Клайв Къслър
Ударна вълна (15)

13.

В атмосферата в салона за хранене на „Айс Хънтър“ се долавяше сдържано празнично настроение. Поводът беше прощална вечеря, дадена от екипажа и научните изследователи в чест на оцелелите от трагедията на „Полар Куин“. През последните три дни Рой ван Флийт и Мейв бяха работили ден и нощ, рамо до рамо, за да изследват останките на взетите за проби пингвини, тюлени и делфини и бяха изпълнили по няколко бележника с резултатите от наблюденията си.

Ван Флийт бе се влюбил в нея, но се въздържа да разкрие чувствата си — образът на хубавата му жена и трите им деца почти не излизаше от съзнанието му. Съжаляваше, че няма да продължи и занапред да работи с Мейв. Другите научни работници от лабораторията бяха единодушни, че двамата са отличен екип.

Главният готвач на „Айс Хънтър“ изрази гостоприемството си с невероятно вкусна вечеря, от която особено се отличаваха филетата от дълбоководна треска с гъби и винен сос. Капитан Демпси се правеше, че не вижда, когато виното започна да се лее. Единствено офицерите, които бяха на вахта, не можеха да пият — поне докато не им свършеше дежурството, после и те на свой ред се включваха в празненството.

Доктор Моуз Грийнбърг, шегобиецът на кораба, произнесе дълга реч, изпъстрена с банални игри на думи за всеки един на борда. Сигурно щеше да продължи с каламбурите си още цял час, ако Демпси не бе дал знак на готвача да поднесе торта, направена специално за случая. Тя имаше формата на континента Австралия, с глазура, изобразяваща по-известните му забележителности, между които Еърс Рок и пристанището на Сидни. Мейв се трогна дълбоко и сълзи овлажниха очите й.

В качеството си на капитан Демпси седеше на челното място на най-дългата маса, а двете жени в знак на уважение бяха настанени от двете му страни. На Пит пък, понеже беше директор на отдела за специални проекти в НЮМА, му бе определено мястото в срещуположния край на масата. Той се изключи от разговорите, които се водеха около него, и съсредоточи вниманието си върху двете сестри.

Бяха толкова различни, макар и излезли от една утроба, помисли си той. Мейв беше сърдечна и жизнена, ярко сияние, от което бликаше живот. Той си я представи като опърничава сестра на приятел, която мие кола, облечена в тясна тениска и скъсени шорти, разкриващи момичешкия кръст и оформените й крака в най-благоприятна светлина. Беше се променила, откакто я видя за първи път. Говореше разпалено, подсилвайки думите си с отривисто и непринудено ръкомахане. И все пак държанието й изглеждаше някак странно — като че ли мислите й бяха някъде другаде и тя се намираше под влиянието на някакъв неопределим стрес.

Беше се пременила в къса червена полуофициална рокля, която прилепваше по тялото й, сякаш бе доушита по нея след обличането й. Отначало Пит помисли, че я е взела назаем от някоя от лаборантките на борда, по-дребна на ръст, но после си спомни, че когато тя се връщаше от „Полар Куин“ на „Айс Хънтър“ с лодката, заедно с Дирдри, багажът й бе натоварен в носовата част. Носеше обеци от жълти корали, които се съчетаваха с колието около голия й врат. Тя погледна към него и очите им се срещнаха — но само за миг. Беше почнала да разказва за домашното си динго в Австралия и бързо върна погледа си към слушателите си, сякаш не го бе познала.

Дирдри, от своя страна, излъчваше чувственост и изтънченост — черти, които не убягнаха от никой мъж в залата. Пит веднага си я представи излегната върху легло, покрито с копринени чаршафи, в прелъстителна поза. Единственият й недостатък беше властното й държане. Когато я откри на борда на „Полар Куин“, му се стори сдържана и уязвима. Но сега и тя се бе преобразила в студено и надменно същество. Долови също и неумолима суровост, която не бе забелязал преди.

Тя седеше на стола със съвършено изправен гръб и с царствена осанка, в тясна кафява рокля, която стигаше дискретно малко над коленете в копринени чорапи. На врата си бе сложила копринено шалче, което подчертаваше светлокафявите очи и медночервената й коса. Сякаш почувствала, че Пит я изучава, тя бавно се обърна и го погледна безизразно, после очите й станаха студени и преценяващи.

Пит се почувства като въвлечен в игра на желания. Дирдри нямаше намерение да мигне, дори докато поддържаше разговора с Демпси. Погледът й като че ли мина през Пит и не намирайки нищо интересно, се отмести към една картина на стената зад него. Кафявите очи, които се заковаха върху матовозелените, изобщо не трепнаха. Тя очевидно беше жена, която не отстъпваше пред мъжете, заключи Пит. Той започна бавно, много бавно да събира очите си. Комичната закачка разсея магията и вглъбеността на Дирдри. Тя вдигна надменно брадичка, пренебрегна маймунджилъците на Пит и отново насочи вниманието си към сътрапезниците в нейния край на масата.

Макар да изпитваше чувствено желание към Дирдри, Пит съзнаваше, че Мейв повече го привлича. Това може би се дължеше на очарователната й усмивка, разкриваща леко раздалечените в средата горни зъби, или на хубавата й, невероятно руса гъста коса, която падаше като водопад върху гърба и раменете й. Беше учуден от промяната в поведението й, откакто я срещна за първи път в снежната виелица на остров Сиймор. Долови, че Мейв бе изкусно водена за носа от Дирдри. Освен това за него, ако не и за другите, беше очевидно, че между тях не съществува никаква обич.

Пит се размисли над вековно стария избор, пред който се изправят двата пола. Жената често се разкъсва между господин „хубавеца“, който в крайна сметка ставаше баща на децата й, и някой смотаняк, олицетворяващ света на съмнителната романтика и приключенията. Мъжът, въпреки грешките си, понякога е принуден да избира между госпожица „благоразумна съседка“, която в крайна сметка ставаше майка на децата му, и сексбомбата, която не може да отлепи тялото си от него.

Пит не бе подложен на мъчително решение. Утре късно вечерта корабът щеше да влезе в док в чилийското пристанище Пунта Аренас на Тиера дел Фуего, откъдето Мейв и Дирдри щяха да отпътуват с редовен полет за Сантяго. Оттам можеха да вземат директен самолет за Австралия. Така че да остави въображението си да вилнее, рече си той наум, е чисто губене на време. Не смееше дори да се надява, че някой ден отново ще ги види.

Той свали ръка под масата и докосна сгънатото съобщение от факса в джоба на панталона си. Изгарящ от любопитство, бе се свързал със Сейнт Джулиан Пърлмутър — близък семеен приятел, който притежаваше най-богатата библиотека със сведения за круширали кораби. Известен с честите си приеми и чревоугодничество, Пърлмутър беше неразривно свързан с вашингтонските кръгове и знаеше къде лежат повечето останки от кораби. Пит се бе обадил по телефона на приятеля си и го бе помолил да провери миналото на двете сестри. След по-малко от час Пърлмутър му изпрати по факса кратка справка с обещание за по-големи подробности до два дни.

От гледна точка на материалното им положение двете жени не се вписваха в общоприетите норми. Ако неженените мъже, а може би дори и някои женени знаеха, че бащата на Мейв и Дирдри — Артър Дорсет — беше шеф на диамантена империя, отстъпваща единствено на „Де Биърс“, и шестият най-богат мъж в света, те щяха да пренебрегнат всичките си задръжки и да поискат ръката на едната или другата дама.

Особено го порази онази част от справката, в която Пърлмутър споменаваше за търговския знак на Дорсет. Вместо да е общоизвестният диамант на някакъв фон, логотипът на Дорсет представлявал морски змей, виещ се във водата.

Дежурният офицер се приближи до Пит и му заговори тихо:

— Адмирал Сандекър е на сателитния телефон и иска да говори с вас.

— Благодаря, прехвърлете разговора в кабината ми.

Пит избута тихомълком стола си назад, стана и излезе от залата за хранене, без никой да го забележи, освен Джордино.

— Е, най-сетне — изсумтя Сандекър. — За това време можех да си напиша поредното изказване за пред конгресната комисия относно бюджета.

— Извинявайте, но присъствам на празненство.

Настъпи мълчание.

— Да не би да е празненство по случай освещаването на плавателен съд за научни изследвания на НЮМА?

— Прощално събиране в чест на жените, които спасихме от „Полар Куин“ — поясни Пит.

— Не ми се слуша за никакви съмнителни прояви. — Сандекър беше открит и отзивчив като всеки втори човек, но да обсъжда нещо извън научната процедура на борда на флотата си от научноизследователски кораби, не беше слабото му място.

Пит с огромно удоволствие се възползва от случая да подразни адмирала.

— Да не би да мислите, че правим оргия, сър?

— Както искаш, така го наречи. Само гледай екипажът да се държи мъжки. Не е нужно да попадаме по страниците на скандални долнопробни вестници.

— Мога ли да ви попитам за съществената част на обаждането ви, адмирале? — Сандекър никога не използваше телефона само за да се обади на някого и да го разчувства.

— Нужна ми е помощта на теб и Джордино тук, във Вашингтон, и то страшно бързо. Кога най-рано можете да отлетите от „Айс Хънтър“ за Пунта Аренас?

— Вертолетът ни е на крачка от нас — отвърна Пит. — Можем да потеглим до един час.

— Уредил съм на летището да ви чака военен реактивен самолет.

Сандекър не беше от хората, които оставяха тревата да поникне под краката им, помисли си Пит.

— В такъв случай двамата с Ал ще се видим с вас по някое време утре следобед.

— Имаме да обсъждаме много неща.

— Някакви нови разкрития?

— Един индонезийски товарен кораб е бил намерен край остров Хауланд с мъртъв екипаж.

— Дали труповете са показали същите симптоми като на тези от борда на „Полар Куин“?

— Никога няма да го узнаем — отвърна Сандекър. — Той се е взривил и е потънал заедно с абордажния екип, който се качил на борда за разследване.

— Това вече е неочакван обрат!

— Прибави към тази мистерия — продължи Сандекър — и една луксозна яхта във вид на китайска джонка, притежавана и управлявана от филмовия актьор Гарет Конвърс, която изчезнала в същия район.

— Армията му от почитатели ще скърбят, като научат, че е умрял по неизвестни причини.

— За загубата му вероятно ще се пише и предава от медиите много повече, отколкото за всички жертви от екскурзионния кораб — призна Сандекър.

— Как се възприе теорията ми за звуковите вълни? — попита Пит.

— Както се разбрахме, Йегър проучва всички данни в компютрите си. Ако има късмет, ще е събрал повече сведения, докато ти и Ал пристигнете тук. Трябва да ти кажа, че той и Руди Гън са на мнение, че май си на прав път.

— До скоро виждане, адмирале — рече Пит и затвори телефона. Остана неподвижен и загледа апарата с вярата в Бога, че са на вярна следа.

* * *

Чиниите бяха раздигнати и празненството в залата за хранене на кораба се огласяше от буен смях, когато всеки започна да се надпреварва да разказва дълги тъпи вицове. Както стана с Пит, надали някой забеляза и когато Джордино напусна тържеството. Капитан Демпси се включи във веселието на вечерта с много, много стар виц за богат фермер, който изпратил непрокопсания си син в колеж и го накарал да вземе със себе си домашното им куче Роувър. Тогава момчето решило да изнуди баща си за пари, като му казал, че са му нужни хиляда долара, тъй като учителят му го уверил, че можели да научат Роувър да чете, пише и говори. Когато Демпси стигна до кулминационната точка, всички се разсмяха повече от огромно облекчение, че вицът свърши, отколкото от хумора в него.

Телефонът, закачен на близката стена, звънна и първият офицер вдигна слушалката. Без да каже дума, той кимна на Демпси. Капитанът улови жеста му, стана и пое разговора. Изслуша за момент, после затвори телефона и се упъти към открития коридор, водещ към кърмовата палуба.

— Какво, да не би да се навеселихте? — подвикна след него Ван Флийт.

— Трябва да изчакам отлитането на вертолета — отвърна той.

— Каква ще е мисията му?

— Не е мисия. Адмиралът наредил на Пит и Джордино да се върнат час по-скоро във Вашингтон. Ще кацнат на сушата, за да вземат военен транспортен самолет.

Мейв чу разговора и хвана Демпси за ръката.

— Кога тръгват?

Капитанът се изненада от силата, с която тя го сграбчи.

— Трябва всеки момент да излетят.

Дирдри се приближи и застана до Мейв.

— Явно не го е грижа много дали ще се сбогува с теб.

Мейв изпита чувството, че изведнъж някаква гигантска ръка се провря в нея и стисна сърцето й. Изпълни я тревога. Тя се втурна към палубата. Пит бе издигнал вертолета на около три метра от площадката, когато тя се появи тичешком. Успя да види ясно през големите прозорци на летателната машина двамата мъже. Джордино погледна надолу, зърна я и й махна с ръка. Ръцете на Пит бяха заети и той й отвърна само със сърдечна усмивка и кимване.

Той очакваше от нея също да му отвърне с усмивка и махване с ръка, но му се стори, че вместо това по лицето й бе изписан страх. Тя събра длани във вид на фуния и му извика нещо, но шумът на изгорелите газове на турбината и биенето на перките на ротора погълнаха думите й.

Мейв извика отново, този път със свалени ръце, сякаш искаше по някакъв начин да внуши мислите си в неговото съзнание. Но твърде късно. Вертолетът се стрелна вертикално нагоре и изчезна от другата страна на кораба. Тя се свлече на колене върху палубата, зарови глава между ръцете си и заплака, а тюркоазният летателен апарат се отдалечаваше над безкрайно прииждащите морски вълни.

Джордино погледна назад през страничния си прозорец и видя свитата на палубата Мейв и Демпси, който се приближаваше към нея.

— Интересно, каква ли беше тази припряност — почуди се той.

— Каква припряност? — попита Пит.

— Ами на Мейв… държеше се като гръцка оплаквачка на погребение.

Съсредоточен върху управлението на вертолета, Пит беше пропуснал да види неочаквания изблик на скръб от страна на Мейв.

— Сигурно мрази сбогуванията — каза той, изпълвайки се с угризение.

— Опита се да ни каже нещо — рече замислен Джордино, съживявайки сцената в съзнанието си.

Пит не се обърна да погледне назад. Дълбоко съжали, че не се сбогува с нея. Грубо постъпи, като лиши Мейв от приятелска прегръдка и няколко думи в знак на внимание. Искрено бе почувствал, че тя го привлича. Мейв бе събудила у него чувства, които не бе изпитвал от много години, когато загуби в морето на север от Хаваи едно много скъпо за него същество. Казваше се Самър и нямаше ден, в който да не си спомни за прекрасното й лице и тръпчивия й парфюм.

Той, естествено, не можеше да каже дали привличането беше взаимно. В очите на Мейв имаше многообразни изрази, но сред тях не бе забелязал такъв, който да подсказва желание. А и нищо в разговорите им не го бе накарало да повярва, че те са нещо повече от двама души, които са се докоснали за кратко, преди да се разминат в нощта.

Пит се опита да остане безпристрастен и си каза, че за любовната им афера все едно нямаше бъдеще. Те живееха на срещуположните краища на света. Най-добре беше тя да избледнее като спомен за нещо, което би могло да бъде, ако луната и звездите бяха светили на едно и също място.

— Странна работа — обади се Джордино, вперил поглед напред към неспокойното море край островите на север от Кейп Хорн, които изникнаха в далечината.

— Кое е странното? — попита Пит с безразличен глас.

— Онова, което извика Мейв, докато се издигахме във въздуха.

— Как успя да я чуеш сред грохота на вертолета?

— Не я чух. Разпознах думите по движението на устните й.

Пит се изхили.

— Откога разчиташ движението на устни?

— Не се будалкам, друже — възрази Джордино напълно сериозен. — Разбрах какво искаше да ни каже.

От дългогодишен опит и приятелство с него Пит знаеше, че когато Джордино станеше трудноразбираем, значи се бе задълбал в самата същност на нещата. Човек не можеше да пристъпи в полето му, да се боричка с него и да излезе невредим. Пит мислено остана извън полето му и се вгледа в приятеля си.

— Хайде, изплюй камъчето. Какво каза тя?

Джордино се обърна бавно и погледна Пит — хлътналите му черни очи бяха замислени и същевременно мрачни.

— Готов съм да се закълна, че каза: „Помогнете ми!“.