Клайв Къслър
Ударна вълна (5)

3.

Да се събудиш след три дни, прекарани в пещера на гол остров посред полярна буря и да съзнаваш, че си отговорен за смъртта на трима души и за живота на деветима мъже и единайсет жени, съвсем не е радостно изживяване. И тъй като нямаше никакви изгледи да пристигне очакваният „Полар Куин“, някогашната весела екскурзия, провеждана на брега с цел да се почувства дивната усамотеност на Антарктида, се превърна в кошмар за пътешествениците и ги изпълни с отчаяние и с чувството, че са изоставени. А на всичко отгоре Мейв откри, че батериите на портативния й апарат за връзка напълно са се изтощили.

Тя съзнаваше, че вече всеки момент трябва да очаква по-възрастните членове на групата да издъхнат от суровите условия на пещерата. Животът им бе минал в топли и тропически зони и те не бяха привикнали на вледеняващия студ на Антарктида. Младите и калени тела можеха да издържат до пристигането на помощ, но на тези хора им липсваше силата на двайсет и трийсетгодишните. С напредването на възрастта здравето им ставаше все по-крехко и уязвимо.

Отначало те се шегуваха, разправяха си разни случки и възприемаха несгодите си като допълнително приключение. Пееха песни — най-често „Един валс с Матилда“ — и си съчиняваха игри на думи. Скоро обаче ги обзе летаргия, смълчаха се и се затвориха в себе си. Храбро и без негодувания приемаха мъките си.

Най-накрая гладът надви страха от заразеното месо и за да предотврати бунт, Мейв отстъпи и изпрати мъжете да донесат няколко мъртви пингвина. Не съществуваше опасност месото им да се е разложило, тъй като птиците бяха замръзнали веднага след настъпването на смъртта им. Единият от мъжете, изглежда, беше ловец. Той извади войнишки нож и сръчно махна кожата и наряза месото. Напълвайки стомасите си с протеин и тлъстина, те щяха да поддържат топлината на телата си.

В една от бараките на китоловците Мейв намери малко седемдесетгодишен чай. Откри също и стар чайник и тиган. После наточи от буретата около литър от останалото в тях китово масло, наля го в тигана и го запали. Лумна син пламък и всички изръкопляскаха на изобретателността й да направи използваема печка. След това тя изми стария чайник, напълни го със сняг и запари чай. Настроението на всички се повиши, но за кратко. Скоро отчаянието отново ги хвана здраво в мрежата си. Решението им да не се предават бе подкопано от вледеняващия студ. Те вече непоколебимо вярваха, че краят им е неизбежен. Корабът никога нямаше да се върне и всякаква надежда за спасение от другаде граничеше с фантазията.

Вече нямаше значение дали щяха да умрат от незнайната болест, ако изобщо беше болест, поразила пингвините. Никой не беше облечен подходящо, за да издържи на дълготрайните температури под нулата. Ако пък китовото масло се използваше за запалване на по-голям огън, имаше реална опасност от задушаване. Малкото количество от него в тигана излъчваше слаба топлина, съвсем недостатъчна да продължи живота им. И накрая всички щяха да бъдат впримчени в смъртоносните пипала на студа.

Бурята отвън ставаше от силна по-силна, започна и да вали сняг — рядко явление на полуострова през лятото. С усилването на бурята рухна всякаква надежда да бъдат открити случайно. Четирима от възрастните бяха почти безжизнени от студа и Мейв напълно се обезсърчи, чувствайки как контролът започва да се изплъзва от премръзналите й ръце. Тя се обвиняваше за смъртта на тримата и това още повече я потискаше.

Оцелелите гледаха на нея като на единствената им надежда. Дори мъжете изразяваха уважение към ролята й на водач и изпълняваха нарежданията й безпрекословно.

— Бог да им е на помощ — промълви тя на себе си. — Никой не бива да разбере, че съм изчерпала всичките си възможности.

Тя потръпна от мъчителното чувство на безпомощност. Обхвана я непривична сънливост. Даваше си сметка, че трябва да издържи докрай на жестокото изпитание, но не й се вярваше, че ще има сили да продължи да носи на плещите си живота на двайсет души. Чувстваше се изтощена и отказваше да се бори повече. В един момент, както бе изпаднала в равнодушие, смътно долови странен звук, който се различаваше от стенанието на вятъра. Той долетя до слуха й така, сякаш нещо проряза въздуха. После заглъхна. Плод на въображението ми, заключи тя в себе си. Вероятно вятърът е сменил посоката си и е възпроизвел различен вой през отвора за проветрение на входа на тунела.

След малко тя отново го чу, миг преди да замре. Изправи се с мъка на крака и тръгна бавно през тунела. Висока снежна преспа се бе натрупала до бариерата срещу вятъра и почти запушваше малкия отвор. Мейв махна няколко камъка, за да разшири прохода и се промъкна навън в ледения свят от вятър и сняг. Вятърът духаше с непроменлива скорост от двайсет възела и надигаше вихрушки от сняг като торнадо. Изведнъж тя се напрегна и присви очи в снежната виелица.

Нещо като че ли се движеше в далечината — неясно очертание, безплътно, но по-тъмно от матовобялото було, което се спускаше от небето.

Тя пристъпи крачка напред и падна по лице. За момент й се прииска да остане да лежи на земята и да заспи. Обзе я непреодолимо желание да зареже всичко. Но искрицата живот отказваше да избледнее и угасне. Надигна се на колене и се вгледа в променливата светлина. Погледът й улови нещо, което се движеше към нея, после облак сняг го закри. След малко то пак се показа, но по-близо този път. Сърцето й силно заби.

Това беше фигура на мъж, покрит с лед и сняг. Тя възбудено замаха и завика към него. Мъжът спря, сякаш се ослушваше, после се обърна и започна да се отдалечава.

Тогава Мейв нададе писък, пронизителен писък, какъвто само жена можеше да нададе. Фигурата се обърна и погледна към нея през снежната вихрушка. Тя замаха като обезумяла с ръце. Мъжът й махна в отговор и закрачи тромаво в нейна посока.

— Дано не се окаже мираж или заблуда! — помоли се тя на небесата.

В следващия миг мъжът коленичи в снега до нея и обгърна раменете й с ръце — най-големите и най-силните ръце, които бе чувствала някога.

— О, слава богу! Нито за миг не престанах да се надявам, че все някой ще дойде.

Той беше висок, облечен в тюркоазена на цвят шуба, върху чиято лява предница бяха извезани буквите НЮМА, и носеше скиорска шапка със защитни очила. Мъжът свали очилата и я погледна с невероятните си матовозелени очи, които издаваха едновременно изненада и недоумение. Силно загорялото му от слънцето лице изглеждаше някак странно за Антарктида.

— Какво правите тук, дявол го взел? — попита той с дрезгав глас, в който се долавяше загриженост.

— Тук съм с група от двайсет души, които са в една пещера ей там. Слязохме на брега на екскурзия. Туристическият ни кораб отплава и повече не се върна.

Той я погледна с почуда.

— Нима са ви изоставили?

Тя кимна и погледът й се изпълни с уплаха.

— Да не би да е станала световна катастрофа?

Мъжът присви очи на въпроса й.

— Поне аз не знам за такава. Защо питате?

— Трима души от групата ми починаха при загадъчни обстоятелства. А в северната част на залива цяла колония от пингвини е изтребена до един.

Непознатият с нищо не показа, че е изненадан от трагичната вест. Той помогна на Мейв да се изправи на крака.

— Време е да ви измъкна от този навяващ сняг.

— Вие сте американец — каза тя и потрепери от студ.

— А вие сте австралийка.

— По какво си личи?

— По произношението.

Мейв протегна ръка към него, без да сваля ръкавицата си.

— Нямате представа колко се радвам, че ви видях, господин…?

— Казвам се Дърк Пит.

— Мейв Флечър.

Въпреки възраженията й, той я взе на ръце и, следвайки отпечатъците на стъпките й в снега, я понесе към пещерата.

— Предлагам да продължим разговора си на завет. Казвате, че там има още двайсет души?

— Които са все още живи.

Пит й хвърли сериозен поглед.

— Ще излезе, че рекламните брошури са прехвалили пътешествието.

Щом влязоха в пещерата, той я спусна на земята и свали скиорската си шапка. Главата му бе покрита с гъста, разрошена черна коса. Зелените му очи гледаха изпод дебели, тъмни вежди, а лицето му, сбръчкано и обветрено от дългите часове, прекарани на открито, изглеждаше красиво въпреки грубите черти. Устните му като че ли бяха застинали в лека нехайна усмивка. Мъж, с когото всяка жена би се чувствала сигурна, помисли си Мейв.

Минута по-късно Пит бе посрещнат от туристите като местен футболен герой, завоювал огромна победа за отбора. Те приеха ненадейната поява на непознат човек сред тях така, сякаш бяха спечелили от лотария. Удиви го, че всички бяха в доста добра форма въпреки тежкото изпитание, на което бяха подложени. Възрастните жени до една го прегръщаха и целуваха като техен син, а мъжете го потупваха по гърба до болка. Всички говореха и задаваха въпроси в един глас. Мейв го представи и им разказа как са се срещнали в бурята.

— Откъде изникнахте, момко? — питаха всички.

— От научноизследователски плавателен съд на Националната агенция за подводно и морско проучване. Предприехме експедиция с цел да открием защо тюлените и делфините в тези води изчезват с изумителна скорост. Летяхме с хеликоптер над остров Сиймор, но силният снеговалеж ни принуди да кацнем и да изчакаме да спре.

— Значи не сте сам.

— С мен са пилотът и един биолог, които останаха в хеликоптера. Забелязах, че от снега стърчи нещо, което ми заприлича на част от „Зодиак“. Почудих се каква ли е причината такъв плавателен съд да лежи на необитаема част от острова и се упътих натам, за да проверя. Тогава чух госпожица Флечър да ме вика.

— Много добре сте направила, че сте решила да се разходите — обърна се осемдесет и три годишната прабаба към Мейв.

— Стори ми се, че чувам странен звук навън в бурята. Сега разбирам, че това е бил шумът от приземяването на хеликоптера.

— Невероятен късмет беше, че се срещнахме насред фъртуната — отбеляза Пит. — Не можех да повярвам, че чувам писък на жена. Бях сигурен, че това е вой на вятъра, докато не ви видях да ръкомахате през снежната завеса.

— Къде е изследователският ви кораб? — попита Мейв.

— На около четирийсет километра североизточно оттук.

— Да сте минали случайно покрай нашия параход, „Полар Куин“?

Пит поклати глава.

— От седмица не сме виждали никакъв кораб.

— А да са се свързвали с вас? — продължи Мейв. — Зов за помощ например?

— Разговаряхме с един кораб, снабдяващ с провизии английската станция в залива Хали, но туристически кораб не е установявал връзка с нас.

— Но той не може да се изпари във въздуха — подхвърли озадачен един от мъжете. — И то заедно с екипажа и останалите ни спътници.

— Ще разрешим загадката веднага след като ви закараме на нашия кораб. Той не е луксозен като „Полар Куин“, но имаме удобни кабини, добър лекар и готвач, който се е запасил с много хубави вина.

— Предпочитам да отида в ада, отколкото да остана дори минута още в този фризер — вметна засмян един як новозеландец, собственик на овцевъдна ферма.

— Във вертолета могат да се поберат само пет-шест души наведнъж, така че ще се наложи да направим няколко курса — поясни Пит. — И тъй като сме кацнали на цели триста метра оттук, ще се върна при вертолета и ще го приземя по-близо до входа на пещерата, за да ви спестя мъчителния път през снега.

— Това се казва обслужване — отбеляза Мейв с чувството, че се е преродила. — Мога ли да дойда с вас?

— Много ли ви се иска?

Тя кимна и добави:

— Мисля, че всички ще са доволни да си отдъхнат за малко от нарежданията ми.

 

 

Ал Джордино седеше на пилотското място на боядисания в тюркоазен цвят вертолет и решаваше кръстословица. Не по-висок от лампион, той имаше набито тяло, наподобяващо буре за бира на два крака, и ръце като стрели на строителни кранове. От време на време абаносовочерните му очи поглеждаха през предното стъкло на пилотската кабина към ослепителния блясък на снега и след като не виждаха и следа от Пит, отново се съсредоточаваха в кръстословицата. Къдрава черна коса ограждаше горната част на кръглото му лице, по чиито устни се бе запечатал неизменен подигравателен израз, който говореше за скептичното му отношение към света и всекиго в него, а носът му издаваше неоспоримо римския му произход.

Близки и приятели с Пит от детство, двамата бяха неразделни през годините, прекарани във Военновъздушните сили, преди да си предложат услугите да бъдат назначени на работа със задачата да помогнат за основаването на Националната агенция за подводни и морски изследвания — временно назначение, което продължи повече от четиринайсет години.

— Кажи ми седембуквено глупаво млекопитаещо с козина като на овца, което се храни с плевели — обърна се той към биолога, седнал зад него в товарния отсек на летателния апарат, претъпкан с апаратура за лабораторни проби.

Морският биолог от НЮМА отмести поглед от един наскоро открит екземпляр и вдигна учудено вежди.

— Животно с козина като на овца, което се храни с плевели, няма.

— Сигурен ли си? Но тук пише точно така.

Рой ван Флийт можеше да прецени кога Джордино засява царевичната си нива с ряпа. След три месеца, прекарани с него в морето, той се научи бързо да схваща кога ниският и набит италианец го будалка.

— Сега, като се замислям, сигурно става дума за вид бозайник, който се среща в Монголия и живее по дърветата. Виж дали става „ленивец“.

Разбирайки, че номерът му не мина, Джордино отново вдигна глава от кръстословицата и се вгледа в падащия сняг.

— Дърк трябваше вече да е тук.

— Колко време го няма? — попита Ван Флийт.

— Около четирийсет и пет минути.

След малко две размазани фигури в далечината започнаха да добиват очертания и Джордино присви очи към тях.

— Мисля, че се задава — рече той, после добави: — В сандвича, който току-що изядох, трябва да е имало някакъв странен прах. Кълна се, че с Пит върви още някой.

— Не е възможно. Наоколо, в радиус от трийсет километра, няма жива душа.

— Ела и сам се увери.

Докато Ван Флийт затвори екземпляра в стъкленица с капак и я прибра в едно сандъче, Пит отвори входния капак и помогна на Мейв да се качи във вертолета.

Тя свали качулката на оранжевото си яке, бухна с пръсти дългата си, златиста коса и се усмихна широко.

— Здравейте, господа! Не можете да си представите колко се радвам да ви видя.

Ван Флийт зяпна така, сякаш виждаше Възкресението. Лицето му изразяваше пълно недоумение.

Джордино, на свой ред, само въздъхна примирен.

— Кой друг — попита той, без да се обръща към някого определено, — освен Пит може да скита във виелица на необитаемо затънтено място в Антарктида и да не се натъкне на красива жена?