Клайв Къслър
Ударна вълна (6)

4.

По-малко от час след като Пит вдигна по тревога научноизследователския кораб на НЮМА „Айс Хънтър“, капитан Пол Демпси пренебрегна ледения бриз и излезе да наблюдава как Джордино издигна вертолета от корабната площадка за кацане и излитане. С изключение на готвача, който бе зает с приготвянето на топла храна в камбуза, и главния инженер, който остана на мястото си, целият екипаж, включително лаборантите и научните работници, се качиха на палубата, за да посрещнат първата група от премръзнали и гладни туристи, които щяха да бъдат превозени по въздуха от остров Сиймор.

Капитан Демпси бе израснал в едно ранчо в планините Бертрут, възседнали границата между Уайоминг и Монтана. След като завърши гимназия, той побягна към морето и започна да извежда рибарски лодки във водите край Кодиак, Аляска. Влюби се в заледените морета над Северната полярна област и накрая се яви на изпит за капитан на ледоразбиващ влекач. Получеше ли зов за помощ от бедстващ кораб, колкото и бурно да беше морето или силен вятърът, Демпси никога не се бе поколебавал да излезе срещу най-коварните бури, които заливът Аляска можеше да му изпрати. През следващите петнайсет години смелите му спасителни операции на безброй рибарски лодки, шест крайбрежни товарни кораба, два петролни танкера и един военноморски миноносец се превърнаха в легенда, която бе увековечена с бронзов паметник, издигнат в пристанището на Суърджест, жест, който много го развълнува. Принуден да напусне, след като океанското спасително дружество затъна в дългове, той прие поканата на главния директор на НЮМА адмирал Джеймс Сандекър да поеме управлението на полярния научноизследователски кораб на агенцията „Айс Хънтър“.

Отличителният белег на Демпси — нащърбена лула от корен на бяло изтравниче — стърчеше от единия ъгъл на здраво стиснатите му, но добродушни устни. Той беше типичен капитан на влекач — широкоплещест, с як кръст и обичайната стойка с широко разкрачени крака. И все пак се отличаваше от другите. С прошарена коса, гладко избръснат и склонен да разказва интересни морски случки, Демпси спокойно можеше да мине за жизнерадостен капитан на туристически кораб.

Той пристъпи напред, след като колелата на вертолета спряха на място върху площадката на палубата. До него вървеше и корабният лекар доктор Моуз Грийнбърг. Той беше висок и слаб и носеше тъмнокестенявата си коса вързана на опашка на тила. Синьо-зелените му очи блестяха с весели пламъчета, а осанката му излъчваше по неопределим начин доверие, характерно за всички добросъвестни и посветени на работата си лекари по цял свят.

Доктор Грийнбърг, следван от четирима моряка, носещи носилки за по-възрастните пътници, на които им беше трудно да вървят сами, се наведе под въртящите се перки на витлото и отвори задната товарна врата. Демпси се приближи до пилотската кабина и направи знак на Джордино да отвори страничния прозорец. Набитият италианец веднага откликна и подаде глава навън.

— Пит с теб ли е? — извика силно Демпси поради шума от въртящите се перки.

Джордино поклати глава.

— Той и Ван Флийт останаха, за да огледат големия брой мъртви пингвини.

— Колко души наведнъж можеш да превозваш?

— Успяхме да сместим шест от най-възрастните жени, които са най-зле. Ще трябва да направя още четири курса. Три, за да превозя останалите туристи и още един, за да докарам Пит, Ван Флийт, екскурзоводката и трите трупа, прибрани в старата работилница на китоловците.

Демпси посочи смесицата от снеговалеж и суграшица.

— Ще можеш ли да намериш обратния път сред този буламач?

— Смятам да направя връзка с портативния радиотелефон на Пит.

— Много ли са пострадали тези хора?

— Не толкова, колкото можеше да се очаква от пенсионери, прекарали три дни и нощи в ледена пещера. Пит заръча да предам на доктор Грийнбърг, че най-много го безпокои да не са хванали пневмония. Лютият студ е изстискал силите на старците и в това състояние издръжливостта им е доста намаляла.

— Имат ли представа какво се е случило с кораба им? — попита Демпси.

— Още преди да тръгнат за брега, първият офицер казал на екскурзоводката им, че корабът ще продължи още двайсетина километра по крайбрежието, за да остави на острова друга група екскурзианти. Това е единственото, което знае тя. Параходът отплавал и оттогава тя не е могла да влезе във връзка с него.

Демпси се пресегна и леко потупа Джордино по ръката.

— Давай обратно и гледай да не си измокриш краката. — Той продължи към вратата на товарния отсек и се представи поотделно на всеки слизащ от летателната машина изморен и премръзнал пътник от „Полар Куин“.

Той подпъхна краищата на одеяло около седемдесет и три годишната старица, която бе спусната на палубата върху носилка.

— Добре дошла на борда! — каза й той със сърдечна усмивка. — В една от офицерските кабини ви чака гореща супа, кафе и меко легло.

— Ако не ви притеснявам — мило рече тя, — предпочитам чай.

— Вашето желание е заповед за мен, уважаема госпожо — отвърна галантно Демпси. — Чай ще бъде.

— Бъдете благословен, капитане! — стисна тя ръката му.

Щом и последният пътник бе преведен през площадката за вертолета, Демпси даде знак на Джордино да тръгва и италианецът на минутата издигна летателния апарат във въздуха. Демпси проследи с поглед как тюркоазната машина се отдалечава и накрая изчезна зад бялата завеса от суграшица.

Той запали отново неизменната си лула и остана сам на вертолетната площадка, тъй като другите побързаха да влязат на топло в уютната надстройка на кораба. Не си бе представял, че ще изпълнява мисия на милосърдие, поне не от този род. Кораби, изпаднали в беда в свирепо море, беше разбираемо. Но капитани на кораби да изоставят пътниците си на пуст остров при невероятно сурови условия, това той не можеше да проумее.

„Полар Куин“ се бе отдалечил на много повече от двайсет и пет километра от старата китоловна станция. В това беше сигурен. Радарът на капитанския мостик на „Айс Хънтър“ имаше видимост от над 120 километра и не беше засичал нищо, което да има дори далечна прилика с туристически кораб.

* * *

Докато Пит, Мейв Флечър и Ван Флийт се придвижваха към колонията от пингвини, бурята отслабна значително. Австралийската зооложка и американският биолог завързаха почти веднага приятелство. Пит вървеше мълчаливо зад тях и ги слушаше как обменят мнения за университети и колежи в тяхната област. Мейв засипваше Ван Флийт с въпроси, свързани с дисертацията й, а той пък я разпитваше за подробности около беглото й впечатление от масовото унищожение на най-любимите птици на света.

Бурята бе отнесла в морето труповете на пингвините, които бяха най-близо до бреговата ивица. Според преценката на Пит обаче, поне четирийсет хиляди мъртви птици все още лежаха пръснати сред малките камъни и скали като черно-бели чували, пълни с мокро зърно. С отслабването на вятъра и суграшицата видимостта се увеличи до почти километър.

Огромни буревестници, лешоядите на морето, започнаха да прииждат, за да пируват с мъртвите пингвини. Величествени, докато кръжаха грациозно във въздуха, те се превръщаха в безмилостни хищници, когато се спускаха надолу, за да опоскат до кости мършата от всички страни. Пит и спътниците му наблюдаваха с отвращение как огромните птици бързо изкормват безжизнената си плячка, забивайки клюнове в труповете на пингвините, докато главите и вратовете им почервеняваха от вътрешностите и съсирената кръв.

— Не е гледка, която ми се ще да запомня — отбеляза Пит.

Ван Флийт беше потресен. Той се обърна към Мейв с израз на неверие в погледа.

— Сега, когато виждам трагедията с очите си, много ми е трудно да приема, че такъв огромен брой нещастни създания могат да умрат в такова ограничено пространство по едно и също време.

— Какъвто и да е този феномен — заговори Мейв, — сигурна съм, че той е причинил и смъртта на двамата екскурзианти от групата ми и на моряка, който ни доведе до брега.

Ван Флийт коленичи и огледа един от пингвините.

— Няма следи от нараняване, нито видими признаци на болест или отрова. Тялото изглежда тлъсто и здраво.

Мейв надникна през рамото му.

— Единственото несъответствие, което открих, беше леко изпъкналите им очи.

— Да, разбирам какво имате предвид. Очните ябълки са увеличени един път и половина.

Пит замислен погледна Мейв.

— Докато ви носех до пещерата, вие ми казахте, че трима от хората ви са починали при загадъчни обстоятелства.

Тя потвърди с глава и рече:

— Някаква странна сила, невидима и нефизическа, засегна сетивата ни. Нямам представа какво стана. Но мога да ви кажа, че най-малко пет минути имахме чувството, че мозъците ни ще експлодират. Болката беше непоносима.

— От сините петна по телата, които ми показахте в работилницата, причината, вероятно, е спиране на сърцето — каза Ван Флийт.

Пит огледа мястото на масовото унищожение.

— Не е възможно трима души, хиляди пингвини и петдесет или повече петнисти тюлени да умрат от слабо сърце.

— Трябва да има някаква връзка — отбеляза Мейв.

— Каква връзка виждаш с огромната колония от делфини, която открихме край Уедел море или със стадото тюлени, изхвърлено на брега оттатък канала на остров Вега, всички по-мъртви от пънове? — обърна се Пит към Ван Флийт.

Морският биолог сви рамене.

— Още е рано да се каже без по-задълбочени изследвания. Но, изглежда, има някаква връзка.

— Изследвали ли сте ги във вашата лаборатория? — попита Мейв.

— Направих дисекция на два тюлена и три делфина и не открих нищо, върху което да изградя разумна теория. Първоначалната консистенция дава предположение за вътрешен кръвоизлив.

— Делфини, тюлени, птици и хора — тихо рече Пит. — Всички уязвими към тази напаст.

Ван Флийт кимна със сериозен вид.

— Да не говорим за огромния брой сепия и морски костенурки, изхвърлени по цялото крайбрежие на Тихия океан и милионите мъртви риби, открити на повърхността на водите край Перу и Еквадор през последните два месеца.

— Ако всичко това продължи и не бъде овладяно, няма начин да се предвиди колко видове животни над и под морето ще загинат. — Пит вдигна поглед към небето, откъдето се чу далечен шум на хеликоптер. — Въпросът е, какво друго знаем за нашата загадъчна епидемия, освен че тръшка всяко живо същество във въздуха и водата, без да подбира?

— И то в порядъка на минути — добави Мейв.

Ван Флийт се изправи на крака. Целият трепереше.

— Ако не разберем, и то възможно най-бързо, дали причината е природно бедствие или вид човешка намеса, не е изключено да станем свидетели на океани, лишени от всякакъв живот.

— Не само на океани. Забравяте, че това нещо поразява и на сушата — напомни му Мейв.

— Дори не ми се иска да се замислям за този ужас.

Известно време никой не пророни дума; всеки се опитваше да добие представа за потенциалната катастрофа, която дебнеше някъде в морето и отвъд него. Най-накрая Пит наруши мълчанието.

— Ще излезе — заговори той със замислен израз на загрубялото си лице, — че ни предстои тежка задача.