Клайв Къслър
Ударна вълна (12)

10.

Морето беше напълно спокойно, когато „Айс Хънтър“, влачен от „Полар Куин“, напусна закътания подслон на залива Дузе и хвърли котва недалеч от брега, където се намираше английската изследователска станция. От мостика си Демпси нареди на малобройния екипаж на борда на туристическия кораб да го вържат на такова разстояние, че и двата кораба да могат да се поклащат на котвите си без опасност да се блъснат.

Пит не се подчини на заповедта на Сандекър да поспи малко — все още беше буден и едва се държеше на краката си. Трябваше да се погрижи за още сто и едно неща, след като предаде „Полар Куин“ в ръцете на екипажа на Демпси. Първо настани Дирдри Дорсет в лодката при Мейв и прати двете на борда на „Айс Хънтър“. После посвети по-голямата част от слънчевата нощ в основно претърсване на кораба и откри още трупове, които не бе видял при бързия първоначален оглед. Изключи отоплението на кораба, за да предпази труповете от по-нататъшно разлагане и едва когато „Полар Куин“ беше благополучно закотвен в закрилящата прегръдка на залива, той предаде командването и се качи обратно на изследователския кораб на НЮМА. Джордино и Демпси го чакаха в кормилната рубка, за да го приветстват и изразят поздравленията си. Джордино забеляза изтощения му вид и побърза да му налее чаша чай от чайника, чиято запарка се поддържаше гореща през цялото време. Пит я пое с благодарност, отпи от димящата течност и се загледа над ръба на чашата в малкия плавателен съд с извънбордов мотор, който боботеше в посока към кораба.

Малко преди лапите на котвата на „Айс Хънтър“ да се вкопчат в дъното, представители на „Рупърт & Сондърс“ слязоха от самолета си и се качиха на борда на един „Зодиак“. Само след няколко минути те вече изкачваха спуснатото подвижно мостче на кораба и продължиха нагоре към капитанския мостик, където ги чакаха Пит, Демпси и Джордино. Единият от мъжете взимаше по три стъпала наведнъж и рязко спря пред тримата, оглеждайки ги един по един. Беше едър, червендалест и усмихнат до уши.

— Кой е капитан Демпси? — попита той.

Демпси пристъпи крачка напред и протегна ръка.

— Аз.

— Капитан Иън Райън, началник-щаб на морските операции в „Рупърт & Сондърс“.

— Радвам се да ви видя на борда, капитане.

Райън изглеждаше загрижен.

— Тук съм с моите офицери, за да поема управлението на „Полар Куин“.

— Той целият е на ваше разположение — рече непринудено Демпси. — Ако не възразявате, можете да върнете екипажа ми с вашата лодка, тъй като сте вече на кораба.

По обветреното лице на Райън се изписа облекчение. Положението беше доста деликатно. По право Демпси се явяваше господар на спасителната операция на туристическия кораб. Управлението бе предадено от мъртвия капитан и собствениците в негови ръце.

— Да разбирам ли, сър, че преотстъпвате управлението на „Рупърт & Сондърс“?

— НЮМА не се занимава със спасителни операции, капитане. Не предявяваме никакви претенции към „Полар Куин“.

— Директорите на дружеството ме помолиха да изразя нашата най-дълбока благодарност и поздравления за усилията ви в спасяването на пътниците и кораба ни.

Демпси се обърна към Пит и Джордино, за да ги представи.

— Това са хората, които откриха оцелелите на остров Сиймор, и предпазиха кораба на вашето дружество от сблъсък в скалите на Опасните острови.

Райън им стисна силно и енергично ръце.

— Забележителен подвиг, повече от забележителен! Уверявам ви, че „Рупърт & Сондърс“ ще проявят огромна щедрост в знак на признателност.

Пит поклати глава.

— Нашият шеф на главното управление на НЮМА ни нареди да не взимаме никаква парична или друга награда за спасителната операция.

Райън се изуми.

— Ама как, нищо ли? Съвсем нищо?

— Нито цент — отвърна Пит, полагайки огромни усилия да държи замъглените си от недоспиване очи отворени.

— Колко скромно от ваша страна! — ахна от почуда Райън. — Това е нещо нечувано в историята на морските спасителни операции. Не се и съмнявам, че нашите застрахователи ще пият за ваше здраве на всяка годишнина от трагедията.

Демпси направи жест с ръка към коридора, водещ към жилищните му помещения.

— Докато сме на тази тема, капитан Райън, мога ли да ви предложа по едно питие в каютата ми?

Райън кимна към офицерите си, които стояха зад него.

— Това отнася ли се и за екипажа ми?

— Разбира се — отвърна Демпси с дружелюбна усмивка.

— Виж ти! Опазвате кораба ни, спасявате пътниците ни и на всичкото отгоре ни предлагате питие. Ако ми позволите да се изразя така — гласът на Райън излизаше сякаш от петите му, — вие, янките, сте много странни хора.

— Не — рече Пит и зелените му очи заблещукаха въпреки умората. — Ние сме само едни отвратителни опортюнисти.

 

 

Пит просто извършваше всяко движение по навик, докато си взимаше душ и се бръснеше за първи път, откакто двамата с Джордино отлетяха да търсят „Полар Куин“. За малко да подвие колене и да се унесе в дрямка под успокояващото обливане с топлата вода. Нямаше сили дори да изсуши косата си, само препаса хавлиена кърпа на кръста и затътри крака към двойното си легло — на този кораб нямаше опъната койка или тясно легло — отметна завивките, просна се по гръб, нагласи възглавницата под главата си и заспа.

Подсъзнанието му не регистрира почукването на вратата на каютата му. Обикновено изостреният му слух долавяше и най-малкия неочакван шум, но този път той нито се събуди, нито се размърда, когато се почука втори път. Беше толкова глух за външния свят, че дори дишането му не се промени ни най-малко. Клепките му също не потрепнаха, когато Мейв отвори бавно вратата, надникна плахо в малкото преддверие и тихо извика името му.

— Господин Пит, тук ли сте?

Мейв искаше да си тръгне, но любопитството й надделя. Тя влезе предпазливо, носейки в ръце две тумбести чаши за коняк и бутилка „Реми Мартен“, който й бе дал Джордино от личния си запас за из път. Извинението й, че се вмъква така в кабината му, беше просто да благодари на Пит, задето й спаси живота.

Мейв се стресна, когато зърна отражението си в огледалото над едно сгъваемо писалище, закрепено за стената. Бузите й бяха зачервени като на ученичка, чакаща любимия си да излезе от училището. Рядко бе изпадала в подобно положение. Тя извърна глава и се ядоса на себе си. Не можеше да повярва, че влиза в мъжко жилище, без да е поканена. Та тя едва познаваше Пит. Той беше малко повече от непознат. Но Мейв беше жена, която вървеше по свой път.

Баща й — заможен директор на международна операция по разработване на мини — бе възпитал нея и сестрите й така, сякаш бяха момчета. За тях нямаше кукли, красиви рокли, нито балове за първото им представяне в обществото. Покойната му съпруга го бе дарила с три дъщери вместо със синове, които да наследят семейната финансова империя, затова той просто пренебрегна съдбата и ги научи да бъдат по мъжки издръжливи. Преди още да навърши осемнайсет години, Мейв можеше да рита футболна топка по-далече от повечето момчета от нейния клас в колежа, а веднъж прекоси затънтената област в Австралия — от Канбера до Пърт — само с едно куче, опитомено динго, за компания. Това беше завоевание, за което баща й я възнагради, като я отписа от училище и я застави да работи за семейните рудници, наред с яките физически копачи и бомбаджии. Тя се възпротиви. Това не беше начин на живот за жена с други желания. Избяга в Мелбърн и пое по свой път през университета към работа в областта на зоологията. Баща й не направи никакъв опит да я върне в семейното гнездо. Той просто отхвърли претенциите й за каквито и да са семейни инвестиции, а от мига, в който след шестмесечен брак, предшестван от една прекрасна година, прекарана с момче от нейния клас, се родиха близнаците й, започна да се прави, че тя никога не е съществувала. Съученикът й беше син на овцевъд, имаше кожа, потъмняла красиво от жаркото слънце на пустеещите земи, здраво тяло и чувствени сиви очи. Двамата бяха се смели, обичали и карали непрекъснато. Когато се стигна до неизбежната им раздяла, тя изобщо не му спомена, че е бременна.

Мейв остави бутилката и чашите върху писалището и съсредоточи поглед в личните вещи, разхвърляни небрежно сред купища документи и една морска карта. Надзърна крадешком в един портфейл от волска кожа, издут от различни кредитни карти, служебни и членски карти, два празни лични чека и 123 долара в брой. Странно, мина й през ума, че няма никакви снимки. Тя върна портфейла на мястото му и огледа другите вещи, разхвърляни върху писалището. Сред тях имаше износен водолазен часовник „Докса“ с жълт циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана и връзка ключове от къща и кола. Това беше всичко.

Съвсем недостатъчно, за да вникне в същността на мъжа, който ги притежава, помисли си тя. В живота й бе имало и други мъже, които идваха и си отиваха — едни по нейно желание, други по тяхно. Но всички бяха оставили по нещо от себе си. А този мъж тук като че ли вървеше по самотна пътека, без да оставя никаква следа.

Тя прекрачи прага на спалните помещения. Огледалото над мивката в банята беше замъглено от пара — признак, че обитателят току-що се е къпал. Ноздрите й доловиха лек аромат на мъжки одеколон за след бръснене и през стомаха й премина лека тръпка.

— Господин Пит! — извика тя отново, но не високо. — Тук ли сте?

Тогава видя тялото, изтегнато с цялата си дължина на леглото, с ръце, отпуснати напреки гърдите като на мъртвец в ковчег. Тя изпусна въздишка на облекчение, когато забеляза, че слабините му са покрити с хавлиена кърпа.

— Извинете — рече тихо Мейв. — Простете ми, че ви безпокоя.

Пит продължаваше да спи, без да помръдва.

Тя го огледа от главата до петите. Черната маса от къдрава коса още беше мокра и разчорлена. Гъстите му, леко рунтави вежди почти се сключваха над правия нос. Мейв предположи, че е на възраст около четирийсет години, макар да изглеждаше по-стар поради грубите черти на лицето, потъмнялата и обветрена кожа и ясно очертаната и волева челюст. Малките бръчици около очите и устата, извити нагоре, му придаваха вид на човек, който е непрекъснато усмихнат. Това беше изразително лице, лице, което привлича жените. Цялата му външност говореше, че е от типа мъже, преживели и много хубави, и много тежки моменти, но никога не отстъпвал пред предизвикателствата, които му е подхвърлял животът.

Останалата част от тялото му беше стегната и гладка, с изключение на тъмната ивица косми на гърдите. Раменете бяха широки, коремът плосък, ханшът тесен. Мускулите на ръцете и краката бяха ясно изразени, без да са набити и силно изпъкнали. Тялото не изглеждаше едро, а по-скоро жилаво, дори слабо и източено. Личеше, че е напрегнато, сякаш в него имаше пружина, очакваща момент да се размотае. Накрая Мейв забеляза и белезите. Не можа да разбере от какво са получени.

Той като че ли не се вместваше в калъпа, от който бяха излезли другите мъже, които Мейв познаваше. В действителност тя не беше обичала никого от тях; беше спала с тях повече от любопитство и бунт срещу баща си, отколкото от силно желание. Дори когато забременя от бившия си съученик, тя отказа да абортира напук на баща си и износи докрай двете си момченца близнаци.

Сега, докато оглеждаше спящия мъж в леглото, тя изпитваше необяснимо удоволствие и сила да съзерцава голотата му. После повдигна долния край на кърпата, подсмихна се лукаво и пак го пусна. Установи, че Пит е безкрайно привлекателен и го пожела, да, страстно и най-безсрамно го пожела.

— Явно виждаш нещо, което ти харесва, сестрице — долетя зад гърба й тих, дрезгав глас.

Раздразнена, Мейв се обърна рязко на пети и видя Дирдри, която бе се облегнала нехайно на вратата и пушеше цигара.

— Какво правиш тук? — попита я шепнешком.

— Предпазвам те да не налапаш по-голям залък, отколкото можеш да сдъвчеш.

— Много остроумно! — С майчинска грижовност Мейв издърпа нагоре завивките върху Пит и подпъхна краищата им под матрака. После се обърна и грубо избута Дирдри в антрето, преди да затвори внимателно вратата на спалнята. — Защо ме следиш? Защо не се върна в Австралия с другите пътници?

— И аз можех да те попитам същото, скъпа сестричке.

— Изследователите на кораба ме помолиха да опиша писмено какво съм изпитвала по време на смъртоносното бедствие.

— А пък аз останах, защото си помислих, че можем да се прегърнем и помирим — рече Дирдри и дръпна от цигарата си.

— Навремето щях да ти повярвам, но не и сега.

— Признавам, че тогава беше друго.

— Как успя да ми се изплъзваш от поглед през всичките седмици, докато пътувахме по море?

— Да не повярваш, но си стоях в кабината поради разстроен стомах.

— Пълни глупости! — тросна й се Мейв. — Ти имаш физика като на кон. Никога не съм те виждала болна.

Дирдри се огледа за пепелник и тъй като не откри такъв, отвори вратата на кабината и метна цигарата през бордовата ограда в морето.

— Не си ли поне малко озадачена, че се спасих като по чудо?

Смутена, Мейв я погледна в очите и отвърна колебливо:

— Казала си на всички, че си била във фризера.

— И то в доста подходящ момент, не смяташ ли?

— Извадила си невероятен късмет.

— Късметът няма нищо общо в случая — възрази Дирдри. — А ти? Не ти ли е минавал през ума въпросът как тъй се озова в пещерите на китоловната станция също в подходящия момент?

— За какво намекваш?

— Не разбираш, нали? — рече Дирдри с тон, сякаш смъмряше непослушно дете. — Мислеше ли, че татко щеше да ти прости и да забрави как изхвърча като фурия от кабинета му, заклевайки се да не виждаш повече никого от нас? Той направо полудя, когато научи, че си сменила законно името си с това на прапрапрабаба ни. Флечър! Откакто ни напусна, той следи всяка твоя стъпка — от момента, в който влезе в мелбърнския университет, до постъпването ти в „Рупърт & Сондърс“.

Мейв я гледаше с гняв и неверие, които скоро се стопиха, когато нещо започна да просветлява в съзнанието й.

— Значи толкова много се е страхувал да не се разприказвам пред неподходящи хора за мръсните му операции?

— Каквито и неправомерни средства да е използвал татко за разрастването на семейната империя, правел го е за теб, както и за Будика и мен.

— Будика! — изрече ядно Мейв. — Олицетворение на дявола е нашата сестра!

— Мисли си каквото щеш — отвърна Дирдри равнодушно, — но Будика винаги е имала най-добри чувства към теб.

— Ако наистина го вярваш, значи си по-голяма глупачка, отколкото съм предполагала.

— Именно Будика беше тази, която склони татко да пощади живота ти, като настоя аз да тръгна на това пътешествие.

— Да пощади живота ми? — слиса се Мейв. — Що за безсмислици говориш?

— Кой според теб уреди капитанът на кораба да те прати на брега с първата група екскурзианти?

— Ти ли?

— Аз.

— Беше мой ред да сляза на брега. Екскурзоводите се редуваме.

Дирдри поклати глава.

— Ако другите бяха спазили определения график, ти трябваше да поемеш втората група, която така и не слезе от кораба.

— Тогава какви са били основанията ти?

— Да избера подходящия момент — отвърна Дирдри и изведнъж стана студена. — Хората на татко изчислиха, че феноменът ще се прояви, когато първата група на брега се озове благополучно в складовите пещери на китоловната станция.

Мейв почувства, че палубата се залюля под краката й, цветът на лицето й изчезна.

— Няма начин той да е могъл да предвиди ужасяващия резултат — промълви тя.

— Баща ни е умен човек — отбеляза Дирдри с такова спокойствие, сякаш бъбреше с приятелка по телефона. — Ако не беше планирал всичко предварително, как мислиш, че щях да знам кога да се затворя във фризера?

— Как е възможно да е бил сигурен кога и къде ще се разрази бедствието? — попита скептично Мейв.

— Баща ни — заговори Дирдри, оголвайки зъби в злобна усмивка — съвсем не е глупак.

Яростта на Мейв закипя в цялото й тяло.

— Щом е имал някакви подозрения, трябвало е да отправи предупреждение, за да предотврати това масово унищожение — избухна тя.

— Татко има по-важна работа от това да се безпокои за някакъв си товар от нещастни туристи.

— Заклевам се пред Бога, че ще се погрижа да си платиш за коравосърдечието си.

— Нима би предала семейството си? — Дирдри сви подигравателно рамене, после сама отговори на въпроса си: — Да, положително би го направила.

— Бъди сигурна в това.

— Няма да стигнеш дотам, дори ако искаш да видиш отново скъпоценните си деца.

— Шон и Майкъл са на такова място, където баща ми никога няма да ги открие.

— Силно казано, защото това, че си скрила близнаците у онзи учител в Пърт, съвсем не е толкова умна постъпка.

— Блъфираш.

— Кръвната ти сестра Будика просто склони учителя и жена му — Холъндърсови, доколкото си спомням имената им — да й позволят да заведе близнаците на излет.

Мейв потрепери и почувства, че й прилошава, когато съзна цялата чудовищност на разкритието.

— Значи са у вас?

— Момченцата ли? Разбира се.

— Само ако тя се е отнесла зле с Холъндърсови…

— Нищо подобно.

— А Шон и Майкъл? Какво направихте с тях?

— Татко се грижи много добре за тях на частния ни остров. Дори ги въвежда в търговията с диаманти. Не унивай. Най-лошото, което може да им се случи, е да претърпят някоя злополука. Ти си запозната по-добре от който и да е другиго с рисковете, на които са изложени децата, когато си играят около минните галерии. Светлата страна в случая е, че ако поддържаш добри отношения със семейството си, един ден твоите момчета ще станат несметно богати и могъщи мъже.

— Като татко ли? — изкрещя от възмущение и ужас Мейв. — Предпочитам да умра. — Тя потисна изблика да убие сестра си и се отпусна тежко на един стол — съкрушена и победена.

— Но може и да се провалят — продължи Дирдри, злорадствайки над безпомощността на Мейв. — Позалъгвай няколко дни твоите приятели от НЮМА и си дръж устата затворена за това, което ти казах. После двете ще хванем самолет за вкъщи. — Тя тръгна към вратата и се обърна. — Мисля, че татко ще ти прости на драго сърце, стига да му поискаш прошка и да покажеш предаността си към семейството. — След тези думи Дирдри излезе на външната палуба и се загуби от поглед.