Клайв Къслър
Ударна вълна (46)

44.

Строежът на плавателния съд, с който щяха да напуснат острова, се извършваше върху равна плоскост на скала в малка долина, защитена от вятъра и на трийсет метра от водата. Те разположиха като релсов път букови трупи, за да плъзнат по тях странното творение в относително спокойните води между двата острова. Работата не изискваше усилен или изтощителен труд. И тримата се намираха в по-добро физическо състояние, отколкото при пристигането си и установиха, че могат да работят нощем, когато беше най-хладно, а през деня да почиват по няколко часа от жегата. В по-голямата си част строенето вървеше гладко, без особени пречки. Колкото по-ясно виждаха края му, толкова по-бързо се изпаряваше умората им.

Мейв се залови да изплете две платна от листатите клони. За улеснение Пит бе решил да използва мачтата от кеча на Йорк, да добави ветрило на бизанмачтата и грот на гротмачтата. Мейв започна да сплита най-напред по-голямото платно за гротмачтата. Първите няколко часа тя правеше само проби, но в късния следобед вече разбра как става и започна да сплита по един квадратен метър за половин час. Сплитката й беше толкова здрава и стегната, че Пит я помоли да изплете и трето платно — триъгълен фок, който да постави отпред на гротмачтата.

Пит и Джордино заедно освободиха от болтовете и свалиха горната рубка от кеча, за да я монтират върху предната част на кокпита. После привързаха този скъсен отсек от кеча върху поплавъците от малката им лодка, които сега служеха за централен корпус. Следващата им задача беше да поставят високите алуминиеви мачти, чиято височина бе намалена, за да компенсира по-късия корпус и липсата на дълбок кил. Тъй като нямаше как да бъдат закрепени за неопреновите поплавъци, вантите и щаговете, които трябваше да държат мачтите, бяха провесени под корпуса и прихванати с два обтегача. Завършеният хибриден плавателен съд приличаше на ветроход, разположен върху ховъркрафт.

На следващия ден Пит пренагласи кормилото на кеча да работи по-високо във водата, като го пригоди във вид на удължен румпел — по-ефикасна система за управление на тримаран. След като кормилото бе поставено здраво на място и въртенето му го задоволи напълно, той се зае с четирийсетгодишния извънбордов двигател — изчисти карбуратора и тръбопроводите за гориво, а после извърши основен ремонт на магнетото.

Джордино се захвана да направи конзолните греди. Той отсече и одяла два яки бука, чиито стъбла се извиваха почти до върховете. След това постави трупите отстрани на корпуса, като изтегли напред извитата им във вид на ски част, привърза ги за трупите, служещи за напречни греди, които минаваха странично през корпуса близо до носовата част и малко наляво от кокпита, и ги притегна от носа до кърмата.

Джордино остана много доволен от себе си, след като подложи рамо под гредите и напрегна цялата си сила, за да ги повдигне. Те бяха солидни и неогъваеми, без признаци, че могат да поддадат. Когато призори тримата седнаха край огъня, за да се сгреят в ранния утринен хлад на южните ширини, Пит се вглъби в изучаването на навигационните карти. По обяд той определи със секстанта положението на слънцето, а по-късно, като се стъмни, измери и височината на няколко звезди. После с помощта на морския алманах и таблиците от „Кратки методи“, той започна да фиксира местоположението им, докато числата му съвпаднаха точно с известните му ширина и дължина на остров Злините на картата.

— Откъм носа на остров Гладиатор ли смяташ да слезеш? — попита го Мейв, докато се хранеха на следващата вечер, преди да потеглят.

— Ако не откъм носа, откъм брадичката — отвърна шеговито Пит. — Тъкмо ме подсети, че ще ми трябва подробна карта на острова.

— Доколко подробна?

— Ами до последната постройка, път и пътечка, и то в мащаб.

— Ще ти начертая карта по спомен, възможно най-точна — обеща Мейв.

Джордино оглозгваше кост от бутче на фрегатата^[1], която Пит бе успял да простреля с малкия си автоматичен пистолет.

— Какво разстояние изчисли?

— Точно 478 километра по въздушна линия.

— Значи е по-близо от Инвъркаргъл.

— Да, което е чудесно.

— За колко дни ще стигнем? — попита Мейв.

— Не може да се каже — отвърна Пит. — Първият етап от пътуването ще бъде най-труден, тъй като ще трябва да променяме курса спрямо вятъра, докато попаднем на благосклонни водни течения и източни ветрове, духащи от Нова Зеландия. Общоизвестно е, че без кил, който да пори водата и да възпира ветровете да ги отнасят настрани, тримараните не са способни да плават при вятър. Истинското предизвикателство ще дойде, след като потеглим. Тъй като не сме правили пробна обиколка, ще бъдем в неведение относно мореплавателските качества на нашия тримаран. Възможно е той да не може да следва посоката на вятъра и тогава нищо чудно да бъдем отнесени обратно към Южна Америка.

— Не звучи утешително — каза Мейв и помръкна от ужасяващите предположения за деветдесетдневни изпитания за издръжливост. — Като се размисля, май предпочитам да си остана на суша и да свърша като Родни Йорк.

Денят преди тръгването им премина в оживена дейност. Последните приготовления на Пит включваха изработването на загадъчното хвърчило, което после бе сгънато и прибрано в рубката заедно с дългото 150 метра леко найлоново въже, взето от платноходката на Йорк, служило за поддържане на интегралното й съпротивление. Най-накрая натовариха оскъдните си запаси от храна, навигационните уреди, морските карти и книгите. Радостни викове огласиха голите скали, когато извънбордовият мотор изкашля веднъж и се съживи след четири десетилетия и след близо четирийсет дръпвания на стартерното въже от страна на Пит, който накрая имаше чувството, че ръката му щеше да се откъсне.

— Ти успя! — извика от възторг Мейв.

Пит скромно разпери ръце и рече:

— Това е детска игра за човек, който възстановява стари и класически автомобили. Главният проблем беше един запушен тръбопровод за гориво и клеясалият карбуратор.

— Добре се справи, друже — поздрави го Джордино. — Все ще ни потрябва и мотор по пътя ни за остров Гладиатор.

— Имахме късмет, че тубите за бензин бяха добре затворени и съдържанието им не се е изпарило през всичките тези години. Бензинът се е превърнал в шеллак, затова ще трябва често да проверяваме филтъра за горивото. Нямам намерение да продухвам карбуратора през половин час.

— За колко време гориво ни е оставил Йорк?

— За шест-седем часа.

После Пит с помощта на Джордино закачи извънбордовия двигател за скобите на кърмовата секция на кокпита. Като последно доизкусуряване, точно пред румпела инсталираха и направляващия пътен компас. След като завързаха спираловидно сплетените като рогозка платна за мачтата, гафелите и рангоутите, те можеха да бъдат вдигани и смъквани само с една-две къси връвчици. Накрая и тримата се отдръпнаха назад, за да огледат творението си. Лодката изглеждаше напълно годна, но дори и с напрегнато въображение не можеше да се нарече красива. Стоеше тумбеста и грозна, а страничните поплавъци още повече подсилваха ужасния й вид. Пит се замисли дали някой от плавателните съдове, с които бе прекосил седемте океана, е изглеждал по-причудлив от този.

— Е, не може да се каже, че е лъскава и елегантна — отбеляза замислен Джордино.

— Нито ще влезе в състезанията за купата на Америка — добави Пит.

— Вие двамата не можете да видите вътрешната й красота — развихри въображението си Мейв. — Трябва да й дадем име. Редно е да я кръстим. Какво ще кажете, ако я наречем „Горе главата!“?

— Подходящо е — каза Пит, — но не съвпада със суеверията на мореплавателите, свързани с морето.

— А защо да не е „Прекрасната Мейв“? — предложи Джордино.

— Знам ли — рече Пит. — Изтъркано е, но добре звучи. Ще гласувам за него.

Мейв се разсмя.

— Поласкана съм, но скромността повелява да е нещо по-подходящо, да речем като „Дансинг Дороти — 2“.

— Значи сме двама срещу един — обяви тържествено Джордино. — Остава „Прекрасната Мейв“!

Предавайки се, Мейв отиде да вземе една бутилка от ром, изхвърлена от Родни Йорк, и я напълни с морска вода за кръщаването.

— Кръщавам те „Прекрасната Мейв“ — започна тя през смях и счупи бутилката в една от буковите греди, завързана за поплавъците. — Плавай по моретата със скоростта на морска сирена!

— Сега е ред да изпробваме нашите способности — рече Пит.

Той им раздаде въжетата, завързани за предния отсек на средния корпус. Всеки направи клуп от свободния край на въжето и го стегна около кръста си, стъпи здраво на крака и се наведе напред. Бавно и неохотно, лодката започна да се плъзга по дървените трупи, разположени на земята като железопътни релси. Все още немощни от липсата на силна храна и от скорошните изпитания, тримата бързо изчерпаха слабо възстановените си сили, докато теглеха плавателния съд към една двуметрова стръмнина, граничеща с водата.

Както можеше да се очаква, на Мейв скоро й излезе душата и в един момент вече не беше в състояние да направи нито крачка повече и се свлече на ръце и колене; сърцето й силно биеше и тя едва си поемаше въздух. Пит и Джордино издърпаха инертното тегло на още десет метра, след което и те хвърлиха въжетата и се проснаха на земята пред Мейв. Сега лодката се поклащаше в края на двете букови релси, поставени косо под леките вълни.

Минаха няколко минути. Слънцето бе изминало четвърт от пътя си по източния хоризонт, а морето не даваше никакви признаци за вълнение. Пит изхлузи въжения клуп от кръста си и го метна в лодката.

— Не виждам причина да отлагаме повече неизбежното. — Той се качи в кокпита, провеси надолу закачения на панти извънбордов двигател и дръпна стартовото въже. Този път той запали на втория път.

— Вие двамата ще дадете ли един последен тласък на разкошната ни яхта към ръба? — подвикна той на Мейв и Джордино.

— След като бъхтих толкова неуморно, че наруших покоя на хормоните си — изнегодува Джордино, — какво ще има като за мен вътре?

— Голям джин и тоник за сметка на заведението — отвърна Пит.

— Обещания и само обещания. Това е най-жестокият вид садизъм — измърмори Джордино; той обгърна с мускулестата си ръка кръста на Мейв, повдигна я на крака и рече: — Ставай, прекрасна лейди, време е да се сбогуваме сърдечно с този ограден от скали ад.

Двамата се приближиха зад лодката, опънаха ръце с дланите върху кърмата и започнаха да бутат с колкото сила им бе останала. „Прекрасната Мейв“ помръдна едва-едва, после, когато предният отсек се наклони от ръба върху релсите, тя набра скорост и кърмата се повдигна. Лодката увисна така за секунда-две, после хлътна във водата със силен плисък, който пръсна настрани, и накрая легна хоризонтално върху водната повърхност. Обосновката на Пит да запали извънбордовия двигател още сега, се разбра, когато той успя мигновено да овладее лодката, подета от водното течение, и бързо я завъртя обратно към ръба на ниската скала. Веднага щом носовата част леко се удари в отвесната стена, Джордино хвана Мейв за китките и внимателно я спусна върху покрива на рубката. После сам скочи и с гъвкавостта на гимнастик падна на краката си до Мейв.

— Дотук беше забавната част на програмата — обяви Пит, докато обръщаше отново лодката.

— Да вдигаме ли моите платна? — попита Мейв, натъртвайки с гордост на постижението си.

— Още не. Ще се движим с двигател покрай подветрената страна на острова, където морето е по-спокойно, а после ще изпробваме по вятъра.

Джордино помогна на Мейв да мине покрай рубката и да влезе в кокпита. Двамата седнаха да си починат малко, докато Пит превеждаше лодката през канала и вълните, които обливаха северния и южния бряг на двата пусти острова. Едва излязоха в открито море, и акулите се появиха.

— Вижте! — посочи Джордино. — Нашите приятели отново са тук. Бас ловя, че компанията ни им е липсвала.

Мейв се наведе от лодката и се вгледа в дългите сиви форми, които се движеха под повърхността.

— Нова група придружители — рече тя. — Това са така наречените мако.

— Дето имат назъбени и неравни зъби, по които само един ортодонтист може да се прехласне, нали?

— Същите.

— Защо ми вадят душата? — изстена Джордино. — Никога не съм си поръчвал акула в ресторант.

Половин час по-късно Пит даде нареждане:

— Добре, дайте да опитаме платната и да видим що за лодка сме измайсторили.

Джордино разгърна подобните на рогозка платна, които Мейв старателно бе нагъвала като мех на акордеон, и вдигна успешно главното платно, а Мейв издигна бизана. Платната се издуха и Пит отиде при румпела, за да промени курса на лодката спрямо вятъра, насочвайки я североизточно срещу западния вятър.

Всеки яхтсмен щеше да се търкаля от смях на палубата си, ако видеше как „Прекрасната Мейв“ гордо пори вълните. Някой високопрофесионален корабен конструктор пък щеше да засвирука химна на клуб „Мики Маус“. Но странната на вид платноходка щеше да се смее последна. Страничните поплавъци се врязваха във водата и поддържаха стабилността й. Тя откликваше удивително на кормилото и поддържаше нос право по курса, без да се оставя да бъде отклонявана настрани. Разбира се, имаше проблеми, свързани с такелажа й. Но забележителното беше, че тя пое към морето така, сякаш бе родена там.

Пит хвърли последен поглед на остров Злините. После сведе поглед към пакета, увит в парче от дакроновото платно, който съдържаше бордовия дневник и писмата на Родни Йорк. Той си даде обет, че ако оживее през следващите няколко дни, ще занесе последното свидетелство на Йорк до живите му родственици, надявайки се, че те ще организират експедиция, която да го върне в родината му и да бъде погребан край залива Фалмът в скъпия му Корнуол.