Клайв Къслър
Ударна вълна (58)

56.

Чарлс Бейкуел и експертите във вулканичната обсерватория в Окланд не можеха да погледнат във вътрешността на земята, както можеха в атмосферата и до известна степен в морето. За тях беше невъзможно да предвидят точно какво ще се случи, нито в каква последователност и магнитуд, когато акустичната вълна, тръгнала от Хаваите, се блъсне в остров Гладиатор. За разлика от повечето вулканични изригвания и земетресения, за този случай не им бе предоставено време да изследват предшестващите го явления като предварителни трусове, колебания на подпочвените води и промените в поведението на домашните и дивите животни. Динамиката беше хаотична. Онова, в което учените не се съмняваха, беше, че се заражда една значителна дислокация, а тлеещите пещи дълбоко в недрата на острова щяха да се пробудят и избухнат.

В този случай резонансът, получен от енергията от удара на звуковата вълна, разтърси разхлабените вече вулканични ядра и предизвика изригванията. Катастрофалните последствия се заредуваха в бърза последователност. Издигайки се от много голяма дълбочина към повърхността на острова, прекомерно нагорещената скала, нараснала по обем и втечнена, веднага тръгна нагоре през пукнатините, отворени от трусовете. Забавяйки се само толкова, колкото да заеме мястото на по-студените и ограждащи го скали, потокът образува подземен резервоар от разтопена маса, познат като магмена кухина, където той натрупваше огромно налягане.

Възбудител на вулканичния газ бяха водните изпарения, преобразувани в силно нагорещена пара, която изтласкваше магмата към повърхността. Когато водата премине в газообразно състояние, обемът й мигновено нараства близо хиляди пъти и произвежда астрономически огромната мощност, необходима за изригването на вулкан.

Изхвърлянето на каменни отломки и пепел от издигащите се газови стълбове довежда до буйни изригвания на дим. Макар че по време на изригването не става никакво горене, впечатлението за огън се създава от светлината на електрическото изпразване, отразена от нажежената до бяло скала във водните изпарения.

При първия земен трус работниците и надзирателите в диамантените мини хукнаха да излизат през изходите на тунелите. Температурата в рудниците се покачваше с невероятна бързина. Никой от пазачите не направи опит да възпре паническото бягство. В ужаса си те поведоха тълпата към морето, приемайки погрешно, че това е най-безопасното място. Онези, които тичаха към върха на седловината между двата вулкана, не съзнаваха, че са се насочили в най-правилната посока за оцеляване.

Като спящи великани двата вулкана на острова се събудиха отново след векове бездействие. Те се различаваха по жестоките си прояви. Маунт Уинкълман се разбуди първо с поредица от пукнатини, които се отвориха в основата му и отприщиха дълга редица от магмени фонтани, бликащи високо във въздуха. От пукнатините излизаше и се разстилаше огнена завеса. Огромни количества разтопена лава потече по склоновете като необуздана река, която надолу се разширяваше във формата на ветрило и унищожаваше всяка зеленина по пътя си.

Внезапно извилата се вихрушка от въздушно налягане зашиба с цялата си жестокост дърветата едни в други, докато ги изравни със земята, обгори ги и отнесе овъглените им останки към бреговата ивица. Онези дървета и храсти, които успяха да избегнат търкалящия се ад, останаха да стърчат черни и мъртви. Междувременно земята се отрупа с паднали от небето птици, задушени от газовете и пушеците, които Уинкълман изхвърляше в атмосферата.

Сякаш ръководена от небесна ръка, безбожната кал се изля върху жилищните постройки на охранителите, но мина на половин километър покрай лагера на китайските работници, спасявайки по този начин живота на близо триста рудокопача. Ужасяваща по обхвата си, калта имаше едно-единствено компенсиращо качество — че се движеше не по-бързо от средната скорост на човешки бяг. Бликащата от Маунт Уинкълман магма нанесе жестоки поражения, но отне малко човешки жертви.

Дойде обаче и редът на Маунт Скагс.

Дълбоко от недрата си вулканът, носещ името на капитана на „Гладиатор“, изрева с плътен гърлен звук, наподобяващ грохота на сто товарни влака, минаващи през тунел. Кратерът му изхвърли огромен облак пепел, много по-голям от онзи, който избълва Уинкълман. Той се изви и завихри към небето. Но колкото и злокобен и страховит да изглеждаше, облакът пепел беше само едно въведение към предстоящата драма.

Западният склон на Скагс не беше в състояние да издържи на огромния напор, идващ от хиляди метра дълбочина. Втечнените скали, превърнали се в нажежена до бяло маса, се устремяваха към повърхността. С неизмеримо силен натиск те пропукаха горния слой на склона и назъбената пукнатина отприщи същински ад от вряща кал и пара, последван от оглушителен взрив, който пръсна магмата на милиони пръски.

От склона като масивен артилерийски огън започна да изригва с яростен бяс разтопена лава. Огромно количество нажежена магма се изля във вид на пирокластичен поток — буйно съединение от накалени до бяло скалисти частици и нагорещен газ, което се плъзна по повърхността като течна меласа, но със скорост 160 километра в час. Набирайки скорост, потокът напредваше надолу по стръмнината на вулкана с непрестанен грохот, като раздробяваше склона и надигаше страхотна вихрушка пред себе си, която вонеше на сяра.

Последствията от прекомерно нагрятата пара от пирокластичния поток, докато той неумолимо настъпваше напред, бяха опустошителни; падащият като дъжд огън и парещата кал обгръщаха всичко. Стъклото се стопяваше, каменни постройки се сриваха до основи, всяко органично същество мигом се превръщаше в пепел. Кипящият ужас не оставаше нищо различимо след себе си.

Буйният поток изпревари покривалото от пепел, което продължаваше да се стеле над острова. След това бушуващата магма се гмурна в сърцето на лагуната, водата закипя и надигна неописуема вихрушка от пара, която във вид на бели стълбове проряза небето. Красивата някога лагуна бързо се скри под противен пласт от сива пепел, а лепкава кал и парчета от развалините поведоха напред катастрофалния поток на смъртта.

Островът, задоволявал алчността на мъже и жени, островът, който според някои си заслужавал да бъде заличен от лицето на земята, бе напълно унищожен. Пред мъчителния му край се спускаше завеса.

Преди огнената скала да се стовари върху дока и яхтата, Джордино успя да издигне гладкия вертолет „Агуста Марк II“, английско производство, от палубата на яхтата и се отдалечи на безопасно разстояние от остров Гладиатор. Той не можеше да види целия обхват на разрушението. Закриваше го огромен облак от пепел, чиято височина бе стигнала три хиляди метра.

Неописуемите изригвания на двата вулкана представляваха не само картина на зловеща гибел, но и на секваща дъха красота. В нея се долавяше също и усещане за нереалност. Джордино изпита чувството, че наблюдава всичко това от ръба на ада.

Надежда го окрили, когато видя, че яхтата изведнъж се съживи и се плъзна по водата в лагуната към канала, врязан в крайбрежния риф. Малко или повече ранен, Пит бе успял по някакъв начин да приведе в движение плавателния съд. Но колкото и бързо да плаваше яхтата, тя не можеше да изпревари газообразния облак от горяща пепел, който опърляше всичко по пътя си към лагуната.

Докато наблюдаваше неравното състезание с нарастващ ужас, всяка надежда у Джордино се изпари. Пъкленият поток заля пенестата диря на яхтата, застигна я и се изсипа върху нея, закривайки я от поглед от „Агуста Марк II“. От височина триста метра изглеждаше, че в този адски огън никой не би могъл да остане жив повече от няколко секунди.

Мъка изпълни Джордино при мисълта, че той е жив, а майката на децата, препасани заедно с предпазния колан на седалката на втория пилот, и приятелят, който му беше като брат, умираха в огнената стихия под него. Проклинайки и изригванията, и безпомощността си, той извърна глава от гледката. Лицето му пребледня, докато пилотираше повече инстинктивно, отколкото с умение. Беше сигурен, че болката дълбоко в него никога нямаше да изчезне. Някогашната му безпогрешна самонадеяност умря заедно с остров Гладиатор. Двамата с Пит бяха извървели дълъг път, като винаги единият беше наблизо, за да помогне в случай на опасност. Пит не е от хората, които умират лесно, си е казвал Джордино стотици пъти, когато му се е струвало, че приятелят му е вече в гроба.

В Джордино отново просветна искрица надежда. Той хвърли поглед към разходомерите за горивото. Те показваха пълни резервоари. След като огледа една карта, закачена на една дъска под командното табло, той реши да се насочи на запад към Хобарт на остров Тасмания, най-близкото и удобно място за кацане с децата. Предадеше ли веднъж близнаците Флечър в сигурните ръце на властите, той щеше да зареди отново и да се върне на остров Гладиатор ако не за друго, то поне да вземе тялото на Пит, за да го предаде на майка му и баща му във Вашингтон.

Той нямаше да изостави Пит. Не го беше правил в живота му, нямаше да го направи и в смъртта му. Необяснимо защо започна да му става някак по-леко. След като изчисли времето за полет до Хобарт и обратно до острова, Джордино се разговори с децата, чийто страх бе преминал и те гледаха морето под тях през прозореца на пилотската кабина.

Зад вертолета островът се превръщаше в неясен силует, наподобяващ очертанията на онзи, който преди сто четирийсет и четири години бе предложил на измършавелите оцелели на сала от „Гладиатор“ още един ден.

Секунди след като се увери, че Джордино е издигнал вертолета от яхтата и благополучно се бе озовал във въздуха, Пит се изправи на крака, намокри една кърпа, която взе от мивката на бара, и превърза с нея главата на Мейв. След това започна да трупа върху Мейв възглавници, столове, и всякакви мебели, които можеше да вдигне, докато я зари цялата. Тъй като не беше в състояние да направи още нещо, за да я предпази от приближаващото се море от огън, той се дотътри до кормилната рубка, притискайки с ръка коремния мускул, където бе се забил единият куршум, който беше направил малка дупка и се бе загнездил в областта на таза. Другият куршум бе рикоширал в едно ребро и засягайки единия бял дроб, беше минал през задния му мускул. Полагайки огромни усилия да не потъне в черното кошмарно блато, размътващо очите му, той огледа уредите и копчетата на пулта за управление на яхтата.

За разлика от тези на вертолета, разходомерите за горивото отчитаха празни резервоари. Екипажът на Дорсет не си е правил труда да зарежда, преди да бъде предупреден, че един или повече членове от семейство Дорсет се готви за път. Пит намери съответните превключватели и запали големите турбодизелови двигатели „Блицен Сийсторм“. Те забоботиха на празни обороти, после зацепи двигателните им механизми и бутна напред дроселите. Подът под краката му потрепери, когато носовата част се повдигна и водата зад кърмата се разпени. Той пое кормилото и на ръчно управление се насочи към открито море.

Посипа се гореща пепел, гъста като пелена. Пит чуваше пращенето и боботенето на приближаващата се огнена вихрушка. Горящи скали падаха като град и докосвайки водата, изсъскваха в облаци от пара, преди да потънат под повърхността й. Те валяха неспирно от небето, изхвърлени на огромно разстояние от страхотното налягане, напиращо от недрата на Маунт Скагс. Гибелният стълб погълна доковете и като че ли предприе преследване на яхтата, напредвайки през лагуната като разярено чудовище, излязло от пламналите дълбини на ада. И тогава, преди Пит да успее да излезе от лагуната, стълбът се стовари с цялата си ярост върху яхтата във вид на вихреща се спираловидна маса, с височина двеста метра. Последва изумително силно изтласкване на кърмата и яхтата бе отхвърлена напред. Радиолокационните и антенните мачти бяха отнесени заедно със спасителните лодки, бордовите парапети и мебелировката на палубата. Лодката се преборваше с пламтящата турбулентност като ранен кит. Горящи скали се пръсваха върху покрива на надстройката и палубите, превръщайки красивата яхта в осакатен и негоден плавателен съд.

Горещината в кормилната рубка изсушаваше всичко. Пит имаше чувството, че някой е натъркал кожата му с нажежен мехлем. Дишането му стана мъчително, особено поради сплескания му бял дроб. Той трескаво се молеше Мейв да е все още жива отзад в салона. С отчаяни усилия продължаваше да държи здраво кормилото, задъхвайки се от липса на въздух, с дрехи, започнали да пушат и с вече опърлена коса. Прекомерно нагорещеният въздух си проправяше път през гърлото и белите му дробове, докато накрая дишането му се превърна в мъчение. Грохотът на огнената стихия в ушите му се смесваше с ударите на сърцето и с налягането в кръвта му. Единствените му източници за съпротивление на горящата атака бяха равномерното тупкане на двигателите и здравата конструкция на яхтата.

Когато прозорците около него започнаха да се пропукват, а след това и да се чупят, той вече не се съмняваше, че ще умре. Цялото му съзнание, всеки негов нерв, бяха насочени да движи лодката напред, сякаш можеше с неземна сила на волята да я тласка по-бързо. Но ето че изведнъж гъстата завеса от огън изтъня и изчезна и яхтата излезе на открито. Калната сива вода стана изумруденозелена, а небето — сапфиреносиньо. Огнената вълна и парещата кал най-сетне бяха загубили инерцията си. Пит пое дълбоко чистия солен въздух като плувец, който пречиства кръвта си чрез дишане, преди да се гмурне в дълбоката вода. Той нямаше представа колко тежко е ранен, а и не го интересуваше. Понасяше стоически нетърпимата болка.

В този момент погледът му бе привлечен от горната част на глава и тяло на огромно морско същество, които се показаха от водата встрани от дясната носова част. Оказа се, че това е огромна змиорка с кръгла глава, широка цели два метра. Устата й беше полуотворена и разкриваше остри като бръснач зъби. Пит изчисли, че ако вълнообразното му тяло бъде разтеглено, дължината му ще стигне между трийсет и четирийсет метра. То се движеше във водата малко по-бавно от яхтата.

— Значи Базил наистина съществува — смотолеви под носа си Пит в празната кормилна рубка и думите му раздразниха парещото го гърло. Базил май че не е глупав морски змей, предположи той. Огромната змиорка бягаше от нагорещеното си убежище в лагуната към безопасното открито море.

Щом навлезе в канала, Базил се гмурна към дълбините и махайки с огромната си опашка, изчезна от поглед.

Пит му кимна за сбогом и отново съсредоточи вниманието си към пулта за управление. Навигаторските уреди вече не работеха. Той се опита да изпрати сигнал за бедствие по радиото и спътниковия телефон, но и те бяха глухи. Явно, че нищо не работеше, с изключение на огромните двигатели, които продължаваха да движат яхтата по вълните. Тъй като не беше в състояние да включи яхтата на автоматично управление, той свърза кормилото с носовата част, насочена на запад към югоизточния бряг на Австралия и включи дросела на малки обороти, за да запази по-дълго привършващото вече гориво. Всеки спасителен кораб, който щеше да се насочи към катастрофата на остров Гладиатор, щеше да забележи осакатената яхта, да спре и да я провери.

Той насили нестабилните си крака да го отведат обратно при Мейв, силно изплашен, че може би ще намери тялото й в опожарен салон. Със свито сърце прекрачи прага, разделящ салона с кормилната рубка. Просторното помещение изглеждаше така, сякаш горелка бе преминала през него. Дебелата и яка обшивка от стъклено влакно бе попречила до голяма степен на горещината да проникне в преградните стени, но пък стъклата на прозорците я бяха пропуснали. Забележителното беше, че колкото и да бяха обгорени, запалителните материи на диваните и креслата не бяха пламнали.

Той хвърли поглед към Дирдри. Красивата й доскоро коса сега бе опърлена до черно, очите й бяха отворени и мътни, кожата й имаше цвета на сварен рак. Тънки струйки дим се издигаха от скъпите й дрехи във вид на лека мъгла. Тя приличаше на кукла, която е била метната за малко в пещ и после извадена. Смъртта я бе спасила от живот в неподвижно тяло.

Без да обръща внимание на собствените си болки и рани, Пит започна трескаво да разравя купчината от вещи и мебели, струпана върху Мейв. Тя трябва да е все още жива, разтревожен си помисли той. Трябва да го е дочакала, независимо от мъката и отчаянието й, че отново е загубила децата си. Той издърпа и последната вещ и я погледна с нарастващ страх. Вълна на облекчение премина през него, когато я видя да вдига глава и да се усмихва.

— Мейв — промълви той с пресипнал глас и се наведе да я вземе в прегръдките си. Едва тогава забеляза огромната локва кръв, която се бе събрала между краката й върху килима на пода. Той я притисна по-близо до себе си, главата й се облегна на рамото му, устните докоснаха бузата му.

— Веждите ти — прошепна тя със странна лека усмивка.

— Какво им е?

— Изгорели са, както и част от косата ти.

— Е, не мога всеки път да изглеждам елегантен и красив.

— За мен винаги си бил такъв. — Тогава очите й се овлажниха от тъга и загриженост. — Спасени ли са децата ми?

Той кимна.

— Ал отлетя минути преди да ни застигне огнената вихрушка. Те вече пътуват към безопасен бряг.

Лицето й беше бледо като лунна светлина. Тя приличаше на крехка порцеланова кукла.

— Досега не съм ти казвала, че те обичам.

— Аз го знаех — смънка той, мъчейки се да не се задави.

— А ти обичаш ли ме, макар и мъничко?

— Обичам те с цялата си душа.

Тя вдигна ръка и леко го докосна по обгореното лице.

— Моят чудат приятел, който непрестанно очаква следващия завой. Притисни ме силно, искам да умра в прегръдките ти.

— Няма да умреш — каза той, чувствайки как сърцето му се къса, а нищо не можеше да стори. — Двамата с теб ще живеем дълъг живот заедно, ще кръстосваме моретата и ще имаме куп деца, които ще научим да плуват като риби.

— „Двама скитници в морето, тръгнали да видят свят“ — прошепна тя едва чуто.

— „А още много свят има да се види“ — допълни Пит думите на песента.

— Преведи ме през лунната река, Дърк, преведи ме… — Лицето й като че ли се развесели.

След това клепките й трепнаха и се затвориха. Тялото сякаш увехна като попарено от студ цвете. Лицето й стана спокойно като на кротко спящо дете. Тя бе преминала реката и чакаше на другия бряг.

— Не! — Гласът му прозвуча като на виещо в нощта ранено животно.

Пит изпита чувството, че животът е напуснал и него. Той вече не се мъчеше да остане в съзнание. Не се бореше да излезе от черната мъгла, която го бе обгърнала. Отпусна хватката си с действителността и прегърна тъмнината.