Клайв Къслър
Ударна вълна (36)

34.

Този президент, за разлика от предшественика си, взимаше бързо и уверено решения, без никакво колебание. Той отказваше да участва в консултативни заседания, които продължаваха безкрайно дълго и почти нищо не постигаха, а особено неприятно му ставаше, когато помощниците му се щураха насам-натам и се оплакваха или радваха на резултатите от последната президентска изборна кампания. Обсъждания с цел да се окаже съпротива на критиките от страна на медиите или обществеността изобщо не го вълнуваха. Той имаше твърдото намерение да свърши колкото може повече работа за четири години. Ако не успееше, тогава никакви речи, никакви захаросани извинения и никакви оправдания, прехвърлящи вината върху опозиционната партия, нямаше да му помогнат да спечели следващите избори. Разни бездарни драскачи от неговата партия си скубеха косите и го молеха да се представя в по-благоприятна светлина пред обществото, но той не им обръщаше внимание и продължаваше да си върши работата, свързана с националната сигурност, без да се замисля за онези, които е настъпил по мазола.

Молбата на Сандекър да се срещне с президента не направи впечатление на началника на личния състав на Белия дом Уилбър Хътън. Той оставаше глух към подобна молба, отправена от някой партиен лидер в Конгреса или от вицепрезидента. Дори членове на самия кабинет на президента срещаха спънки при уреждането на лични срещи с него. Хътън вършеше ревностно работата си като пазач на административния отдел. Той не беше човек, който можеше лесно да бъде сплашван. Имаше огромно и набито телосложение като на борец от състезания в събота вечер. Поддържаше оредяващата си руса коса ниско подстригана и в изряден вид. Главата и лицето му приличаха на боядисано в червено яйце, прозрачните му сиво-сини очи гледаха винаги право напред, никога не се местеха ту на една, ту на друга страна. Израснал в щата Аризона, с докторат по икономическите науки от университета „Станфорд“, за него се говореше, че се показва доста сприхав и груб пред всеки, който се перчи, че идва от някой от колежите на „Айви Лийг“.

За разлика от мнозина съветници в Белия дом, Хътън се отнасяше с голямо уважение към служителите в Пентагона. Тъй като беше служил като пехотинец в армията и имаше завиден рекорд по героизъм по време на войната в Залива, той изпитваше привързаност към военните. Генералите и адмиралите неизменно се ползваха с по-голямо внимание от негова страна, отколкото политиците в тъмни костюми.

— Джим, винаги се радвам, като те виждам. — Той посрещна Сандекър сърдечно, въпреки непредизвестената му поява. — В молбата ти за среща с президента долових, че е за нещо спешно, но се опасявам, че програмата му е запълнена. Не биваше напразно да се разкарваш дотук.

Сандекър се усмихна, после отново стана сериозен.

— Въпросът е доста деликатен, за да го обяснявам по телефона, Уил. Няма никакво време да минавам по каналния ред. А и колкото по-малко хора знаят за предстоящата опасност, толкоз по-добре.

Хътън посочи стол на Сандекър, докато затваряше зад него вратата на кабинета си.

— Прости ми, ако ти прозвучи резервирано и безсърдечно, но тия думи ги чувам почти всеки ден.

— Следващите обаче не си ги чувал. След шестнайсет дни всички мъже, жени и деца в град Хонолулу и остров Оаху ще бъдат мъртви.

Сандекър изпита чувството, че очите на Хътън хлътнаха навътре.

— О, я стига, Джим! Какви ги говориш?

— Моите изследователи и анализатори на данни в НЮМА откриха тайната на опасното явление, което убива хора и унищожава морския свят в Тихия океан. — Сандекър отвори чантата си за документи, извади една папка и я постави на бюрото на Хътън. — Това е докладът за нашите разкрития. Наричаме явлението акустично, защото смъртта се причинява от звукови лъчи с висока сила, които се концентрират чрез рефракция. След това тази изключително силна енергия се разпространява в морето, струпва се в дадена точка и излиза на повърхността, където поразява всекиго и всичко в радиус до деветдесет километра.

Известно време Хътън не каза нищо, само за миг му мина през ума дали адмиралът не преувеличава, но наистина беше само за миг. Защото много отдавна познаваше Сандекър, така че не го смяташе за несериозен и неразумен човек, отдаден на работата си. Той отвори папката и прегледа набързо съдържанието й. После вдигна поглед към смълчания адмирал.

— Хората ти сигурни ли са във всичко това?

— Напълно — отговори уверено Сандекър.

— Винаги съществува вероятност от грешка.

— Няма никаква грешка. — Гласът на Сандекър прозвуча твърдо. — Единственото ми отстъпление е, че давам пет процента надежда, конвергенцията да стане на безопасно разстояние от острова.

— От „партенките“ в Конгреса научих, че си се обърнал по този въпрос към сенаторите Реймънд и Ибара, но не си получил подкрепата им за нанасяне на военен удар на собствеността на „Дорсет Консолидейтид“.

— Не успях да ги убедя в сериозността на положението.

— Затова идваш при президента.

— И при Господ ще отида, стига да мога да спася милиони хора.

Хътън загледа Сандекър с наклонена на една страна глава и с колебание в погледа. Почука няколко пъти с молив по бюрото, после кимна и стана прав, вътрешно убеден, че адмиралът не бива да бъде отпратен.

— Почакай тук — нареди му той и хлътна във вратата, водеща към Овалния кабинет; минаха цели десет минути, преди Хътън отново да се появи. — Оттук, Джим — покани го той с ръка. — Президентът ще те приеме.

Сандекър го погледна.

— Благодаря ти, Уил. Задължен съм ти.

Когато адмиралът влезе в Овалния кабинет, президентът заобиколи в знак на внимание старото писалище на президента Рузвелт и му подаде ръка.

— Удоволствие е да ви видя, адмирале.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.

— Уил ми каза, че става дума за нещо неотложно, свързано с причината за всички ония жертви на „Полар Куин“.

— И за още много други.

— Разкажи на президента онова, което ми каза току-що — вметна Хътън и подаде на президента доклада за акустичното явление, за да го чете, докато адмиралът внася пояснения за заплахата.

Сандекър представи случая, подкрепен с всички неоспорими аргументи. Беше убедителен и развълнуван. Дълбоко вярваше в хората си в НЮМА, вярваше в преценките и заключенията им. От време на време правеше дълги паузи, за да придаде особено значение на думите си и накрая приключи изложението си с молба да използва военна сила, за да спре минните операции на Дорсет.

Президентът го изслуша внимателно, после продължи да чете безмълвно още няколко минути и най-подир вдигна поглед.

— Нали разбирате, адмирале, че аз не мога своеволно да разруша частна собственост на чужда територия.

— Да не говорим колко невинни жертви ще даде това — допълни Хътън.

— Ако спрем операциите дори само на една от мините на „Дорсет Консолидейтид“ — поясни Сандекър — и попречим по този начин на източника да излъчи акустичната си енергия, ще намалим силата на конвергенция и ще спасим близо два милиона мъже, жени и деца, които живеят в Хонолулу и близо до него, от мъчителна смърт.

— Но трябва да признаете, адмирале, че акустичната енергия не представлява заплаха, срещу която правителството да е готово да взима предпазни мерки. Това е съвсем ново нещо за мен. Ще ми трябва време, за да възложа на съветниците ми от Националния научнотехнически съвет да проучат откритията на НЮМА.

— Конвергенцията ще стане след шестнайсет дни — уточни мрачно Сандекър.

— Ще ви се обадя след четири дни — увери го президентът.

— Пак ще ни остане достатъчно време да съставим план за действие — рече Хътън.

Президентът протегна ръка.

— Благодаря ви, че предоставихте на вниманието ми този въпрос, адмирале — каза той с официален тон. — Обещавам да го проуча най-задълбочено.

— И аз ви благодаря, господин президент — отвърна Сандекър. — Не бих могъл да искам повече.

Хътън изведе адмирала от Овалния кабинет и се обърна към него с думите:

— Не се безпокой, Джим. Лично аз ще пусна предупреждението ти по съответните канали.

Сандекър прикова в него смразяващ поглед.

— Ти се постарай президентът да не погледне през пръсти на въпроса, иначе в Хонолулу няма да остане жив човек, който да гласува за него.