Клайв Къслър
Ударна вълна (17)

15.

Един ролс-ройс седан намали ход и безшумно спря пред стар самолетен хангар, който се издигаше насред обрасло в бурени поле в най-отдалечения периметър на вашингтонското международно летище. Подобно на елегантна знатна дама, обикаляща бедняшките квартали, внушителната старомодна кола изглеждаше не на място на пустеещия в нощта кален път. Единственото осветление идваше от мъждивата жълта светлина на улична лампа. Тя бе толкова слаба, че не успяваше да се отрази в боята на колата — сребристозелен металик.

Ролсът беше модел, известен като „Силвър Дон“. Шасито бе излязло от фабриката през 1955 година и бе оборудвано с купе по поръчка, изработено от „Хупърс & Кампъни“. Предните калници изтъняваха изящно към задната част на каросерията, която отстрани и над колелата ставаше напълно гладка. Двигателят беше с шест цилиндъра, разположени в ред, с висящи клапани и движеше колата по пътищата почти безшумно — като тиктакането на електрически часовник. Скоростта при ролс-ройса изобщо не беше фактор. На запитвания за конските сили от завода отговаряха просто, че са достатъчни.

Шофьорът на Сейнт Джулиан Пърлмутър — необщителен човек на име Хуго Мълхоланд, дръпна ръчната спирачка, изключи двигателя и се обърна към работодателя си, който изпълваше почти цялата задна седалка.

— Не ми е приятно да ви карам до това място — рече той с глух басов глас, който съответстваше на очите му като на кръвожадно куче. Бе спрял поглед върху проядения от ръжда покрив и небоядисваните от четирийсет години стени на постройката. — Не проумявам защо на някого му се иска да живее в такава порутена барака.

Пърлмутър тежеше точно 181 килограма. И колкото и да беше странно, нямаше и местенце по тялото му, което да е дори малко провиснало. Беше удивително набит за огромен мъж като него. Той вдигна кухия си бамбуков бастун със златна обла дръжка, служеща и като плоска бутилка за коняк, и потупа с него ореховата масичка, която се сваляше от гърба на предната седалка.

— За твое сведение, в тази порутена барака, както я нарече, се помещава колекция от старинни автомобили и самолети на стойност милиони долари. Вероятността да бъде нападната от бандити е нищожна. Обикновено те не бродят из летищата в глуха доба, а и алармените системи са достатъчни да опазят банка в Манхатън. — Пърлмутър млъкна, за да посочи с бастуна си към мъничка червена светлинка, която едва се забелязваше. — Дори както си говорим, една видеокамера ни следи.

Мълхоланд въздъхна, слезе и заобиколи колата, за да отвори вратата за Пърлмутър.

— Ще ви чакам ли?

— Не, ще вечерям тук. Позабавлявай се няколко часа и ела да ме вземеш в единайсет и половина.

Мълхоланд помогна на Пърлмутър да слезе и го съпроводи до входната врата на хангара. Вратата беше мръсна и потънала в прах. Камуфлажът въздействаше много сполучливо. Ако някой случайно минеше покрай този привидно занемарен хангар, щеше да го помисли за изоставена сграда, определена за събаряне. Пърлмутър почука с бастуна на вратата. След няколко секунди се чу леко щракване и вратата се отвори, сякаш задвижена от призрачна ръка.

— Приятна вечеря! — му пожела Мълхоланд, докато напъхваше под мишницата на Пърлмутър цилиндричен пакет и му подаваше чантата за документи. После се обърна и тръгна обратно към ролса.

Пърлмутър пристъпи в друг свят. Вместо сред прах, мръсотия и паяжини, той се озова в бляскаво осветена, ярко украсена и безупречно чиста атмосфера на лъскава боя и хром. Близо четири дузини класически автомобили, два самолета и една кола от началото на века стояха с цялото си възстановено великолепие на изрядно лъснат циментов под. Вратата зад него се затвори безшумно, докато той вървеше между невероятната изложба на екзотични машини.

Пит стоеше на издадения от апартамента балкон, който обточваше единия край на хангара на цели десет метра над циментовия под. Той посочи цилиндричния пакет под мишницата на Пърлмутър.

— Пази се от подаръците, правени от гърци — подметна той с усмивка.

Пърлмутър погледна нагоре и му хвърли намръщен поглед.

— Аз не съм грък, а това, ако искаш да знаеш, е бутилка френско шампанско „Дом Периньон“, реколта 1983-та — каза той и вдигна високо пакета, — за да отпразнуваме завръщането ти в цивилизования свят. Предполагам, че е по-върховно от всичко, което имаш в избата си.

Пит се засмя.

— Добре, ще го сравним с моето сухо пенливо вино, незнайна реколта, от Албакърки, Ню Мексико — „Грюе“.

— Не се занасяй. „Грюе“ в Албакърки?

— Техните превъзхождат и най-добрите калифорнийски пенливи вина.

— От тоя разговор за вина стомахът ми почна да къркори. Свали асансьора.

Пит изпрати надолу един старинен товарен асансьор с решетки от ковано желязо. Веднага щом спря с трясък, Пърлмутър влезе в него.

— Това чудо ще издържи ли на тежестта ми?

— Сам го монтирах, за да кача мебелите си. Но ето ти сега проверка за допустимото му натоварване.

— Много утешително, няма що! — измърмори Пърлмутър, когато асансьорът с лекота го понесе към апартамента на Пит.

На площадката двамата се приветстваха като стари приятели, каквито всъщност бяха.

— Радвам се да те видя, Джулиан.

— Винаги се чувствам щастлив, когато ще вечерям с десетия си син. — Това беше една от неизменните шеги на Пърлмутър. Той беше заклет стар ерген, а Пит беше единствен син на сенатора Джордж Пит от Калифорния.

— Нима има още деветима като мен? — попита Пит, правейки се на изненадан.

Пърлмутър потупа едрия си корем.

— Няма да повярваш, но преди ей това да почне да ми пречи, сума ти девойчета бяха покорени от учтивите обноски и сладкодумието ми. — Той замълча и подуши въздуха. — На херинга ли ми мирише?

Пит кимна.

— Тази вечер ще си хапнеш основната храна на немския ратай. Яхния от осолено говеждо със солена херинга и задушено кисело зеле с пикантни подправки, предшествани от супа от леща с наденички от свински черен дроб.

— В такъв случай трябваше да донеса мюнхенска бира вместо шампанско.

— Бъди авантюрист — рече Пит. — Непременно ли трябва да спазваме правилата?

— Много си прав — съгласи се Пърлмутър. — Звучи прекрасно. Сигурно ще направиш от някоя жена щастлива съпруга с твоето майсторско готвене.

— Опасявам се, че любовта ми към готвенето няма да заличи недостатъците ми.

— Като стана дума за хубави жени, какви новини имаш от уважаемата Смит от Конгреса?

— Лорън се върна в Колорадо и започна кампания, за да запази мястото си в Конгреса — поясни Пит. — Не съм я виждал близо два месеца.

— Хайде стига празни приказки — изгуби търпение Пърлмутър. — Давай да отваряме шампанското и да се залавяме за работа.

Пит донесе кофа с лед и те започнаха с „Дом Периньон“ преди основното ястие и завършиха вечерята със сухото „Грюе“ по време на десерта. Пърлмутър остана възхитен от искрящото вино от Ню Мексико.

— Доста е добро — плахо изрази мнението си той, — сухо и тръпчиво. Откъде мога да си купя една каса?

— Ако беше само „доста добро“, едва ли би поискал да се снабдиш с цяла каса — отвърна захилен Пит. — Ама че си шарлатанин!

Пърлмутър сви рамене.

— Знам, че не мога да те баламосам.

Веднага щом Пит разтреби масата, Пърлмутър се премести във всекидневната, извади от чантата си дебел куп книжа и ги сложи на ниската масичка. Пит го завари да преглежда страниците и да проверява бележките си по тях.

Той се настани на един кожен диван под разположени на зигзаг полици, изпълнени с малък флот от модели — точни копия на круширали кораби, които бе откривал през годините.

— И така, какво изрови за прославената фамилия Дорсет?

— Ще повярваш ли, че това — Пърлмутър вдигна дебелия том от над хиляда страници — представлява лека драскотина върху повърхността. От всичко, което издирих, историята на Дорсетови може да се сравни с династия от епически роман.

— Какво ще ми кажеш за настоящата глава на семейството — Артър Дорсет?

— Изключително саможив човек. Рядко се появява в обществото. Твърдоглав, с предразсъдъци и крайно безскрупулен. Никой от хората, без изключение, които дори за малко са имали контакт с него, не го обича.

— Но е червив с пари — вметна Пит.

— Червив е наистина — потвърди Пърлмутър и направи физиономия, сякаш току-що бе сдъвкал паяк. — Дружеството „Дорсет Консолидейтид Майнинг“ и бижутерската къща „Дорсет“ с верига от магазини за продажба на дребно са изцяло притежание на семейството. Няма съсобственици, нито акционери или съдружници. Семейството владее и дъщерна фирма, наречена „Тихоокеански Гладиатор“, чиято дейност е съсредоточена в добив на цветни скъпоценни камъни.

— А как е започнал?

— За това трябва да се върнем 144 години назад. — Пърлмутър подаде чашата си на Пит, за да му я напълни отново. — Ще започнем с една епична битка в морето, описана от капитан на клипер и публикувана от дъщеря му след неговата смърт. По време на плаване през януари на 1856 година корабът му, който превозвал каторжници, между които имало и жени, за австралийската каторжническа колония в Ботани Бей — залив на юг от сегашния град Сидни, бил застигнат от яростен тайфун, докато се движел на север по Тасманово море. Корабът се наричал „Гладиатор“ и се управлявал от един от най-прочутите капитани на клипери за онова време — Чарлс Бъли Скагс.

— Ерата на железните мъже и дървените кораби — смънка Пит.

— Точно така — съгласи се Пърлмутър. — Във всеки случай Скагс и екипажът му трябва да са се борили със зъби и нокти, за да спасят кораба от една от най-жестоките бури на века. Но след като ветровете утихнали и морето се успокоило, „Гладиатор“ вече представлявал същинска руина. Мачтите били пометени зад борда, надстройката му — разрушена, а корпусът му се пълнел с вода. Няколко от лодките му били изхвърлени в морето, останалите — разбити. Капитан Скагс разбрал, че на кораба му остават само няколко часа живот, затова издал заповед на екипажа и на всеки затворник с дърводелски способности да разглобят каквото е останало от кораба и да построят сал.

— Вероятно не е имал друг избор — отбеляза Пит.

— Двама от затворниците се явяват прародители на Артър Дорсет — продължи Пърлмутър. — Неговият прапрадядо се казва Джес Дорсет, осъден за разбойничество, а прапрабаба му, Бетси Флечър, имала двайсетгодишна присъда, задето откраднала едно одеяло.

Пит съзерцаваше мехурчетата в чашата си.

— Явно, в ония дни не си е струвало да вършиш такива престъпления — заключи той.

— Повечето американци изобщо не знаят, че нашите затворнически колонии са били също така и трамплин за престъпниците от Англия допреди американската революция. Много семейства ще се изненадат, ако научат, че предците им са слезли по бреговете ни като осъдени престъпници.

— Оцелелите от кораба били ли са спасени от сала? — попита Пит.

— Не — поклати глава Пърлмутър. — Следващите петнайсет дни се превърнали за тях в сага на ужаса и смъртта. Бури, жажда и глад, както и зверско клане между моряците, неколцина от войниците и затворниците, погубили почти всички, които били на сала. Когато най-накрая той бил отнесен към стръмните скали на необозначен на картата остров и се разбил на парчета, според преданието един морски змей спасил плуващите към брега от дебнещата ги огромна бяла акула.

— Това обяснява търговския знак на Дорсет. Явно, че е в резултат на халюцинациите на полумъртви хора.

— Не ме изненадва. Само осем от първоначалните 231 нещастника, напуснали кораба, са се добрали до брега — шестима мъже и две жени, които били по-скоро мъртви, отколкото живи.

Пит погледна Пърлмутър.

— 223 жертви. Внушителна цифра.

— От тия осем — продължи Пърлмутър — един моряк и един осъден по-късно също загинали, след като се сбили за жените.

— Като при бунта на „Баунти“.

— Не съвсем. Две години по-късно капитан Скагс и единственият оцелял моряк, който, за негова радост, бил дърводелецът на „Гладиатор“, построили кораб от останките на малък френски военен кораб, който се разбил в скалите по време на буря и целият му екипаж загинал. Двамата поели за Австралия по Тасманово море, оставяйки на острова затворниците.

— Скагс е изоставил Дорсет и Флечър?

— Имал е напълно основателна причина. Очарованието да се живее на красив остров било за предпочитане пред ада на затворническите лагери в Ботани Бей. И понеже Скагс дължал живота си на Дорсет, той доложил на управата на каторжническата колония, че всички затворници загинали на сала, и така оцелелите били оставени на мира.

— Значи те се отдали на нов живот и почнали да се множат.

— Точно така — потвърди Пърлмутър. — Преди да тръгне, Скагс венчал Джес и Бетси, на които след време им се родили две момченца, а другата двойка затворници се сдобила с дъщеря. После всички се обединили в малка семейна общност и се заели да продават хранителни припаси на риболовните кораби, които започнали да използват остров Гладиатор, както го нарекли по-късно, като редовно пристанище за престой по време на далечните им плавания.

— Какво станало със Скагс? — полюбопитства Пит.

— Той се върнал към морето като капитан на нов клипер, собственост на корабоплавателното дружество „Карлайл & Дънхил“. След като извършил няколко плавания по Тихия океан, той се пенсионирал и накрая, след двайсет години — през 1876 година, починал.

— Къде в тази картина се появяват диамантите?

— Имай търпение — каза Пърлмутър с наставнически тон. — Необходимо е малко минало, за да се вникне в същността на разказа. Да уточним преди всичко, че диамантите, макар да подбуждат към престъпления, корупция и романтика повече отколкото който и да е друг минерал в света, представляват чисто и просто кристализирал въглерод. От химическа гледна точка те са сестри на графита и въглищата. Смята се, че диамантите се образуват в продължение на три милиарда години и се намират на дълбочина някъде между 120 и 200 километра под горната земна мантия. Под влиянието на невероятна горещина и налягане чистият въглерод, заедно с газове и втечнени скали, си пробива път към повърхността през вулканични шахти, наричани по-често тръби. Когато тази смесица изригне нагоре, въглеродът се охлажда и кристализира в изключително твърди и прозрачни камъни. Диамантите са едни от малкото минерали, които достигат до земната повърхност от голяма дълбочина.

Пит се загледа в пода и се опита да си представи природния процес на образуването на диаманти.

— Предполагам, че едно напречно сечение на почвата ще покаже следи от диаманти, които се издигат спираловидно към повърхността през някоя тръбовидна шахта, чийто край малко под повърхността се разширява във вид на фуния.

— Или на морков — вметна Пърлмутър. — За разлика от чистата лава, която образува високи островърхи вулкани, когато достигне до земната повърхност, смесиците от диаманти и течна скала, познати като кимберлитови тръби, наречени на името на южноафриканския град Кимберли, се охлаждат много бързо и се втвърдяват във вид на огромни могили. Някои от тях се натрошават от естествена ерозия и пръсват диамантите в така наречените наносни залежи. А някои ерозирали вулканични тръби образуват дори и езера. Най-голямата маса от кристализирали камъни обаче остава в подземните тръби или улеи.

— Я да видя дали ще позная: Дорсетови са открили една от тези пълни с диаманти тръби на техния остров.

— Все бързаш да ме превариш — измърмори раздразнен Пърлмутър.

— Извинявай — рече умиротворително Пит.

— Корабокруширалите затворници неволно открили не една, а две феноменално богати на диамантови залежи тръби във вулканични могили, намиращи се в двата противоположни краища на остров Гладиатор. Те възприели намерените от тях камъни, в които нямало скални примеси поради излагането им на дъжд и вятър в течение на векове, просто като „красиви камъчета“, както ги нарекла Бетси Флечър в писмо до Скагс. В действителност необработените и нешлифовани диаманти изглеждат като прозрачни камъни без гланц и почти без никакъв блясък. Често на пипане и външен вид наподобяват калъп сапун с причудлива форма. Едва през 1866 година, след американската гражданска война, един плавателен съд на военновъздушните сили на Съединените щати, който извършвал проучвателно плаване, за да открие възможни места за дълбоки подводни пристанища в южната част на Тихия океан, спрял край острова, за да се запаси с прясна вода. На борда му имало геолог. Той случайно видял, че децата на Дорсетови си играели на брега с някакви камъчета и проявил любопитство. Разгледал едно от камъчетата и с удивление разпознал в него диамант от най-малко двайсет карата. Когато попитал Джес Дорсет откъде е камъчето, потайният печен разбойник му казал, че го донесъл от Англия.

— И тази своевременна малка случка слага началото на „Дорсет Консолидейтид Майнинг“.

— Не веднага — уточни Пърлмутър. — Джес Бетси изпратила двете си момчета — Джес младши и Чарлс, кръстен безспорно на Скагс — и дъщерята на другите двама каторжници, Мери Уинкълман, да учат в Англия. Тя писала писмо на Скагс с молба да им помогне, придружено от кесийка с необработени диаманти за разноските му покрай уреждането на обучението им. Капитанът дал кесийката на своя приятел и бивш работодател Абнър Карлайл, за да действа от негово име, тъй като той бил на смъртно легло. Карлайл занесъл диамантите за обработка и шлифоване, а след това ги продал на лондонската стокова борса за близо един милион лири стерлинги или около седем милиона долара по тогавашния курс.

— В ония дни това е била доста тлъстичка сума — рече замислен Пит. — Децата сигурно са си отживели.

Пърлмутър поклати глава.

— Този път не позна. Момчетата живели много пестеливо в Кеймбридж, а Мери посещавала престижно девическо училище извън Лондон. Тя и Чарлс се оженили веднага след като той завършил обучението си и двамата се върнали на острова, където поели управлението на минните операции в спящите вулкани. Джес младши останал в Англия и основал бижутерската къща „Дорсет“, в съдружие с един еврейски търговец на диаманти от Абърдийн на име Ливай Страусър. Бизнесът в Лондон, насочен към обработка и продажба на диаманти, бил съсредоточен в луксозни представителни магазини за продажба на дребно, в елегантни кабинети на по-горните етажи за по-значителни продажби на едро и в просторна работилница на приземния етаж, където се обработвали и шлифовали доставяните от остров Гладиатор камъни. Династията преуспявала до голяма степен и благодарение на факта, че диамантите от вулканичните тръби на острова били с рядко срещан виолетово-розов цвят и от най-високо качество.

— Не са ли се изчерпали мините в даден момент?

— И до днес не са. Дорсетови са много хитри и съумяват да задържат голяма част от продукцията си със съдействието на картела, за да вдигат цената.

— Какво става с потомците? — попита Пит.

— Чарлс и Мери имали един син — Ансън. Джес младши останал неженен.

— Значи Ансън е дядо на Артър, така ли? — предположи Пит.

— Да. И повече от четирийсет години той ръководи дружеството. Счита се за най-скромният и честен от цялата дружинка. На Ансън му било достатъчно да ръководи и поддържа доходоносна малка империя. Не бил обсебен от алчност като потомците му и давал големи суми за благотворителна дейност. Значителна част от библиотеките и болниците в цяла Австралия и в Нова Зеландия били основани от него. Когато през 1910 година се споминал, оставил дружеството на сина си Хенри и дъщеря си Милдред. Дъщеря му починала млада при нещастен случай. Паднала от борда по време на разходка със семейната яхта и била изядена от акули. Понесли се слухове, че Хенри я убил, но разследване на случая нямало. За това допринесли парите на Хенри. Под ръководството на Хенри семейството създало царство на алчността, жестокостта и ненаситната власт, което просъществувало и до днес.

— Спомням си, че четох някакъв материал за Хенри в „Лос Анджелис таймс“ — каза Пит. — В него сравняваха сър Хенри Дорсет със сър Ърнест Опънхаймър от „Де Биърс“.

— Нито единият, нито другият може да бъде наречен светец. Опънхаймър преодолява множество препятствия, за да изгради империя, която прониква във всички континенти, и е направил вложения в автомобилната индустрия, в производството на хартия и взривни материали, в пивоварството, както и в добив на злато, уран, платина и мед. Основната сила на „Де Биърс“ обаче е все още в добива на диаманти и картелът контролира пазарите от Лондон през Ню Йорк до Токио. „Дорсет Консолидейтид Майнинг“, от друга страна, се придържа изцяло към производството на диаманти. И освен вложения в голям брой мини за добив на цветни скъпоценни камъни — за рубини в Бирма, смарагди в Колумбия, сапфири от Цейлон — семейството не влага капитали никъде другаде. Всички печалби се връщат обратно в корпорацията.

— Откъде идва името „Де Биърс“?

— Де Биърс бил южноафрикански фермер, който, без да знае, продал богатата си на диаманти земя за няколко хиляди долара на Сесил Роудс, който изкопал цяло състояние и основал картела.

— А Хенри Дорсет присъединил ли се е към картела на Опънхаймър и „Де Биърс“? — поинтересува се Пит.

— Макар и да участвал в контрола на пазарните цени, Хенри станал единственият крупен притежател на мини, който продавал самостоятелно. Докато осемдесет и пет процента от световната продукция се поемала от брокери и дилъри чрез контролираната от „Де Биърс“ Централна организация за продажби, Дорсет заобикалял главните борси за диаманти в Лондон, Антверпен, Тел Авив и Ню Йорк, за да излиза на пазара с ограничена продукция от скъпоценни камъни направо към купувачите чрез бижутерската къща „Дорсет“, която днес обхваща близо петстотин магазина.

— „Де Биърс“ не се ли съпротивлява на това?

Пърлмутър поклати глава.

— Опънхаймър създал картела, за да подсигури стабилен пазар и високи цени за диамантите. Сър Ърнест не вижда Дорсет като заплаха, поне докато австралиецът не се опитва да прави дъмпинг на неговата продукция от скъпоценни камъни на пазара.

— Дорсет вероятно има цяла армия от занаятчии, за да поддържа тази дейност.

— Той разполага с над хиляда работници в три фабрики за обработка, две работилници за рязане и два цеха за шлифоване на диаманти. Освен това семейството притежава една трийсететажна сграда в Сидни, Австралия, където цяло войнство от занаятчии изработват изисканите и уникални бижута на бижутерската къща „Дорсет“. Докато другите брокери наемат евреи да обработват и шлифоват камъните им, Дорсет наема предимно китайци.

— Хенри Дорсет умира някъде в края на седемдесетте години, нали?

Пърлмутър се усмихна.

— Нещата се повтарят. На шейсет и осем години той пада от яхта край Монако и се удавя. И тогава също плъзват слухове, че Артър го напил и го бутнал във водата в залива.

— Каква е историята на Артър?

Пърлмутър прегледа папката си с документи, после вдигна поглед над стъклата на очилата си за четене.

— Ако купувачите на диаманти имаха и най-малкото подозрение за мръсните операции, които Артър Дорсет провежда от трийсет години насам, те щяха да престанат да купуват диаманти до смъртта му.

— Не е чист човек, доколкото схващам.

— Има немалко двулични хора, но Артър е с пет лица. Роден е през 1941 година, единствено дете на Хенри и Шарлот Дорсет. Първоначалното си образование получил от майка си, не е ходил на училище на континента до осемнайсетгодишната си възраст, когато се записал в минно-геоложкия институт „Колорадо“ в Голдън, Колорадо. Бил едър младеж, с половин глава по-висок от състудентите си, но не проявявал никакъв интерес към спорта. Предпочитал да се завира в старите пустеещи мини, пръснати из Скалистите планини. След като се дипломирал като минен инженер, започнал работа в „Де Биърс“ като ръководител на изкопните работи в Южна Африка. След пет години се върнал в родината си и поел надзираването на семейните мини на острова. В едно от честите си пътувания до главното управление на „Дорсет“ в Сидни, срещнал и се оженил за красивата девойка Айрин Калвърт, дъщеря на професор по биология в Мелбърн. Тя му родила три дъщери.

— Мейв, Дирдри и…

— Будика.

— Имена на две келтски богини и на легендарна английска кралица.

— Женска троица.

— Мейв и Дирдри са съответно на двайсет и седем и трийсет и една години, а Будика е на трийсет и осем.

— Разкажи ми нещо повече за майка им — предложи Пит.

— Няма много за разказване. Айрин умира преди петнайсет години също при загадъчни обстоятелства. Една година след като била погребана на остров Гладиатор, един репортер от сидниски вестник разкрил факта за нейната смърт. Той поместил кратка биография на покойницата, преди Артър да успее да подкупи главния редактор да унищожи материала. Иначе никой нямаше да узнае, че е починала.

— Адмирал Сандекър знае някои неща за Артър Дорсет и казва, че бил трудно достижим — рече Пит.

— Съвсем вярно. Той изобщо не се появява на публични места, не поддържа контакти с никого, няма приятели. Целият му живот се върти около бизнеса. Дори има таен тунел, през който влиза и излиза от сградата на главното управление в Сидни, без да го види никой. Откъснал е напълно остров Гладиатор от външния свят. Според неговия начин на мислене, колкото по-малко се знае за Дорсетови, толкоз по-добре.

— Ами дружеството му? Той не може до безкрайност да крие сделките си при такъв огромен бизнес.

— Позволи ми да не се съглася с теб — каза Пърлмутър. — Една частна корпорация може да мине безнаказано в случай на убийство. Дори правителствата, при които се извършват нейните операции, нямат излишно време да се опитват да проучват авоарите й, за да ги обложат с данъци. Артър Дорсет може и да е превъплъщение не Ебънизър Скрудж^[1], но той нито за миг няма да се поколебае да хвърли много пари, за да си купи преданост. Ако сметне, че си заслужава да направи от един правителствен чиновник мигновен милионер, за да получи в замяна влияние и власт, Дорсет ще го направи.

— Дъщерите му работят ли в дружеството?

— Говори се, че две от тях са наети от скъпия им татко, докато третата…

— Мейв — уточни Пит.

— Да, Мейв. Тя се е отделила от семейството, завършила университет и станала морски зоолог. Изглежда, е наследила нещо от бащата на майка й.

— Какво представляват Дирдри и Будика?

— Клюкарите твърдят, че и двете са дяволски чада и са по-проклети от баща им. Дирдри е Макиавели в семейството — крои заговори и кражбите са в кръвта й. За Будика се говори, че е много безмилостна и студена и твърда като лед от подножието на ледник. Нито едната, нито другата не създава впечатлението, че я интересуват мъжете или охолният живот.

В погледа на Пит се появи разсеян израз.

— Какво им е толкова на диамантите, че притежават такава притегателна сила? Защо мъже и жени се убиват едни други заради тях? Защо се издигат и свалят правителства заради тях?

— Освен че са красиви, след като се обработят и шлифоват, диамантите имат уникални качества. Оказа се, че те са най-твърдата позната субстанция в света. Разтъркай един в коприна и той ще произведе положителен електростатичен заряд. Изложи го на слънце и по-късно той ще свети в мрака с неземна фосфоресценция. Не, млади ми приятелю, диамантите са нещо повече от мит. Те са неразгадаемо творение на илюзии. — Пърлмутър замълча и извади от кофата за лед бутилката с шампанско. Почти се натъжи, когато от нея в чашата му се изляха последните няколко капки. Той вдигна високо бутилката. — По дяволите, оказа се, че си останах жаден!