Клайв Къслър
Ударна вълна (18)

16.

След като излезе от сградата на НЮМА, Джордино нае една от тюркоазните коли на агенцията и пое към наскоро купения от него апартамент в Александрия, край река Потомак. Стаите му бяха обзаведени в резултат на кошмар, сънуван от архитекта по вътрешно обзавеждане. Нито една мебел или украса не подхождаше на останалите. Нищо не отговаряше на основните правила за вкус и стил. Всяка поредна приятелка на Джордино, която се нанасяше у него, а после се изнасяше, оставяше своя вкус, но никое от техните пренареждания не се одобряваше от следващата му партньорка. За щастие той оставаше близък приятел с всяка една. Те обичаха компанията му, но положително никоя от тях не би се омъжила за него.

Той не беше немарлив домакин, дори готвеше доста добре, но рядко се задържаше вкъщи. Ако не беше някъде по света по изпълнение на подводни проекти заедно с Пит, щеше да е на експедиция за търсене на нещо изгубено, било то кораб, самолет или хора. Той обичаше да търси нещо липсващо. Изобщо не си представяше, че ще седне във всекидневната си да гледа телевизия или да чете книга. Умът на Джордино вечно беше някъде другаде и мислите му рядко се съсредоточаваха върху дамата до него — нещо, което дразнеше безкрайно представителките на нежния пол.

Той напъха мръсните си дрехи в пералната машина и си взе набързо душ. После напълни една пътна чанта с лични вещи за едно денонощие и потегли за международното летище „Дълес“, откъдето взе ранен вечерен самолет за Маями. След като пристигна, нае кола, подкара към района на пристанището на града и се установи в най-близкия наоколо мотел. Прерови телефонния указател, за да открие всички морски архитекти и записа имената, адресите и телефоните на онези, които се бяха специализирали в проектирането на частни моторни яхти. И започна да ги търси по телефона.

Първите четирима, които вече си бяха тръгнали за вкъщи, отговориха чрез автоматични телефонни секретари, но петият лично вдигна слушалката. Джордино не се изненада. Очакваше, че поне един ще остане съвестно да работи до късно, за да състави чертежите на конструкцията на плаващ дом на някой богаташ.

— Господин Уес Уилбанкс? — попита Джордино.

— Да, Уес е на телефона. С какво мога да съм ви полезен в този късен час? — В гласа се долавяше меко южняшко произношение.

— Казвам се Албърт Джордино. Работя в Националната агенция за подводни и морски проучвания. Нужна ми е вашата помощ в разпознаването на производителя на една яхта.

— В Маями ли е на док?

— Не, господине. Някъде по света е.

— Звучи много тайнствено.

— Повече, отколкото предполагате.

— Ще бъда в кантората утре около десет часа.

— Въпросът е доста спешен — настоя Джордино със сдържана тежест.

— Добре. До един час ще съм приключил. Защо не отскочите дотук след това? Имате ли адреса?

— Да, но Маями не ми е познат.

Уилбанкс му обясни как да стигне. Кантората на архитекта се намираше само през няколко пресечки от мотела, затова Джордино вечеря набързо в едно малко кубинско кафене и тръгна пеша, следвайки указанията, получени по телефона.

Мъжът, който отвори вратата, беше в началото на трийсетте си години, доста висок и облечен в къси панталони и риза на цветя. Джордино едва стигаше до раменете му, та трябваше да вдигне глава, за да го погледне. Приятното лице беше оградено от гъста, модно зализана назад коса, прошарена край слепоочията. Той определено има вида на човек, който принадлежи на яхтсредите, рече си наум Джордино.

— Господин Джордино? Аз съм Уес Уилбанкс. Много ми е приятно да се запозная с вас.

— Благодаря, че ми отделихте време.

— Заповядайте. Ще пийнете ли кафе? От тази сутрин е, но цикорията поддържа аромата му.

— С удоволствие.

Уилбанкс го въведе в кабинет с дървен под и лавици, заемащи цялата една стена, натъпкани с книги за проектиране на яхти и малки кораби. Другата стена бе изпълнена с модели на половин корпуси, за които Джордино предположи, че са построени по проекти на Уилбанкс. В средата на стаята имаше голяма стара чертожна маса. Пред панорамен прозорец с изглед към пристанището бе поставено бюро с компютър върху него.

Джордино пое чашата с кафе и сложи върху чертожната маса скиците, направени от втория офицер на контейнеровоза „Рио Гранде“.

— Знам, че това не е достатъчно, но се надявам да ме насочите към производителя.

Уилбанкс разгледа рисунките, накланяйки глава ту на една, ту на друга страна. След една продължителна минута потърка брадичка и погледна над листа.

— На пръв поглед прилича на основен проект, взет от който и да е строител на яхти. Но съм сигурен, че който е наблюдавал яхтата и я е скицирал, се е заблудил от ъгъла, от който я е гледал. Убеден съм, че в действителност тя има два корпуса, а не един, носещи футуристичен кожух и това й придава вид на плавателен съд от космическата ера. Винаги съм искал да създам подобно нещо, но все още не съм попадал на клиент, който да се отклонява прекалено много от общоприетите модели.

— Имам чувството, че говорите за машина за летене до луната.

— Не сте далеч от истината. — Уилбанкс седна пред компютъра и го включи. — Ще ви покажа с компютърна графика какво имам предвид. — Той бръкна в едно чекмедже, извади дискета и я пъхна в машината. — Това е една идея, която разработих просто за свое удоволствие и от чувството за неудовлетвореност при мисълта, че никога няма да ми бъде заплатено, за да я осъществя.

Изображението на гладка спортна яхта без никакви заострени форми и краища изпълни екрана. Нямаше го традиционният ъгловат нос. Целият корпус и кожухът, покриващ кабината на екипажа, бяха гладки и заоблени. Нямаше нищо консервативно по плавателния съд. Той приличаше на нещо от бъдещите петдесет години. Джордино се прехласна. Като използваше компютърните графики, Уилбанкс го разведе из вътрешността на яхтата, наблягайки на смелия и необичаен замисъл на моделите на уредите и обзавеждането. Това наистина беше въображение и нововъведение, пуснати в действие.

— Нима добивате зрителна представа от няколко груби скици?! — попита с благоговение Джордино.

— Почакайте и ще видите — рече Уилбанкс. Той прекара скиците през електронен скенер, който предаде изображенията на компютърния монитор. После покри изображенията със своите чертежи и ги сравни. С изключение на незначителни разлики в композицията и размерите те почти съвпаднаха.

— И всичко това пред очите на зрителя — смотолеви Джордино.

— Изпълнен съм с безумна завист, че някой от моите колеги го е постигнал пръв — призна Уилбанкс. — Бих продал децата си, за да подпиша договор за осъществяването на тази моя рожба.

— Можете ли да ми кажете горе-долу големината и източника на мощността й?

— На моята или на вашата?

— На скицираната яхта — отвърна Джордино.

— Според мен цялата дължина е някъде около трийсет метра. Най-широката й част е малко под десет метра. Колкото до силовата й уредба, лично аз бих препоръчал два турбодизела „Блицен Сийсторм“. Най-вероятно БАД 98, които заедно могат да произведат повече от две хиляди и петстотин конски сили. Приблизително изчислената крайцерска скорост с тези двигатели може лесно да движи яхта с такава големина по спокойни води със седемдесет морски възела, дори повече, много повече, в зависимост от коефициента на полезното действие на двата корпуса.

— Кой разполага със съоръжения за построяването на такава яхта?

Уилбанкс се облегна назад и се замисли за миг.

— Яхта с такава големина и форма изисква доста основно формоване на стъклено влакно. „Гластек Боут“ в Сан Диего могат да вършат тази работа, както и „Хайнклеман Спешълти Боут Билдърс“ в Кил, Германия.

— А японците?

— Те не са играчи в яхтиндустрията. В Хонг Конг има доста яхтостроителници, но ги изработват от дърво. Повечето строители на яхти със стъклено влакно се придържат до изпробвани и доказани принципи.

— В такъв случай вашата преценка е или „Гластек“, или „Хайнклеман“ — рече Джордино.

— Това са двете строителни фирми, към които бих се обърнал за осъществяването на мой проект — увери го Уилбанкс.

— Какво ще кажете за архитекта?

— Мога да ви изброя най-малко двайсет над мен, които практикуват в основното проектиране.

Джордино се усмихна.

— Щастлив съм, че попаднах на двайсет и първия.

— Къде сте отседнал?

— В мотел „Сийсайд“.

— Явно НЮМА не пръска излишни пари при командировки, нали?

— Трябва да се запознаете с шефа ми — адмирал Сандекър. Между него и лихваря няма разлика.

Уилбанкс се разсмя.

— Вижте какво, наминете пак утре сутринта към десет тук. Сигурно ще мога да ви кажа още нещо.

— Благодаря ви за съдействието.

Джордино се ръкува с Уилбанкс, после си направи дълга разходка по крайбрежието, преди да се върне в мотела, където почете от роман с тайнствени случки и накрая заспа.

Точно в десет часа Джордино влезе в работния кабинет на Уилбанкс. Архитектът изучаваше комплект чертежи. Той ги вдигна и се захили.

— След като си тръгнахте снощи — заговори той, — аз прецизирах скицата, която ми дадохте, и нахвърлих мащабите на чертежите. После намалих размера им и ги пратих по факса в Сан Диего и Германия. Поради разликата в часовото време от „Хайнклеман“ ми бяха отговорили, преди да дойда тази сутрин тук. „Гластек“ отговориха на запитването ми само двайсет минути, преди да дойдете.

— Позната ли им е въпросната яхта? — попита нетърпеливо Джордино.

— За съжаление новините засега са лоши — отвърна Уилбанкс без следа от вълнение. — Нито едните, нито другите са проектирали или построили вашата яхта.

— Значи сме отново на изходна позиция.

— Не съвсем. Добрата новина е, че преди около девет месеца един от инженерите в „Хайнклеман“ видял и разгледал въпросната яхта, закотвена в пристанище на Монако. Той съобщава, че производителят е френска фирма, нова в тази индустрия, за която не бях чувал. „Жюсран Марин“ от Шербург.

— Тогава можем да им пратим по факса всички ваши чертежи — каза Джордино и отново се обнадежди.

— Не е нужно — отклони предложението му Уилбанкс. — Макар че не стана дума за същността на срещата ни, допускам, че истинската причина да откриете производителя на яхтата, е да узнаете самоличността на собственика й.

— Не виждам защо да го отричам.

— Инженерът от „Хайнклеман“, който видял яхтата в Монако, беше достатъчно любезен да включи в съобщението по факса и името на притежателя й. Пояснява, че разпитал за името му, тъй като му направило впечатление, че членовете на екипажа приличали повече на банда мафиоти, отколкото на изискани моряци, поддържащи и управляващи луксозна яхта.

— На банда мафиоти ли?

— Той твърди, че всички носели оръжие.

— И как се казва собственикът й?

— Жена е, заможна австралийка. Семейството й направило цяло състояние от добив на диаманти. Името й е Будика Дорсет.