в Тасманово море.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. И на трите се използват същите импулсни ултразвукови изкопни съоръжения като тукашните. — Мъжът посочи с ръка изкопа. — Отначало копаехме шахти, за да следваме по-наситената концентрация на диаманти. Подобно на златотърсачите, следващи жилата на златото. Но след като учените и инженерите, работещи за Дорсет, усъвършенстваха нов метод за копаене, който даваше продукция пет пъти повече за една трета от предишното време, старите начини на работа бързо отпаднаха.

Пит се наведе над парапета и погледна кипящата дейност на дъното на рудника. Големи подвижни роботи като че ли набиваха готови шахти в синята глина. След малко Пит почувства странна вибрация да минава от краката към тялото му. Той погледна питащо инженера.

— Диамантоносната смесица от скала и глина се натрошава от импулсен ултразвук с голяма енергия. — Мъжът посочи голяма бетонна постройка без видими прозорци. — Виждате ли онази сграда на юг от рудника?

Пит кимна.

— Това е завод за ядрено производство. Той изразходва огромно количество мощност, за да произвежда достатъчно енергия при взривове от десет до двайсет в секунда, за да пробие твърдата като скала глина и да я натроши.

— Тъкмо в това е загадката.

— В какъв смисъл? — попита инженерът.

— Звукът, произведен от вашето съоръжение, се разпространява във всички посоки вътре в океана. Когато той се срещне с енергийните импулси от другите мини на Дорсет, пръснати из Тихия океан, силата му се увеличава до степен, която може да убие животинския свят в границите на голям район.

— Интересно схващане, но не е напълно достатъчно, защото нещо му липсва.

— Не ви се струва приемливо, така ли?

Инженерът поклати глава.

— Сама по себе си звуковата енергия, произведена тук, долу, не е в състояние да убие дори сардина на три километра оттук. Ултразвуковото изкопно съоръжение използва звукови импулси с акустични честоти от 60 000 до 88 000 херца или цикли в секунда. Тези честоти се поглъщат от солта в морето, преди да са стигнали далеч.

Пит се вгледа в очите на мъжа, опитвайки се да отгатне откъде е той, но освен очите и няколко кичура прошарена коса, изскочили изпод каската, видя само, че е висок колкото него и е с поне девет килограма по-тежък.

— Как да съм сигурен, че не се стремите да ме подведете?

Пит нямаше как да види стегнатата му усмивка зад дихателната маска, но предположи, че такава се появи.

— Елате — подкани го инженерът, — ще ви покажа отговора на вашата загадка. — Той влезе отново в асансьора, но преди да натисне нужния бутон, подаде на Пит звукоизолиращ скафандър. — Свалете си каската и сложете това. Проверете дали ви прилепва плътно, защото иначе ще получите световъртеж. В него е монтиран предавател-приемник, така че можем да разговаряме, без да викаме.

— Къде отиваме? — попита Пит.

— В тунел, прокаран под главния рудник, откъдето се изследва и контролира най-големият залеж от скъпоценните камъни.

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха в минна шахта, изкопана във вулканичната скала и укрепена с дебели греди. Пит неволно вдигна ръце и ги притисна отстрани на главата си. Макар всички звуци да се заглушаваха от скафандъра, той почувства странна вибрация в тъпанчетата си.

— Чувате ли ме добре? — попита го инженерът.

— Чувам ви — отвърна Пит през мъничкия микрофон, — но през някакво бръмчене.

— Ще свикнете с него.

— Откъде идва то?

— Следвайте ме стотина метра по шахтата и ще ви покажа какво липсва в теорията ви.

Пит вървеше по петите на инженера, докато накрая двамата стигнаха до странична шахта — единствената, която нямаше подпорни греди. Заоблените й стени от вулканична скала бяха толкова гладки, сякаш бяха изстъргани с някакъв огромен инструмент.

— Търстонова тръба от лава — досети се Пит. — Виждал съм такива на големия остров Хаваи.

— Някои видове лава като тези с базалтова смес образуват тънки потоци, наричани пахоухоу, които текат със съвсем гладка повърхност — осветли го инженерът. — Когато лавата се втечнява по-близо до земната кора, по-дълбоката и по-гореща вълна продължава нагоре и се разлива в отворените кухини или, както ги наричаме, тръби. Именно тези въздушни „джобове“ започват да резонират от импулсния ултразвук, идващ от минната операция отгоре.

— Какво ще стане, ако си сваля скафандъра?

Инженерът сви рамене.

— Ами свалете го, но последиците няма да ви зарадват.

Пит повдигна леко звукоизолиращия скафандър от ушите си.

След половин минута той напълно се дезориентира и побърза да подпре ръка на стената, за да не загуби равновесие. След това започна все по-силно да му се повръща. Инженерът се протегна и нагласи както трябва скафандъра на главата на Пит. После обгърна с ръка кръста му, за да го задържи на крака.

— Е, доволен ли сте сега? — попита го той.

Пит почувства, че световъртежът и напънът му за повръщане бързо преминаха и пое дълбоко въздух.

— Исках сам да изпитам болката. Вече имам известна представа какво са преживели горките хора, преди да умрат.

Инженерът го поведе обратно към асансьора.

— Не е приятно това изпитание. Колкото по-надълбоко копаем, толкова по-лошо става. Беше време, когато вървях тук, без да предпазвам ушите си и главоболието ме държеше по цяла седмица.

Докато асансьорът напускаше тръбата от лава, Пит се възстанови напълно, остана му само бученето в ушите. Сега знаеше всичко. Знаеше източника на акустичното явление. Знаеше как действа, за да разрушава. Знаеше как да го премахне — и знанието повдигна духа му.

— Вече ми е ясно. Кухините в лавата резонират и произвеждат звукови импулси с голяма сила, които се разпространяват през скалата в океана, причинявайки неописуем взрив от енергия.

— Това е вашият отговор. — Инженерът свали скафандъра си и приглади с ръка оредяващата си прошарена коса. — Резонансът и звуковата сила, събрани заедно, пораждат огромна енергия, предостатъчна да убива.

— Защо рискувахте работата си, а може би и живота си, за да ми покажете всичко това?

Очите на мъжа засвяткаха гневно, ръцете му потънаха по-дълбоко в джобовете на работния му комбинезон.

— Неприятно ми е да работя за хора, на които нямам доверие. Хора като Артър Дорсет носят нещастие и трагедии — ако един ден се срещнете с него и вие ще го усетите. В цялата тази операция има нещо гнило, както и в другите му минни операции. Изстисква тия нещастни китайски работници, докато рухнат напълно. Те са добре хранени, но нищо не им се плаща и са принудени да работят робски в рудника по осемнайсет часа на ден. Миналата година двайсет от тях загинаха при злополуки, тъй като от прекомерно изтощение не можаха да реагират и да се отдръпнат навреме от съоръженията. Защо е нужно да се изкопават диаманти по двайсет и четири часа в денонощие, след като в света има излишък от тия камъни? „Де Биърс“ може и да оглавяват един несъвместим монопол, но не може да не им се признае едно нещо: те поддържат ниска продукция, с цел цените да останат високи. Но не и Дорсет. Той крои подъл план да навреди на пазара. Готов съм да заложа целия си годишен доход, за да разбера какво точно се мъти в коварното му съзнание. Някой като вас, наясно с ужаса, който причиняваме тук, сега може да предприеме нещо, за да възпре Дорсет, преди да са загинали нови стотици невинни жертви.

— А какво ви спира вие да надуете свирката? — попита Пит.

— Лесно е да се каже. Всеки един от научните работници и инженерите, които ръководим изкопните работи, сме подписали строго обвързващи договори. Няма ли придържане към точките му, няма заплащане. Ако заведем дело, пълномощниците на Дорсет ще вдигнат димна завеса, толкова плътна, че и с лазер не можеш я проби. Същото е и положението с канадската моторизирана полиция — ако те научат за многобройните жертви сред китайските черноработници и за прикритието им, Дорсет ще претендира, че не знае нищо и няма съмнение, че ще принуди и нас да твърдим същото пред съда.

— Защо сега не се качите на някоя от лодките и да се махнете?

— Тази мисъл ми се въртеше в ума, докато главният надзирател не стори точно това — отвърна бавно инженерът. — От писмата, които получихме после от жена му, научихме, че той изобщо не се е прибрал вкъщи и никой повече не чу за него.

— Значи Дорсет върши подмолна дейност.

— Подмолна като всяка наркодейност в Централна Америка.

— Защо ще се затваря мината, след като тя все още дава продукция?

— Нямам представа. Дорсет е определил датите. Очевидно има план, който не възнамерява да сподели с наетите си помощници.

— Той откъде е сигурен, че никой от вас няма да проговори, когато се върне на континента?

— Не е тайна, че проговори ли един, всички ще идем зад решетките.

— А какво ще стане с китайците?

Мъжът погледна Пит над маската, скриваща долната половина на лицето му, очите му не изразяваха нищо.

— Имам подозрението, че всички ще бъдат оставени вътре в мината.

— Заровени?

— Като го знам какъв е Дорсет, окото му няма да трепне, когато даде заповед на охраняващите го негови лакеи.

— Срещали ли сте се с него? — попита Пит.

— Веднъж ми беше достатъчно. А дъщеря му, Кастраторката, е не по-малко зла от него.

— Будика ли? — леко се подсмихна Пит. — Нея ли наричат Кастраторка?

— Нея. Силна е като вол — отвърна инженерът. — Веднъж я видях как повдигна с една ръка един доста грамаден мъж.

Преди Пит да попита още нещо, асансьорът стигна до нивото на повърхността и спря в асансьорната постройка. Инженерът излезе от кабината и проследи с поглед минаващия покрай тях товарен фургон „Форд“. Пит зави след инженера зад ъгъла на трапезарията и двамата отново спряха до контейнера за боклук.

— Това облекло — кимна мъжът към работния комбинезон на Пит — е на един от геолозите, който е болен от грип и лежи. Трябва да го върна, преди да е видял, че липсва и да се чуди защо.

— Хубава работа! — смънка под носа си Пит. — Остава сега да пипна грипни микроби от маската му.

— Индианските ви приятели са се върнали на лодките. — Инженерът посочи с ръка товарната площадка пред продоволствения склад. Тракторът с ремаркетата го нямаше. — Фургонът, който мина покрай асансьорната сграда, извършва редовни курсове за извозване на персонала. След няколко минути ще се върне. Махнете на шофьора да ви качи и превози през тунела.

Пит изгледа инженера с недоверие.

— Мислите ли, че няма да ме пита защо не съм тръгнал с другите индианци?

Възрастният човек извади от джоба си бележник и молив и написа набързо няколко думи. Откъсна листчето от бележника, сгъна го и го подаде на Пит.

— Дайте му това. То ще ви гарантира благополучно преминаване. Време е да се връщам на работа, преди мускулестите момчета на Джон Тупалката да почнат да задават въпроси.

Пит се ръкува с инженера.

— Много съм ви благодарен за съдействието. Поехте огромен риск, като разкрихте тайните на „Дорсет Консолидейтид“ пред непознат.

— Стига да мога да предотвратя смъртта на невинни хора в бъдеще, всеки риск от моя страна си струва.

— Успех! — пожела му Пит.

— На вас също. — Мъжът тръгна да се отдалечава, но се сети нещо и се обърна. — Има и друго, просто е любопитно. Онзи ден видях, че бойният вертолет на Дорсет излетя след един водосамолет и повече не се върна.

— Знам — отвърна Пит. — Блъсна се в един хълм и изгоря.

— Откъде знаете?

— Бях във водосамолета.

Инженерът го изгледа недоумяващ.

— А какво стана с Малкълм Стоукс?

Пит веднага разбра, че инженерът е тайният агент, за когото му бе споменал Стоукс.

— Едно метално парче се заби в белия му дроб. Но ще оживее и ще се наслаждава на живота си като пенсионер.

— Радвам се да го чуя. Малкълм е добър човек. Има хубаво семейство.

— Жена и пет деца — уточни Пит. — Разказа ми за тях след катастрофата.

— Значи се избавихте, за да скочите отново в огъня.

— Не е много разумно от моя страна, нали?

Инженерът се усмихна.

— Вярно, че не е. — Той се обърна и тръгна обратно към асансьорната сграда, където се загуби от погледа на Пит.

След пет минути се зададе фургонът и Пит замаха с ръце. Шофьорът, с униформата на охранител, изгледа подозрително Пит.

— Откъде идваш? — попита го той.

Пит му подаде сгънатата бележка и сви безмълвно рамене.

Шофьорът прочете бележката, смачка я на топка и я хвърли на пода, после кимна.

— Добре, качвай се. Ще те закарам само до помещението за обиск в другия край на тунела.

Когато шофьорът затвори вратата и превключи на скорост, за да потегли, Пит се настани на седалката зад него и небрежно се наведе да вземе смачканата бележка.

На нея пишеше:

Този индианец рибар беше в тоалетната, когато приятелите му, без да знаят това са тръгнали без него. Моля, погрижете се да стигне до пристанището, преди риболовната флотилия да е потеглила.

К. Къслър,

главен бригадир