Клайв Къслър
Ударна вълна (1)

Сал от „Гладиатор“

17 януари 1856

Тасманово море

От четирите клипера, построени в Абърдийн, Шотландия, през 1854 година, един се открояваше от останалите. Това беше „Гладиатор“ — голям кораб с тегло 1256 тона, дълъг 60 метра, широк десет метра и с три много високи мачти, които се издигаха леко килнати към небето. Той беше един от най-бързите клипери, пускани някога на вода, но с него беше опасно да се плава в бурно време, тъй като имаше много тънки въжета. Когато му сигнализираха, използваха обръщението „призрак“, защото можеше да се движи и при най-лекия полъх на вятър. В действителност „Гладиатор“ никога нямаше да намали ход, ако попаднеше в безветрие.

Жалкото и непредвидимото беше, че този кораб се оказа предопределен да потъне в забрава.

Собствениците му го бяха оборудвали за търговска и емигрантска дейност с Австралия и той губеше един от малкото клипери, предназначени да превозват както товари, така и пътници. Скоро обаче се установи, че не бяха много колонизаторите, които можеха да си позволят да платят цената на билета, така че той пътуваше с празни първокласни и второкласни кабини. И се стигна до заключението, че е далеч по-изгодно да се сключват договори с правителството за превозване на каторжници до континента, който първоначално служеше за най-големия затвор в света. Управлението на „Гладиатор“ бе възложено на един от най-безкомпромисните капитани на клипери Чарлс Бъли^[1] Скагс. Името напълно му подхождаше. Макар Скагс да не използваше камшика за кръшкащи или непокорни моряци, той безмилостно принуждаваше хората си и кораба да извършват рейсове между Англия и Австралия за рекордно кратко време. Агресивните му методи дадоха резултати. При третото си завръщане у дома „Гладиатор“ постигна шейсет и три дневен рекорд, все още ненадминат от друг ветроходен кораб.

Скагс се бе състезавал с легендарните капитани и клипери по негово време — Джон Кендрикс, на пъргавия „Херкулес“ и Уилсън Ашър, командващ прославения „Юпитер“ — и никога не бе губил. Съревноваващите се капитани, които потегляха часове преди „Гладиатор“, неизменно го заварваха спокойно закотвен на дока си, когато пристигаха в пристанището на Сидни.

Бързите курсове бяха благодат за затворниците, които понасяха с огромни мъчения кошмарните пътувания. Доста от по-бавните търговски кораби взимаха същото разстояние за не по-малко от три и половина месеца.

Към каторжниците, затворени под палубите, се отнасяха като към товар от добитък. Някои от тях бяха закоравели престъпници, други — политически дисиденти, но повечето бяха осъдени за кражби на някое и друго парче плат или на остатъци от храна. Те се изпращаха в каторжническата колония за всякакво провинение — от убийство до джебчийство. Жените, разделени от мъжете с дебела преграда, имаха присъди за дребни кражби от минувачи по улиците или от магазините. И мъжете, и жените бяха почти лишени от всякакви удобства. Недостатъчно завивки за тесните дървени нарове, съвсем оскъдни средства за хигиена и ниско питателна храна беше всичко, с което разполагаха в продължение на месеци пътуване по море. Единствените им лакомства се свеждаха до дажбите захар, оцет и лимонов сок, за да не хванат скорбут, и по четвърт литър портвайн, за да им се повдига духът вечер. Охраняваше ги малък отряд от десет войника от пехотния полк на Нови Южен Уелс под командването на лейтенант Сайлас Шепард.

В помещенията нямаше почти никакво проветрение; въздух влизаше единствено от люковете със солидно вградени решетки, които се държаха затворени и здраво завинтени с болтове. Щом навлезеха в тропическия пояс, денем въздухът ставаше душен от непоносимата жега. Още повече страдаха при бурно време — замръзнали и мокри, подхвърляни от блъскащите се в корпуса вълни, те потъваха в пълен мрак.

На каторжническите кораби се изискваше да има лекари и „Гладиатор“ не правеше изключение. Старшият морски лекар Отис Горман се грижеше за общото здраве на затворниците и изискваше при хубаво време те да излизат на малки групи на палубата, за да поемат чист въздух и да правят упражнения. Беше въпрос на гордост за морските лекари, когато стигнеха до пристанището на Сидни, да се похвалят, че не са изпуснали нито един затворник. Горман беше състрадателен човек и полагаше грижи за поверените му затворници — преливаше им кръв, когато се наложеше, прочистваше гнойни възпаления, раздаваше лекарства и съвети при наранявания, пришки и запечен стомах, освен това следеше да се пръска хлорна вар в тоалетните, да се перат дрехите и да се мият писоарите. Рядко се случваше да не получи благодарствено писмо от каторжниците, докато слизаха в колона на брега.

Бъли Скагс почти не обръщаше внимание на нещастниците, затворени под палубите. Него го интересуваха само рекордните курсове. Желязната му дисциплина и настойчивостта биваха щедро възнаграждавани с премии от доволните корабопритежатели и в същото време направиха него и кораба му безсмъртни в легендите за клиперите.

При това пътуване той надушваше нов рекорд и беше безпощаден. На петдесет и два дни от Лондон на път за Сидни, с товар от търговски стоки и 192 каторжници, от които 24 жени, той насилваше „Гладиатор“ до краен предел, като рядко свиваше платна по време на силна буря. Отплатата за упорството му беше невероятното изминаване на 439 морски мили за двайсет и четири часа.

И точно тогава късметът на Скагс му изневери. Откъм хоризонта зад кърмата надвисваше бедствие.

Ден след благополучното преминаване на „Гладиатор“ през Басовия проток, между Тасмания и южната точка на Австралия, вечерното небе се изпълни със застрашителни черни облаци, които закриха звездите, а морето на свой ред се развълнува. Скагс не подозираше, че от югоизток, отвъд Тасманово море, върху кораба му щеше да се нахвърли напълно завършен тайфун. Пъргавите и яки клипери не можеха да се надяват на никаква милост от страна на тихоокеанския гняв.

Силната буря щеше да се окаже най-свирепият и разрушителен тайфун в спомените на островитяните от Южното море. Вятърът набираше скорост с всеки изминал час. Вълните заприличаха на надигащи се от тъмнината планини, които се удряха по дължина в „Гладиатор“. Твърде късно Скагс даде заповед да се свият части от корабните платна. Яростен порив на вятъра грабна опънатите брезенти и ги разкъса на парцали, след като вече бе прекършил мачтите като клечки за зъби и бе запокитил вантите и рейките чак на долната палуба. После, сякаш бързайки да разчистят поразиите, връхлитащите вълни изхвърлиха зад борда заплетените останки от мачтите. Огромна деветметрова вълна се разби в кърмата и се преобърна върху кораба, строши капитанската кабина и откъсна кормилото, после опразни палубата от лодките, румпела, кърмовата надстройка и камбуза. Люковете се пробиха и водата безпрепятствено нахлу в трюма.

Именно тази пагубна огромна вълна за един миг превърна някогашния изящен клипер в безпомощен, осакатен плавателен съд. Чудовищните вълни го правеха неуправляем и го заподхвърляха като дървено трупче. Злочестите моряци и живият товар от каторжници не бяха в състояние да се преборят с бурята и виждаха пред себе си единствено лицето на смъртта, докато очакваха с ужас корабът всеки момент да поеме по последния си път към безпощадните дълбини.

 

 

След като минаха две седмици, откакто „Гладиатор“ не успя да стигне до пристанище, по обратните познати маршрути на клипера през Басовия проток и Тасманово море бяха пратени кораби да го търсят, но никой от тях не откри и следа от оцелели, трупове или плаващи останки. Собствениците му го отписаха като потънал, застрахователите платиха, близките на екипажа и затворниците оплакаха смъртта им, времето заличи спомена за кораба.

За някои кораби се говореше, че са плаващи ковчези или пъклени кораби, но капитаните съперници, които познаваха Скагс и „Гладиатор“, само поклатиха глави и зачеркнаха елегантния клипер като жертва на неустойчивите му навигационни качества и на предизвикателството, с което Скагс го управляваше. Двама, които бяха плавали с клипера, предположиха, че вероятно той изневиделица е бил застигнат едновременно от буря и вълна, която се е разбила върху кърмата и общата им сила е забила носа му под водата и е пратила клипера право към дъното.

В застрахователното дружество „Лойд“ в Лондон загубата на „Гладиатор“ беше вписана в дневника между потъването на американски парен влекач и засядането на норвежки риболовен кораб.

Щяха да минат почти три години, преди загадъчното изчезване да бъде разкрито.

 

 

Колкото и да бе невероятно и нечувано дотогава в мореплавателския свят, „Гладиатор“ продължи да се носи по водната повърхност, след като страхотният тайфун отмина на запад. Опустошеният клипер бе оцелял по някакъв начин. Водата обаче влизаше през сцепените дъски на корпуса със заплашителна скорост. До обяд на следващия ден нивото й в товарния трюм стигна до метър и осемдесет, а помпите водеха предварително загубена битка.

Твърдият като камък капитан Бъли Скагс не се разколеба нито за миг. Екипажът беше готов да се закълне, че именно упорството му предпази кораба от потъване. Неотстъпчиво и спокойно той издаваше заповеди да бъде изпомпвана водата, като включи в работата и онези каторжници, които не бяха пострадали тежко от постоянните удари на вълните, а екипажът да се залови с поправянето на пробития корпус.

Останалата част от деня и цялата нощ минаха в опити да се олекоти корабът, като наред с товара зад борда се изхвърляше и всеки инструмент или прибор, за който се сметнеше, че не е от първа необходимост. Но и това не помогна. Загуби се много време, а резултат почти нямаше. До сутринта водата се увеличи с близо метър.

В късния следобед изтощеният Скагс бе принуден да отстъпи. Нито той, нито който и да е друг можеше да направи нещо, за да спаси „Гладиатор“. А без спасителни лодки му оставаше да поеме само един отчаян риск, за да спаси хората на борда. Той заповяда на лейтенант Шепард да освободи затворниците и да ги строи в редица на палубата срещу зорките погледи на въоръжения му отряд. По местата си останаха само онези, които работеха с помпите, и членовете на екипажа, които трескаво се опитваха да запушат пробойните.

Бъли Скагс нямаше нужда от камшик или пистолет, за да държи пълно господство над кораба си. Той беше същински великан, с физика на каменоделец. Беше висок метър и осемдесет и два, имаше маслиненозелени очи, които гледаха от обветрено от морето и слънцето лице, оградено от мастиленочерна коса и великолепна черна брадичка, която засукваше на две снопчета при специални случаи. Говореше с дълбок, звучен глас, който подсилваше властващото му присъствие. Трийсет и осем годишен, той беше в разцвета на силите си и кален в изпитанията.

Скагс огледа каторжниците и остана изумен от многото рани, травми, изкълчвания и глави с просмукани от кръв превръзки. По всяко лице бе изписан страх и ужас. Не бе виждал по-отблъскващи мъже и жени, събрани на едно място. Нямаше съмнение, че тази група щеше да оредее от недохранване. Всички имаха измъчен вид и бледи лица. Покварени и глухи към Божието слово, те представляваха утайката на британското общество, без вяра, че ще видят отново родината си, без надежда, че ще дочакат пълноценен живот.

Когато пред погледите на клетниците се разкриха страхотните щети на палубата — остатъци от мачти, разбити отвесни прегради и липсващите спасителни лодки, те изпаднаха в пълно отчаяние. Жените нададоха викове на ужас — всички с изключение на една, която направи впечатление на Скагс, тъй като се открояваше от другите.

Погледът му леко се задържа върху каторжничката, висока почти колкото повечето от мъжете. Краката й, доколкото се виждаха от полата, бяха дълги и гладки. Красиво оформен бюст издуваше блузата и хвърляше сянка върху тънката й талия. Дрехите й изглеждаха спретнати и чисти, а дългата й до кръста, сресана руса коса блестеше, за разлика от косите на другите жени, които бяха разрошени и сплъстени. Тя стоеше самоуверено и с предизвикателен израз, прикриващ страха й, отвърна на погледа на Скагс с очи, сини като високопланинско езеро.

Едва сега жената направи впечатление на Скагс и той неволно се запита как тъй не е бил по-наблюдателен. После той отново съсредоточи реещите си мисли върху настоящия критичен момент и се обърна към затворниците.

— Положението ни не е обнадеждаващо — започна Скагс. — Най-откровено трябва да ви кажа, че корабът е обречен и тъй като морето разби спасителните ни лодки, ние не можем да напуснем кораба.

Думите му бяха посрещнати със смесени реакции. Пехотинците на лейтенант Шепард останаха мълчаливи и неподвижни, докато повечето каторжници започнаха сърцераздирателно да стенат и ридаят. Очаквайки всеки момент корабът да се разбие на парчета, неколцина от тях паднаха на колене и отправиха молитви към небесата за избавление.

Скагс остана глух към жалните викове и продължи да говори:

— С помощта на един милостив Бог аз ще се опитам да спася всяка жива душа на този кораб. Смятам да построя сал, достатъчно голям да ни побере всички, докато бъдем спасени от минаващ кораб или доплаваме до брега на Австралийския континент. Ще натоварим и голямо количество храна и вода, което да ни стигне поне за двайсет дни.

— Ще ми разрешите ли да ви попитам, капитане, кога най-рано предполагате, че ще бъдем открити от някой кораб?

Въпросът зададе един огромен мъж с презрителен израз на лицето, който стърчеше с една глава и рамене над другите. За разлика от спътниците му, той беше модно облечен и всеки косъм на главата му стоеше изрядно на мястото си.

Преди да отговори, Скагс се обърна към лейтенант Шепард.

— Кой е този денди?

Шепард се наклони към капитана.

— Името му е Джес Дорсет.

Скагс повдигна вежди.

— Разбойникът Джес Дорсет?

— Същият — кимна лейтенантът. — Направи цяло състояние, преди да го спипат хората на кралицата. Той е единственият от тази разнородна сган, който може да чете и да пише.

Скагс мигом прецени, че не е изключено разбойникът да се окаже полезен, ако положението на сала стане опасно. Съществуваше голяма вероятност от бунт.

— Мога да ви предложа само възможност да оцелеете. Оттам нататък не ви обещавам нищо друго.

— Тогава какво очаквате от мен и моите пропаднали приятели?

— Очаквам от всеки физически силен мъж да помогне за построяването на сала. Всеки от вас, който откаже или опита да изклинчи, ще бъде изоставен на кораба.

— Чухте ли, момчета? — провикна се Дорсет към сбралите се на едно място затворници. — Или ще работите, или ще умрете. — Той отново се обърна към Скагс. — Сред нас няма моряци. Ще трябва да ни кажете какво трябва да правим.

Скагс посочи с ръка първия си офицер.

— Възложил съм на господин Рамзи да начертае плановете и основната рамка на сала. Работна група от онези членове на екипажа ми, които не са заети с поддържането ни на повърхността, ще ръководи изграждането на конструкцията.

Високият метър и осемдесет Джес Дорсет изглеждаше гигант спрямо останалите затворници. Раменете под скъпото му кадифено сако бяха широки и силни. Дългата му медночервена коса падаше свободно върху яката му. Имаше широк нос, високи скули и едра челюст. Независимо от двата мъчителни месеца, докато беше затворен в трюма на кораба, той изглеждаше така, сякаш току-що излизаше от официален прием в Лондон.

Преди да се отдалечат един от друг, Дорсет и Скагс си размениха погледи. Първият офицер Рамзи долови в тях напрежение. Тигър и лъв, заключи той в себе си. Запита се кой ли от двамата ще издържи докрай предстоящото изпитание.

 

 

За щастие морето се успокои. Изграждането на сала започна, като първо бяха хвърлени необходимите материали през борда. Основната рамка бе направена от остатъците от мачтите, скрепени със здраво въже. А за по-сигурното задържане на повърхността на водата изпразниха бъчви с вино и каци с брашно, предназначени за кръчмите и бакалиите в Сидни, и ги завързаха за мачтите. Върху рамката бяха заковани тежки дъски във вид на палуба, която след това бе оградена от висока до кръста бордова ограда. По диаметралата на сала бяха издигнати две резервни стенги, оборудвани с платна, ванти и щаги. Завършеният сал беше дълъг двайсет и четири метра и широк дванайсет метра и въпреки че изглеждаше доста голям, след като бяха натоварени на борда му провизиите, едва успя да побере 192 каторжници, 11 войника и корабния екипаж от 28 души, включително Бъли Скагс, или общо 231 души. В онази част, която минаваше за кърма, едно най-обикновено кормило бе свързано с импровизиран румпел зад кърмовата мачта.

Малки бурета с питейна вода, лимонов сок, говеждо и свинско месо в саламура, сирена, както и делви със сготвени в камбуза на кораба грах и ориз, бяха спуснати на сала между мачтите и завързани под голямо брезентово платно, опънато върху една трета от сала във вид на навес, за да ги предпазва от палещите лъчи на слънцето.

Тръгването им бе благословено от ясно небе и море, гладко като воденичен вир. Първи слязоха от кораба войниците, нарамили мускетите и сабите си. После дойде ред на затворниците, които не сдържаха радостта си, че няма да потънат заедно с кораба, чийто нос бе вече опасно наклонен надолу. Корабната стълба не можеше да побере всички наведнъж, затова повечето се прехвърлиха на сала, провесвайки се по въжетата. Няколко души паднаха или скочиха във водата и войниците ги издърпаха. Тежко ранените бяха спуснати с осигурителни примки. Изненадващото беше, че масовото напускане на кораба мина без произшествия. За два часа всичките 203-ма души бяха благополучно настанени на сала по места, определени от Скагс.

Дойде ред и на екипажа, а капитан Скагс беше последният, който напусна стръмно накланящата се палуба. Той хвърли в ръцете на първия офицер Рамзи кутия, съдържаща два пистолета, корабния дневник, хронометър, компас и секстант. Скагс бе определил точното им местонахождение, преди да се прехвърли на сала, и не каза на никого, дори на Рамзи, че бурята бе изтласкала „Гладиатор“ много по-далеч от установените корабни маршрути. Те се носеха по течението в глуха зона на Тасманово море, на триста мили от най-близкия австралийски бряг и по-лошото беше, че течението щеше да ги отнесе още по-навътре в безлюдния район, където кораби изобщо не плаваха. Той прегледа морските карти и прецени, че единствената им надежда беше да се възползват от насрещните течения и вятър и да плават на изток към Нова Зеландия.

Скоро след като всеки зае мястото си върху претъпканата палуба на сала, пътниците с ужас установиха, че оставаше свободно място само толкова, колкото да легнат четирийсет души наведнъж. На моряците от кораба им стана ясно, че животът им е в голяма опасност; дъсчената палуба на сала беше едва на десет сантиметра над водата. Развълнуваше ли се морето, салът и злочестите му пътници щяха да бъдат потопени.

Скагс закачи компаса на мачтата пред румпела.

— Вдигнете платна, господин Рамзи! Дръжте курс едно-петнайсет градуса изток-югоизток!

— Тъй вярно, капитан! Значи няма да правим опит да стигнем до Австралия, така ли?

— Най-голямата ни надежда е западният бряг на Нова Зеландия.

— Колко е това разстояние според вас?

— Шестстотин мили — отвърна Скагс така, сякаш отвъд хоризонта се простираше пясъчен плаж.

Рамзи сбърчи вежди и огледа претъпкания сал. Погледът му падна върху група каторжници, увлечени в тих разговор. После рече с глас, изпълнен с униние:

— Не виждам избавление за никого от нас, благочестивите, докато сме заобиколени от тази измет тук.

 

 

През следващите дни морето остана спокойно. Пътниците на сала свикнаха с установения ред при разпределянето на дажбите. Жестокото слънце печеше безмилостно и превръщаше сала в същински ад. Всички отчаяно закопняха да се топнат във водата и да охладят телата си, но акулите вече се събираха, предвкусвайки лесна плячка. Моряците обливаха с баки морска вода брезентовия навес, но това само увеличаваше влагата под него.

Меланхолията, обхванала сала, вече започна да се превръща в коварство. Мъжете, които бяха изтърпели два месеца затвор в тъмния трюм на „Гладиатор“, сега станаха неспокойни, че вече я няма защитата на корпуса на кораба и са заобиколени само от въздух. Осъдените гледаха моряците и войниците със свирепи погледи и често негодуваха, което не остана незабелязано от Скагс. Той нареди на лейтенант Шепард да напомни на хората си, че мускетите им трябва през цялото време да бъдат заредени и готови за стрелба.

Джес Дорсет измери с поглед високата жена със златиста коса. Тя седеше сама до предната мачта. От нея се излъчваше явна безучастност, пълно пренебрежение към несгодите и липса на всякаква надежда. Създаваше впечатлението, че не забелязва останалите затворнички, рядко влиза в разговор и предпочита да стои настрана и да мълчи. Жена с достойнства, прецени в себе си Дорсет.

Той понечи да се промъкне до нея през плътното множество, но бе спрян от строгия поглед на един войник, който му направи знак с мускета да се върне обратно. Дорсет беше търпелив човек и изчака надзирателите да се сменят. Новодошлият веднага започна да хвърля похотливи погледи към жените, които бързо го направиха за смях. Дорсет се възползва от смяната и се придвижи до въображаемата гранична линия, която разделяше мъжете от жените. Русата жена не обръщаше внимание на нищо, сините й очи бяха отправени към нещо в далечината, което само тя виждаше.

— Англия ли търсите? — попита той усмихнат.

Тя се обърна и го погледна така, сякаш се двоумеше дали да го удостои с отговор.

— Малко селце в Корнуол.

— Където ви арестуваха ли?

— Не, това стана във Фалмът.

— За опит да убиете кралица Виктория ли?

Очите й се развеселиха и тя се засмя.

— Всъщност за кражба на одеяло.

— Сигурно ви е било студено.

Жената отново стана сериозна.

— Беше за брат ми. Той умираше от заболяване на белите дробове.

— Моите съчувствия.

— Вие сте разбойникът, нали?

— Бях, докато конят ми не счупи крак и тогава хората на кралицата ме заловиха.

— И се казвате Джес Дорсет.

Стана му драго, че тя знае кой е и се запита дали се бе интересувала за него.

— А вие сте…?

— Бетси Флечър — отвърна тя без колебание.

— Бетси — заговори той предвзето, — считай ме за твой покровител.

— Нямам нужда да се присламчвам към разбойник — отвърна му тя нахакано. — Мога и сама да се грижа за себе си.

Той посочи с ръка към тълпата, наблъскана върху сала.

— Не е изключено да ти дотрябват две силни мишци, преди отново да видим суша.

— Защо трябва да се доверявам на човек, който никога не си е цапал ръцете?

Той я погледна право в очите.

— Може и да съм ограбил няколко дилижанса навремето, но след добрия капитан Скагс аз по всяка вероятност съм единственият мъж, на когото можеш да разчиташ, че няма да се възползва от една жена.

Бетси Флечър извърна глава и посочи към едни зловещи облаци, които освежителният ветрец придвижваше към тях.

— Кажете ми, господин Дорсет, как ще ме предпазите от тях?

* * *

— Лошо ни се пише, капитане — каза Рамзи. — Най-добре да свалим платната.

Скагс кимна мрачно.

— Отрежете малки парчета от въжето, с което са вързани резервните бурета и ги раздайте на всички. Кажете на тия нещастници да се завържат с тях за сала, за да издържат на клатушкането.

Морето започна да се надига неудържимо, вълните обливаха скупчените тела и накланяха ту странично, ту надлъжно сала; всеки пътник се бе вкопчил отчаяно в парчето въже, а по-умните се бяха вързали за дъските на палубата. Бурята не беше и наполовина силна като тайфуна, връхлетял върху „Гладиатор“, но скоро стана невъзможно да се определи къде са границите на сала и къде ги напуска морето. Вълните станаха още по-високи, когато белите „зайчета“ започнаха да отхвръкват от гребените им. Някои от пътниците се опитаха да се изправят, за да държат главите си над водата, но салът неудържимо се люшкаше надлъжно и вълнообразно и те веднага падаха обратно върху дъсчената палуба.

Дорсет използва и своето, и въжето на Бетси, за да я завърже за мачтата. После се омота между въжетата на вантите и застана така, че с тялото си да я предпазва от силата на вълните. Като връх на всички беди рукна пороен дъжд, чиито капки ги обстрелваха със силата на камъни, хвърляни от дявола. Безразборните вълни ги нападаха от всички посоки.

Единствените звуци, които се извисяваха над рева на бурята, бяха гневните ругатни на Скагс между заповедите му към екипажа да завърже с допълнителни въжета купчината от провизии. Моряците се помъчиха да закрепят по-здраво каците и буретата, но в този момент една огромна вълна се надигна отзад, разби се върху сала и го потопи дълбоко под водата. За един кратък миг нямаше човек на този злощастен плавателен съд, който да не бе повярвал, че всички ще загинат.

Скагс задържа въздуха си, затвори очи и изруга, без да отваря уста. Имаше чувството, че тежестта на водата изстисква живота му. После, едва ли не след цяла вечност, салът бавно се надигна между въртящата се маса от пяна и отново се изложи на вятъра. Онези, които не бяха отнесени в морето, поеха дълбоко въздух и изкашляха солената вода.

Капитанът огледа сала и се ужаси. Цялата купчина от хранителни припаси бе пометена без следа, сякаш никога не бе натоварвана на борда. Още по-страшното беше, че този товар от каци и бурета бе направил пътека сред гъстото множество от каторжници, като бе прегазил част от тях и ги бе изхвърлил от сала със силата на лавина. Сърцераздирателните им викове за помощ останаха без ответ. Яростното море правеше невъзможен всеки опит за спасение и щастливците можеха само да оплакват трагичната смърт на доскорошните си спътници.

Салът и неговите страдалци устояха на бурята, продължила и през нощта, и на вълните, които непрекъснато ги обливаха. На сутринта морето започна да се успокоява, а вятърът стихна до лек южен бриз. Те обаче продължиха да следят как една подло изостанала вълна се скри от поглед, преди да се надигне и да грабне полузаспалите оцелели, които не бяха нащрек.

Когато най-накрая Скагс бе в състояние да се изправи и да прецени степента на щетите, бе потресен от факта, че яростта на морето не бе пощадила нито едно буре с храна или вода. И друга беда — от мачтите не бе останало нищо, освен няколко парчета платно. Той нареди на Рамзи и Шепард да пресметнат колко са липсващите хора. Броят им беше двайсет и седем.

Шепард огледа оцелелите и тъжно поклати глава.

— Горките! Приличат на удавени плъхове.

— Кажете на екипажа да опъне остатъците от платната и да събере колкото може повече дъждовна вода, преди да е спряло да вали — нареди Скагс на Рамзи.

— Но ние нямаме вече никакви съдове, в които да я съхраняваме — отвърна отчаян Рамзи. — А и какво ще използваме вместо платна?

— След като всеки задоволи жаждата си с изстисканата от тях вода, ще ги закърпим доколкото можем и ще продължим по нашия курс изток-югоизток.

Докато животът на сала се възстановяваше, Дорсет се отвърза от вантите на мачтата и хвана Бетси за раменете.

— Ранена ли си? — попита я той загрижен.

Тя го погледна през дългите кичури коса, полепнали по лицето й.

— С тоя си вид на мокра кокошка не съм за кралски прием. Но макар и да съм вир-вода, радвам се, че съм жива.

— Ужасна нощ беше — рече мрачно той, — но се опасявам, че няма да е последната.

В момента, в който Дорсет я утешаваше, слънцето отново се появи. Без навеса, разкъсан от свирепата атака на вятъра и вълните, нямаше как да се предпазят от жегата през деня. Скоро ги замъчиха гладът и жаждата. Всяко парченце храна, което можеше да се намери между дъските, биваше бързо погълнато. Малкото количество дъжд, изстискано от разкъсаните брезентови платна, също свърши.

След като парцаливите останки от платната бяха вдигнати отново, ефектът от тях беше малък — оказа се, че те почти не влияят на движението на сала. Когато вятърът духаше откъм кърмата, плавателният съд можеше да се управлява. Всеки опит да се лавира довеждаше само до извъртане на сала в неуправляемо положение — той заставаше с бимса си напреки вятъра. Невъзможността да направлява посоката на сала още повече подсили нарастващото безпокойство на Скагс. По време на най-силния порой той бе стискал здраво до гърдите си точните си навигационни уреди, за да ги запази, и сега определи с тях местоположението на сала.

— Дали сме се приближили до суша, капитане? — попита Рамзи.

— За съжаление не — отвърна угрижен Скагс. — Бурята ни е отнесла на север и запад. Сега сме по-далече от Нова Зеландия, отколкото бяхме преди два дни по това време.

— Без питейна вода няма да издържим дълго в Южното полукълбо в разгара на лятото.

Скагс посочи две перки, които пореха водата на петнайсет метра от сала.

— Ако до четири дни не видим кораб, опасявам се, господин Рамзи, че акулите ще си устроят пищен банкет.

 

 

Не стана нужда акулите да чакат дълго. На втория ден след бурята телата на споминалите се от раните си, получени от гневните вълни, бяха метнати през борда и бързо изчезнаха във водовъртеж от кървава пяна. Особено лакомо беше едно от чудовищата. Скагс разпозна в него огромния хищник, смятан за най-алчната смъртоносна машина в морето. Той прецени, че дължината му е някъде между шест и половина и седем метра.

Ужасът едва сега започваше. Пръв Дорсет се изпълни с предчувствие за варварството, което клетите нещастници на сала щяха да изпитат върху себе си.

— Ония кроят нещо — сподели той с Бетси. — Не ми харесва начина, по който гледат жените.

— Кои имате предвид? — попита тя с пресъхнали устни; беше покрила лицето си със съдрано шалче, но голите й ръце и краката, подаващи се от полата й, бяха вече изгорели и целите в мехури от слънцето.

— Онази групичка от подли контрабандисти на кърмата, предвождани от уелския убиец Джейк Хъгинс. Той ще ти пререже гърлото веднага щом ти каже добър ден. Обзалагам се, че замислят бунт.

Бетси обходи с разсеян поглед телата, излегнати върху сала.

— Защо искат те да поемат управлението на сала?

— Тъкмо това смятам да разбера — отвърна Дорсет и тръгна да си проправя път между другите каторжници, които седяха отпуснато върху влажните дъски, и измъчвани от жажда, не обръщаха внимание на нищо наоколо.

Дорсет вървеше тромаво и се ядосваше, че ставите му се бяха схванали от дългото обездвижване, докато се бе държал за въжетата. Той беше от малцината, които се осмелиха да се доближат до заговорниците, и със сила си проби път сред поддръжниците на Хъгинс. Те не му обърнаха внимание и продължиха да разговарят тихичко помежду си, хвърляйки гневни погледи към Шепард и пехотинците му.

— Какво те води да душиш наоколо, Дорсет? — попита презрително Хъгинс.

Контрабандистът беше нисък и дебел, с гръден кош като бъчва; имаше дълга и сплъстена жълтеникавочервена коса, прекалено широк, сплескан нос и огромна уста с липсващи и почернели зъби, които подсилваха противното му похотливо изражение.

— Реших, че може да ви е от полза помощта на един опитен човек за превземането на сала.

— Искаш да се включиш в разпределянето на плячката и да поживееш малко по-дълго, тъй ли?

— Не виждам никаква плячка, която може да удължи мъките ни — отвърна с безразличие Дорсет.

Хъгинс се разсмя и оголи гнилите си зъби.

— Жените бе, глупак!

— Всички ние умираме от жажда и непоносима жега, а вие искате секс?

— За прославен разбойник ти си пълен идиот — раздразнен рече Хъгинс. — Нямаме намерение да чукаме тия сладки малки същества. Планът ни е да ги накълцаме и да се нагостим с крехката им плът. А такива като Бъли Скагс, моряците му и войничетата ще запазим за по-нататък, когато истински огладнеем.

Отначало Дорсет реши, че Хъгинс си прави гадна шега, но коварните пламъчета, които се прокрадваха в очите му, и противната усмивка ясно показваха, че това не е игра на думи. Мисълта беше толкова гнусна, че изпълни Дорсет с ужас и възмущение. Но тъй като беше съвършен актьор, той само сви равнодушно рамене.

— Защо бързате? До утре по това време може и да бъдем спасени.

— На хоризонта скоро няма да се появи кораб или остров. — Хъгинс замълча, грозното му лице излъчваше поквара. — С нас ли си, разбойнико?

— Нищо не губя, ако свържа съдбата си с вас, Джейк — отвърна Дорсет с лека усмивка. — Само че високата руса жена е за мен. С останалите правете каквото искате.

— Виждам, че си лапнал по нея, но моите момчета и аз винаги делим, и то по равно. Ще те оставя пръв да си избереш мръвка от нея. След това си я поделяме помежду си.

— Дадено — отвърна сухо Дорсет. — Кога почваме?

— Един час след като мръкне. Щом дам знак, нападаме войниците и взимаме мускетите им. Веднъж въоръжени, лесно ще се справим със Скагс и екипажа му.

— Тъй като вече съм си заел място до предната мачта, поемам грижата за войника, който пази жените.

— Май искаш да си пръв на опашката за вечеря, а?

— Само като те слушам да говориш за вечеря, ми призлява от глад — язвително рече Дорсет.

 

 

Дорсет се върна при Бетси, но не й каза нищо за ужаса, който щяха да отприщят каторжниците. Знаеше, че Хъгинс и хората му наблюдават всяко негово движение, за да се уверят, че той няма да се опита тайно да предупреди екипажа на „Гладиатор“ и войниците. Единственият му удобен случай щеше да дойде със свечеряването и той трябваше да действа, преди Хъгинс да е дал знак за началото на потресаващата жестокост. Той се излегна до Бетси на възможно най-близкото разстояние, позволено от надзирателя, и си даде вид, че смята да спи следобед.

Веднага щом над морето се спусна мрак и се появиха звездите, Дорсет изостави Бетси и крадешком се приближи на няколко крачки от първия офицер Рамзи и го спря с приглушен шепот.

— Рамзи, не се обръщай и не давай вид, че изслушваш някого.

— Какво значи това? — смотолеви под носа си Рамзи. — Какво искаш?

— Чуй ме добре — продължи тихо Дорсет. — До един час каторжниците начело с Джейк Хъгинс ще нападнат войниците. Ако успеят да ги убият, ще използват оръжията им срещу теб и екипажа ти.

— Как да повярвам на думите на един обикновен престъпник?

— Ако не повярваш, ще умреш.

— Ще уведомя капитана — отвърна с неохота Рамзи.

— И не пропускай да му кажеш, че именно Джес Дорсет те е предупредил.

Дорсет млъкна и се промъкна обратно до Бетси. Свали левия си ботуш, огъна подметката му и тока и извади малко ножче с десетсантиметрово острие. После седна и зачака.

Непълна луна започна да се издига над хоризонта и придаде на клетите създания на сала вид на призраци, част от които изведнъж се изправиха на крака и тръгнаха към забранената зона в средата на палубата.

— Убийте тия свине! — изкрещя Хъгинс, изскочи напред и поведе пълчище от тела срещу войниците. Със съзнание, наполовина помрачено от жажда, тълпата от затворници даде воля на омразата си към властта и се втурна от всички посоки към средата на сала.

Залп от мускетен огън направи пробиви в редиците им и те мигом се слисаха от неочакваната съпротива.

Рамзи бе предал на Скагс и Шепард думите на Дорсет за предстоящата опасност. Пехотинците, със заредени мускети и извадени щикове, бяха в готовност, заедно със Скагс и екипажа му, въоръжен със сабите на войниците, с дърводелски чукове, малки брадви и с всякакво друго защитно средство, което успяха да изнамерят.

— Не им давайте време да презаредят, момчета! — изрева Хъгинс. — Удряйте яко!

Тълпата от подлудели бунтовници отново се устреми напред, но този път бе посрещната от ръгащи щикове и удари със саби. Това обаче не усмири яростта им. Те се хвърляха срещу студената стомана, като някои от тях дори сграбчваха тънките остриета с голи ръце. Отчаяни мъже се счепкваха и се посичаха един друг върху черното море под призрачната лунна светлина.

Войниците и моряците се биеха ожесточено. Всеки сантиметър от сала бе окупиран от мъже, които безмилостно се избиваха помежду си. Купчините от трупове растяха и препъваха краката на биещите се. Кръв обля дъсчената палуба и правите трудно се задържаха на крака, а на падналите им беше почти невъзможно да станат отново. Вече забравили напълно жаждата и глада си, всички се биеха и колеха напосоки в тъмнината. Единствените звуци, които излизаха от тях, бяха виковете на ранените и стенанията на умиращите.

Сякаш надушили обилна плячка, акулите закръжиха още по-близо около сала. Островърхата перка на „Екзекутора“ — така моряците наричаха огромния бял морски хищник, безшумно прорязваше водата на по-малко от метър и половина от тях. Нито един от клетниците, които падаха във водата, не се покатерваше отново на борда.

Пронизан от пет удара със сабя, Хъгинс с несигурни крачки тръгна към Дорсет, вдигнал високо в ръка дълго парче от дъска.

— Ах, ти, долен изменник! — изсъска той.

Дорсет се приведе и насочи ножа си към него.

— Направиш ли крачка напред, умираш! — каза му той спокойно.

Разярен, Хъгинс му изкрещя в отговор:

— Ти си този, който ще нахрани акулите, разбойнико! — Той наведе глава и замахна с дъската като с коса.

В мига, в който Хъгинс се нахвърли върху него, Дорсет клекна на четири крака. Вбесеният уелсец не можа да спре инерцията си, препъна се в него и се стовари тежко върху палубата. Дорсет го издебна, преди да е успял да се надигне, скочи върху огромния му гръб, обърна ножа в ръката си и преряза гърлото на Хъгинс.

— Тази вечер няма да си похапнеш женско месо — изкрещя той, когато тялото на Хъгинс се изпъна и след миг се отпусна в прегръдката на смъртта.

В тази гибелна нощ Дорсет уби още трима мъже. По време на битката той бе нападнат от малка група от привържениците на Хъгинс, които се канеха да се нахвърлят на жените. Вкопчили крак в крак, тяло в тяло, всеки се преборваше с другия с цел да го убие.

Появи се Бетси и се включи в боя на страната на Дорсет; тя започна да крещи истерично и да дере с нокти враговете му като тигрица. Единствената рана Дорсет получи от един от мъжете, който нададе див вой, преди да го захапе зверски за рамото.

Кървавата суматоха продължи да вилнее още два часа. Скагс и моряците, Шепард и пехотинците се биеха отчаяно, като отбиваха всяка атака, а после предприемаха контраатака. Отново и отново обезумелият щурм бе отблъскван от все по-отъняващите редици на защитниците, които обезверени се скупчваха към средата на сала. Шепард издъхна, удушен от двама каторжници. Рамзи бе ранен на няколко места, а Скагс имаше две счупени ребра. За нещастие каторжниците успяха да убият две от жените и ги хвърлиха от борда по време на мелето. Най-сетне, след като дадоха много жертви, бунтовниците един по един, двама по двама, започнаха да се оттеглят към периферията на сала.

Светлината на утрото разкри мъртвите, проснати в уродливи пози върху сала. Сцената беше готова за следващото противно действие на страховитата драма. Пред невярващите погледи на оцелелите моряци и войници каторжниците започнаха да режат и поглъщат парчета от доскорошните си събратя. Гледката беше като от кошмарен сън.

Рамзи преброи набързо оцелелите и остана смаян, когато установи, че от 231 все още живи бяха само 78 души. В безсмислената битка бяха загинали 109 каторжници. От петима от войниците на Шепард нямаше и следа — вероятно бяха изхвърлени зад борда, а от моряците на „Гладиатор“ 12 бяха или мъртви, или удавени. Немислимо беше такава малка група да покори надвишаващите ги по численост каторжници, които обаче не бяха подготвени за битка като пехотинците на Шепард, нито бяха физически заякнали от тежката работа по море като екипажа на Скагс.

Сега, когато списъкът на пътниците бе рязко намалял до около 126 души, салът плаваше значително по-високо във водата. Онези части от труповете, които не бяха изядени от затворническата сган, обезумяла от мъчителния глад, бяха хвърлени на чакащите акули. Скагс, който не беше в състояние да спре моряците си, потисна отвращението си и извърна глава, когато те, също подлудели от нуждите на свитите им стомаси, започнаха да режат плът от три трупа.

Макар и излинели от безпощадно мъчителния глад, Дорсет и Бетси и повечето жени не можеха да се решат да оцелеят чрез плътта на другите. Следобед заваля пороен дъжд и утоли жаждата им, но силните болки от глад нито за миг не стихнаха.

Рамзи се приближи до Дорсет и му каза:

— Капитанът иска да говори с теб.

Разбойникът тръгна с първия офицер към Скагс, който лежеше, опрял гръб в кърмовата мачта. Лекарят Горман превързваше гръдния му кош с разкъсана риза. Преди да изхвърлят мъртвите в морето, морският лекар бе свалил дрехите им, за да ги използва за превръзки.

Скагс извърна изопнатото си от болка лице към Дорсет и го погледна.

— Искам да ви благодаря, господин Дорсет, за навременното предупреждение. Не се съмнявам, че честните хора, които са все още на този пъклен плавателен съд, дължат живота си на вас.

— Водил съм покварен живот, капитане, но не общувам с долнопробна сбирщина.

— Когато стигнем в Нови Южен Уелс, ще направя всичко възможно да убедя губернатора да намали присъдата ви.

— Много съм ви благодарен, капитане. На вашите заповеди.

Скагс забеляза малкото ножче, пъхнато в пояса на Дорсет.

— Това ли е единственото ви оръжие?

— Да, сър. Снощи то се представи възхитително.

— Дайте му сабя — обърна се Скагс към Рамзи. — Още не сме приключили с тия псета.

— Прав сте — рече Дорсет. — Те вече няма да са толкова бесни, след като Джейк Хъгинс го няма, за да ги поведе, но така са превъртели от жажда, че скоро няма да се укротят. Довечера, след като се стъмни, пак ще се надигнат.

Думите му се оказаха пророчески. Два часа след залез-слънце умопомрачените от липса на храна и вода каторжници, по причини, известни само на тях, отново нападнаха войниците и екипажа. Атаката не беше толкова яростна както предишната нощ. Призрачните фигури, клатушкайки се, налитаха един на друг, безразсъдно си нанасяха удари с прътове и саби; тела на каторжници, моряци и войници се преплитаха и падаха вкупом.

Решителността на каторжниците отслабна след още един ден без храна и вода и когато защитниците предприеха нова контраатака, съпротивата им изведнъж се огъна и пречупи. Омаломощените затворници преустановиха борбата и започнаха да отстъпват. Скагс и преданите му моряци проникнаха в центъра им, а Дорсет, заедно с малкото останали пехотинци на Шепард, ги оградиха откъм фланговете. След двайсет минути битката свърши.

Същата нощ умряха петдесет и двама. Призори бяха останали двайсет и пет мъже и три жени от общо седемдесет и осемте оцелели дотогава — шестнайсет затворника, между които Джес Дорсет, Бетси Флечър и още две жени, двама войника и десет моряка от „Гладиатор“, включително капитан Скагс. Първият офицер Рамзи бе сред мъртвите. Морският лекар Горман бе ранен смъртоносно и по-късно следобед угасна като лампа, която бавно бе изразходвала газта си. Дорсет бе получил нова дълбока рана в дясното си бедро, а Скагс, наред със счупените си ребра, имаше и пукната ключица. За най-голямо учудване Бетси се бе отървала само с леки натъртвания и драскотини.

От затворниците всички бяха пострадали — нямаше нито един, който да не бе сериозно ранен. Налудничавата битка за сала от „Гладиатор“ приключи.

 

 

До десетия ден от зловещото изпитание умряха още шестима. От тях двама младежи — един каютен прислужник на не повече от дванайсет години и шестнайсетгодишен пехотинец — предпочетоха смъртта и се хвърлиха в морето. Другите четирима бяха каторжници, които умряха от раните си. Оцелелите, чийто брой бързо намаляваше, сякаш наблюдаваха ужасяващо видение. Изтезанието на знойното слънце започна отново и наподобяваше изгаряща треска, придружена от делириум.

На дванайсетия ден бяха останали само осемнайсет души. Онези, които можеха да се движат, бяха с окъсани дрехи, навсякъде по телата им имаше рани от клането, лицата им бяха обезобразени от жаркото слънце, по кожите им бяха излезли пришки от ожулванията, причинени от непрестанно клатещите се дъски и обливащата ги солена вода. Те бяха изпаднали извън границите на унинието и пред празните им погледи започнаха да се явяват привидения. Двама моряка се заклеха, че виждат „Гладиатор“, скочиха от сала и заплуваха към въображаемия кораб, докато накрая или се удавиха, или бяха погълнати от неизменно присъстващия Екзекутор и ненаситните му приятели.

Халюцинациите извикваха във въображението какви ли не образи — от празнични трапези, отрупани с храна и напитки, до населени места и къщи, които никой не бе посещавал от детството си. Скагс си представи как седи пред камината с жена си и децата си в дома си с изглед към пристанището на Абърдийн.

Той изведнъж впери странен поглед в Дорсет и рече:

— Няма от какво да се страхуваме. Аз сигнализирах на адмиралтейството и те са изпратили спасителен кораб.

В не по-лек унес от този на капитана Бетси го попита:

— По кой гълъб изпратихте съобщението, по черния или по сивия?

Напуканите и изпръхнали устни на Дорсет се извиха в болезнена усмивка. Учудващото беше, че той бе успял да запази разума си и бе помогнал на неколцината моряци, които все още можеха да се движат, да поправят разбития сал. Бе намерил няколко парчета брезент и направи малък навес над Скагс, а Бетси лекуваше раните на капитана и проявяваше към него огромни грижи. Докато дългите часове се точеха, морският капитан, разбойникът и крадлата завързаха приятелство.

По време на битката навигационните инструменти на Скагс бяха изпаднали във водата и сега той нямаше представа за местоположението на сала. Скагс нареди на моряците да се опитат да хванат риба, като използват върви и пирони вместо куки. Стръвта беше от човешко месо. По-малките риби изобщо не обърнаха внимание на щедро поднесената им храна. Но по-голямата изненада беше, че дори акулите не проявиха никакъв интерес.

Дорсет завърза въже за дръжката на сабя и заби стоманения й връх в гърба на една голяма акула, която плуваше близо до сала. Тъй като нямаше вече предишната си сила, за да се пребори с чудовището на морските дълбини, той омота свободния край на въжето за мачтата. После зачака акулата да умре, за да я изтегли на борда. Усилието му бе възнаградено само с празното острие на сабята, извито на деветдесет градуса. Двама моряка завързаха щитове на пръти като копия. Пронизаха няколко акули, но раните им като че ли ни най-малко не им се отразиха.

Мъжете вече се бяха отказали от риболовните си опити, когато в по-късния следобед под сала мина огромен пасаж кефали. Дълги между трийсет и деветдесет сантиметра, те се оказаха много по-лесни да бъдат пронизвани с копия и мятани на сала, отколкото акулите. Преди пасажът да отмине, седем тела на риби във форма на пура и разклонени опашки тупнаха върху подгизналите дъски на сала.

— Бог не се е отвърнал от нас — промълви Скагс, загледан в сребристите риби. — Обикновено кефалите обитават плитките води. Никога не съм ги виждал в дълбоки води.

— Бог като че ли ги е насочил право към нас — прошепна Бетси с широко отворени очи при вида на първото си ядене от близо две седмици насам.

Гладът им беше огромен, а броят на рибите недостатъчен, затова те посегнаха и към месото на жена, умряла само преди час. Скагс, Дорсет и Бетси за първи път вкусваха човешко месо. Изпитаха странното чувство, че да ядат една от себеподобните им, е някак по-оправдано, когато е съпроводено с риба. И тъй като вкусът отчасти се притъпяваше, това не беше чак толкова отвратително.

Поройният дъжд, който продължи близо час, им донесе още един дар — успяха да съберат десет литра вода.

Независимо че силите им временно се възстановиха, по лицата им все още се четеше обезвереност. Раздразвани от солената вода, раните и натъртванията им причиняваха безкрайни болки. А и слънцето продължаваше да ги измъчва. Въздухът беше душен, жегата — непоносима.

Нощите носеха облекчение и повече хлад. Но някои от корабокрушенците не издържаха още един ден на страданията. Петима от тях — четирима каторжници и последният пехотинец — тихомълком се търкулнаха в морето и умряха преждевременно.

До петнайсетия ден живи останаха само Скагс, Дорсет, Бетси Флечър, трима моряка и четирима затворници, между които една жена. Тях вече не ги беше грижа за нищо. Смъртта им се струваше неизбежна. Искрицата им самосъхранение угасна напълно. Рибеното месо бе свършило отдавна и макар че умрелите удължиха живота им, липсата на вода и знойната горещина щеше да им попречи да издържат още четирийсет и осем часа, след което салът щеше да продължи да се носи по повърхността, лишен от човешки живот.

Тогава се случи нещо, което отвлече вниманието от неописуемите ужаси на изминалите две седмици. Изведнъж от небето се появи голяма зеленикавокафява птица, направи три кръга над сала и, пърхайки с криле, кацна на нока на рейката на предната мачта. Тя прикова жълтите си очи с черни като мъниста зеници в покъртителните човешки същества с парцаливи дрехи, с изранени от битката и парещите лъчи на слънцето лица и крайници. През ума на всекиго мина мисълта да се опита да улови птицата за ядене.

— Каква е тази странна птица? — попита Бетси, чийто език бе толкова подут, че гласът й се чу като шепот.

— Това е папагал — промълви Скагс. — Един мой бивш офицер отглеждаше такъв.

— И те ли летят над океаните като чайките? — полюбопитства Дорсет.

— Не, те са особен вид папагали, които живеят в Нова Зеландия и заобикалящите я острови. Не съм чувал да летят над водата освен… — Скагс млъкна за миг и продължи: — Освен ако това не е друга вест от Всевишния. — Очите му се изпълниха с блуждаещ поглед, когато с мъка се изправи на крака и се вгледа в хоризонта. — Земя! — извика той радостно. — Земя на запад от нас!

Изпаднали в равнодушие и летаргия, до този момент никой не бе забелязал, че вълните бяха изтласкали сала към два зелени хълма, които се подаваха от морето на разстояние не повече от десет мили. Всички извърнаха погледи на запад и видяха голям остров с две ниски възвишения, разположени в двата му противоположни края, а между тях — гъста гора. За известно време никой не проговори; всеки бе изпълнен с напрегнато очакване, но и със страх, че могат да подминат избавлението си, отнесени от теченията. Почти всички изтощени корабокрушенци едва-едва се изправиха на колене и се замолиха да бъдат изхвърлени на приветстващия ги бряг.

Още един час мина, преди Скагс да определи, че островът става по-голям.

— Течението ни носи натам — съобщи той с ликуващ глас. — Това е чудо, истинско чудо! На никоя карта не съм виждал да е отбелязан остров в този район на морето.

— Вероятно е необитаем — предположи Дорсет.

— Колко е красив — прошепна Бетси, загледана в сочната зелена гора, разделяща двете планини. — Там сигурно има езера със студена вода.

Неочакваната надежда за удължение на живота им възроди малкото сили, които им бяха останали и ги подтикна към действия. Всяко желание да заловят папагала за вечеря бързо се изпари. Пернатият вестоносец бе приет като добро знамение. Скагс и малкото останали моряци направиха платно от съдрания навес, а Дорсет и оцелелите затворници отчупиха няколко дъски и трескаво загребаха с тях като с весла. Малко след това папагалът разпери криле и литна обратно към острова, сякаш да им сочи пътя.

Земната маса се издигаше и простираше на западния хоризонт и ги привличаше като магнит. Те гребяха като луди, с твърдото убеждение, че мъките им скоро ще свършат. Откъм гърба им излезе лек ветрец и ги избутваше по-бързо напред към убежището, като подсилваше огромната им надежда. Повече нямаше да чакат примирено смъртта. Избавлението се намираше на по-малко от три мили.

С последни сили един от моряците се изкачи по вантите на мачтата до нока на рейката. Засенчвайки очите си от слънцето, той огледа морето.

— Какъв е според теб брегът? — попита Скагс.

— Изглежда се приближаваме към коралов риф, заобиколен от лагуна.

Скагс се обърна към Дорсет и Флечър.

— Ако не успеем да влезем през канал, вълните ще ни блъснат в скалите.

След половин час морякът на мачтата извика:

— Виждам син воден път, врязан във външния риф, на двеста метра от дясната ни страна.

— Пригответе кормило! — заповяда Скагс на моряците. — Бързо! — После се обърна към затворниците: — Всеки мъж и жена, който има здрави мускули, да грабне по една дъска и да гребе с всички сили.

Огромен страх ги изпълни, когато чуха как високите вълни се разбиха във външната част на скалата. Те връхлитаха и се пръсваха в чисто бяла пяна. Екотът на водата, стоварваща се върху кораловия риф, наподобяваше топовен гърмеж. Когато наближаваха острова, където дъното ставаше плитко, те достигаха огромна височина. Ужас замени отчаянието, когато хората на сала си представиха каква гибел ги очаква, ако унищожителната сила на вълните ги запрати в скалите.

Скагс хвана временното кормило и го завъртя към канала, а моряците направляваха дрипавото платно. Каторжниците, с вид на парцаливи плашила, натискаха греблата без резултат. Немощните им усилия почти не придвижваха сала напред. Само ако всеки от съответната страна по едно и също време забиеше веслата, по даден от Скагс знак, те можеха да му помагат в управлението по посока към канала.

Изведнъж стена от вряща пяна връхлетя върху сала и го тласна напред със страхотна скорост. За част от секундата той бе издигнат на гребена, в следващия миг се спусна рязко в браздата между вълните. Двама от затворниците изхвърчаха в синьо-зеления водовъртеж и повече не се видяха. Съсипаният от морето сал се разпадаше. Въжетата, протрити и опъвани от постоянното клатушкане в морето, отъняха съвсем и се скъсаха. Рамката от мачти, която крепеше дъсчената палуба, се изкриви и започна да се разцепва. Нова вълна заля сала и той изскърца. На Дорсет му се струваше, че неподвижният коралов риф е съвсем близо и само да се протегне, ще го докосне.

И точно тогава те бяха избутани в канала между назъбените краища на скалата. Вълната ги понесе навътре, салът се завъртя по оста си, парчета от него изригнаха нагоре като фойерверк и се разпиляха в искрящото от слънцето море. Основната рамка на сала се разпадна и корабокрушенците бяха изхвърлени във водата.

Оттатък скалистата бариера синьото море беше кротко като планинско езеро с яркотюркоазен цвят. Задавен от водата, Дорсет, който бе обгърнал ръка около кръста на Бетси, извади глава над повърхността.

— Можеш ли да плуваш? — попита я той през кашлица.

Тя силно поклати глава и изплю морската вода, която бе погълнала.

— Нито метър.

Той заплува с нея към една от мачтите на сала, която се полюшваше на повърхността на около метър до тях. Сграбчи я и постави ръцете на Бетси върху извитата повърхност. Хвана се и той до нея, останал почти без въздух, с разтуптяно сърце и напълно изтощен от напрежението през последния час. Когато след две-три минути се съвзе, Дорсет хвърли поглед към плуващите останки от сала.

Скагс и двама от моряците му се намираха на близко разстояние до тях, все още живи; бяха се качили върху парче от дъсчена палуба, което като по чудо бе останало цяло, и отчупваха дъски от него, за да ги използват за весла. От каторжниците двама мъже и една жена бяха сграбчили кой до какъвто отломък от сала от „Гладиатор“ се бе добрал и се носеха по течението.

Дорсет се обърна и погледна към брега. На по-малко от четвърт миля мълчаливо ги зовеше красив плаж с бял пясък. В този момент чу някой да го вика.

— Дръжте се здраво ти и Бетси — махна му Скагс. — Ще вземем и вас, и другите и ще продължим към брега.

Дорсет му махна в отговор и целуна Бетси по челото.

— Да не вземеш да ме изоставиш, моето момиче. След половин час ще вървим по твърда почва.

Той изведнъж млъкна ужасен; радостта му не продължи дълго.

Висока перка на огромна бяла акула обикаляше около разбития сал, търсейки нова плячка. Екзекуторът ги бе проследил до лагуната.

Не е честно, изкрещя наум Дорсет. Да издържат на мъки прехвърлящи границите на всяко въображение, и спасението да им бъде грабнато под носа от челюстите на смъртта — това беше ужасно несправедливо. Малцина са мъжете и жените с по-малък късмет. Той притисна по-здраво Бетси към себе си и с неописуем ужас проследи как перката престана да кръжи, насочи се към тях и бавно се скри под повърхността. Сърцето му се смрази, докато безпомощно зачака тялото му да изчезне между нащърбените зъби.

Тогава, без предупредителен знак, стана второ чудо.

Под тях спокойната вода на лагуната изведнъж се превърна в нещо като врящ казан. После висока струя бликна във въздуха като огромен фонтан, последвана от грамадната бяла акула. Смъртоносното чудовище се замята бясно, опитвайки се да захапе със зейналите си като на зло куче челюсти голям морски змей, който се бе увил около нея.

Всички, които се държаха здраво за плуващите останки от сала, наблюдаваха онемели битката на живот и смърт между двете чудовища на морските дълбини.

От мястото си върху парчето палуба Скагс следеше безпрепятствено борбата. Огромното, наподобяващо змиорка същество имаше заоблена глава и дълга, изтъняваща в края опашка. Скагс прецени, че дължината на тялото му е осемнайсет-деветнайсет метра, а обиколката му — колкото голямо буре за брашно. То отваряше и затваряше на пресекулки уста и разкриваше къси като на вълк зъби. Кожата му изглеждаше гладка и на гърба беше тъмнокафява, почти черна, а коремът му — бял, с оттенък на слонова кост. Скагс често бе слушал разкази за кораби, които са се натъквали на змиевидни морски чудовища, но ги приемаше на шега, смятайки, че това са видения на моряците, след като са погълнали повечко ром на някое пристанище. Сега обаче, вцепенен от ужас, той не се присмиваше, докато наблюдаваше как всяващият ужас дотогава Екзекутор се гърчи яростно в напразно усилие да отхвърли безжалостния си нападател.

Плътното хрущялно тяло на акулата не й даваше възможност да извие главата и челюстите си назад дотолкова, че да впие зъби в змея. Независимо от огромната си сила и яростните конвулсии, тя не можеше да се освободи от смъртоносната прегръдка. Въртейки се в пълен кръг с бясна скорост, акулата и змеят се извиваха под водата, после отново се показваха сред фонтан от пръски, който разпенваше водата.

Изведнъж змеят започна да гризе хрилете на акулата. След още две минути внушителната битка постепенно стихна, мъчителната отбрана на акулата спря и двете чудовища бавно изчезнаха от поглед под водата в най-дълбоката част на лагуната. Ловецът бе станал храна на друг ловец.

След епичната борба Скагс побърза да издърпа каторжниците от водата и да ги качи върху малкото парче от сала, което все още не се бе разпаднало. Зашеметени от сцената, на която бяха станали свидетели, жалкият брой оцелели най-накрая стигнаха белия пясъчен плаж и изнемощели стъпиха на брега, пренасяйки се най-сетне от кошмарния си свят в райска градина, все още неизвестна за европейските мореплаватели.

Скоро те откриха поток от чиста вода, извиращ от вулканичната планина, която се издигаше в южния край на острова. Пет различни вида тропически плодове растяха в гористата местност, а лагуната гъмжеше от риба. Смъртната опасност свърши; само осем от първоначалния брой от 231 души, които се качиха на сала от „Гладиатор“ доживяха, за да разказват за ужасите, преживени в продължение на петнайсет дни, докато бяха носени по течението в непоносимия зноен въздух на морето.

Шест месеца след трагичното изчезване на „Гладиатор“, споменът за него се съживи за кратко. Един рибар, който слязъл на брега, за да запуши пробойна в малката си лодка, се натъкнал на една ръка, сграбчила сабя, която стърчала от пясъка. Той почнал да рови надълбоко и с изненада открил, че това е фигура на древен воин в естествена големина. Рибарят занесъл дървената скулптура на петдесет мили на север в Окланд, Нова Зеландия, където била разпозната като изображението на човешката фигура, която стояла на носа на изчезналия клипер „Гладиатор“.

След като била почистена и излъскана, фигурата на воина била поставена в малък морски музей, където честите посетители я разглеждали и размишлявали над загадъчното изчезване на „Гладиатор“.

През юли 1858 година загадката с клипера „Гладиатор“ бе най-накрая разгадана и описана в материал, излязъл в „Сидни Морнинг Хералд“:

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ СМЪРТТА

Водите край Австралия са били свидетели на много странни гледки, но нито една не е била толкова странна, колкото ненадейната поява на капитан Чарлс Бъли Скагс, за когото бе съобщено, че е изчезнал и вероятно загинал, когато клиперът му „Гладиатор“, собственост на „Карлайл Дънхил“ от Инвърнес, изчезна безследно в Тасманово море по време на опустошителния тайфун през януари 1856 година, само на 300 мили югоизточно от Сидни.

Капитан Скагс удиви всички с пристигането си в пристанището на Сидни с малък плавателен съд, който той и единственият му оцелял моряк построили по време на пребиваването си на неотбелязан на картата остров.

Фигурата от носа на кораб, изхвърлена на западното крайбрежие на Нова Зеландия преди година и половина, потвърди потъването на „Гладиатор“. До смайващото завръщане на капитан Скагс не се бе чула дума за това как е потънал корабът му, нито за съдбата на 192-мата каторжници, превозвани за каторжническата колония, за 11-те войници и 28-членния му екипаж.

Според капитан Скагс само той и още двама души били изхвърлени на необитаем остров и минали през изключително тежки изпитания в продължение на две години, докато построят плавателен съд с инструменти и материали, спасени от останките на друг злощастен кораб, който междувременно се разбил в скалите и целият му екипаж загинал. Те построили корпуса на техния плавателен съд от дървета, отсечени от гората, която растяла на острова.

Капитан Скагс и неговият моряк Томас Кокран, корабният дърводелец, изглеждаха в изключително добра форма след всичките им перипетии и чакаха с нетърпение да се качат на първия кораб, готов да потегли за Англия. Те изразиха дълбоката си скръб за трагично загиналите пътници на „Гладиатор“ и някогашните им другари по море, намерили смъртта си при потъването на кораба по време на тайфуна. Не е за вярване, но Скагс и Кокран успели да се вкопчат за парче плаващ отломък от кораба и в продължение на няколко дни се задържали на повърхността, докато теченията не ги отнесли до безлюдния остров и ги изхвърлили на брега по-скоро мъртви, отколкото живи.

На малкото парче земя, на което двамата мъже прекарали повече от две години, не можело да се определи точното му местоположение, тъй като Скагс загубил всичките си навигационни уреди при потъването на кораба. Доколкото можел да изчисли, необозначеният на картата остров се намира приблизително на 350 мили на изток и югоизток от Сидни — район, за който капитаните на другите кораби твърдят, че там няма земя.

Лейтенант Сайлас Шепард, чиито родители живеят в Хорнсби, и неговият отряд от десет войника от пехотния полк на Нови Южен Уелс, които надзиравали затворниците, също са в списъка на изчезналите.