Клайв Къслър
Ударна вълна (42)

40.

След като бяха подлагани дни наред на ярка светлина, на очите на Пит му бяха нужни една-две минути, за да привикнат на тъмнината във вътрешността на колибата. Освен снопа слънчева светлина, който нахлуваше през вратата, светлина се процеждаше вътре единствено от цепнатините между пъновете. Въздухът беше тежък и влажен, напоен с миризмата на плесен и прах, идваща от гниещите пънове.

Нямаше призраци или фантоми, криещи се в ъглите на мрака, но Пит се усети, че е приковал поглед в празните очни орбити на черепа на скелет.

Скелетът лежеше по гръб на тясно легло, взето от платноходката. Пит разпозна тленните останки като мъжки по плътната челна кост. Мъртвият мъж беше почти без зъби — бяха му останали само три. По всичко личеше, че не са му били избити, а са му изпадали.

Дрипави къси панталони покриваха таза, а кокалестите стъпала все още бяха обути в обувки за яхта с гумени подметки. Никъде не се виждаше плът. Мъничките гадинки, изпълзяващи от влагата, бяха оставили само голи кости. Единствената следа от предишния външен вид на мъртвия, беше сноп рижи косми под черепа. Костите на ръцете лежаха кръстосани над гръдния кош и притискаха бордов дневник с кожена подвързия.

След бегъл оглед на вътрешността на колибата ставаше ясно, че обитателят й е поддържал доста задоволително домакинство, като е използвал оборудването на изхвърлената му на брега яхта. Платната на „Дансинг Дороти“ бяха опънати под тавана, за да не пропускат вятъра и дъжда, проникващи през клоните, сплетени в покрива. Върху едно писалище бяха струпани морски карти на Британското адмиралтейство, купчина наръчници по пилотиране с таблици на приливите и отливите, указания за навигаторските светлини и радиосигналите и един морски алманах. На пода до него се виждаше рафт, натъпкан с брошури и книги с технически инструкции за работа с електронните уреди и механичните устройства на лодката. Върху малка дървена масичка до леглото лежеше прецизно изработена махагонова кутия, съдържаща хронометър и секстант. Под масата имаше един ръчен пеленгаторен компас и един курсов компас, свалени от платноходката. Кормилото беше облегнато на крака на малка разтегателна маса за хранене, а на една от ръчките му висеше бинокъл.

Пит се надвеси над скелета, внимателно измъкна бордовия дневник и излезе от колибата.

— Какво откри? — попита го Мейв, изгаряща от любопитство.

— Чакай да позная — каза Джордино. — Грамаден сандък, пълен с пиратски съкровища.

Пит поклати глава.

— Не и при тази обиколка. Открих мъжа, който е бил изхвърлен с „Дансинг Дороти“ на скалите. Така и не е успял да се измъкне от острова.

— Мъртъв ли е? — попита Мейв.

— Отдавна, много преди да си се родила.

Джордино отиде до вратата и надникна в колибата, за да види тленните останки.

— Интересно, как ли се е озовал толкова далеч от утъпкания път.

Пит вдигна бордовия дневник и го отвори.

Мейв хвърли бърз поглед на страниците.

— Можеш ли да разчетеш почерка, след като са минали толкова години?

— Да. Дневникът е добре запазен, а ръката е писала напълно самоуверено. — Пит седна и прегледа набързо няколко страници, после вдигна поглед. — Името му е Родни Йорк и е един от дванайсетте яхтсмени, участвали в състезание по самостоятелна обиколка на света без прекъсване, с начален пункт Портсмут, Англия, спонсорирани от лондонски вестник. Първата награда е била от двайсет хиляди английски лири. Йорк е тръгнал от Портсмут на двайсет и четвърти април 1962 година.

— Трийсет и осем години, откакто е изчезнал горкият човек — рече със сериозен вид Джордино.

— На двайсет и седмия си ден на море, едва успял да подремне няколко часа и „Дансинг Дороти“ се разбила на… — Пит замълча и погледна усмихнат Мейв, — както ги нарича той, „Злините“.

— Йорк сигурно не е бил запознат с австралийския фолклор — вметна Джордино.

— Много ясно, че си е измислил името — каза уверено Мейв.

— Според записките му — продължи Пит, — Йорк се е движил доста добре, докато е минавал през южната част на Индийския океан, след като е заобиколил нос Добра надежда. После се възползвал от Бурната зона, за да го отнесе по прав курс през Тихия океан към Южна Америка и Магелановия проток. Вече смятал, че води състезанието, когато генераторът му се повредил и той изгубил всякаква връзка с външния свят.

— Това обяснява много неща — каза Джордино, надничайки в дневника през рамото на Пит. — Обяснява защо е плавал в тази част на морето и защо не е могъл да изпрати координатите на местоположението си, за да бъде спасен. Проверих генератора още щом пристигнахме тук. Двутактовият мотор, подаващ мощността му, е в плачевна форма. Йорк се е опитал да го поправи, но не е успял. И аз ще направя опит, но се съмнявам, че ще постигна нещо повече.

Пит сви рамене.

— Дотук беше намерението ни да вземем радиото на Йорк, за да повикаме помощ.

— Какво е писал, след като е бил изхвърлен на брега? — поинтересува се Мейв.

— Да е бил Робинзон Крузо, не е бил. Изгубил голяма част от продоволствията си, когато яхтата се блъснала в скалите и се разбила. После, след като била изхвърлена на брега, намерил малко консерви, но за кратко време ги свършил. Опитал да лови риба, но едва хващал толкова, колкото да не умре от глад, макар че междувременно намерил и разни скални раци и уловил с капан пет-шест птици. Накрая функциите на тялото му започнали да затихват. Йорк пребивавал на този грозен израстък в океана сто трийсет и шест дни. Ето и последните му думи: „Вече не мога нито да стоя на краката си, нито да се движа. Толкова съм отпаднал, че не ми остава нищо друго, освен да лежа и да умра. Така ми се иска да мога да видя от залива Фалмът още един залез в родния ми Корнуол. Но няма да стане. Моля онзи, който намери този дневник и писмата, които съм писал отделно за жена ми и трите ми дъщери, да се погрижи те да ги получат. Искам им прошка за огромното душевно страдание, за което съм сигурен, че съм им причинил. Злополучният ми край не е в резултат на грешка, а на лош късмет. Ръката ми вече се умори и не мога да пиша повече. Моля се да не свърша много скоро“.

— Не е трябвало да си мисли, че ще бъде открит малко след като умре — рече Джордино. — Трудно е за вярване, че лежи тук от десетилетия и не се е намерил нито един любопитен екипаж от минаващ кораб или някой изследователски екип, който да се е отбил да постави тук някакви уреди за събиране на метеорологични данни.

— Опасността от доближаване до брега сред огромни вълни и негостоприемни скали е достатъчна да пресече всякакво любопитство, било то научно или друго.

По лицето на Мейв се стичаха сълзи, но тя не се срамуваше от тях, за да ги прикрие.

— Вероятно през всичките тези години горките му жена и деца са се питали как ли е умрял.

— Последната земна засечка на Йорк е била фарът в югоизточната част на Кейп Тасмания. — Пит влезе обратно в колибата и след минута се появи с адмиралтейската морска карта, изобразяваща южната част на Тасманово море. Той я разгърна на земята и я изучава известно време, преди да вдигне поглед. — Сега разбирам защо Йорк нарича тези скални острови „Злините“ — рече той. — Защото така са отбелязани на адмиралтейската карта.

— Доколко се отклоняват от твоите изчисления за местоположението им? — попита Джордино.

Пит извади чифт делители, които бе взел от писалището в колибата, и измери изчисленото с импровизирания екер приблизително местоположение.

— Пресметнал съм, че се намираме грубо на 120 километра на югозапад.

— Доста добре, като се има предвид, че не знаеше къде точно ни изхвърли Дорсет от яхтата си.

— Да — призна скромно Пит. — Приемливо е.

— Къде всъщност се намираме? — попита Мейв, опряла ръце и колене в земята, за да огледа картата.

Пит потупа пръст върху една мъничка черна точка в средата на оцветеното в синьо море.

— Ето тук, на тази точица, на 965 километра югоизток от Инвъркаргъл, Нова Зеландия.

— Колко близо изглежда на картата — рече замечтана Мейв.

Джордино свали ръчния си часовник и избърса стъклото в ризата си.

— Явно не е толкова близо, щом като близо четирийсет години никой не си е направил труда да стъпи тук и да се натъкне на клетия Родни.

— Погледни на нещата от светлата им страна — рече Пит със заразителна усмивка. — Представи си, че си пуснал трийсет и осем долара в монети в някой автомат в Лас Вегас и не си спечелил нищо. Според закона за средните числа печалбата е в последните две монети.

— Това е неприемлива аналогия — каза Джордино, вечният убиец на удоволствието на другите.

— Защо?

Джордино надникна замислен в колибата и отвърна:

— Защото просто не разполагаме с последните две монети.