Клайв Къслър
Ударна вълна (8)

6.

Пит и Джордино излетяха в четири часа сутринта, когато почти целият екипаж на „Айс Хънтър“ още спеше. Времето бе върнало по-умерените температури, морето беше спокойно, небето — синьо и кристално ясно, от югозапад духаше слаб, петвъзлов вятър. Седнал зад командното табло, Пит насочи вертолета първо към старата китоловна станция, после зави на север, за да търси втората група екскурзианти от „Полар Куин“.

Пит не можа да потисне дълбоката тъга, която го обзе, когато прелетяха над колонията от мъртви пингвини. Като че ли целият бряг, простиращ се до хоризонта, бе постлан с труповете на комичните малки птици. Пингвините адели обитаваха предимно този регион и нямаше вероятност птици от други колонии край Антарктическия полуостров да се преселват тук по време на разплодния си период. На малкото оцелели, които може би са успели да избегнат този ужасен бич, ще са им необходими двайсет, ако не и повече години, за да възстановят някогашната многобройна популация на остров Сиймор. За щастие внушителната загуба не беше толкова голяма, че да застраши пагубно тези видове.

Когато и последните мъртви птици изчезнаха от поглед, Пит сниши хеликоптера до петдесет метра и го насочи над ръба на водата, вторачвайки се през предното стъкло да открие някаква следа от мястото, където екскурзиантите са слезли на брега. Джордино гледаше през страничния прозорец от своята страна и търсеше да зърне сред ледените блокове в морето някакъв елемент от „Полар Куин“, като от време на време правеше отметка върху прегъната върху коленете му морска карта.

— Ако имах по стотинка за всеки айсберг в Уедел море — смънка той под носа си, — щях да купя „Дженерал Мотърс“.

Пит погледна надясно през прозореца откъм страната на Джордино към огромен лабиринт от ледена маса, откъснала се от шелфа „Ларсен“ и отнесена на северозапад от вятъра и течението в по-топли води, където тя се разклоняваше и раздробяваше на хиляди малки айсберги. Три от тях имаха размерите на малки държави. Някои стигаха дебелина до триста метра и се издигаха над водната повърхност на височината на триетажни сгради. Всички те блестяха от белота, с нюанси на синьо и зелено. Ледът на тези плаващи планини се бе образувал от плътен сняг още в древни времена, а после, през вековете, се е пропуквал и си е проправял неумолимо път към морето, където макар и бавно, почвал да се топи.

— Сигурен съм, че не само тази компания, ами и „Форд“, и „Крайслер“…

— Ако „Полар Куин“ се е ударил в някой от тези айсбергчета, може да е отишъл на дъното преди още да съм се доизказал.

— Не искам и да си го помислям дори.

— Виждаш ли нещо от твоята страна? — попита Джордино.

— Нищо освен сива, грозна скала, стърчаща от бялата снежна покривка. Мога да определя гледката като ялово еднообразие.

Джордино направи още една отметка на картата и провери скоростта по часовника си.

— Намираме се на двайсет километра от китоловната станция, а няма никаква следа от пътници от туристическия кораб.

Пит кимна в знак на съгласие.

— Не виждам нищо, което да прилича на човешко същество.

— Мейв Флечър каза, че са смятали да оставят втората група на брега при колонията от тюлени.

— Тюлените са си там — рече Пит, сочейки надолу. — Наброяват повече от осемстотин и всички са мъртви.

Джордино се надигна от мястото си и погледна през левия прозорец, докато Пит накланяше вертолета, спускайки го плавно надолу, за да му осигури по-добра гледка. Жълто-кафявите трупове на огромните тюлени изпълваха брега в протежение на километър. От петдесет метра от въздуха те приличаха на заспали, но при по-внимателен поглед се виждаше, че нито един от тях не помръдва.

— Като че ли втората група екскурзианти изобщо не е слизала от парахода — отбеляза Джордино.

Вече нямаше какво повече да се гледа и Пит върна положението на машината по курс над бреговата ивица.

— Следващото ни кацане е аржентинската научноизследователска станция.

— Тя трябва да се покаже всеки момент.

— Не чакам с нетърпение онова, което ще открием там — отбеляза напрегнат Пит.

— Погледни го от светлата страна — усмихна се стегнато Джордино. — Може би всеки е теглил по една майна, взел си е багажа и се е прибрал у дома.

— Ще ми се да е така! — отвърна Пит. — Тази станция е от особена важност за атмосферните изследвания. Тя е една от петте непрестанно действащи измервателни станции, отчитащи поведението и колебанията на антарктическата озонова дупка.

— Какви са последните сведения за озоновия пласт?

— Изтънява значително както в Северното, така и в Южното полукълбо — отвърна със сериозен тон Пит. — Тъй като се е получила празнина над Северния полюс, амебовидната дупка на юг, въртяща се по посока на часовниковата стрелка от северните ветрове, се е придвижила над Чили и Аржентина до петдесет и петия паралел. Тя е минала и над Южния остров в Нова Зеландия и е стигнала до Кристчърч. Растителният и животинският свят в тези райони е бил облъчен с най-опасната доза ултравиолетова радиация, отбелязвана дотогава.

— Което значи, че ще трябва да се запасим с лосион против слънчево изгаряне — вметна подигравателно Джордино.

— Това е най-малкият проблем — отвърна Пит. — Малки дози ултравиолетова радиация са поразили тежко всички видове земеделски продукти, от картофите до прасковите. Ако озоновите стойности спаднат с още няколко пункта от процента, ще се стигне до бедствено загиване на земеделски култури в цял свят.

— Доста мрачна картина рисуваш.

— Това е само фонът й — продължи Пит. — Прибави към него глобалното затопляне и увеличаването на вулканичната активност, и през следващите двеста години човешката раса ще стане свидетел на покачване на нивото на морската вода в порядъка от трийсет до деветдесет метра. Основното тук е, че ние сме променили земята по ужасяващ начин, без още да сме си дали сметка за това…

— Ето я! — изведнъж го прекъсна Джордино, сочейки с ръка. Те се приближаваха над един скалист скат, който се спускаше към морето. — Повече прилича на погранично градче, отколкото на научноизследователска база.

Аржентинската изследователска и измервателна станция представляваше комплекс от десет постройки, изградени от портални рамки от твърда стомана, носещи сводести покриви. Рамките бяха попълнени с дебели изолационни стени срещу вятъра и ледения студ. Множество антени за събиране на научни данни за атмосферата опасваха заоблените покриви и приличаха на голи клони на дървета през зимата. Джордино направи последен опит да установи връзка по радиоприемника с някого в станцията, докато Пит кръжеше над постройките.

— Глас в пустиня — съобщи обезпокоен Джордино, докато сваляше наушните слушалки.

— Не виждам и никакви посрещачи — допълни Пит.

Без да каже дума повече, той приземи вертолета съвсем близо до най-голямата от шестте сгради и въртящите се перки вдигнаха снега във вид на вихрушка от ледени кристали. Два снегорина и един трактор стояха изоставени и полузарити в сняг. Не се виждаха никакви следи от стъпки, от комините не се виеше дим. Липсата на дим, или поне на пара, подсказваше, че вътре няма обитатели, не и живи във всеки случай. Мястото изглеждаше някак странно пусто. Обгърналата го бяла пелена му придава дори призрачен вид, помисли си Пит.

— Не е лошо да вземем лопати от товарния отсек — предложи той. — Както изглежда, ще се наложи да си прокопаваме път дотам.

Не се изискваше кой знае какво въображение, за да се предположи най-лошото. Двамата слязоха от вертолета и закрачиха тежко в дълбокия до колене сняг към входа на централната постройка. Почти двуметрова преспа бе засипала вратата. Около двайсет минути им отне, докато изринат от нея толкова, колкото да я открехнат.

Джордино направи лек поклон и се усмихна мрачно на Пит.

— След теб.

Пит нито за момент не се бе усъмнявал в силния дух на Джордино. Ниският италианец беше изключително безстрашен. Това беше черта, която и двамата бяха проявявали неведнъж. Пит тръгна напред, а Джордино се оглеждаше наоколо за някое неочаквано движение отстрани и отзад. Те вървяха един зад друг през тунел, който свършваше пред вътрешна врата, служеща като допълнителна бариера срещу студа. Минаха през нея и продължиха по дълъг коридор, който ги отведе в зала, предназначена и за отдих, и за хранене. Джордино се приближи до термометър, окачен на стената.

— Температурата тук е под нулата — смънка той под носа си.

— Някой явно не понася жегата — заключи Пит.

След още няколко крачки те се натъкнаха на един от обитателите.

Странното беше, че той не приличаше на умрял. Беше коленичил на пода, сграбчил здраво ръба на маса, и гледаше Пит и Джордино, без да мига, с такъв израз, сякаш ги очакваше. В неговата неподвижност имаше нещо неестествено и знаменателно. Той беше едър човек, плешив — само една ивица черна коса минаваше от слепоочията назад по тила. Като повечето учени, които прекарваха месеци, а понякога и години в усамотени места, и той бе изоставил всекидневния мъжки ритуал на бръсненето. Това личеше по елегантно оформената брада, стигаща до гърдите му. За жалост великолепната му брада сега беше омърляна от повръщано.

Плашещото в него, от което космите на врата на Пит настръхнаха, беше изразът на огромен страх и силна болка, изписан по лицето му, замръзнало от студа във вид на маска от бял мрамор. Той представляваше отвратителна гледка, трудна за описване.

Очите му бяха изпъкнали, устата му — изкривена неестествено, като че ли в последен вик. По всичко личеше, че мъжът е умрял в страхотни болки и мъки. Ноктите на побелелите му ръце, забити в плота на масата, бяха счупени и нацепени. Под три от тях се виждаха малки капки замръзнала кръв. Пит не беше лекар и никога не го е привличала мисълта да стане такъв, но можеше да определи, че мъжът не е застинал от трупно вкочанясване, а студът впоследствие го бе сковал.

Джордино заобиколи шубера за подаване на храна и влезе в кухнята. След няколко секунди се показа отново.

— Тук има още двама.

— Най-лошите ми опасения се потвърдиха — рече потиснат Пит. — Един в станцията да беше оцелял, щеше да поддържа резервните мотори на генераторите, за да произвеждат електрическо отопление и мощност.

Джордино погледна към коридора, водещ към другите постройки.

— Никак не ми се ще да се мотам още тук. Предлагам да се омитаме от това място на смъртта и да се свържем от хеликоптера с „Айс Хънтър“.

Пит го погледна навъсен.

— С други думи искаш да прехвърлиш отговорността върху капитан Демпси и да го натовариш с неблагодарната задача да уведоми аржентинските власти, че елитната група от учени, обслужващи главната им полярна научноизследователска станция, загадъчно се е възнесла на оня свят?

Джордино сви рамене с невинен израз.

— Струва ми се, че това ще е най-разумното.

— Едва ли някога ще си простиш, ако се измъкнеш оттук, без да си претърсил навсякъде за евентуален оцелял.

— Какво да направя, като изпитвам прекомерна привързаност само към хора, които дишат и живеят?

— Иди в помещението за генераторите, зареди с гориво резервоарните мотори, задействай ги и включи електрическата мощност. После влез в свързочния център и докладвай на Демпси, а аз в това време ще огледам останалите помещения на станцията.

Пит намери и другите аржентински изследователи, умрели на местата си. И по техните лица се бе врязал същият израз на силна болка. Някои бяха паднали на пода в лабораторията и в измервателния център, трима стояха скупчени край спектрофотометър, използван за измерване на озона. Пит преброи общо шестнайсет трупа, четири от които на жени, пръснати във всяко помещение на станцията. Всички бяха с изпъкнали очи и отворени уста и всички бяха повръщали. Бяха умрели в ужас и огромна болка и студът ги бе вкочанил с този израз. Пит си спомни за гипсовите отливки на жертвите от Помпей.

Телата на аржентинските учени бяха застинали в странни, неестествени пози. Никой не лежеше на пода така, сякаш просто е паднал. Повечето създаваха впечатлението, че са загубили равновесие и отчаяно са искали да се хванат някъде, за да се задържат прави. Само няколко наистина се бяха вкопчили в килима на пода; един-двама притискаха плътно с длани слепоочията си. Заинтригуван от необичайното им положение, Пит се опита да отдръпне ръцете им, за да види дали под тях няма някакви следи от нараняване или болест, но те не помръднаха — сякаш бяха присадени към кожата на ушите и слепоочията.

Повръщането навеждаше на мисълта, че смъртта вероятно е била причинена от злокачествена болест или хранително отравяне. И все пак очевидните причини някак не се връзваха с начина на мислене на Пит. От познатите епидемии или хранителни отравяния нямаше такива, които да поразяват в порядъка на няколко минути. Докато вървеше към свързочния център, потънал в размишления, в съзнанието му започна да се оформя теория. Мислите му бяха рязко прекъснати, когато, влизайки в стаята, бе посрещнат от труп, приседнал върху едно писалище като уродлива керамична статуя.

— Този откъде се взе? — попита спокойно Пит.

— Аз го сложих там — отвърна Джордино с делови тон, без да откъсва поглед от радиоприемника. — Заварих го да седи на единствения стол тук и реших, че аз имам повече нужда от стол, отколкото той.

— С него стават общо седемнайсет.

— Жертвите непрекъснато се увеличават.

— Свърза ли се с Демпси?

— Да, чака на линията. Искаш ли да говориш с него?

Пит се надвеси над рамото на Джордино и заговори в спътниковия телефон, който можеше да го свърже с почти всяка точка на земното кълбо.

— Тук е Пит. Чуваш ли ме, шкипер?

— Продължавай, Пит. Слушам те.

— Ал каза ли ти какво открихме тук?

— Да, накратко. Ако потвърдиш, че няма нито един оцелял, веднага ще уведомя аржентинските власти.

— Потвърждавам. Ако не съм пропуснал някой в тоалетните или под леглата, труповете са седемнайсет.

— Седемнайсет — повтори Демпси. — Разбрано. Можеш ли да определиш причината за смъртта?

— Не — отвърна Пит. — Видимите симптоми не съвпадат с нито един от онези, които можеш да откриеш в домашния си медицински справочник. Ще трябва да изчакаме доклада на патолог.

— Вероятно ще ти е любопитно да узнаеш, че госпожица Флечър и Ван Флийт напълно отхвърлиха предположението за вирусни инфекции и химическо заразяване като причина за смъртта на пингвините и тюлените.

— Всички в станцията са повърнали, преди да умрат. Попитай Мейв Флечър и Ван Флийт какво може да е обяснението.

— Записвам си. Някакви следи от втората група на брега?

— Никакви. Сигурно са все още на борда на кораба.

— Много странно.

— Какво друго ни остава да правим?

Демпси въздъхна примиренчески.

— Изправени сме пред огромна мозайка с безкрайно много липсващи елементи.

— Докато пътувахме за насам, прелетяхме над колония от делфини, изтребена цялата. Определил ли си докъде се разпростира тази напаст?

— Британската станция, намираща се на двеста километра на юг от вас, както и един американски туристически кораб съобщиха, че не са забелязвали никакви необичайни явления, нито масово унищожение на живи същества. Като включвам Уедел море, където открихме стадото от мъртви делфини, според моите изчисления смъртоносният район е с диаметър от деветдесет километра и с център китоловната станция на остров Сиймор.

— Ние си тръгваме оттук — уведоми го Пит. — Отиваме да търсим „Полар Куин“.

— Гледайте да оставите достатъчно гориво за връщането ви на кораба.

— Имам резервно — увери го Пит. — Мога да мина и без освежително гмуркане в ледена вода.

Джордино изключи свързочния пулт на изследователската станция и двамата с Пит забързаха, или по-точно заподтичваха към изхода. Нито единият, нито другият имаха желание да остават дори минута повече в тази ледена гробница. Докато се издигаха над станцията, Джордино огледа морската карта на Антарктическия полуостров в скута си.

— Накъде ще се движим?

— Най-добре е да търсим в района, избран от компютъра на „Айс Хънтър“ — отвърна Пит.

Джордино го погледна със съмнение.

— Положително помниш, че анализаторът на данни на нашия кораб отхвърли предположението ти, че туристическият кораб е заседнал край полуострова или край някой остров до него.

— Да, много добре знам, че мозъчната кутия на компютъра на Демпси показа, че „Полар Куин“ се отдалечава кръгово от Уедел море.

— Не долавям ли нотка на противоречие?

— Нека да кажем просто, че един компютър може да анализира само данни, програмирани в него, преди да му е било подадено електронно мнение.

— И така, накъде? — повтори Джордино.

— Ще проверим островите на север оттук чак до Муди Пойнт, най-крайната точка на полуострова. После ще завием на изток и ще огледаме морето, докато се връщаме към „Айс Хънтър“.

Джордино добре съзнаваше, че е бил подмамен и се е хванал на въдицата на най-големия шмекер по северните морета, но въпреки това захапа примамката.

— Значи няма да следваш стриктно съвета на компютъра.

— Не и сто процента.

Джордино веднага долови извъртането от страна на Пит.

— Ще ми се да подразбера какво ли се мъти в порочното ти съзнание?

— При колонията от делфини не открихме никакви човешки трупове. Така разбрахме, че корабът не е спирал за екскурзия на брега. Следиш ли мисълта ми?

— Засега да.

— Представи си, че корабът пътува на север от китоловната станция. Бедствието или епидемията, или каквото искаш друго го наречи, връхлита, преди екипажът да има възможност да свали пътниците на брега. В тия води с ледени късове и айсберги, плаващи като кубчета лед в купа с пунш, няма начин капитанът да е включил кораба на автоматично управление. Рискът от сблъскване е много голям. По-вероятното е той сам да е поел руля и да е управлявал кораба от един от кормилните пултове на лявото или дясното крило на мостика.

— Възможно е, но не ни насочва към нещо определено — отвърна механически Джордино. — И после какво?

— Корабът се е движил покрай брега на остров Сиймор, когато екипажът е бил поразен — поясни Пит. — Сега вземи картата и прекарай една линия леко от изток на север на разстояние двеста километра и я пресечи с трийсеткилометрова дъга. После ми кажи къде си стигнал и кои острови пресичат линията.

Преди да изпълни поръчението, Джордино погледна Пит.

— Защо компютърът не е дошъл до същото заключение?

— Защото като капитан на кораба, Демпси се е интересувал повече от ветровете и морските течения. Освен това е предположил, и много правилно за опитен мореплавател като него, че последното, което трябва да направи умиращият капитан, е да спаси кораба. А това ще рече да изведе „Полар Куин“ далеч от опасността да заседне на някой скалист бряг и да го насочи към относителната безопасност на морето и да поеме риска с айсбергите.

— Но ти не мислиш, че така е станало.

— Не, откакто видях труповете в изследователската станция. Горките хора не са имали време да реагират, камо ли да вземат разумно решение. Капитанът на туристическия кораб е умрял в собственото си повръщано, докато корабът се е движил успоредно на брега. С мъртвите корабни офицери и моряци в машинното „Полар Куин“ е продължил да плава, докато или е заседнал край някой остров, или се е блъснал в айсберг и е потънал, или е навлязъл в южната част на Атлантическия океан и когато горивото му е свършило, се е превърнал в изоставен кораб, отнесен от течението далеч от познатите морски пътища.

На Джордино изобщо не му направиха впечатление пророкуванията на Пит. Като че ли ги бе очаквал.

— Замислял ли си се някога да станеш професионален гадател на ръка?

— Допреди пет минути, не — отвърна Пит.

Джордино въздъхна и очерта на картата курса, както бе поискал Пит. След пет минути подпря картата върху командното табло, за да види Пит маркировките.

— Ако мистичната ти интуиция е на правилен път, единственото място, където може да заседне здравата „Полар Куин“ оттук до южната част на Атлантическия океан, е край един от трите малки острова, представляващи нещо като островърхи планини от надводни скали.

— Как се наричат?

— Опасните острови.

— Звучи като място на действие в пиратски роман за юноши.

Джордино прелисти наръчника на морските крайбрежия.

— Тук се препоръчва на корабите да плават на разстояние от тях — рече той. — Те представляват верига от високи базалтови скали, извисяващи се над бурни води. Мога да назова корабите, които са се блъснали в тях. — Той вдигна поглед от картата и справочника и погледна проницателно Пит. — Съвсем не е място, където биха си играли децата.