Клайв Къслър
Ударна вълна (4)

2.

В Антарктида месец януари е средата на лятото; дните са дълги и се свечерява само за един-два часа. Понякога температурата на полуострова достига до петнайсет градуса по Целзий (петдесет и девет по Фаренхайт), но откакто туристическата група стъпи на брега, тя спадна до точката на замръзването. В уречения час на завръщането „Полар Куин“ нито се видя, нито се чу.

До единайсет часа вечерта Мейв през половин час правеше напразни опити да се свърже с него. Когато полярното слънце започна да клони към хоризонта, тя престана да повиква парахода по неговия канал, за да пести батериите на предавателя. Обхватът на портативното радио беше ограничен до десет километра и никой кораб или самолет в радиус от петстотин километра не можеше да приеме зова й за помощ. Най-близкият източник, откъдето можеха да получат съдействие, беше аржентинската изследователска станция в другия край на острова, но ако капризните атмосферни условия изкривеха сигналите й, те нямаше да стигнат дотам. Изпълнена с безпокойство, тя се разколеба и реши по-късно да пробва отново.

Къде може да са параходът и екипажът, не преставаше да се пита Мейв. Възможно ли е да ги е сполетял същият смъртоносен феномен и да ги е поразил тежко? Стараеше се да не задържа в себе си песимистични мисли. Засега тя и групата й бяха невредими. Но не виждаше колко дълго ще издържат без храна и завивки. Най-много няколко дни. Възрастта на туристите й беше доста напреднала. Най-младата двойка наближаваше шейсетте, останалите бяха прехвърлили седемдесетте, а имаше и една осемдесет и три годишна жена — искала да преживее някакво приключение, преди да постъпи в старчески дом. Чувство на безнадеждност се надигна в Мейв.

Лошо предчувствие я обзе, и то в немалка степен, когато забеляза, че от запад над морето се задаваха тъмни облаци — предвестниците на бурята, за която я бе предупредил първият офицер Тревър Хейнс. Тя познаваше много добре полярните атмосферни условия и знаеше, че крайбрежните бури са придружени от силни ветрове и заслепяваща суграшица. Ако паднеше сняг, той нямаше да е много. Първата заплаха щеше да бъде омаломощаващият леден вятър. Най-накрая Мейв остави всякаква надежда, че ще види скоро парахода и подготвяйки се за най-лошото, започна да мисли къде да осигури покрив за екскурзиантите.

Смълчаните бараки и работилницата бяха разрушени почти до носещите им елементи. Покривите им отдавна бяха хлътнали, а силните ветрове бяха счупили малкото прозорци и отнесли вратите. Тя прецени, че вероятността групата й да се предпази от хапещия студ и опасния за живота вятър ще е по-голяма, ако останат в пещерата. Огън, запален от подредения в китоловната станция дървен материал, също беше възможност, но той трябваше да се разположи близо до входа — по-навътре в пещерата димът можеше да причини задушаване.

Четирима от по-младите мъже й помогнаха да положи телата на двете жени и моряка в работилницата. Издърпаха също и гумената лодка на брега и я завързаха здраво, за да не бъде изхвърлена във вътрешността на острова от усилващия се вятър. После запушиха входа на тунела с големи камъни, за да попречат на вледеняващите хали да проникват вътре, и оставиха съвсем тесен отвор. Мейв не затвори тунела с масивната каменна врата, защото не искаше да изолира напълно хората от външната среда. След това събра всички и им каза да се сгушат един до друг, за да се топлят взаимно.

Вече нямаше какво друго да се прави и часовете в очакване да бъдат спасени се занизаха като цяла вечност. Опитаха се да поспят, но се оказа, че това е невъзможно. Сковаващият студ бавно започна да прониква през дрехите им, а вятърът отвън се превърна във вихрушка, която виеше като предвещаващ смърт горски дух през отвора за въздух в преградата от камъни, която бяха издигнали пред входа на тунела.

Само един-двама се оплакваха. Повечето понасяха стоически несгодите. А някои дори се вълнуваха, че преживяват истинско приключение. Двама австралийци — огромни мъже, натрупали богатство като съдружници в строителна фирма — се задяваха с жените си и пускаха остри шеги, за да поддържат духа на групата. Те изглеждаха толкова безгрижни, сякаш чакаха да се качат на самолет. Добродушни хора в залеза на живота си, помисли си Мейв. Щеше да е нечестно, не — щеше да е престъпление, ако всички загинат в тази ледена дупка на ада.

Тя зарея мисли и си представи гробовете им под скалите, редом до норвежките изследователи и английските китоловци. Халюцинации, укори се тя строго. Независимо че баща й и сестрите й бяха настроени крайно враждебно към нея, тя не вярваше, че те ще я лишат от подобаващо погребение в семейния парцел, където почиваха предците й. И все пак знаеше, че съществува реална възможност семейството й да не признава повече, че Мейв е тяхна плът и кръв, особено след раждането й на момченцата близнаци.

Тя лежеше в пещерата, загледана в изпарението, което се напластяваше в затвореното пространство от дишането им, и се опита да извика в съзнанието си образите на синовете си, вече шестгодишни, оставени на грижите на приятели, докато тя припечелва с туристическата параходна линия тъй необходимите й пари. Какво ще стане с тях, ако тя умре? Помоли се баща й да не опита да си присвои права над тях. Състраданието никога не е влизало в сметките му. Животът на хората бе от малко значение за него. Той не считаше и парите за движеща сила — те бяха просто инструмент. Власт, за да манипулира — това беше страстта му. Двете сестри на Мейв също споделяха коравосърдечността на баща им спрямо другите. За щастие тя приличаше на майка си — кротка жена, чийто студен и груб съпруг я докара до самоубийство, когато Мейв беше на дванайсет години.

След трагедията Мейв престана да се счита за член на семейството. Никой от тях не й прости, че ги напусна и тръгна по свой път, под чуждо име, само с дрехите на гърба си. Тя никога не съжали за това свое решение.

Мейв се размърда и се ослуша за звук или за липсата на такъв. Вятърът вече не свиреше в тунела. Бурята не бе отминала, само временно се бе укротила в смразяващия въздух. Тя отиде при двамата австралийски предприемачи.

— Имам нужда от вас да ме придружите до колонията от пингвини — каза им тя. — Те лесно се хващат. Ще наруша закона, но ако искаме да оцелеем, докато се върне корабът, ще трябва да сложим нещо в стомасите.

— Какво ще кажеш, колега? — прогърмя гласът на единия от мъжете.

— Бих вкусил от тази птица — отвърна другият.

— Пингвините не се считат за деликатес от чревоугодниците — усмихна се Мейв. — Месото им е тлъсто, но поне засища.

Преди да тръгнат за колонията, тя накара останалите да се раздвижат и ги прати да вземат дърва от китоловната станция, за да накладат огън.

— Щом сме се хванали на хорото, ще трябва да играем. Ако ще влизам в затвора за унищожаване на закриляни от закона птици и за рушене на историческо наследство, то поне да свърша работата докрай.

Тримата тръгнаха към пингвините, които се намираха на около два километра край брега, ограждащ северната част на залива. Макар че вятърът бе стихнал, суграшицата затрудняваше вървежа им. Те не виждаха повече от три метра пред себе си. Все едно че гледаха през водна завеса. Без очила беше още по-мъчително. Те носеха само слънчеви очила и навяващата лапавица проникваше покрай рамките на стъклата и се напластяваше върху миглите им. Поддържаха вярната посока само защото вървяха покрай ръба на водата. Увеличиха си пътя с двайсет минути, тъй като не пресякоха брега по права линия, но пък със заобикалянето поне нямаше да се загубят.

Вятърът засвири отново и защипа откритите им лица. На Мейв й мина през ума да тръгне с цялата група към аржентинската изследователска станция, но бързо пропъди тази мисъл. Малцина щяха да издържат на трудния трийсеткилометров преход в бурята. Повече от половината възрастни туристи щяха да загинат по пътя. Мейв обаче трябваше да вземе предвид всички възможности — и осъществими, и неосъществими. Тя щеше да издържи. Беше млада и силна. Но не можеше да изостави хората, които разчитаха на нея. Да изпрати само двамата яки австралийци, също беше възможност. Смущаващият въпрос беше какво щяха да заварят, когато пристигнеха там.

Имаше ли вероятност аржентинските изследователи да са починали при същите загадъчни обстоятелства, които отнеха живота на трима от нейната група? Ако се е случило най-лошото, тогава единствената жестока цел да се стигне до станцията щеше да е използването на мощната им свързочна апаратура. Решението беше мъчително. Да рискува ли живота на двамата австралийци с този опасен път, или да ги задържи тук, за да й помагат в грижите й за възрастните и немощните? Тя отхвърли мисълта да ги праща в изследователската станция. Работата й не беше да поставя пътниците на „Рупърт & Сондърс“ в ситуации, застрашаващи живота им. Невъзможно е да са изоставени. Те нямаха друг избор, освен да чакат да дойде спасение откъдето и да било и да преживеят възможно най-благополучно дотогава.

Суграшицата намаля и видимостта се увеличи до петдесет метра. Над тях слънцето се появи във вид на матова оранжева топка с ореол, наподобяващ заоблена многоцветна призма. Те заобиколиха издадената скала, ограждаща залива и завиха обратно към бреговата ивица, приютила колонията на пингвините. Мисълта, че ще убиват пингвини просто за да оцелеят, никак не се нравеше на Мейв. Те бяха толкова кротки и добродушни същества.

Пингвините pygoscelis adeliae^[1], или адели, са представители на един от седемнайсетте биологически вида. Гърбът им е покрит с черна перушина, която стига до главата във вид на качулка; предната им част е бяла, а очите им — малки като мъниста. Намерените на остров Сиймор вкаменелости говорят, че предците им са живели преди повече от четирийсет милиона години и са стигали височината на човешки ръст. Привличана от характеристиките им на поведение, доближаващо се до човешкото, Мейв бе прекарала цяло едно лято, за да наблюдава и изучава една колония и бе почнала да се влюбва в тези тъй очарователни птици. Противно на по-едрите пингвини, аделите могат да се движат с бързина от пет километра в час и дори по-бързо, ако се плъзнат по корем върху леда. Сложете им по едно малко смешно бомбе, дайте им по един бастун да въртят и те ще имитират до съвършенство походката на Чарли Чаплин.

— Май че тази противна лапавица намаля — обади се единият от мъжете. Той беше облечен с кожена пелерина и пушеше цигара.

— Съвсем навреме — измърмори другият, който си бе увил шал около главата като тюрбан. — Чувствам се като мокър плъх.

Морето вече се виждаше на около половин километър навътре. Доскорошната гладка като стъкло водна повърхност сега представляваше неразбория от „зайчета“, подгонени от вятъра. Мейв насочи вниманието си отново към колонията. Докъдето й стигаше погледът, се простираше килим от пингвини — над петдесет хиляди. Докато се приближаваше към тях заедно с австралийците, направи й странно впечатление, че никоя от птиците не беше изправена на малките си крачета, използвайки перестата си опашка като подпора. Те лежаха пръснати на всички страни, повечето — по гръб, сякаш се бяха прекатурили.

— Тук нещо не е наред — каза Мейв. — Няма нито един изправен пингвин.

— Тия птици никак не са глупави — отбеляза мъжът с тюрбана. — Знаят, че не бива да стоят прави срещу сипещата се лапавица.

Мейв изтича до колонията и се вгледа в лежащите от края пингвини. Учуди я, че не долавя никакъв звук. Никоя от птиците не помръдна, нито прояви интерес към приближаването й. Тя коленичи и почна да оглежда един от пингвините. Той лежеше отпуснат, вторачил празен поглед в нея. По лицето й се изписа покруса, когато забеляза, че никоя от хилядите птици не даваше признаци на живот. Погледът й падна върху два петнисти тюлена — природните ловци на пингвините, чиито тела се полюшваха напред-назад върху малките вълни покрай осеяния с камъни бряг.

— Всички са мъртви — промълви Мейв потресена.

— Боже господи! — ахна мъжът с кожената пелерина. — Тя е права. Нито едно от горките животинчета не диша.

Не може да бъде! — помисли си тя вбесена. Стоеше напълно неподвижна. Не проумяваше причината за тази масова смърт, но я предугаждаше. Изведнъж я прониза налудничавата мисъл, че всяко живо същество в целия свят е умряло от загадъчната болест. Възможно ли е ние да сме единствените, останали живи на една мъртва планета? — запита се тя, на път да изпадне в паника.

Мъжът с навития около главата шал се наведе и взе един пингвин.

— Поне ще си спестим неприятната работа да ги избиваме.

— Оставете ги на мира! — сопна му се Мейв.

— Защо? — попита мъжът с обида в гласа. — Нали всички трябва да ядем?

— Не знаем от какво са умрели. Може да е от някаква епидемия.

Мъжът с кожената пелерина кимна.

— Младата дама е съвършено права. Каквато и болест да е умъртвила тези птици, тя ще порази и нас. Не знам за вас, но аз лично нямам намерение да бъда отговорен за смъртта на жена ми.

— Но това не е болест — възрази другият мъж. — Поне това, което уби двете възрастни госпожи и морячето, не беше болест, по-скоро някакво природно явление.

Мейв настоя на своето.

— Аз отказвам да рискувам с живота на хората. „Полар Куин“ ще се върне. Ние не сме забравени.

— Ако капитанът си е наумил да ни изплаши здравата, мога да ви кажа, че успешно се справя.

— Сигурно има основателка причина, за да не се връща.

— Основателна или не, нека дружеството ви да се застрахова добре, защото ще го разпердушиним, когато се върнем в цивилизования свят.

Мейв не беше в настроение да спори. Тя обърна гръб на убийствената гледка и тръгна към пещерата. Двамата мъже я последваха, търсейки с поглед нещо над заплашителното море, нещо, което не беше там.