Клайв Къслър
Ударна вълна (24)

22.

Шест малки риболовни моторници, боядисани в различни ярки цветове, с подредени върху палубите дървени каси, пълни с риба и лед, навлязоха в Роуз Харбър. Дизеловите двигатели тихо пухтяха през високите си димни тръби, докато въртяха валовете на витлата. Ниска мъгла се стелеше над водата и й придаваше сиво-зелен цвят. На източния хоризонт слънцето се бе подало наполовина, духаше вятър под пет възела. По гребените на вълните не се виждаха „зайчета“, пяна образуваха единствено дирите от витлото и носа на лодките, докато пореха леките вълни.

Броудмур се приближи до Пит, който седеше на кърмата и наблюдаваше как чайките се спускаха и се рееха след лодката с надеждата да си похапнат наготово.

— Време е да влезете в ролята си, господин Пит.

Пит така и не успя да накара Броудмур да го нарича Дърк. Той кимна и започна уж да дяла носа на полузавършена маска, която индианецът му бе дал. Беше облечен с жълти мушамени панталони с тиранти, опънати над дебел вълнен пуловер, изплетен от Ърма Броудмур. На главата си бе сложил плетена шапка, нахлупена ниско над дебелите му, черни вежди. Лицето му бе гладко избръснато. Той не вдигаше поглед, докато леко остъргваше с тъпата страна на ножа маската, но поглеждаше с крайчеца на окото си към дългия док — съвсем не малък пристан, а истинско стоварище за големи кораби, със забити пилоти — който все повече се разширяваше, докато лодките навлизаха в залива. Висок кран се движеше по релси от едната страна на дока, за да разтовари тежки машини и други товари от океански кораби.

Голям плавателен съд с необичайно гладко очертание и кълбовидна надстройка, отличаващ се от всички луксозни яхти, които бе виждал Пит, беше закотвен до дока. Двойният му корпус от високоефективно стъклено влакно беше предназначен за по-голяма скорост и удобство. Изглеждаше способен едва да докосва водата с над осемдесет възела. Ако се съдеше по описанията на Джордино за морски космически дизайн, то това беше яхтата, забелязана да подминава товарния кораб „Ментауай“. Пит потърси с поглед името и пристанището, които обикновено се изписваха върху огледалото на кърмата, но никакви обозначения не помрачаваха красотата на сапфиреносиния корпус на яхтата.

Повечето корабопритежатели са горди с галените имена на плавателните им съдове, помисли си Пит, както и с пристанището, където са регистрирани. Стана му съвсем ясно защо Артър Дорсет не афишира яхтата си.

Това засили интереса му и той дръзко впери поглед в прозорците с плътно спуснати пердета. Откритата палуба изглеждаше безлюдна. В този ранен утринен час не се мяркаше никой от екипажа или пътниците. Пит тъкмо щеше да прехвърли вниманието си от яхтата към неколцината униформени мъже от охраната, застанали на дока, когато вратата на яхтата се отвори и на палубата излезе една жена.

Беше направо изумителна — висока като амазонка и неописуемо красива. Тя тръсна глава и отметна от лицето си сноп дълга, разрошена руса коса. Беше по къса роба и си личеше, че току-що е станала от леглото. Гърдите й изглеждаха налети, но някак несъразмерни с тялото и тъй като бяха изцяло покрити от робата, не се виждаше цепка между тях. Пит долови в жената нещо от неопитомен свиреп звяр, оприличи я на неустрашима тигрица, оглеждаща царството си. Погледът й обходи малката рибарска лодка и се задържа върху Пит, когато го видя, че гледа право в нея.

Истинският, безразсъдният Пит щеше да стане, да свали плетената си шапка и да й се поклони. Но сега бе влязъл в ролята на индианец, затова продължи да я гледа безизразно и само кимна почтително. Тя се обърна и пренебрегна вниманието му, сякаш той беше просто едно от много дървета в гората. В това време до нея се приближи стюард в униформа и й поднесе чаша кафе върху сребърна табла. Жената потръпна от утринния хлад и се прибра обратно в главния салон.

— Внушителна жена, нали? — каза Броудмур, усмихвайки се на израза на страхопочитание, изписан по лицето на Пит.

— Трябва да призная, че не прилича на нито една от жените, които съм срещал.

— Това е Будика Дорсет, една от трите дъщери на Артър. Появява се неочаквано по няколко пъти в годината на тази нейна фантастична яхта.

Значи това е третата сестра, помисли си Пит. Пърлмутър я бе описал като безжалостна и студена и твърда като лед от подножието на ледник. Сега, след като бе видял и третата дъщеря на Дорсет, на Пит му беше трудно да повярва, че Мейв е от същата утроба, от която са се появили на бял свят и Дирдри, и Будика.

— Няма съмнение, че изисква от робите си по-висока продуктивност и държи сметка за добитото.

— Не е точно така — рече Броудмур. — Будика е директор на службата по охрана. Казвали са ми, че пътува от мина на мина, за да проверява алармените системи и персонала за някоя нередност.

— Мърчант Тупалката ще бъде особено бдителен, докато тя проверява за пробив в предпазните му мерки — отбеляза Пит. — Ще положи голямо усърдие да представи подчинените си като много зорки, за да се издокара пред шефката си.

— Наистина, трябва да сме особено предпазливи — съгласи се Броудмур. Той кимна към охранителите на дока, които чакаха, за да проверят рибарските лодки. — Вижте ги! Шест души са. Никога не изпращат по-малко от двама за всяка пълна лодка. Онзи с медальона на врата отговаря за охраната на дока. Казва се Кръчър. Много е зъл.

Пит огледа мъжете с любопитен поглед, за да види дали ще разпознае някого от онези, които бяха наобиколили водосамолета на Стоукс. Имаше отлив и той трябваше да вдигне лице, за да огледа пазачите на дока. Особено го притесняваше мисълта да не бъде разпознат от мъжа, когото повали в кабинета на Мърчант. За щастие нито един от тях не му бе познат.

Мъжете носеха оръжието си през рамо, с дуло, насочено към приближаващите се индианци рибари. Това е за показ и сплашване, бързо прецени Пит. Те нямаше да застрелят никого пред очите на наблюдаващите моряци от завързания за дока товарен кораб. Кръчър, надменен млад мъж, не повече от двайсет и шест-седем годишен, с непроницаемо лице, пристъпи до ръба на дока, когато кърмчията на Броудмур придвижи рибарската лодка покрай пилотите. Броудмур хвърли въже и то падна върху военните ботуши на пазача.

— Здрасти, приятел! Ще ни вържеш ли?

Непроницаемият мъж изрита въжето обратно върху лодката.

— Сам се вържи! — сопна му се той.

Тоя е отпаднал от отряда на специалните части, каза си наум Пит, и улови въжето. После изкачи стълбата на дока и нарочно отърка рамо о Кръчър, докато връзваше на клуп въжето около един малък болард.

Кръчър внезапно вдигна крак и с един ритник изправи Пит, после го сграбчи за тирантите и силно го разтърси.

— Ей, смрадлива рибена главо, внимавай къде вървиш!

Броудмур се смръзна на мястото си. Това беше номер. Хаида бяха кротки хора, нямаха склонност прибързано да се гневят. Със свито от страх сърце той си помисли, че Пит положително ще се откопчи и ще удари охранителя.

Ала Пит не захапа въдицата. Той отпусна тяло, разтърка с ръка натъртените си задни части и погледна Кръчър с неразгадаем поглед. После свали шапката си, уж в знак на уважение, откривайки гъстата си черна коса, чиито естествени къдрави кичури бяха изправени с мас. После сви рамене в знак на нехайно съгласие и рече:

— Бях невнимателен. Извинете.

— Не ми изглеждаш познат — каза студено Кръчър.

— Двайсет пъти правя това пътуване — отвърна спокойно Пит. — И често съм ви виждал. Казвате се Кръчър. Преди три доставки ми забихте един в корема, задето съм разтоварвал рибата много бавно.

Мъжът се вгледа за миг в Пит, след това се изсмя късо — като чакал.

— Изпречиш ли ми се пак на пътя, ще изритам задника ти оттатък канала.

Пит си придаде добродушно смирен вид и скочи обратно върху палубата на лодката. Останалите лодки от рибарската флотилия се промъкваха към дока между товарните кораби. Там където нямаше свободно място, лодките се връзваха успоредно една за друга в двата си края, като екипажът на външната прехвърляше товара от риба през палубата си на другата, вързана за дока. Пит се присъедини към рибарите и започна да подава каси със сьомга на един от екипажа на Броудмур, който ги подреждаше върху открити ремаркета, закачени за трактор влекач с осем колела. Касите бяха тежки и скоро в бицепсите и гърба на Пит започнаха да се обаждат болки. Той стисна зъби, съзнавайки, че охранителите щяха да го заподозрат, ако не вдигаше пълните с лед и риба каси с лекотата, с която го вършеше индианецът хаида.

След два часа ремаркетата бяха натоварени и четирима от охраната заедно с екипажите се метнаха на композицията, която потегли към трапезарията на мината. На входа на тунела те бяха спрени и отведени в малка постройка, където им бе казано да се съблекат по долно бельо. Претърсиха им дрехите, след което всеки поотделно бе проверен през рентген. Всички минаха благополучно през щателната проверка с изключение на един от индианците, който от разсеяност бе забравил да извади ножа от ботуша си. На Пит му се стори странно, че вместо просто да вземат ножа, те му го върнаха и изпратиха рибаря обратно на лодката. На останалите им бе позволено да се облекат и да се качат отново на ремаркетата, за да продължат за района на рудника.

— Мислех, че ви претърсват за присвоени диаманти, когато излизате, а не когато влизате — отбеляза Пит.

— Тогава също — поясни Броудмур. — Минаваме през същите процедури и като си тръгваме от мината. На влизане ни прекарват през рентген, за да ни предупредят, че не си струва да задигнем шепа диаманти, като ги погълнем.

Сводестият бетонен тунел, който се врязваше в могилата от минните отпадъци, беше около пет метра висок и десет метра широк — предостатъчно място за движение на големи товарни камиони за превозване на хора и съоръжения от и до товарния док. Дължината му стигаше почти половин километър, вътрешността му се осветяваше от дълги редици флуоресцентни лампи. От средата навътре се разклоняваха странични тунели с размери наполовина на главната артерия.

— Те накъде водят? — обърна се Пит към Броудмур.

— Тук е част от алармените системи. Опасват целия двор на мината и са снабдени с детекторни устройства.

— Пазачи, оръжия, внушителен брой алармени системи. Що за излишък от предохранителни мерки срещу тайно измъкване на няколко си диаманта от минната собственост!

— Това са само половината от мерките. Дебнати са и самите нелегални работници да не избягат на континента. Това е част от сделката с корумпирани чиновници от канадското правителство.

Те излязоха от другия край на тунела и се озоваха сред оживената дейност на минната операция. Шофьорът на трактора влекач изви композицията от ремаркета към павиран път, опасващ огромния рудник, в какъвто бе превърната вулканичната тръба. Доближи се до товарна площадка по протежението на ниска бетонна сграда във формата на сглобяема военна барака и спря.

Един мъж, по чието бяло работно облекло под шуба, обточена с мъхеста кожа, личеше, че е някакъв шеф, отвори вратата на склад с продоволствия. Той махна за поздрав на Броудмур.

— Радвам се да те видя, Мейсън. Тъкмо навреме пристигате. Останал съм само с две каси треска.

— Донесли сме толкова много риба, че можеш да затрупаш работниците с нея. — Броудмур се обърна и прошепна на Пит: — Това е Дейв Андерсън, главният готвач за рудокопачите. Свестен човек, но прекалено се налива с бира.

— Камерата за дълбоко замразяване е отворена — продължи Андерсън. — Внимавай как ще подредиш касите. Последния път намерих сьомгата смесена с камбалата. Развали ми менюто.

— Имам изненада за тебе. Петдесет кила филета от лос.

— Нямаш грешка, Мейсън! Затова купувам риба от теб, а не от континента — похвали го готвачът с широка усмивка. — След като подредите касите, идете в трапезарията. Моите момчета ще ви приготвят закуска. Веднага щом опиша стоката, ще ви платя.

Рибарите подредиха касите в камерата за дълбоко замразяване и с охота се отправиха към уюта на трапезарията, следвани от Пит. Самообслужиха се от шубера с пържени яйца, наденички и палачинки. Докато се изчакваха един друг да си налеят кафе от огромен самовар, Пит огледа мъжете от другите маси. До една от вратите четирима въоръжени пазачи разговаряха сред облак цигарен дим. Близо стотина китайски работници от полунощната смяна бяха заели почти всички други маси. Десет мъже, за които Пит предположи, че са минни инженери и надзиратели, седяха около кръгла маса, разположена в по-малка уединена трапезария.

— Кой от ония там ти се е оплаквал? — попита той Броудмур.

Индианецът кимна към вратата, водеща за кухнята.

— Той ще те чака отвън, до контейнерите за боклук.

Пит го изгледа с почуда.

— Кога успя да го уредиш?

Броудмур се усмихна лукаво.

— Индианецът хаида си има начини за общуване, които не изискват видими жестове.

Пит не попита нищо повече. Сега не му беше времето. Дебнейки да не го видят пазачите, той нехайно се вмъкна в кухнята. Никой от готвачите и миячите на съдове не вдигна поглед, докато минаваше покрай печките и умивалниците. Излезе през задната врата и слезе по външните стълби. Огромните метални контейнери за боклук воняха на прогнили зеленчуци в пронизващо студения въздух.

Той спря на студа, без да знае какво да очаква.

Иззад един от контейнерите се показа висока фигура на мъж и се приближи до него. Беше облечен в жълт работен комбинезон. Около подметките му се бе напластила кал с особен синкав оттенък. На главата носеше миньорска каска, а лицето му беше скрито зад маска с нещо, което Пит реши, че е дихателен филтър. Стискаше под мишница някакъв вързоп.

— Разбрах, че ви интересува нашата минна операция — тихо рече мъжът.

— Да. Името ми е…

— Имената са без значение. Не разполагаме с много време, ако искате да си тръгнете от острова с риболовната флотилия. — Той разгърна вързопа от работен комбинезон с увити в него дихателна маска и каска и подаде всичко на Пит. — Сложете си тия неща и ме последвайте.

Пит се подчини, без да каже дума. Не се страхуваше от капан. Пазачите можеха да го заловят по всяко време, откакто стъпи на дока. Той покорно вдигна ципа на предницата на работния комбинезон, закопча каишката на каската, нагласи маската върху лицето си и тръгна след мъжа, с надеждата, че той ще му покаже източника, зад който стояха жестоките убийства.