Клайв Къслър
Ударна вълна (38)

36.

През целия осми ден Пит направляваше малкия плавателен съд по необятното море. Към залез-слънце управлението пое Джордино, а Пит и Мейв вечеряха комбинация от сурова и сушена риба. Пълна месечина се издигна над хоризонта във вид на кехлибареножълто кълбо, после постепенно започна да се смалява и да избелява, докато прекосяваше нощното небе над тях. След като изпи няколко глътки вода, за да заличи вкуса на риба, Мейв се сгуши в прегръдките на Пит и се загледа в сребърната пътека по морето, която отвеждаше към луната.

Тя зашепна думите на „Лунна река“: „Двама скитника, тръгнали да видят света“. После млъкна, вдигна поглед към суровото лице на Пит и огледа волевата извивка на брадичката, тъмните и гъсти вежди и зелените очи, които проблясваха всеки път, когато в тях попаднеше светлина. Той имаше правилен нос за мъж, но си личеше, че е бил чупен повече от веднъж. Бръчките около очите и леката извивка на устните му придаваха вид на весел и винаги усмихнат човек, човек, с когото една жена би се чувствала удобно и на когото би могла да разчита. От него се излъчваше странна смесица от суровост и чувственост, която действаше невероятно привлекателно.

Тя седеше смълчана, прехласната в него, когато изведнъж той сведе поглед и видя израза на обожание, изписан по лицето й. Мейв не направи опит да извърне глава.

— Ти не си обикновен мъж — рече тя, без да знае защо.

Пит я погледна с изненада.

— Какво те кара да мислиш така?

— Всичко, което казваш, което вършиш. Не познавам човек, който да е в такава хармония с живота.

Той се усмихна с видимо задоволство.

— За пръв път чувам такива думи от жена.

— А познавал ли си много? — попита тя с детско любопитство.

— Какво много?

— Жени.

— Не особено. Винаги съм искал да бъда развратник като Ал, но рядко намирах време за това.

— Женен ли си?

— Не и никога не съм бил.

— А стигал ли си дотам?

— Може би веднъж.

— Защо не се е получило?

— Убиха я.

Мейв забеляза, че Пит никога не хвърля мост над бездната, разделяща скръбта и горчиво-сладкия спомен. Съжали, че му зададе този въпрос и се притесни. Тя бе несъзнателно привличана от него и искаше да се разрови в съзнанието му. Предположи, че той е от онзи тип мъже, който копнее за по-дълбоки чувства, отколкото би му дала една обикновена физическа връзка, и разбираше, че неискреното флиртуване не го съблазнява.

— Казваше се Самър — продължи той с тих глас. — Беше много отдавна.

— Съжалявам — рече Мейв.

— Имаше сиви очи и червена коса, но много приличаше на теб.

— Поласкана съм.

Прииска му се да я попита за нейните мъже в живота, но се въздържа, съзнавайки, че това би развалило интимността на момента. Двама души сами — е, почти сами, в свят на луна, звезди и черно, неспокойно море. Без никакви хора наоколо, без твърда почва под краката им, заобиколени от хиляди километри водна празнота. Беше толкова лесно да забравят къде се намират и да си представят, че плават по залива на някой тропически остров.

— Ти страшно много приличаш на твоята прапрабаба — отбеляза той.

Тя вдигна глава и го изгледа учудена.

— Откъде знаеш, че приличам на нея?

— На яхтата видях портрета на Бетси Флечър.

— Някой ден ще ти разкажа за Бетси — каза Мейв и се сви като котка в прегръдките му.

— Не е нужно — усмихна се той. — Имам чувството, че я познавам почти толкова, колкото и теб. Много смела жена, която била арестувана и изпратена в каторжническата колония в Ботани Бей, една от оцелелите от сала, направен от „Гладиатор“. Помогнала за спасяването на живота на капитан Бъли Скагс и Джес Дорсет — осъден разбойник, който после станал неин съпруг и твой прапрапрадядо. След като стъпили на земя, назована впоследствие остров Гладиатор, Бетси се натъкнала на една от най-големите мини за диаманти в света и основала династия. В хангара си имам пълно досие за Дорсетови, проследяващо историята им, от Бетси и Джес, през поколенията им, до продажните ти сестри.

Мейв се надигна и седна, сините й очи засвяткаха гневно.

— Значи си наредил да ме разследват, вероятно на твоето ЦРУ, негодник такъв!

Пит поклати глава.

— Не толкова тебе, колкото историята на търговците на диаманти в Дорсетовия род. Интересът ми се породи от проучването, извършено от един почтен възрастен господин, който много би се възмутил, ако разбере, че го причисляваш към агентите на ЦРУ.

— Ако си мислиш, че си научил кой знае колко неща за рода ми, много се лъжеш — каза тя надменно. — Предците ми са били много затворени хора, какъвто е и баща ми.

— Знаеш ли — опита се да я успокои той, — има един член на вашата династия, който възбужда любопитството ми повече от другите.

Тя го погледна и наклони глава на една страна.

— Ако не съм аз, кого имаш предвид?

— Морското чудовище в лагуната ви.

Най-малко такъв отговор очакваше Мейв.

— Не вярвам да имаш предвид Базил, нали?

За миг Пит се озадачи.

— Кого?

— Базил не е морско чудовище, а морски змей. Има огромна разлика. Виждала съм го три пъти със собствените си очи.

Тогава Пит избухна в смях.

— Базил? Наричате го Базил?

— Не би се смял, ако му попаднеш между челюстите — отвърна тя язвително.

— Не мога да повярвам — заклати той глава, — че една опитна зооложка вярва в морски змейове.

— Първо на първо, морски змей е погрешно название. Това не са истински змейове, приличащи на змии.

— Безумни истории се разказват от туристи, които твърдят, че са виждали странни чудовища във всяко езеро, от Лох Нес до Чамплейн, но от миналия век насам не съм чул някой да е зървал такива в океаните.

— Появите им в морето не получават гласност както навремето. Войните, природните бедствия и масовите убийства ги изместват от заглавията.

— Таблоидите не биха подминали подобно нещо.

— Морските пътища за големи кораби са доста точно определени — поясни търпеливо Мейв. — Ранните ветроходни кораби са се движили по рядко използвани водни пространства. Китоловни кораби, плаващи след китове по-навътре в морето, а не по най-кратките пътища между пристанищата, често са съобщавали за такива наблюдения. Освен това движените от вятъра кораби са плавали безшумно и затова са могли да се приближат до излезлия на повърхността змей, докато днешните плавателни съдове с дизелови мотори се чуват на километри под водата. Това, че змейовете са огромни, не значи, че те не са плахи, саможиви същества, неуморими океански пътешественици, които се пазят да не бъдат уловени.

— Ако не са плод на въображението или змии, какви са тогава, останали динозаври?

— Добре, господин Скептик — отвърна тя най-сериозно и с леко предизвикателна гордост в гласа. — Аз подготвям темата си за получаване на докторат върху криптозоологията — науката за легендарните чудовища. За твое сведение, след като бяха пресети всички неточни описания, измислици и съобщения от втора ръка, останаха 467 потвърдени наблюдения. Имам ги категоризирани в компютъра си в университета — по същността на наблюденията, включваща атмосферните и морските условия, при които са ставали наблюденията, по географските местоположения, отличаващи характеристиките им, цвета, формата и размера. Чрез техниката на графичното изображение аз мога да проследя назад във времето еволюцията на чудовищата. А в отговор на въпроса ти — те вероятно произхождат от динозаврите по начин, подобен на алигаторите и крокодилите. Но в никакъв случай не са „останали“ динозаври. Плезиозаврите, екземплярите, за които най-често се смята, че са оцелели във вида на днешните морски змейове, никога не са превишавали шестнайсет метра дължина — далеч по-малка от тази на Базил например.

— Добре, ще си запазя мнението, докато ме убедиш, че те наистина съществуват.

— Срещат се шест основни вида — продължи тя „лекцията“ си. — Най-многото наблюдения са на влечуго с дълъг врат, с една основна гърбица и с глава и челюсти като на огромно куче. Следващите са на същество, което според неизменните описания има глава на кон с грива и големи изпъкнали очи. За него се е съобщавало също, че има и козя брадичка.

— Козя брадичка! — повтори скептично Пит.

— След тях се нареждат разновидностите със змиеобразно тяло като това на змиорката. После идват други, с вид на огромни морски видри, и такива, които имат един ред огромни триъгълни перки на гърба си. Най-често описваният тип е с много гърбици, с глава във формата на яйце и с голяма муцуна като на куче. В повечето случаи за този змей се казва, че отгоре е черен, а отдолу — бял. Някои от тях имат плавници като на тюлените и костенурките или перки, а други нямат. Едни са с необикновено дълги опашки, но се срещат и такива с много къси опашки, като отрязани. Според описанията немалко имат козина, докато повечето са гладки като коприна. Цветовете им варират от жълто-сив до кафяв и черен. Почти всички свидетели са единодушни, че долната част на телата им е бяла. За разлика от често сресаните морски и земни змии, които се движат, извивайки се ту на една, ту на друга страна, змейовете извършват вертикални вълнообразни движения. По всяка вероятност се хранят с риба, показват се на повърхността при спокойно време и са наблюдавани във всяко море, с изключение на водите около Арктика и Антарктида.

— Откъде си сигурна, че всички тези наблюдения не са погрешно описани? — поинтересува се Пит. — Те могат да бъдат много големи акули, групи водорасли, дребни китове, плаващи в индийска нишка, или дори някоя огромна сепия.

— В повечето случаи наблюдателите са били повече от един — отвърна му троснато Мейв. — Сред тях мнозина са морски капитани, известни с честността си. Един от тях е Артър Рострън.

— Познато ми е това име. Той беше капитан на „Карпатия“, кораба, който взе на борда си оцелелите от „Титаник“.

— Той е свидетелствал за появата на подобно същество, изпаднало в голяма беда, като че ли било ранено.

— Свидетелите може да са били честни хора, но да са се заблуждавали — не отстъпваше Пит. — Докато на учените не бъде даден такъв змей или част от него, за да му направят дисекция и да го изследват, няма валидно доказателство.

— Защо влечуги, стигащи между двайсет и петдесет метра дължина, с външни белези като на змии, да не могат да живеят в моретата и до днес, както са живели през мезозойската ера? Морето не е кристално прозрачно като прозорец. Ние не можем да виждаме в дълбините му и да оглеждаме далечните му хоризонти, както правим на земята. Кой може да каже колко на брой огромни биологически вида, все още непознати на човека, бродят в моретата?

— Почти ме е страх да питам — каза Пит с усмихнати очи, — към коя категория спада Базил?

— Него съм класифицирала като мегазмиорка. Той има цилиндрично тяло, дълго трийсет метра, завършващо с островърха опашка. Главата му е леко притъпена като на истинската змиорка, само че широката му кучешка уста е пълна с остри зъби. На цвят е синкав с бял корем, а смолисточерните му очи са големи като плочи. Движи се хоризонтално с вълнообразни извивки на тялото като другите змиорки и змии. На два пъти съм го виждала да подава цели десет метра от горната част на тялото си над водата, преди да цопне обратно с огромен плисък.

— Кога си го видяла за първи път?

— Бях на десет години — отвърна Мейв. — Двете с Дирдри плавахме по лагуната с малък катер, който мама ни беше дала. Изведнъж се изпълних с особеното чувство, че някой ме наблюдава. По гърба ми полазиха студени тръпки. Дирдри се държеше така, сякаш нямаше нищо странно. Започнах бавно да се обръщам назад. И какво да видя — на двайсет метра зад кърмата се подаваше глава и врат, проточен на около три метра над водата. Съществото имаше две блестящи очи, които бе вперило в нас.

— Колко дебел му беше вратът?

— Цели два метра в диаметър, като цистерна за вино, както го бе определил баща ми.

— И той ли го е виждал?

— Цялото ни семейство го е виждало много пъти при различни обстоятелства, но най-често, когато някой беше на път да умре.

— Продължавай нататък.

— Чудовището приличаше на дракон от детски кошмари. Вцепених се от ужас и не можех да издам ни звук, ни писък, а в същото време вниманието на Дирдри бе съсредоточено напред и току ми напомняше кога да променя курса на катера, за да не налетим на някоя надводна скала.

— То не тръгна ли към вас? — попита Пит.

— Не. Само ни гледаше, докато се отдалечавахме от него, без да направи опит да нападне кораба.

— Значи Дирдри не го е видяла.

— Тогава не, но после го е виждала два пъти при различни случаи.

— Как се отнесе баща ти, когато му каза какво си видяла?

— Засмя се и рече: „Значи най-сетне си срещнала Базил“.

— Каза, че змеят се появявал, когато предстояла нечия смърт…

— Това е семейно предание със зрънце истина. Екипажът на един от отбиващите се на острова китоловни кораби видял Базил в лагуната, когато погребвали Бетси Флечър, а по-късно когато умрели пралеля ми Милдред и майка ми, и двете — от насилствена смърт.

— Това съвпадение ли е, или предопределеност?

Мейв сви рамене.

— Знае ли някой! Единственото, в което мога да съм сигурна, е, че баща ми уби майка ми.

— Както се предполага, че дядо ти Хенри е убил сестра си Милдред.

Тя пак го изгледа с недоумение.

— И това ли си научил?

— То е обществена тайна.

Мейв отмести поглед над черното море дотам, докъдето то се срещаше със звездите; ярката лунна светлина освети очите й и те като че ли станаха по-тъмни и по-тъжни.

— Не може да се каже, че последните три поколения на Дорсетови са установили добродетелни норми.

— Името на майка ти е Айрин, нали?

Мейв кимна безмълвно.

— Как е умряла?

— Тя все едно щеше да умре от сърце, разбито от обидите, които й нанасяше мъжът, когото безнадеждно обичаше. Но един ден, докато се разхождала с баща ми покрай високите скали, тя се подхлъзнала и паднала в големите вълни, където намерила смъртта си. — По нежното лице на Мейв се изписа омраза. — Той я е бутнал — додаде тя студено. — Баща ми я е бутнал и това е толкова сигурно, колкото съществуването на звезди във вселената.

Пит я притисна към себе си и я усети, че потрепери.

— Разкажи ми за сестрите си — смени темата той.

Изразът на омраза постепенно се стопи и чертите на лицето й отново станаха нежни.

— Няма много за разказване. Никога не съм била особено близка с тях. Подлата беше Дирдри. Щом получех нещо, което съм искала, тя ми го открадваше и твърдеше, че винаги е било нейно. От нас трите Дирдри беше „на татко момиченцето“. Той раздаваше чувствата си предимно на нея, защото, предполагам, двамата бяха сродни души. Дирдри живее в свой измислен свят, създаден от собствените си лъжи. Тя не е в състояние да казва истината, дори когато няма причина да лъже.

— Била ли е омъжена?

— Веднъж, за един професионален футболист, който си въобрази, че ще живее живота си като член на кръга от богати хора, притежаващи реактивни самолети, и че и той ще има свои собствени такива „играчки“. За жалост, случи се така, че когато той поиска развод и обезпечаване, равняващо се на националния бюджет на Австралия, някак много навреме падна от семейната яхта. Тялото му така и не се намери.

— Май не е много желателно човек да приема покани за разходки по море с Дорсетови — отбеляза язвително Пит.

— Страх ме обзема, като си помисля за всички хора, които баща ми е премахнал, задето действително или във въображението му са заставали на пътя му.

— А Будика?

— Нея така и не опознах — отвърна Мейв замислено. — Будика е единайсет години по-голяма от мен. Веднага след като съм се родила, баща ми я изпратил да учи в много скъп пансион, поне така ми казаха. Колкото и странно да звучи, тази моя сестра ми е направо чужда. Бях десетгодишна, когато я видях за първи път. Всичко, което знам за нея, е, че изпитва страстно влечение към хубави млади мъже. Това никак не се харесва на татко, но той почти нищо не прави, за да й попречи да спи с този или онзи.

— Тя е много яка.

— Веднъж я видях с каква ярост се нахвърли срещу баща ми, когато той в пияно състояние започна да бие майка ни.

— Странно е, че всички изпитват такава убийствена неприязън към единствения член на семейството, който е толкова кротък и нежен.

— Преди да избягам от острова, където след смъртта на мама сестрите ми и аз бяхме държани като истински затворници, татко се дразнеше от моята независимост. Това, че се издържах сама, за да уча в университета, без да се докосвам до Дорсетовото богатство, го вбесяваше. После, когато заживях с един младеж и забременях и лекарят ми каза, че ще бъдат близнаци, вместо да направя аборт, реших да ги износя целите девет месеца. Отказах да се омъжа за момчето и тогава татко и сестрите ми прекъснаха всякаква моя връзка с Дорсетовата империя. Всичко това звучи толкова налудничаво, че ми е трудно да го обясня. Смених законно името си с това на прапрапрабаба ми и тръгнах по свой път, доволна, че съм се отървала от едно семейство с нарушени функции.

Мейв бе измъчвана от нечисти сили, над които нямаше власт, и Пит я съжаляваше, но в същото време изпитваше уважение към силата на духа й. Тя беше обична жена. Той се вгледа в прямите й като на дете сини очи. Закле се в себе си, че ще обърне небе и земя, но ще я спаси.

Той понечи да каже нещо, но зърна в тъмнината разпенения гребен на гигантска вълна, връхлитащ върху тях. Огромната водна маса закри цялото му полезрение. Ледени тръпки го побиха по врата, когато видя, че още три подобни вълни прииждат след първата.

Той нададе предупредителен вик към Джордино и отхвърли Мейв на пода. Вълната се нави над лодката, заливайки я с пяна и пръски, и се стовари с цялата си тежест върху дясната кърмова част, притискайки я надолу. Срещуположната страна отскочи във въздуха и в същия момент лодката пропадна в образувалата се дълбока бразда и се изви странично към следващата водна стена.

Втората вълна се надигна и докосна звездите, преди да се разбие върху тях с тежестта на товарен влак. Лодката заби нос под черната стихия и потъна цялата. Залят от полудялото море, на Пит му оставаше единствено да се държи възможно най-здраво за поплавъка, за да остане жив при повторението на предишния тайфун. Да бъде хвърлен зад борда, означаваше да стои извън борда. Всеки истински букмейкър щеше да предпочете опасността от акули пред удавянето.

Малката лодка успя по някакъв начин да изплува на повърхността, когато последните две вълни се разбиха в нея една след друга и я залашкаха в невъобразимия ад на яростен водовъртеж. Безпомощните пътници ту пропадаха надолу, ту отново се показваха на повърхността. Те тъкмо се плъзгаха надолу по гладкия гръб на поредната вълна, когато се оказа, че тя е последната — морето изведнъж се успокои, сякаш изобщо не се бе бунтувало. Безразборните пенести вълни отминаха и се изгубиха в нощта.

— Още един непогрешим израз на нрава на морето — изломоти Джордино, продължавайки да се държи здраво за командния пулт. — Какво му сторихме, та толкова го вбесихме?

Пит веднага пусна Мейв и я изправи до седнало положение.

— Как си?

Тя се закашля, преди да отговори задъхано:

— Очаквам… Ще се съвзема. За бога, какво връхлетя така?

— Предполагам, че беше сеизмична дислокация на дъното на морето. Не е нужно разтърсването да е с голям магнитуд, за да изпрати нагоре бурни вълни.

Мейв отстрани от очите си мокрите кичури коса.

— Добре че лодката не се преобърна, та да ни изхвърли във водата.

— В какво състояние е кормилото? — обърна се Пит към Джордино.

— Все още си е на мястото. Мачтата ни също оцеля, но платното се е скъсало на места.

— Запасите ни от храна и вода също са налице — съобщи Мейв.

— Значи сме се отървали невредими — каза Джордино така, сякаш не му се вярваше.

— Няма да е за дълго — отбеляза напрегнат Пит.

Мейв огледа непокътнатата на вид лодка.

— Не виждам да има повреда, която да не можем да оправим.

— Аз също — подкрепи я Джордино, след като провери дали са цели поплавъците.

— Не сте видели дъното.

Ярката лунна светлина осветяваше лицето на Пит, по което се четеше сериозно безпокойство. Мейв и Джордино проследиха с погледи ръката на Пит и мигом осъзнаха, че вече няма никаква надежда да оцелеят.

Там, по цялото протежение на дъното на лодката от стъклено влакно, имаше пукнатина, през която вече навлизаше вода.