Клайв Къслър
Ударна вълна (41)

39.

Те вдигнаха платното и използваха всяка свободна дължина въже, за да стегнат разцепения корпус. На кормилото застана Мейв и докато Джордино изгребваше водата като луд, а Пит я изхвърляше зад борда с голи ръце, пробитата лодка насочи нос право към малкия нисък остров на няколко километра от тях. Най-сетне получиха видимо доказателство, че мореплавателските старания на Пит се отплатиха.

Упойващата съзнанието умора и смазващото ги изтощение се смъкнаха като тежък товар от плещите на Пит и Джордино. Двамата навлязоха в зона, където вече не бяха те — психологическа зона от друг свят на стрес и страдание, който вече нямаше никакво значение. Не ги интересуваше, че по-късно телата им щяха да платят скъпо с физическа болка, стига твърдото решение и отказът им да се признаят за победени да ги преведеше през разстоянието, което делеше лодката от примамливия бряг. Те чувстваха, че болките в раменете и гърбовете им се обаждат, но това чувство не беше нещо повече от отвлеченото негодувание на съзнанието. Цялото мъчение като че ли бе се съсредоточило някъде другаде.

Вятърът издуваше платното и тласкаше лодката по посока на самотно стърчащата над повърхността скала. Но безсърдечното море не беше склонно да ги освободи от хватката си. Сякаш да ги отблъсне, водното течение се разцепваше на две, когато се блъснеше в брега и половините му с остри извивки се разливаха назад покрай външните граници на острова, заплашвайки да запратят лодката обратно в ширналото се небитие на Тихия океан.

— Мисля, че сме изтласквани настрани от острова — съобщи изплашена Мейв.

Гледайки напред, докато изхвърляше като бесен вода от лодката, Пит почти не отделяше поглед от приближаващия се остров. Отначало мислеха, че островът е само един, но когато скъсиха разстоянието до два километра, видяха, че са два. Ръкав, широк стотина метра, разделяше двата острова. Пит забеляза още, че през водното пространство между двата острова също минава силно течение.

По набраздената от вятъра повърхност и по пръските пяна, той установи, че бризът дори ги е отклонил в тяхна полза, като е насочил лодката на по-остър ъгъл спрямо недружелюбното водно течение. Това е в наш плюс, помисли си той с оптимизъм. Спасяваше ги също и фактът, че водата в този тъй южен район беше прекалено студена, за да образува коралови рифове, които да чакат в засада, за да ги разкъсат на парчета.

Докато Пит и Джордино се преборваха с нахлуващата в лодката вода, до слуха им стигна яростен тътен, който като че ли се усилваше все повече. Те спряха за миг и задържаха погледи в посока на тътена. Тогава разбраха, че това е непогрешимият шум на вълни, разбиващи се в острите скали. Там вълните ставаха унищожителни и теглеха лодката все по-близо към смъртоносната си прегръдка. Радостното очакване на изгнаниците да стъпят на суша мигом се превърна в ужас от мисълта, че ще бъдат смазани от разярените води.

Вместо тихо пристанище Пит видя единствено две злокобни скали, стърчащи от морето, заобиколени и яростно атакувани от тежки вълни. Островите съвсем не бяха тропически атоли с примамливи пясъчни плажове, благословени от синьо небе и пищен растителен свят, от които приятелски махат за поздрав местни жители. Нито един от островите не даваше признаци, че е обитаем — не се забелязваше нито дим, нито някаква постройка. Голи, брулени от вятъра и усамотени, те имаха вид на загадъчна стражева охрана от вкаменена лава, чиято единствена растителност се състоеше от няколко ниски, нецъфтящи растения и дървета със странна форма, растежът на които като че ли бе изкуствено спрян.

Пит не можеше да повярва, че за трети път, откакто бе срещнал и спасил Мейв на Антарктическия полуостров, водеше война с неотстъпчиви скали и море. За миг мислите му отскочиха назад към „Полар Куин“, който той бе отървал на косъм от гибелта, и бягството му от Кунгхит с Мейсън Броудмур. И двата пъти бе имал физическа сила да се измъкне невредим. А сега се противопоставяше на водно погребение върху малка, полупотънала във вода лодка, с платно, не по-голямо от одеяло.

Първото нещо, което опитният мореплавател щеше да вземе под внимание, когато се озовеше в бурно море, спомни си, че бе чел някъде Пит, беше да запази стабилността на кораба си. Добрият моряк не биваше да допуска корабът му да се пълни с вода, която щеше да застраши способността му да се задържи на повърхността. Да можеше онзи, който бе писал това, да стои сега до него!

— Ако не видиш някъде подходящо място за слизане на брега — подвикна на Мейв Пит, — насочи лодката към водата между островите.

Хубавото лице на Мейв, изпито и почерняло от слънцето, доби непоколебим и напрегнат вид. Тя кимна мълчаливо, хвана здраво въжетата на кормилото и се зае с всички сили да изпълни задачата.

С всяка изминала минута назъбените скали, стърчащи над разбиващите се вълни, добиваха все по-страшен вид. Водата заплашително пълнеше лодката. Джордино престана да обръща внимание на приближаващия се воден хаос и съсредоточи усилията си върху лодката, за да я опази да не потъне под краката им. Ако сега спреше да изгребва водата, последствията щяха да са фатални. Само десет секунди непрекъснато нахлуване на морска вода в разбитата лодка, и те щяха да потънат на петстотин метра от брега. Тогава, докато се преборваха безпомощни с морето, ако не акулите, то огромните вълни и скалите щяха да ги довършат. Той продължи да изхвърля вода, оставяйки съдбата и вярата си изцяло в ръцете на Мейв и Пит.

Пит изучаваше ритъма, с който се издигаха и спускаха вълните, за да измери разкъсването на гребените им пред и зад лодката и да засече скоростта им. Грубо пресметнато, цикълът на движение бе се скъсил до около девет секунди, а скоростта стигаше приблизително до двайсет и два възела. Надигащите се вълни прииждаха под тъп ъгъл към назъбеното крайбрежие, рязко се разкъсваха и се отдръпваха с широко разливане назад. На Пит не му беше нужно някой капитан на стар клипер да му каже, че с изключително ограничената плавателна способност на лодката възможността да си проправят път през водния канал е нищожна. Другото му опасение беше, че срещата на отдръпващите се от бреговете на двата острова вълни образуваше водовъртеж при входа на канала.

Той чувстваше под коленете си налягането на надигащата се следваща вълна, която се притискаше в дъното на лодката, и докато тя тътнеше под него, преценяваше масата й. Нещастната лодка биваше жестоко подхвърляна от такова вълнение, каквото проектантите й изобщо не бяха предвидили. Пит не смееше да спусне импровизираната плаваща котва, както се изискваше според повечето мореплавателски наръчници, когато се плаваше при бурно море. Смяташе, че както са без двигател, ще е по-добре да се оставят на вълните да ги носят. Съпротивлението на котвата почти със сигурност щеше да разцепи лодката, след като вълните с огромното си налягане я тласкаха напред.

Той се обърна към Мейв.

— Гледай да поддържаш пътя по най-тъмносинята вода.

— Ще се постарая — отвърна тя храбро.

Грохотът на прииждащите пенести вълни ечеше с постоянен ритъм и скоро те не само видяха, но и чуха съскането на изригващите към небето пръски. Без пряк и ръчен контрол тримата бяха напълно безпомощни; прищевките на неспокойното море ги подмятаха накъдето си искаха. Вълните започнаха да стават все по-големи. При по-внимателно вглеждане ръкавът между скалистите острови можеше да бъде оприличен на коварна клопка, на мълчалива сирена, която ги приканва към измамно убежище. Беше вече късно да отплават към открито море и да заобиколят островите. Бяха поели риска и връщане назад не можеше да има.

Островите и врящият казан на вещиците край отмъстителните им брегове се скриха зад гърбовете на вълните, които минаваха под лодката. Нов порив на вятър ги тласна към една пукнатина в скалата, която им предоставяше единствена възможност за оцеляване.

Колкото повече се приближаваха към островите, толкова по-гневна ставаше водата край тях. Както и Пит, когато изчисли, че гребенът на вълните достига близо десет метра височина, преди да се навие и разкъса. Мейв полагаше усилия да поддържа курса, но в един момент лодката спря да се подчинява на кормилото и стана неуправляема. Те изцяло попаднаха в плен на водовъртежа.

— Дръжте се! — извика Пит.

Той хвърли бърз поглед назад и прецени положението им спрямо вертикалното движение на морето. Знаеше, че вълните достигат най-високата си скорост малко преди да се издигнат до връхната си точка. Те настъпваха една след друга като огромни танкове. Лодката пропадна в бразда, но късметът им не ги напусна, когато вълната се разби веднага щом мина покрай тях; после те се издигнаха като че ли с главоломна скорост на гърба на следващата. Вълните се разкъсваха и пръсваха във всички посоки, след като вятърът грабваше и отнасяше гребените им със себе си. Морският съд отново се озова в бразда, но мигом бе подет от следващата вълна, която се надигна под него на височина осем метра, огъна се и се разби над главите им. Лодката обаче не се обърна напряко на вятъра, нито се изправи по дължина, дори не се преобърна. Задържа се на дъното си и се сгромоляса в браздата с огромен плисък.

Тримата се намираха буквално под стена от хидравлично налягане. Имаха чувството, че лодката е натоварена на неуправляем асансьор, който я спуска под водата. Пълното им потапяне като че ли продължи минути, а всъщност не би могло да трае повече от няколко секунди. Пит задържа очите си отворени и видя мъглявата фигура на Мейв, която изглеждаше като сюрреалистично видение във водна празнота; лицето й бе невероятно спокойно, русата й коса плавно се издигаше и спускаше зад гърба й. Както я наблюдаваше, тя изведнъж стана светла и ясно различима — отново бяха на обляната от слънце повърхност.

Още три-четири вълни ги заляха, вече с по-малка сила, и след това попаднаха в по-спокойни води. Пит изплю солената вода, която бе нагълтал през полуотворената си уста, тръсна няколко пъти глава и от вълнистата му черна коса полетяха на струйки блестящи капки вода.

— Издържахме на най-страшното! — провикна се той радостно. Превзехме канала!

Вълните, които навлизаха в канала, не бяха по-високи от обикновена врата. Учудващото беше, че след изтощителната ярост на разбиващите се вълни, лодката продължаваше да се държи на повърхността, при това цяла. Единствените видими щети бяха нанесени на платното и греблото мачта, които бяха откъснати, но плаваха до нея, все още вързани за въжетата.

Джордино нито за миг не бе престанал да изгребва водата, въпреки че тя бе стигнала до кръста му. Той пръскаше слюнки и бършеше солта от очите си, но продължаваше да изхвърля вода зад борда, без всякаква мисъл за предстоящото.

Корпусът беше вече разцепен на две и едва се държеше събран благодарение на набързо пристегнатите около него найлонови въжета и скобите, свързващи поплавъците. Най-накрая, когато морската вода стигна почти до раменете му, Джордино се призна за победен. Той се огледа наоколо със замаяна глава; дишаше тежко и чувстваше съзнанието си замъглено от изтощение.

— И сега какво? — едва промълви той.

Преди Пит да отговори, Джордино потопи лице във водата и се вгледа в дъното на канала. Видимостта беше изключително голяма и той видя, макар и размазани поради липсата на маска за лице, пясък и скали на десет метра под тях. Пасажи риби с ярки цветове плуваха спокойно наоколо, без да обръщат внимание на странния обект над тях.

— Тук няма акули — съобщи той с облекчение.

— Те рядко плуват в такова силно вълнение — каза Мейв през пристъп на кашлица; тя седеше с разперени и провесени от задния поплавък ръце.

Течението в канала ги приближаваше към северния остров. Твърдата почва се намираше само на трийсет метра от тях. Пит погледна към Мейв и разтегли устни в крива усмивка.

— Обзалагам се, че си добра плувкиня.

— На австралийка ли го казваш! — отвърна тя надменно, после добави: — Подсети ме някой ден да ти покажа медалите си за плуване по гръб и бътерфлай.

— Ал е изтощен. Можеш ли да го теглиш до брега?

— Това е най-малкото, което мога да направя за мъжа, който ни опази от зъбите на акулите.

Пит посочи най-близкото крайбрежие. Брегът там не беше песъчлив, но скалата продължаваше в шелф под водата.

— Пътят изглежда достъпен, за да се изкатерим до твърда почва.

— А ти? — Тя събра с две ръце косата си настрани и изстиска водата от нея. — Искаш ли да се върна и за теб?

Той поклати глава.

— Аз пазих силите си за нещо по-важно.

— Какво е то?

— Клубът „Медитеране“ още не е открил курорти тук. Ще имаме нужда от всички хранителни припаси, които са ни под ръка. Аз ще влача лодката, каквото и да е останало от нея, наред с лакомствата.

Пит помогна на Джордино да се прехвърли през полупотъналите поплавъци във водата, където Мейв го хвана със спасителен жест под брадичката и загреба енергично към брега, теглейки Джордино след себе си. Пит ги проследи с поглед, докато не видя как Джордино се усмихна лукаво, махайки с ръка за довиждане. Малък нечестив хитрец, рече си наум Пит. Как се наслаждава, че пътува гратис.

След като снади всички дължини на найлоновото въже в едно, Пит завърза единия му край за полупотъналата лодка, а другия препаса през кръста си. След това заплува към брега. Инертното тегло обаче се оказа твърде тежко просто да го тегли. Той трябваше да спира във водата, да издърпва въжето към себе си и след като спечелеше така известно разстояние, повтаряше процедурата. Водното течение му помагаше дотолкова, че избутваше лодката дъгообразно към брега. След като измина двайсет метра, той най-накрая почувства твърда почва под краката си. Вече можеше да използва допълнителни начини, за да изтегли лодката върху скалния шелф. С последни сили се изпълни с благодарност, когато Мейв и Джордино нагазиха във водата и му помогнаха да издърпа лодката на брега.

— Ти много бързо се съвзе — рече той на Джордино.

— Възстановителните ми сили са учудвали всички доктори.

— Аз мисля, че той по-скоро изсмука моите сили — намеси се Мейв с престорена враждебност.

— Няма нищо по-хубаво от това, да чувстваш как твърдата земя подмладява душата ти.

Пит седеше и си почиваше — беше безкрайно уморен, за да скача от радост, че е излязъл от водата. После се изправи на коленете си с намерението да стане прав. Но трябваше за минута-две да подпре ръце на земята, за да се задържи. Непрекъснатото клатене на малката лодка в продължение на близо две седмици бе нарушило равновесието му. Светът се завъртя пред очите му, а целият остров се разлюля така, сякаш плаваше в морето. Мейв побърза да седне отново, а Джордино подпря здраво крака в скалата и се хвана за близкото до него дърво с гъсти листа. След няколко минути Пит, целият треперещ, се изправи на крака и направи няколко несигурни крачки. Не бе ходил, откакто ги отвлякоха в Уелингтън и сега краката му бяха безчувствени и сковани. Едва след като с мъка извървя двайсетина метра и обратно, почувства, че ставите му започват да се отпускат и да функционират както трябва.

Тримата издърпаха още по-навътре от брега лодката и си починаха няколко часа, после вечеряха с изсушена риба и се напиха с дъждовна вода, която откриха в няколко вдлъбнатини в скалата. Силите им се възстановиха и те тръгнаха да огледат острова. Нямаше почти нищо любопитно за гледане. Целият остров и съседът му оттатък канала имаха вид на плътни купчини от вкаменена лава, която е изригнала от океанското дъно, натрупвала се е в продължение на години и накрая е стигнала до повърхността, където, вследствие на ерозия, са се образували ниски хълмове. Ако водата тук беше напълно прозрачна и островите се виждаха до основата си, лежаща на океанското дъно, те вероятно можеха да се сравнят с огромните и внушителни островърхи възвишения на Монюмънт Вали в Аризона, които стърчат като острови в пусто море.

Джордино измери с крачки ширината на острова от бряг до бряг и съобщи, че убежището им е широко 130 метра. Най-високата точка беше гладко плато, издигащо се на не повече от 10 метра. Пространството суша извиваше във форма на сълза и се простираше на север и на юг, с един наветрен свод, гледащ на запад. От заобления ръб на едната страна до заострения край на другата дължината му достигаше около километър. Заобиколен от естествени стени от морска вода, които отблъскваха вълните, островът приличаше на крепост под непрестанна атака.

В близост до острова тримата изгнаници откриха разбитите останки от плавателен съд, които лежаха на високо и сухо край малък тесен залив, вдълбан от морето в скалата — очевидно изхвърлен там от огромни вълни по време на буря. Той представляваше средно голям платноход, прекатурен на левия си борд, а половината от корпуса и кила бяха откъснати, очевидно при сблъсъка в скалите. Сигурно е бил много красив навремето, представи си Пит. Липсваха и мачтите, но палубата изглеждаше напълно запазена. Тримата се приближиха да го огледат по-добре, преди да надникнат вътре.

— Великолепна, здрава, малка лодка — отбеляза Пит. — Дълга около дванайсет метра, построена с вещина, с тиков кил.

— Това е бермудски кеч — уточни Мейв, прекарвайки ръка по износения и избелял от слънцето тиков обков. — Един мой състудент от морската лаборатория на Санта Круз имаше такъв. Често прескачахме до острова с него. Изключително добре се управлява.

Джордино огледа с преценяващ поглед боята и насмолените цепнатини на корпуса.

— Съдейки по състоянието й, лодката е тук от двайсет, а може би и от трийсет години.

— Надявам се, че който и да е бил изхвърлен на това безлюдно място, е бил спасен — тихо рече Мейв.

Пит обхвана с жест на ръката пустия остров.

— Положително никой моряк с ума си не би се отклонил от пътя си, за да дойде тук.

Изведнъж очите на Мейв светнаха и тя щракна с пръсти, сякаш дълбоко от съзнанието й изплува някакъв спомен.

— Наричат ги Циците.

Пит и Джордино се спогледаха, сякаш не бяха сигурни, че са я чули добре.

— „Цици“ ли каза? — попита Джордино.

— Има една стара австралийска приказка за два острова, които приличали на женски гърди. За тях се говори, че ту изчезвали, ту се появявали.

— Хич не обичам да развенчавам разни легенди — каза закачливо Пит, — но тези скални хълмове не са ходили никъде от милиони години насам.

— И нямат формата на нито едни от млечните жлези, които съм виждал — смотолеви Джордино.

Мейв изгледа намусено двамата мъже.

— Казвам ви само това, което съм чула за два легендарни острова на юг от Тасманово море.

Повдигнат от Джордино, Пит се покатери на борда на наклонения корпус и се промъкна през люка в рубката.

— Опоскана е до шушка — извика той отвътре. — Всичко, което не е било завинтено, е задигнато. Я вижте дали на кърмовото огледало има име.

Мейв отиде до кърмата и се вгледа в избелелите букви, които едва се разчитаха.

— „Дансинг Дороти“. Името й е „Дансинг Дороти“.

Пит слезе от кокпита на яхтата.

— Огледът ми е с цел да видя къде да разположим хранителните припаси от нашата лодка. Екипажът може и да е оставил някакви съдини, които да използваме.

Те възобновиха проучванията си; отне им малко повече от половин час, за да обиколят целия бряг на малкия сълзовиден остров. После тръгнаха към вътрешността. Разделиха се и поеха в свободна редица, за да обходят по-голяма площ наведнъж. Първа Мейв забеляза секирата, забита наполовина в прогнилия ствол на едно дърво с уродлива форма.

Джордино я извади и я вдигна пред очите си.

— Ще ни свърши работа.

— Какво странно дърво — каза Пит, оглеждайки ствола му. — Интересно, как ли се казва.

— Тасманова мирта — поясни Мейв. — В действителност това е вид фалшив бук. Височината му стига до шейсет метра, но тук няма достатъчно песъчлива почва, която да поддържа корените им, и затова всички дървета на този остров изглеждат като джуджета.

Те продължиха да оглеждат внимателно наоколо. След минути Пит стигна до нещо като малко дефиле, което гледаше към равна тераса откъм подветрената страна на острова. Застанал в края на една скална стена, той забеляза главата на месингова кука за изваждане на риба. Няколко метра по-нататък тримата се натъкнаха на купчина от разбъркано натрупани пънове във форма на колиба, до която бе забучена мачта на лодка. Купчината беше широка около три метра и дълга — четири. Покривът от пънове, с клони между тях, не бе разрушен от природните стихии. Незнайният строител бе издигнал солидно жилище.

Около колибата се виждаше изобилие от изоставени продоволствия и съоръжения. Един акумулатор и ръждясали останки от радиотелефон, уред за определяне на посоката, безжичен приемник за получаване на метеорологични сведения и сигнали за време за засичане по хронометър, купчина от ръждясали отворени консервени кутии, една малка здрава лодка от тиково дърво, оборудвана с малък извънбордов мотор и най-различни мореплавателски уреди, както и чинии и прибори за хранене, няколко чайника и тигани, една газова печка и други дреболии, принадлежащи на разбития кеч. Около печката, все още запазени, бяха пръснати кости от риба.

— Обитателите са оставили доста боклук след себе си — отбеляза Джордино, както бе коленичил и разглеждаше работещия с газ генератор за зареждане на акумулаторите на лодката, които задвижваха електронните навигационни уреди и радиоапарата, разхвърляни наоколо.

— Може би те все още са в колибата — промълви Мейв.

Пит й се усмихна.

— Що не идеш да провериш?

Тя поклати глава.

— Точно аз ли! Влизането в тъмни и тайнствени места е работа на мъже.

Загадъчни същества са това, жените, рече си наум Пит. След всичките опасности, на които бе изложена през миналите няколко седмици, Мейв не смееше да влезе в колибата. Той се наведе и влезе през ниската врата.